Христо Калчев
Белия дявол — Атентатор (4)

Четвърта глава

„Истински бастион е вдигнала хърватката, по дяволите!“ — мислеше Вангел, разхождайки се из имението на мащехата си. Зоя беше купила стара чокойска къща и надстроила втори етаж. От горните стаи се виждаше езерото, буйната и чиста Бистрица, обраслите с бор източни склонове на Карпатите. В спалните имаше по две легла, маса с четири стола, малко кръгло огледало, леген и кана. В големия правоъгълен хол гигантска дъбова маса, опасана с пейки, в мазето оръжейна и склад за продукти. В южния край на двора, залепена за каменната ограда, беше изградена просторна конюшня. Под стените беше прекаран водопровод. В североизточния край бе иззидана руска баня, а някъде на запад, в самата планина, Зоя криеше стопанството си. Овце, свини, крави, птици — всичко необходимо, за да я направи независима от пазара и съседните, вечно враждуващи княжества.

— Отивам да спя, Вангели — каза Зоя, когато вратите на имението изскърцаха зад гърба им. — Грохнах от умора. Иди да поспиш и ти. Ще те събудя, когато дойдат наемниците.

Но Вангел знаеше, че няма да заспи. Банята „изтри“ умората му, но възбудата остана.

— Трябвам ли ви, княз? — попита Лазар. — Ако разрешите, ще ида да потърся брат ми.

— Върви. Довечера ще се видим на съвета.

Лазар смени коня и излезе от двора, а Вангел се качи на плоския покрив. Оттатък, до левия бряг на езерото, стигаше ръката на Йоан Лупус, зад Карпатите започваше властта на трансилванската династия Ракоци. Тук, на това късче земя всевластен господар беше Зоя. До тази вечер в полунощ, а после започваше неговата — на съдия, на господар, на Бог! След няколко часа той щеше да наложи волята си, да се снабди с войска и да започне война с Йоан Лупус и титулованите му лакеи…

* * *

Вангел реши да оповести завръщането си в столицата. „Не мога да се крия като плъх!“ — мислеше той, загледан в празния лист, декориран с герба на рода му. „Да става каквото ще, по дяволите! Пиратът Вангел Аваля не би се колебал да развее русите си коси на яшката чаршия!“

„До негово височество княз Йоан Лупус, върховен повелител на Молдова, Триречие и Буджак. Смирено съобщавам на негово височество — започна Вангел, — че след изтичането на десетгодишното ми заточение, аз, княз Вангел Авалов от Скендера, се завърнах в Молдова, решен да служа всеотдайно на интересите й, да се подчинявам на законите и на заповедите на високоблагородните князе от рода Лупус, управляващи страната с вдъхнатите им от Бога целомъдрие, достолепие и всеопрощение за блудните овце от стадото господне! — ваш покорен слуга княз Вангел Авалов.“

Когато препрочете писмото, Вангел задраска „слуга“ и излезе на балкона. За пръв път си позволяваше да се показва на дневна светлина, но както очакваше, никой не му обърна внимание. Поне видимо. Долу, на оградата, се подпираше млад скитник със сплъстена коса и равнодушен, празен поглед. Месата му се подаваха под парцалите, наречени дрехи, нозете му бяха боси и издрани, но яки, косата му висеше до раменете на кичури.

— Ей, ти! — извика Вангел.

— Аз ли? — равнодушно попита босякът.

— Ти. Как се казваш?

— Не знам. Забравих. Защо се интересуваш?

Вангел се готвеше да го изругае и да влезе в стаята си, но нещо и в тембъра и в акцента на скитника го накара да остане.

— Ей, ти?

— Кажи.

— Не си тукашен, нали?

— Не съм.

— Откъде идваш?

— От далече… — скитникът се отдели от оградата и понечи да тръгне. — Скучаете в този град — неопределено каза той и повлече крака към площада.

— Защо да скучаем?

— Много питате.

— Майната ти, проклет просяк! — изсъска Вангел и се върна в стаята. Отново седна да чете писмото до Йоан, когато стигна до края, задраска „покорен“ и започна да го прехвърля на официалната бланка на Авалови. Тогава чу гласа на скитника.

— Ей, ти! Я се покажи!

Вангел скочи като ужилен. „Сега ще те напълня с олово!“ — вбесен извика той, грабна пистолета, дръпна петлето, изхвръкна на терасата, но застана срещу дуло и две очи, пълни с яростна решителност.

— Аз не съм просяк! — сухо каза скитникът. — Може да съм гол, бос, мръсен, но просяк не съм! Разбра ли?

Вангел кимна. Този тип започваше да му харесва. Свали пистолета и опря длани на парапета.

— Добре, не си просяк, войн си! Така по-добре ли е?

— Не съм просяк, това е всичко.

— Разбрах. Престани да дрънкаш като латерна. Работа искаш ли?

Лицето на скитника не се промени, злобата в очите остана, но и той отклони дулото.

— Каква работа?

— Въоръжена. Такава, каквато подобава на воин.

— И кой ще ме наеме? Ти ли?

„Ще трябва да те науча да говориш с мен, разбойнико!“ — помисли Вангел, но на глас произнесе:

— Влез в къщата. Ще наредя да те нахранят, да запалят банята, да ти дадат човешки дрехи. Когато си готов, кажи на слугите да те доведат при княз Авалов.

Вангел се върна на бащиното си бюро, дописа писмото, заля го с червен восък, запечата го с пръстена си и го изпрати. „Сега вече мога да чакам убиеца на Лупусите!“

Вангел се премести на голямата кожена софа. „Отново в Яш?“ Колко беше обичал този град и колко бързо го намрази до смърт. До повръщане, както се изразяваше Бесния Лео.

Налагаше си да не мисли за кратката си, бурна и унизителна любов. Аурела се промъкваше нощем в къщата, тук, под носа на слугите, отдаваше му се, виейки се като тръстика, скимтеше, захапала ту китката си, ту брадата му, и се измъкваше крадешком, посред нощ като дух, за да прекоси цял Яш до жълтата едноетажна къща на генерал Миор, която някой ден щеше да затрупа цялото му семейство. Тогава Вангел беше щастлив човек. През деня официален годеник на една от първите красавици на Яш, нощем неин любовник до пълно грохване, до изтичане на костния мозък. Тогава Яш беше удобно за живеене място. Е, нямаше я ослепителната виенска аристокрация, нито могъществото на австрийското банкерство, но я нямаше и беднотията на древната Юлиобона. След отшумяването на войната молдовският селянин се върна при ралото, чокоите отглеждаха добитъка и пазарите бързо се задръстиха със стока, и местна, и вносна. Голямо богатство нямаше, но и голяма беднота също, а това създаваше някакво равновесие. Враждите и крайните ненависти бяха притъпени, никой не надничаше със завист в двора на съседа си и животът течеше безметежно. Разбира се, тогава той нямаше истинско око за Молдова или поне нямаше с какво да я сравни, освен с военните калета на одринския джамаат. Във Виена си даде сметка колко безметежен град е Яш и какви страсти кипят по света. Как най-богатите разоряват по-малко богатите, как се грабят злато и скъпоценности, каква омраза възбужда европейското сдружение на еврейските банкери с неговата финансова мощ и какъв ужас вселява отоманската империя с войнстващата си религия, с тъпотата и кръвожадността, която възпитава в безбройната си, многонационална военна сган. В Яш и въобще в Молдова, която граничеше непосредствено с османците и по статут се явяваше васално княжество на високата порта, се чувстваше по-малко страх от ятагана, отколкото в столицата на могъщата Свещена източна империя…

После Аурела го направи рогоносец… Не обичаше да си припомня тези два месеца… до деня на дуела, но понякога те изплуваха от недрата на паметта му. Вангел се беше разболял от заушки. Икономът Игнат, който тогава все още не беше грохнал старец, разпозна болестта, постави го под карантина и се зае да го лекува. Наливаше го с отвара от билки, правеше му компреси зад ушите и за десетина дни го изправи на крака. По няколко пъти на ден Аурела заставаше под балкона и с високия си остър сопран му разказваше как тече светския живот в града… До един юнски следобед, когато му съобщи, че дворецът дава прием в чест на Флориана Бетлем, внучка на княз Габор, която минаваше през града на път за Киев. Това беше последният път, когато чу гласа й. Видя я още веднъж, на дуела с Йоан, но вече съпруга на бившия му приятел граф Емилиан Сергду.

Балът… Аурела беше пила повече шампанско, отколкото можеше да понася. Вангел знаеше как я замайваха танците, колко луда беше по баловете в двореца, как светеха очите й, как трескаво гореше челото й, как прималяваше от възбудата на светския живот. Внучка на княз Абруд, с брака на майка й за румънския офицер Миор тя беше загубила и титлата, и достъпа до титулуваното общество. Медиевистиката все още не беше се превърнала в наука из дунавските княжества, но дворцовата памет съществуваше и понякога тя беше по-жестока от истинското кастово деление.

От този злополучен бал Йоан Лупус беше отвлякъл пияната Аурела. Сутринта, изтрезнели, чужди един на друг, те се бяха опитали да се върнат в Яш, самозалъгвайки се, че нищо не се е случило. В столицата обаче скандалът зрееше. Беше се намерил някой да уведоми генерала, че дъщеря му блудства с княз Йоан, и той беше изпратил сина си със заповед да му донесе главите на прелюбодейците. Един час по-късно Вангел получи писмо от честолюбивия генерал, който му известяваше за измяната на дъщеря си и за присъдата, която й беше издал. Кристиян не изпълни заповедта на баща си, но причака каретата на Йоан пред вратите на Яш. Отидоха в ловния дом на графовете Трифон. По-късно пристигнал сънливият, женствен и лудо суетен Мико Сергиу. Йоан кипял от ярост. Такъв брак би го отдалечил недосегаемо от яшския престол, към който той открито се стремеше, а и от срам — все пак Вангел и той бяха рязали китките си и бяха пили кръвта си в побратимяване. Положението му изглеждало безизходно. Тогава погледът му паднал на граф Сергиу.

— Мико, ти харесваш Аурела! Не казвай не! Сам си ми признавал, че потомъкът на пирата не заслужава тази красавица? Ще отречеш ли, приятелю?

— Не — измънкал глуповатият граф, поласкан и от обръщението, и от мисълта, че съдбата хвърля в обятията му една от най-красивите девойки на Яш.

— Добре, брат! — Йоан скочил на крака и заповядал да приготвят колесницата му. — Тръгваме за Ботошанския манастир. Дан и аз ще бъдем свидетели на брачния ви обряд! А ти, капитане, върви да предупредиш генерала, че довечера ще посреща булка!

Кристиян заварил баща си да го чака на прага.

— Къде са главите на развратниците, сине? — попитал старият войн.

— Няма да има паднали глави, тате! — избягвайки да го гледа, отговорил Кристиян. — Довечера ще видиш дъщеря си графиня и съпруга на Емилиан Сергиу.

Генералът се прибрал в стаята си, заключил вратата и лапнал дулото…

— Княз, княз Вангел… Ваше благородие?

— Моля? Какво? — Вангел седна на софата. — Какво има, бай Игнате?

— Странникът е готов, княз. Заповядали сте да ви го доведа?

Вангел се отърси от спомените и кимна.

— Кажи му да влезе.

На вратата застана сух, кокалест мъж, с черен сюртук, бяла риза и високи испански рейтузи. Очите му бяха все така нагли, но поне злобата беше паднала от тях.

— Ти си бил рус бе?

Чужденецът се усмихна, по-скоро нещо подобно на гърч разкриви иначе правилното му, дори красиво лице.

— Вие… княз ли сте наистина? — без следа от смущение или страхопочитание попита той.

— Седни. Ти си в дома на князете Авалови. Чувал ли си това име?

Русият странник кимна отрицателно.

— Идвам отдалече, много отдалече. Пътувам повече от три месеца.

— Пеша?

— Конят ми грохна на третата седмица. Беглец съм, княз. В Турция има награда за главата ми.

— Така ли? — Вангел се облегна удобно и се приготви да слуша. — Да чуем героичната ти история.

Русият, който всъщност не беше по-рус от него, но значително по-светъл от населението на Молдова, отново поклати глава.

— Не сега, княз. Сега ако позволите, ще попитам защо ме наехте и каква работа се готвите да ми възложите.

— Въоръжена! — Вангел го изгледа одобрително. Този беглец имаше и кураж, и достойнство. Доказваше го фактът, че беше предпочел да се облече като войник вместо като слуга. — Ти ли си избра костюма?

— Аз.

— Оръжие имаш ли?

— Пистолет и нож. Барутът ми свърши.

Вангел се усмихна.

— Как се казваш, от кой град си, от кое племе, къде отиваш? Учтивостта те задължава да се представиш, беглецо. Седни най-после и говори!

Русият се отпусна на креслото, кръстоса крака меко и непринудено и взря зеленикавия си поглед в него.

— Бягам от Одрин. Турците го наричат Едрине. Долу, на юг, на три конски прехода от Цариград… — Вангел изтръпна, но се опита да потисне внезапното си вълнение.

„Не, не днес ще откровенича с този разбойник!“ — помисли той, загледан в спокойните му силни ръце, лежащи като котки на облегалката на креслото.

— Името ми е Сотир, по баща Вълчанов, по род Куртев. Дигнахме бунт срещу валията, избихме заптиетата, но каймакаминът насъска еничарите. Оживелите от клането хванаха кой накъде види. Скитах някой ден из Родопа, една нощ по първи петли се прибрах вкъщи. Баща ми и чичовците ми изклани, братя и братовчеди кой избягнал ятагана, откаран в Анадола, сестра ми и сестриниците по харемите на агите. Вкъщи огънят угаснал, до огнището баба ми, в краката й закланото гонче на стария, в ръцете й Светото писание, за което няма ни очи, ни четмо, по лицето й солени вади.

— Има награда за главата ти, Сотире, вика. Бягай на север при русите, но преди това ми изкопай гроб и ме положи в него. Това е, княз. Оттогава бягам.

— Положи ли старата в гроба?

Сотир кимна. Мълчаха дълго, после Вангел стана.

— Ела. Ще ти покажа в коя стая ще спиш и каква работа очаквам да вършиш — князът спря. Сега очите им бяха на едно ниво все още пълни с подозрения и с недоверие. — Ти ще бъдеш моя гроб, Сотире. Ако куршумът ме уцели в гърдите, никой няма да те държи отговорен, но настигне ли ме в гръб, моите хора ще те разкъсат. Ще съжаляваш, че си се родил, одринецо. Ако не пукнеш преди мен, на кол ще те набият, на бавен огън ще те сварят. — Вангел се усмихна. — Е, приемаш ли работата?

— Приемам, княз — нехайно отговори беглецът.

— Добре, Сотире — Вангел извади кесията си. — Ето ти петстотин златни талера. Купи си дрехи. Моят гардероб е за мен. Кон и оръжие си избери от Аваловите. Давам ти три дни за отдих. На четвъртия падне ли мрак, ще оседлаеш твоя и моя кон и ще ме чакаш пред портата. Разбра ли?

— Не е трудно за разбиране, княз!

— Бай Игнате? — извика Вангел. — Настани нашия гост. Българин е, сънародник. От днес работи за Авалови.

* * *

В девет часа вечерта княз Вангел Авалов, придружен от новонаетия си гръб, изкачи стълбите на лятното казино, избра маса, седна и поръча шампанско. Заведението беше онемяло, после започна шептене, наподобяващо жуженето на кошер.

— Как се чувстваш, Сотире?

— Добре, княз. Не мога да повярвам, че бягството ми свърши.

— Започва по-лошо, Сотире, много по-лошо. Искам да запомниш няколко лица.

— Тук ли са?

— Не. Бай Игнат ще ти ги покаже в града. Давам ти още една нощ за размисъл, Сотире. Ако останеш при мен, ще понесеш всички несгоди, които едно семейство с много врагове може да струпа на главите на своите приятели. Ако решиш да продължиш към Русия, ще ти дам кон и хиляда талера да търсиш късмета си сред северняците.

— Искаш ли да остана, княз? — попита Одринецът.

— Няма да те лъжа, искам, Сотире. Авалови имат предостатъчно слуги, но аз имам нужда от приятел. Решиш ли да тръгнеш обаче, мисля, че ще те разбера.

— Няма да те напусна, княз — кротко каза младият българин. — Каквото за теб, такова за мен… Никой не е избягал от съдбата си…

* * *

На разсъмване Вангел чу кариер на кон, после и пронизително изсвирване. Скочи и излезе на терасата. Бесният Лео се беше отзовал на поканата му… А защо не на заповедта?