Христо Калчев
Белия дявол — Атентатор (5)

Пета глава

Вангел лежеше в леглото си и ядеше грозде. Три денонощия го деляха от дуела с Флориан Дорней, време, достатъчно да реши да излезе ли срещу убиеца на лупусите, или да яхне Юрикан и да хукне към Виена. Всички подробности бяха уговорени. Дуелистите щяха да излязат на хиподрома голи до кръста с по една ръкавица (гардлет) до лакътя и със сабя по избор. Голотата беше поискана от Вангел и сама по себе си беше шамар върху височайшето лице на Йоан Лупус. Сигурен в неминуемата си победа, Дорней прие това условие.

Сотир Одринецът и братята Влахи слухтяха из яшките кръчми и му донасяха нескончаемите хвалби и закани на новоизпечения граф. Вангел малко се вълнуваше от този дуел, макар че му беше напълно излишен и го отвличаше от належащите дела. Беше се върнал в Молдова, за да създаде филиал на Виенската ложа и колкото по-дълго протакаше, толкова по-голямо недоумение и недоволство щеше да предизвика у Вълка на луната, поверил му аванпоста срещу Отомания.

Войната с ислямския изток предстоеше, но щеше да започне след физическото унищожение на Султана, акция, която трябваше да замисли, разработи и осъществи от Молдова. Веднъж обезглавен, Отоманският престол щеше да се превърне в лесна плячка за един нов кръстоносен поход, предприет едновременно от всички католически корони, граничещи с Болния човек, прозвище пресилено, но добило диагностична увереност сред тайния съюз на масоните. Без да има представа за намеренията му (всъщност това бяха заповедите на братството), Зоя го беше снабдила с идеален имот, в който той щеше да разположи хората си, да обмисли атентата и да проведе екзекуцията… и вместо да се заеме с войната си срещу Султана, този безсмислен дуел, който отново можеше да го осъди на изгнание, ако, разбира се, не му костваше живота.

Облечен като влашки търговец, придружен от Сотир и Влахите, Вангел беше прекарал цялата предишна нощ в таверната „Еднорогият елен“, беше видял с очите си Дорней и подсъзнателно, а с разума си знаеше, че без да го подценява, не бива да се плаши от него. Дорней притежаваше животинска сила, изглеждаше свиреп като черкез, но имаше излишно тегло, къси ръце и крака и ако беше страшен, дори непреодолим противник в близък бой, от дистанция, противопоставяйки му бързината си, съобразителността и фехтовалната техника, придобита в лицея, Вангел знаеше, че и да не го срази веднага, ще го изтощи така, че в един момент ще бъде в състояние да го заколи като жертвен овен пред ложата на властващата династия.

Един етаж под него спеше Бесния Лео. Че спи, Вангел разбираше по ужасното му хъркане, което беше го превърнало в посмешището на лицея. Сотир се върна на разсъмване, а това значеше, че стотината наемника на хърватката, въоръжени до зъби, са плъзнали по всички краища на Яш и че след седемдесет часа ще бъдат сред публиката на хиподрома, готови да прибегнат до оръжие, ако Йоан наруши правилата на боя и насъска гвардията си срещу него. Вярващ в честната дума на аристократите, Бесния смяташе подобна подлост за невъзможна, но Сотир и Влахите твърдяха, че е безумие да се гласува прекомерно доверие на един молдовски княз, който и да е той, и Вангел вътрешно им даваше право.

Време беше да става от леглото, както беше време и да премести Лео в западното крило на къщата. Ако хъркаше така в оставащите нощи до дуела, не Дорней, а той самият щеше да се превърне в жертвен баран. Вангел дръпна звънеца за прислугата и отиде да се мие в порцелановия леген, наследство от великия му дядо, пирата. След седемдесет часа щеше да заслужи честта да носи несравнимото му име или да осъди рода му на отмиране.

— Добро утро, княз.

— Добро утро, бай Игнате — Вангел обичаше бившия слуга на майка си и макар че се бе разпоредил да не го товарят с работа, охотно ползваше услугите му сутрин. — Къде е Сотир?

— Легна, княз. Двадесет часа не беше слизал от коня.

— Нека спи. Премести принц Лео в задните стаи. Хърка като карпатска стръвница.

— Чувам го, княз…

Вангел почувства, че старецът има да каже още нещо.

— Какво има, бай Игнате?

— В салона ви чака една жена, княз. От изгрев-слънце. Казва, че няма да мръдне, докато не я приемете.

— Просякиня?

— Напротив, княз, изглежда чокойка, макар че е забулена.

„Круцификс, ако не е просякиня, тогава е просителка!“

— Отивам да я видя, бай Игнате. Кажи в кухнята, че ще чакам принца за закуска.

В първия момент не видя жена. „Може би си е отишла?“ Не е издържала и се е махнала, но пердетата се раздвижиха и в салона се появи привидение.

Аурела? Не, не беше Аурела, макар че много напомняше бившата му годеница. Същият ръст, същите цветове, но ако при настоящата графиня Сергиу чертите на лицето издаваха капризен характер, склонен към истеричност, у тази жена преобладаваше високомерието и студената непристъпност, която превръщаше фрапантните красавици в статуи от плът и кръв… Да, напомняше му Аурела, но и още една дама, която някога минаваше за най-привлекателната фройлина от свитата на Сигизмунд Батори… Вангел вече знаеше кой седи пред него. Това момиче приличаше на баба си Магдалена Абруд.

— Господи, каква красавица си станала, Елена? В първия миг те взех за нимфа.

Лицето й се озари от щастлива усмивка.

— Позна ли ме, Вангели… Толкова се страхувах от тази среща… — Елена направи крачка, но спря неуверено. — Сърдиш ли се, че нахлух в дома ти?

Вангел взе ръцете й, целуна ги, застави я да седне до него.

— Как ти хрумна такава мисъл, скъпа?

— Мога да си представя как мразиш всички Миор.

— Не мразя никой Миор, Елена, но обичам само теб.

— Ти прости на Аурела?

— Не я мразя, скъпа — Вангели удари звънеца за прислугата. — Не искам да си спомня за нея, не искам да я виждам, но не я мразя. Сестра ти не заслужава силни чувства.

Елена го гледаше изпитателно.

— Аурела е много нещастна, Вангели… — започна тя, но слугата влезе в салона и се принуди да глътне края на фразата.

— Бай Игнате, имаме скъп гост. — Неискрено усмихнат, всъщност едва потискащ лудото вълнение, което го беше обзело, започна Вангел — Донеси кафе и нещо за закуска. Това е госпожица Елена Миор, най-красивата млада дама на Яш.

Когато старият прислужник излезе. Елена попита кратко, почти шепнешком.

— Наистина ли ме харесваш, княз?

— Разбира се, скъпа. Ако се беше родила във Виена, щеше да бъдеш звездата на Шьонбрун.

— Нямаш право да ми говориш така, освен…

— Освен? — Вангел не знаеше какво говори, какво мисли, какво чувства. Боляха го очи, дъх не му достигаше, сърцето му биеше като сребърната камбана на храм „Свети Сигизмунд Справедливия“, ръцете му трепереха, коленете му се биеха едно в друго.

Елена понечи да отговори, но бай Игнат отново я прекъсна с появяването си. Изчакаха закуската. Избягваха да се гледат в очите. Нито той, нито тя посегнаха към масата.

— Аурела е нещастна, Вангели. Граф Сергиу е празноглав позьор. Авантюрите му нямат край, коя от коя по-пошли, по-нелепи, по-срамни. В Яш няма лека жена, която не му е била любовница… — Елена го погледна за миг, но отново побърза да отклони поглед. — Дори слугините на сестра ми са избирани от него.

— Имат ли деца? — попита Вангели, колкото да чуе гласа си.

— Господ я наказа с безплодие. Аурела мрази мъжа си. Ще бъде подло, ако не ти кажа… — момичето пое въздух, събра целия си кураж и изстреля. — Аурела те обича… съжалява горко…

— Елена, моля те…

— Не ме прекъсвай Вангели, за бога. Аурели нарича авантюрата с Йоан „нощта на божието проклятие“. Повярвай ми, княз, сестра ми мисли единствено за теб, макар да знае, че за подлост като нейната прошка няма.

„Нима е изпратена от сестра си? За бога, не, това не мога да понеса!“

— Защо ми говориш за Аурела, Елена? — сухо, едва преглъщащ режещата си слюнка, попита той. — Не е ли ясно, че нито мога, нито искам да имам нещо общо с нея?

Елена скочи и тръгна из салона.

— Аурела ме мрази… Знаеш ли защо? — Елена спря и се обърна. Делеше ги масата, светлината, падаща зад гърба й, я размиваше така, че не различаваше чертите на лицето й, но чуваше учестеното й дишане и виждаше как гърдите й се мятат като мъртво вълнение. — Мъжете ме харесват, Вангели. Включително Йоан Лупус и зет ми Мико… — Елена млъкна объркана, смутена от дързостта си, а може би уплашена, че той ще разтълкува погрешно думите й.

— Ти си истинска красавица, скъпа — Вангел опита да й помогне, съзнаващ, че самият той се нуждае от помощ. — Толкова красота и слепите биха видели.

— За бога, княз, не ме прекъсвай! — Елена прекоси салона и се отпусна на софата до него. Сега и нейните ръце трепереха, и нейните колене се биеха. — Вангели — повикала на помощ целия си кураж, продължи тя. — Помниш ли нашето гостуване в Скендера? Тогава аз бях дете, Аурела госпожица…

Вангел се наведе, целуна ръката й, но когато се готвеше да вдигне глава, почувствува бузата й да се отърква в косата му. После младата красавица скочи отново и хукна из хола.

— Бях малко момиче, но знаех, че нещо страшно става около мен. — Ти продължи да бъдеш мил с детето, но се готвеше да станеш съпруг на сестра й, а за мен това беше непоносимо.

— Минало, Елена. Минало, потънало в прах и паяжини. Преди малко се опитах да си припомня лицето на Аурела. Напразно. По-лесно ще позная брат ти… макар че и той има открит дълг към мене.

Хъркането, което набитото му ухо чуваше от другия край на къщата, спря, а това беше знак, че Бесния се е събудил и че гладът всеки момент ще го доведе тук. „Бай Игнат трябваше да ме събуди много по-рано!“

— Кристиян е подлец и сводник на Йоан. Опитва да ме заведе в покоите му, след като по-голямата му сестра вече е минала оттам… О, господи, Вангели, защо те занимавам с цялата помия на Яш. Дойдох да ти кажа, че те обичам… от дете, че винаги съм те обичала. Десет години чакам, за да ти го кажа… — сълзи рукнаха по лицето й, но погледът й се разведри и като че ли мускулното й напрежение спадна. — Не се тревожи за мен, княз. Не си длъжен да отговориш на чувствата ми, но не можех да замина, преди да чуеш всичко това.

— Да заминеш? Къде за бога се готвиш да идеш, Елена?

— В Русия. В Суздал, в манастира „Света Троица“. Вече трета година се надлъгвам със съдбата си.

Вангел взе главата й в ръце, но преди да я целуне, изстреля: — След дуела тръгваме за Скендера, скъпа. Не понасям възражения. След десет дни ще бъдеш моя законна съпруга!

После сляха устни, но не можаха да потънат в целувката. Вратата се отвори с трясък и Бесния нахлу в салона.

— Така ли се готвиш за дуела си, внуче на дявола? — удивен от гледката се провикна той. — Веднага да ме представиш на младата дама!

* * *

Вечеряха на свещи, седнали на широката фасадна веранда. Яш дишаше в краката им. Лео пиеше бясно, Вангел и Елена се пиеха с погледи. Бяха прекарали деня в леглото и ако принца на Курцланд не беше гост на двореца „Галан“, още щяха да се валят в чаршафите. Елена беше девствена, непохватна, но чувствена и всеотдайна и Вангел едва се сдържаше да не впие отново устните си в нейните.

— Страх ме е, скъпи. Не искам да излизаш на този дуел!

— Какво казва? — попита Лео.

— Страхува се от Дорней — Вангел се обърна към Елена. — Аз съм офицер, школуван фехтовач… Попитай Лео.

— Не бива да се биеш, скъпи, Флориан Дорней е подъл насилник. Цяла Молдова е пропищяла от него.

— Какво казва? — попита Лео, пресушавайки поредния бокал вино.

— Дорней бил подлец. Взел е страха на княжеството.

Лео се оригна доволно.

— Защо не пратиш твоя човек да го заколи… Май Сотир се казваше… Да имитира кръчмарска свада.

— Какво казва принцът? — попита Елена.

— Дава ми съвети… Неизпълними, разбира се.

— Какви съвети?

— Предлага да пратя убиец срещу Дорней.

— Може би е прав? — лицето на Елена се озари, очите й светнаха обнадеждено. — Принц Лео ти мисли доброто, скъпи.

— Превеждай, внуче на дявола! — изломоти приятният, дрезгав глас на Бесния.

— Плюли сте си в устата! — Вангел взе ръката на Елена, помогна й да стане. — Лягаме, Лео. Ако слугата не те премести в задните стаи, утре на закуска ще се червиш като девица.

Бесния кимна, но в размътения му мозък зрееха нови въпроси и Вангел остана да го изслуша.

— Нямаш право на риск, Вангел. Братството ни изпрати в Молдова не да колим парвенютата на властващия княз.

— Нямам право на бягство, Лео. Не мога да обърна гръб на този лакей… заради загиналите мъже на моя дом.

— Прати Сотир. Този мъж ми харесва. На твое място бих му гласувал доверие.

— Имам му доверие, но срещу Дорней трябва да изляза аз. Хайде, Елена, Бесния трябва да спи.

Всеки, който имаше някакъв престиж в Яш, се беше стекъл на хиподрома. Когато каретата с герба на Авалови влезе през входа за ездачите, по дървените пейки за публиката нямаше нито едно празно място. Пълни бяха ложите и на аристокрацията, и на духовенството, и заградените с тараби площи за простолюдието. Вангел, придружен от принца на Курцланд, слезе от каретата и се опита да различи някои от познатите му лица. Видя Йоан Лупус, Трифон, Сергиу с жена си Аурела, някои от най-видните личности на града, които създаваха обществения му климат, които издигаха личности или ги проваляха, които натрапваха мнението си, войнствено отстояваха правото да издават присъди и да участват в изпълнението им.

Яш беше осъдил на смърт княз Вангел Авалов, внук на осветения от мрачна слава пират, внук на ужасяващата княгиня София, която беше използвала кървавото злато на мъжа си, за да затрие някои от най-знатните фамилии на княжеството, син на оттеглилия се в Скендера княз Константин, който след заточението на наследника си беше избил с чужди ръце петдесетина от най-смелите и най-дръзки мъже на Молдова. Как ли щяха да реагират тези салонни лъвове, ако знаеха, че истинският убиец е княгиня Зоя, хърватката, съпруга на тримата сина на Белия дявол, продължителката на зърнения му трансфер, жената-демон, опазила внука му, своя доведен син от отмъстителната ръка на Йоан Лупус…

Яш беше издал присъдата си и се беше стекъл да изгледа изпълнението й, обаче появата на принц Леополд Турн фон Курцланд принуди и княз Йоан Лупус, и графовете Трифон и Сергиу да скочат на крака.

— Лео? — извика Йоан. — Нима само Вангел Авалов е твой близък в Молдова?

— Здравей, Йоане — широко усмихнат поздрави Бесния. — Дан, Мико, често се сещах за вас.

— Личи си! — подхвърли иронично властващият княз. — Откога си в Яш, принце?

— Десети ден, Йоане. Надявам се, че нямаш нищо против да бъда секундант на княз Авалов?

Бесния се направи, че не чува упрека. Вангел пристъпи към арбитражната маса и опита оръжието. Бяха нови полски саби с ръкохватки от еленов рог и посребрени, кръгли гардове. Понеже беше призован на дуел и имаше право пръв път да избира оръжието, Вангел взе наслуки една от сабите, опита „писъка“ й във въздуха и приближи ложата на владетеля.

— Добър ден, Ваше височество.

— Добър ден, княз Авалов — натъртено отговори Йоан Лупус. — И последната ни среща беше тук, на този хиподром.

Вангел се усмихна примирително.

— Когато човек е в изгнание, Ваше височество, и носталгията го дави за гушата, той малко по малко губи лошите спомени.

— Носталгия? — Йоан се изсмя презрително. — Чуваш ли го, Лео? Вангел Авалов, внукът на прословутия космополит Белия дявол, страда от носталгия по малката, дива Молдова?

Колкото несъобразителен, недискретен, дори глупав да изглеждаше Бесния под влияние на виното, толкова ловък, тънък дипломат и йезуит-риторик беше, когато е трезвен и когато се чувствуваше длъжен да защити покритото си с вековна слава име.

— Навремето, Йоане, баща ми казваше, че най-жалкият ратай се превръща в учител, щом почувствува нужда да се обгради с ученици.

— Не те разбирам, Леополд? — Лупус седна и даде знак на приближените си да го последват. — Кой е ратаят и кои учениците? За Христос ли намекваш?

Бесния поклати глава.

— Опазил ме господ от богохулство. Може би се изразих зле, или ти си започнал да забравяш езика на Виена. — Йоан се изсмя на собствената си шега. — Майка ми беше от ханзейското простолюдие, но по-богата от благородния си съпруг. „Не си прав, Людвиг-Александър — възразяваше тя. — Чул ли си някой да употреби израза «лукав владетел»?“ Лукав е робът и това е разбираемо, княз. Ако твоят лакей Дорней каже: „Аз страдам за родината си!“, той ще се държи като лукав роб, целуващ ръката, от която яде, но от устата на княз Вангел Авалов, внукът на човека, който направи Молдова известна на нашия свят, тези думи звучат горестно. Горестта никога не е лукава, а значи ли, че не е и робска, оставам ти и твоите приятели, графовете Трифон и Сергиу, да прецените сами.

Лицето на Йоан беше напрегнато и зло. Вангел познаваше този израз на умствена безизходица, с годините задълбочен и изяснен като чужд език, изучен в подробностите му.

— И все пак, Лео, какво означава притчата за ратая-учител и към кого я адресираш, щом това не е намек за Спасителя?

— За роба ти Дорней, Йоане — Леополд говореше толкова тихо, че звучеше смирено. — Ти му поверяваш честта си. Днес той, робът, ще излезе на дуел с един княз, но ударите, които ще получим, ще го издигнат до твоя ръст и утре, когато реши да те ухапе, ще изпрати учениците си за главата ти.

Разбрал алегорията на принца, развеселен от демагогията му, Йоан махна с ръка.

— Като дойде време да мисля за моята глава, ще се обърна към теб за съвет, а сега, след като падне Аваловата, аз те каня на обяд в замъка на лупусите. На чаша ще обсъдим по-добре какви рискове надвисват над князете на Молдова. — Йоан изостави бароковата виенска реч и се провикна на родния си език. — Въведете граф Флориан Дорней!

Йоан Лупус не знаеше, че Вангел е виждал лакея му, че дълго и внимателно е обмислял каква тактика да приложи срещу този бик и че появяването му, колкото и театрално да бъде поднесено, не може да постигне убийствен ефект, а желанията на владетеля бяха прозрачни и лесни за разгадаване. Физическата мощ на Дорней трябваше да парализира Вангел така, че доубиването му да бъде само въпрос на време. Дорней се появи върху гърба на унгарски рицарски кон, придружен от малка, но прецизно подбрана свита. Отпред яздеше полковник Кристиян Миор с герба на Дорнеите, окачен на хоругва, зад новоизпечения граф трима слуги с гербове, извезани на гърдите и по копринените чулове на конете. На дуел се явяваше не някакъв молдовски селяндур, дегизиран като граф, а истински благородник с потекло, хералдически знак и свита.

— Дръж се, внуче на дявола! — процеди през зъби Бесния. — Този глиган ще ти извие врата!

Вангел се усмихна кисело.

— Какъв внук на дявола съм, ако вратът ми е толкова безпомощен!

— Не знам, княз — лицето на Лео изглеждаше „скъсано“. Нито иронията, нито йезуитската смиреност бяха останали в израза му „Господ да ти е на помощ!“

Дорней слезе от коня, взе сабя, застана с лице срещу Йоан, поклони се дълбоко, много по-раболепно, отколкото един рицар беше длъжен да поздрави своя сюзерен.

— Аз съм готов, Ваше височество?

— Добре, граф. Бог да ви закриля. Повикайте духовниците.

По заповед на княз Лупус и по сигнал на тръбачите на хиподрома излязоха двамата духовни водачи на Молдова, кардинал Карл-Фердинанд и владиката Йосиф, тогава, изтерзана от лоши предчувствия и мистичен ужас, Елена се изтръгна от опеката на Сотир и въпреки изричното обещание да се скрие, изскочи от каретата. От публиката се надигна вопъл, прерасна във вой, отново заглушен от истеричния крясък на Йоан.

— Княз Авалов, какво търси Елена Миор във вашата карета?

Тълпата стихна в очакване на отговор.

— Княз Лупус, преди десет години аз можех да ви попитам какво търси сестра й Аурела в ловната ви хижа. Тогава деликатността не ми позволи да ви задам такъв въпрос!

Вангел чувствуваше смразяващ хлад, плъзнал по вените му, течното стъкло се втвърдяваше в погледа му, разтопено желязо като по ковашки улеи се стичаше в ръцете му… но основното чувство беше студ. Яростен, а сдържан, вледеняващ, а разсъдлив. Студ, от който кръвта кипи и превръща тялото в стрела, освободена от тетивата.

Кристиян Миор му помогна да смъкне ризницата си и вперил черните си очи в Елена, изсъска:

— Ако Дорней не те убие, княз, аз ще изпия кръвта ти!

Приближи владиката, поднесе кръста, Вангел го целуна машинално и пристъпи към Дорней. Удари гонг. Дуелът беше започнал. Зад гърба му дишаше Бесния, зад Елена, стиснал ръкохватките на пищовите, бдеше Сотир, в публиката се укриваха стотината наемника на Зоя хърватката, така че Вангел можеше да се съсредоточи в боя. „Нещо става с мен?“… Вангел изпита чувството, че пред него се развива спомен, остарял, избелял, но достатъчно ясен, за да личат подробностите му… „Дорней ще атакува с батман през кварта, но когато отпусне захвата, за да забие сабята в стомаха, аз ще направя крачка назад, ще отклоня лезвието с прим и с флеш ще разрежа гърлото му под адамовата ябълка…“

Когато припадъкът отмина (припадък ли беше това), Вангел видя мощното тяло на Дорней в смъртната му агония. Беше паднал по гръб с мъртви, втрещени от почуда очи, заливани от кървавия гейзер, шуртящ от гърлото му.

Публиката беше онемяла. Паднал на коляно до ерзац графа, Кристиян Миор биеше глава в твърдата пръст. Сотир носеше към каретата припадналата Елена; права, загубила чувство за такт, Аурела не криеше ликуването си, лицето й сияеше, от очите й се стичаха сълзи като от водопадите по река Серет.

— Справи се, внуче на дявола! — обади се Бесния зад гърба му. — Иди целуни ръка на вашия поп, приветствай Йоан и давай да се махаме час по-скоро!

— Имам още работа тук! — Вангел направи две крачки и срита Кристиян в ребрата. — Ставай, своднико на сестрите си! Време е да изпиеш кръвта ми!

Миор се надигна, изгледа го с празен поглед, махна неопределено с ръка и потътри ботушите си към изхода за ездачите.

Отново издрънча изнервения бас на Бесния.

— Мини през процедурата, Вангел, и да се махаме. Тия скотове ще излязат от вцепенението си и ще ни разкъсат.

— Не бой се, Лео, трибуните са пълни с мои хора.

Княз Авалов отиде на арбитражната маса, остави върху плота окървавената си сабя, облече ризницата, сюртука, закопча бавно всички копчета, поклони се на владиката и застана пред ложите.

— Ваше Височество — хладно, запазил вътрешната си ярост, започна той. — Бях предизвикан на дуел. Убих врага си в честен бой, защищавайки собствения си живот. Искам да чуя от височайшата ви уста, че вие и законите на княжеството нямате претенции към моята личност?

— Какви са отношенията ти с Елена, Вангел? — с остър фалцет попита владетелят.

— Това е частен въпрос, Йоане. Чу молбата ми, моля отговори!

— Нямам претенции към теб… нито аз, нито законите. Твой ред е да ми отговориш.

Вангел се поклони иронично, непочтително, дори обидно според законите на церемониала на Молдова, взаимстван и от руси, и от турци, вдигна русата си глава, произнесе:

— Пред бога Елена е моя законна съпруга!

Видя призляването на Аурела, бясното лице на Йоан, обърна се, процеди:

— Сега, Лео, наистина е време да се махаме — и следван от принца на Курцланд, тръгна към каретата.