Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол — Атентатор

Редактор: Димитър Томов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Борис Драголов

Технически редактор: Савка Ганева

Коректор: Ива Данева

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Тираж: 4080

Цена: 9 лв.

ISBN: 954-427-010-8

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата

История

  1. — Добавяне

Втора глава

„Страх ме е от смъртта! Призлява ми от кръв! Ненавиждам агонията на жертвата“ — мислеше княз Вангел Авалов, пиейки кафето на патиото в Скендера. Валеше дъжд, Зоя и София спяха, имението тънеше в следобедна дрямка. „Обичам шума на дърветата, крясъка на сойката, лекия, детски сън на сестра ми… Защо ме направи убиец, Бели дяволе? Аз ли, синът на курвата, трябва да меря ръст с тебе, след като баща ми, първородният ти син, е баба, а братята му загинаха като овни, стараейки се да се изравнят с пиратската ти неповторимост!“

Нито София, нито майка й спяха. Вангел знаеше това толкова точно, колкото добре си знаеше името. Те бяха затихнали, очаквайки срещата на двамата князе след повече от десет години.

Десет години? Половин човешки живот, по дяволите! Весел, разюздан, кървав. Аурела бързо се изличи в съзнанието му. Понякога затваряше очи и се мъчеше да изрови лицето й от паметта си. Понякога успяваше, понякога не, но никога нито за миг не забрави Йоан Лупус и неговия лакей с графските вензели на гербовете. Когато бягаше от Яш, любовта към Аурела и поруганата чест го измъчваха повече от омразата към тримата му бивши приятели, към съзаклятниците от Лигата на Светия кръст. Виена бързо излекува душата му. В този Вавилон се продаваха хиляди жени, красиви, весели, достъпни. Княз Вангел Авалов беше богат. Едва тук, във Виена, той си даде сметка колко е могъща фамилията му и каква легенда е старият пират, дръзнал да води лична война с испанския Хабсбургски дом. Аарон Асса, старият адвокат на Авалови, се беше оттеглил от кантората, но синът му Самуел беше изучил достатъчно занаята на баща си, за да му отнеме всички грижи в столицата на Свещената империя. Младият евреин нае двуетажна къща, намери модна, лакирана каляска със сребърни обковки, изля герба на Авалови на вратите й, нае слуги, купи силни унгарски коне и всичко това беше извършено, докато Вангел, грохнал от лудешката езда, сънуваше кошмарите си. Сънят му беше един и същ вече единадесета година. Целият Яш е събран на градския хиподром, за да наблюдава втория дуел между князете Йоан Лупус и Вангел Авалов. В една от ложите е Аурела, вече съпруга на Мико Сергиу. Долу, на пистата го чака Йоан, зад него графовете Сергиу и Трифон, секундантите му. Яхнал Юрикан, Вангел влиза ходом през вратата за простолюдието. Персианът се вие под него, в канията на седлото е забита позлатената сабя на Филип Авалов, на гърдите му грее орденът „Свети Джеймс“, поднесен на пирата по заповед на английската кралица Елизабет Втора. И… Дуелът. Вангел не убиваше Йоан. Смъртта е избавление за подлеца. Едно след друго той прерязваше сухожилията на ръцете и краката му и превръщаше човека, който отне и любовта му, и честта му, в жив труп.

Рядко успяваше да стигне в съня си до триумфалния му край. Много по-често се събуждаше, преди да кръстоса саби с Йоан, но довършваше ли кошмарната си мечта, Вангел скачаше върху Юрикан, хвърляше студен, празен поглед на публиката, очите му се плъзваха по Аурела, без да се задържат на лицето й, отпускаше поводите на жребеца и с манежен галоп напускаше хиподрома. И това се повтаряше поне веднъж в месеца, вече повече от десет години…

Вангел познаваше Виена, понякога дори му се струваше, че я обича. Тук, в този казан на нациите живееха повечето от неговите приятели лицеистите и той изгаряше от нетърпение да ги види. О, той знаеше какво ще говори тук. Щеше да им каже какъв подлец се беше оказал Йоан, техният Йоан Лупус хусаря, как беше посегнал на годеницата му и как отказвайки да спаси честта й, водейки я под венчило, беше принудил празния красавец, безволевия, безмозъчен глупак Мико Сергиу да се ожени за нея.

Самуел го бавеше. Водеше го от стая в стая, показваше му уникални мебели, които въобще не му харесваха. Готвеше се да му каже, когато слугата съобщи, че е пристигнал Франц Бернщайн, представител на банка „Братя Бернщайн“, в която Авалови съхраняваха златото си.

— Ваше превъзходителство — започна евреинът. — По настояване на вашия адвокат г-н Асса вашето появяване в древна Флавиана струва един милион и сто хиляди талера. Одобрявате ли тези разходи?

— Да — разсеяно отговори Вангел. — Самуел Асса е упълномощен да движи всичките ми дела.

— Разбирам, ваше превъзходителство. Как ще благоволите да теглите кредитите си? За банката е от значение да знае кога трябва да подготви злато в наличност?

Озадачен, Вангел погледна Асса. Не беше разбрал нищо от въпроса. Банковите операции му бяха чужди като санскритското писмо. Адвокатът му помогна.

— Аз мисля, господин барон — покланяйки се угоднически, започна евреинът, — че два пъти в годината по един милион талера напълно ще задоволят нуждите на моя високопоставен клиент.

Новоизпеченият барон се намръщи.

— Това са страшни пари, ваше превъзходителство! Позволявам си да ви напомня, че от петнадесет години банката не е получила някакви постъпления от Яш!

— Моята фамилия е богата! — високомерно, влагащ в гласа си всичкото презрение, на което беше способен, отсече Вангел.

— Самата истина, ваше превъзходителство — вежливо продължи барон Бернщайн. — Князете Авалови са сред най-почетните клиенти на нашата банка, но ако ми позволите, искам да ви припомня, че няма неизчерпаемо богатство. В историята на банка „Братя Бернщайн“ са записани стотици злополучни фалити на фамилии и древни родове, познати надлъж и шир по нашата благословена Европа.

— Какво искате да кажете? — едва въздържащ гнева си, попита Вангел.

Баронът се поклони отново.

— Бих препоръчал на господин княз Авалов да харчи разумно парите си. Мнението на банката е, че е най-добре да включи златото си в изгодни сделки или поне с помощта на адвоката си да започне да оперира под лихва.

„Лихва“? Вангел почувства пориви на повръщане. „Какво си въобразява този пършив жид?“ — крещеше вътрешното му високомерие. „Че аз, княз Авалов, ще падна дотам да разорявам дребни бакали и амбулантни търговци?“

— Аз решавам как да оперирам с парите си, господин Бернщайн — остро, гледайки през него, изсъска Вангел и излезе от къщата.

Виена? Сравнена с Лондон, Севиля, Париж или Венеция бившата Юлиобона, Флавиана и бог знае как още наричана, тя беше едно жалко село, но Вангел сравняваше столицата на Свещената империя с Яш и тя му се виждаше полис — гигант, ограден с валове, крепостни стени, препасани с ровове, пълни с помийна вода и жаби, с десетки бастиони, годни да отблъснат всяка войска, включително отоманската, неведнъж чупила алчните си зъби в укрепленията й. Ползвайки майората си, Вангел изгнаника се превръщаше от само себе си в богат източен принц, а това значеше, че вратите на аристократите трябва да бъдат широко отворени за него. „Дай боже! А ако погледнат на мен като на дребен велможа от сечта, на жалко хусарче, предлагащо дисрепутационното си присъствие на най-високомерната католическа империя след испанската?“

Вангел възседна Юрикан и ходом излезе от каменния двор. „Няма да се обаждам никому. Ще почакам моето отсядане Във Виена да се разчуе!“ Като бивш лицеист той добре знаеше как вървят мълвите из града и как всяка високопоставена особа, без значение на вяра и народност, влиза в устите на десетки обеднели царедворци, въртящи се около двора на Хабсбургите.

Юрикан спря, изправи се на задни крака и се опита да го награби на кушия. Вангел задържа жребеца и се огледа. Отдолу, покрай лявата фасада на катедралата „Свети Стефан“, се носеше шествие, предвождано от знамето с полумесеца. Отпред, на бял кон, с чалма на главата се клатеше строен, млад паша, зад него пешком крачеше свитата му, ескортирана от алената гвардия, както наричаха преторианците заради цвета на конете им. Вангел не повярва на очите си.

След два века война Виена посрещаше посланик на Високата порта. Мостът над Дунав, който свързваше двореца с града, беше украсен със знамената на двете империи, а портата на дома на „Петте трона“ беше отворена широко, паважът постлан с килими, и цялата камарила на Шьонбрун, шарена като дъга след буря, беше накацала по мраморните стъпала, за да посрещне дипломатически агент на вековния си враг.

Вангел се задави от ярост. Едва започнал двадесет и първата си година, той беше започнал да губи нервите си. А те щяха да му трябват, по дяволите! Особено в разюзданата Виена.

* * *

В следващите десетина дни никой не го потърси. Няколко денонощия не излезе от дома си. Ходеше от стая в стая, пиеше унгарско вино, ругаеше слугите. В неделя сутринта се обръсна и тръгна на литургията в „Свети Стефан“, но когато наближи катедралата, заповяда на кочияша да върне каретата. На другия ден, блед като хлебар, с отсечени ръце и меки колене тръгна да скита из пазара. Нямаше нужда от нищо, Самуел Асса се беше погрижил за всички подробности на бита му, но вече не издържаше в мрачните, претрупани с мебели стаи ма евреите. Виена имаше три основни пазара и трите разположени край реката. На единия, интезапния, продаваха животни, на втория — хранителни стоки. Вангел отиде на третия. Тук търгуваха с всичко: отрова, билки за любов и омраза, оръжия, картини, книги, всякакви антики от всички краища на света, свети мощи, продукти на алхимията, парфюми от Арабия, Италия и Малта, пособия за наблюдения на звездите. Тук гъмжеше от гадатели, магьосници и всякакви други по-големи или по-малки мошеници, въпреки че според конкордата на Папата с Хабсбургите цялата тази измет принадлежеше на Инквизицията, която беше длъжна да предава на огън всякаква ерес, магьосничество или други проявления на Сатаната.

— Княз? — гръмна гърлен баритон. — Княз Вангел Авалов?

После една тежка длан се стовари на рамото му. Беше Леополд Турн фон Курцланд или Бесния Лео, както го наричаха в лицея.

— Какъв дявол те довя в старата развратна Виена? — хилейки се с редките си, хищни зъби, попита принцът. — И защо, по дяволите, не потърси стария си приятел? — Лео се надвеси над ухото му. — Трябват ми хиляда талера. Ще ти ги върна, когато мога.

— Имаш ги — разсеяно отговори Вангел. — Как живеете в този котел?

— Тръгвай, княз! Ще те заведа да видиш всички дипломирани отрепки на великия хусарски лицей!

Таверната се наричаше „При Ото мечтателя“ и беше най-мръсното и кърваво свърталище в цяла Виена. Помещаваше се в бивша казарма, оградена с каменен зид, с плац, където вечер дрънчаха сабите на пияни дуелисти. Запустялата конюшня беше превърната във винарска изба, в кухнята на полка двама сърби с вид на левантийски пирати режеха пастърма, сухи унгарски салами и пържеха риба за гостите на Ото в централната сграда, където някога се беше помещавал щабът на Негово Императорско Величество Рудолф Втори гвардейски конен полк, сега бяха наредени дъбови маси, достатъчно масивни, за да издържат буйното веселие, а и гнева на хусарите; постройките, служили за спални на гвардейците, Хелга, незаконната съжителка на Ото, беше превърнала в бардак. Срещу четвърт талер всеки пиян хусар можеше да отпусне нервите си с някоя от курвите на дебелата кръчмарка, стига да не прехвърли лимита от половин час и да не причинява болка на „мръсните лалета“, както в приливи на дебелашки хумор ги наричаше Бесния.

Когато прекрачи прага на таверната, Вангел присви очи — сумракът му пречеше да различи лицата на посетителите, миризмата на евтино вино и мръсни тела сгърчи стомаха му, шумът — истеричен, див, плебейски — го отстъпи крачка назад, готов да се обърне и панически да побегне през белокаменния плац.

— Спокойно — Леополд сложи длан на рамото му. — Сега ще видиш каква сензация ще предизвикаш! — Бесния изсвири с пръсти. — Господа, между нас е принц Вангел Авалов фон Скендера!

За миг таверната замря, после избухна рев и десетки тела, като през мъгла тръгнаха към него. Озова се в прегръдките на Херберт фон Мюнинг, стисна ръцете на граф Хайнц цу Баунщад, на Фердинанд-Ото барон фон Грюненберг и на много други лицеисти. Насила го замъкнаха на масата, връчиха му стакан вино, принудиха го да го пресуши до дъно. Вангел изпи разредената помия, избърса с длан устата си и се провикна:

— Господа офицери, днес таверната работи за моя сметка!

* * *

Две седмици по-късно княз Вангел Авалов, наричан фон Скендера, постъпи в тайната организация на виенските масони. В годината, когато светът полудя по „Градът на слънцето“ на Джовани Доменико Кампанела, когато половината от човечеството беше поразено от хуманизма на автора на „философия, основана на усещанията“, богатите аристократи на Свещената източна империя организираха държава в държавата. Абсолютизмът на Хабсбургите, циничният терор на кронпринца и преторианската гвардия, засилващото се могъщество на еврейското банкерство принудиха рицарите да потърсят ефикасни средства за защита. Виена тънеше в разврат, в корупция, цените растяха, талерът се обезценяваше. Всеки ден се обявяваха фалити, древни родове ипотекираха или обявяваха за продан фамилните си дворци. Всичко, което някога създаваше историята и гордостта на Империята, сега минаваше в ръцете на евреите. Чрез подставени лица единадесетте юдейски банки внасяха по-качествения и по-евтин манчестерски плат, желязо от ханзейските градове, стъкло и кристал от Толедо и Севиля, порцелан от Франция, месо и зърно от Дунавските княжества. Подбиваха цените на пазара и един след друг разоряваха дребните, а и по-едри търговци в столицата, в Бохемия, в Маджарско. От европейското финансово могъщество беше писнал цял свят. Картините на великия чревоугодник Рубенс „Венера и Адонис“, „Лов на лъвове“, „Прометей“ и още някои от най-известните му платна попаднаха в юдейски ръце. Тосканските грифони, вековните владетели на Флоренция, аристократите и банкерите Медичи бяха поискали от Папата нова анатема на юдейското племе. Гласове за анатема и конфискация се чуваха от Париж, Генуа, Парма. Дори Отомания, империя, непознаваща нито законодателството на християнския свят, нито ценяща хуманистичните идеи на Кампанела малко по малко започна да се чувства зависима от юдейското злато. Единствен Лудвик XIV Бурбон не се стряскаше от еврейската инвазия и пълнеше затворите с евреи и по най-малък сигнал на безбройните си доносчици. Тридесетгодишната война, която опълчи Империята, Германските княжества и Ватикана срещу Дания, Швеция, Англия, франция, Холандия и Русия беше златен период за еврейското лоби. Банка „Братя Бернщайн“ не се свенеше да продава коне на Хабсбургите, закупени от Русия, и на Русия оръдията на „Хаменегер“, които корумпирани военни охотно обявяваха за негодни и бракуваха с фалшиви протоколи. И това беше само една част от дейността на банката. Агенти на многобройните й филиали продаваха лично на император Фердинанд III Хабсбург военни карти на датски и шведски фортификации, дислокационни данни за войската на херцог Бъкингам, преувеличаваха силно или намаляваха до комична незначителност казашките кавалерийски корпуси, готвещи се да нахлуят в Полша с мълчаливата благословия на Русия. Започваше онова време, което масоните наричаха „Залезът на кучето, изгревът на вълка“.

Масонски ложи съществуваха в Лондон, в Париж, в Италианските кралства, в германските княжества и те отдавна бяха хвърлили невидими мостове помежду си, имаха единно върховно ръководство Велик маг и бяха започнали активно да се противопоставят на еврейското лоби.

Навремето Вангел Аваля дон де мар, великият пират на Леванта, беше доверил на евреите целия си капитал, няколко десетилетия по-късно неговият внук княз Вангел Авалов фон Скендера не опита ножа си във врата на виенското банкерство само защото беше зает с друг не по-малко страшен враг — исляма.

Церемониалът по посвещение в тайнството беше дълъг, сложен, но вълнуващ и в съзнанието на младия княз се превърна в най-същественото събитие в живота му. Поръчители на Вангел бяха така наречените „вълци на тройния кръст“, степен, която се постигаше по-трудно от маршалски жезъл в армията на Фердинанд. Зад него застанаха старите лицеисти Бесния Лео, граф фон Бюнинг, принцът на Линц и Баунщад Хайнц, барон Фердинанд Ото, Граф Грюненберг и наскоро отзованият посланик в Лондон херцогът на Залцбург Адриан Орлаински, един от най-добрите ездачи, фехтовачи и стрелци, които заедно с руския княз Иван Галицин и негова милост си оспорваха четири години войнското първенство в лицея.

Подземието на ложата беше усойно, влажно, кожената превръзка мачкаше и носа, и ушите му, но през процепите проникваше светлината на факлите, миришеше на тамян, на парфюмите на масоните, застанали в две редици покрай стените. Бесният Лео му беше обяснил част от ритуала, останалото предстоеше да изпита на гърба си. Тежка, би казал дори и желязна ръка тежеше на лявото му рамо, а когато пръстите й се забиха във вратните му мускули, Вангел разбра, че е пред Великия маг, наречен още Вълкът на луната. Ръката го натисна. Нямаше съмнение, че трябва да падне на колене, но Лео беше забравил да му каже как, на две като роб или на едно като рицар, очакващ посвещение. Вангел прибегна до втория способ, ръката разхлаби хватката си и той разбра, че е избрал верния ход.

— Кажете всичките си имена и титли! — заповяда сухо хрипкав старчески глас.

— Княз Вангел Авалов, син на княз Константин, внук на княз Вангел — носител на железния кръст „Свети Джеймс“, поднесен му чрез адмиралите на кралица Елизабет II Тюдор.

— Това значи ли, че след княз Вангел следите на рода ви се губят?

— Да, ваше благородие. Нито баща ми, нито братята му знаеха кой е баща на покойния основател на молдовския ни дом. Със сигурност се знае, че е бил моряк и че е взел участие в битката при Лепанто.

— Знае се още нещо, княз — гласът ставаше все по-глух, тишината все по-плътна, нарушаваше я единствено пращенето на горящата смола на факлите. — Бил е пират, княз. Наричали са го Белия дявол, макар той самият да е предпочитал по-престижното звание дон де мар.

Вангел почувства с кожата си, че от отговора му зависи много повече от постъпването му в ложата на вълците. Лъжата, дори благородната, щеше да го превърне от княз в парвеню и още от следващия ден Виена щеше да се превърне в най-негостоприемният град за него.

— Прав сте, ваше благородие — мъчейки се да внесе горди нотки в гласа си, започна отговорът си той. — Не мога да твърдя, че знам всичко за покойния си дядо, но в Отомания са го наричали Белия дявол, а везирите Кюпрюлю са оценили главата му като пират. Приписват му кланетата в Янина, родния край на жена му — София — Вангел млъкна, но интонацията му подсказваше, че трябва да продължи. — И още нещо трябва да чуете от моята уста, ваше благородие. Белия дявол е воювал срещу крал Филип Испански Хабсбург, прадядото на Негово Величество императора.

— Защо, княз? — попита Вълкът на луната. — Имате ли задоволително обяснение.

— Аз не, ваше благородие. Познавам жалка част от света, макар че бях турски пленник и насилствено обучаван в еничарските корпуси, обаче ако ваше благородие Вълкът на луната и неговите братя вълците от третия кръст желаят да чуят, бих могъл да преразкажа завещанието на… княз Авалов?

Настана дълго, тягостно мълчание, после отново се обади хриптящият глас на Вълка.

— Братята решиха да чуят завещанието на княз Авалов, младежо. Слушаме ви!

Вангел пое дълбоко въздух, обърса с длан потта, която шуртеше и по брадата му, и по жилавото му, общо взето сухо тяло.

— Ще говоря по памет, ваше благородие и ще се спра на генералните мотиви. Белият дявол е бил пират, морски разбойник, убиец с оценена глава само защото е бил християнин, враг на Османовия род и на войнстващата, баща ми я нарича човеконенавистната ислямска религия. От Дунав до Егея и от Понт до Адрианово море живеят християни. Никой не знае колко, но някога това е била Велика Византия, империя на просветата и кръста. В очите на католическия свят нашите народи са еретици, инквизицията произнесе анатемата си над източно прославното крило на Светата църква, но все пак християни, спазващи божиите заповеди, проповядващи смирение, покаяние и всеопрощение. Те бяха създали империята си, за да приобщят варварите към светото учение на Исус Спасителя и да спрат ислямските пълчища, които и до днес грабят, палят, изнасилват и колят поданиците на негово величество император Фердинанд, Бог да благослови дните му! — Вангел млъкна задъхан. Имаше чувството, че е казал всичко или поне най-главното. Главата му се цепеше по шевовете, в устата му нямаше капка слюнка, потта продължаваше да шурти по гърба му. Отново освен пукота на факлите не се чуваше нищо, дори дишането на масоните бе така стаено, че ако някой му кажеше, че е сам срещу Вълка на луната, не би се учудил ни най-малко. Тогава чу гласа му.

— Вълци от третия кръст, върнете светлината на очите. Нека княз Вангел Авалов изпие първата глътка вино сред своите братя!

Светлината беше повече от оскъдна, но когато Бесния Лео му поднесе стакан с искрящо токайско вино и течността се разля по тялото му, Вангел започна да диша, да мисли и да вижда по-добре и най-важното трезво.

Лицето на Вълкът на луната го порази. Срещу него в дървен трон седеше облечен в гумена престилка и с мистрия в ръка самият канцлер на Империята. Вляво и вдясно различи някои от най-авторитетните, а и най-богатите аристократи на Виена, достатъчно недостъпни и могъщи, за да гледа на контакта с тях като на толкова абсурден, колкото абсурдна би била една покана за аудиенция при самия Господ Бог.

— Починахте ли си, княз? — попита Вълкът на луната.

— Да, ваше превъзходителство — Вангел неволно употреби обръщението, което рангът на канцлера изискваше. Великият маг, принц Леонхард фон Грас, се усмихна, по-скоро старческото му лице се сгърчи така, че заприлича на вълчия профил, излят от масивно злато над главата му, върху високата, семпла облегалка на дъбовия му трон.

— Слушаме ви, княз — възвърнал като восъчна отливка на мъртвец, каза Вълкът на луната, а това, макар и изречено кротко, беше категорична заповед да продължи анализа си на обагрения с мрачна слава пират. Вангел се пребори с йерархическите си навици и продължи според правилата, които Бесния Лео му беше втълпявал цял ден.

— Ваше благородие, г-н Велик маг, братя вълци от третия кръст, ислямът е в джихат. Това значи свещена война с друговерците от всички религии, раси и секти. Докато Исус проповядва милосърдие, Мохамед заставя своите последователи да удавят в кръв всички, които отказват да приемат войнствената му доктрина. Вангел Аваля дон де мар, пиратът, Белия дявол, Княз Вангел Авалов и някои от оцелелите архонти на Византия поведоха смъртна схватка с вожда на световното мюсюлманство султан Селим II Османоглу и загинаха в тази непосилна война. Ако Високата порта и канцеларията на Великия везир наричаха покойния княз Вангел Авалов пират и морски разбойник и това е разбираемо, позорно, нехристиянско и престъпно би било молдовският княз Сигизмунд да ползва тези прозвища по адрес на великия моряк, чийто скромен потомък се явявам аз, само защото е бил васал, лакей на Отомания и всячески се е старал да угоди на могъщия си сюзерен.

Вълкът на луната кимна едва забележимо, но Вангел, напрегнат като струна на арфа, видя и одобрение и съгласие по старческото му лице.

— Прав сте, княз Авалов. Приемам обясненията ви, разбирам гневния патос, клокочещ в гласа ви. Приемам ги доброволно, както вие доброволно пристъпвате прага на ложата на „Олтарът на целомъдрената вълчица“. Нали, момко?

— Да, ваше благородие, господин Велик маг.

— Тогава има още един въпрос, който братството иска да бъде изяснен. — Защо княз Вангел Авалов помогна с пиратската си, нека я наречем християнска флота на английската корона да овладее Гибралтар и да проникне в Медитеране?

Вангел не отговори дълго. Все по-ясно различаваше лицата, а като че ли започваше да се досеща за единствения логичен, а защо не психологически принцип, по който тези мъже се бяха струпали в тайната на ложа на „Вълчицата“. Ако не се налагаше да отговори на най-опасния въпрос, който можеше да му бъде зададен в империята на Хабсбургите, Вангел би опитал да си припомни имената, титлите, дори милионите, които тези мъже притежаваха и за които навремето ротмистър Бреме, военният комендант на лицея, охотно разпространяваше клюки.

— Затруднява ли ви въпроса, княз? — острите сиви очички на канцлера опипваха лицето му. „Или си внушавам, или Вълкът на луната издевателства над мен, струпвайки ми и властта си на втория човек на Империята, и мистическото тайнство на ложата.“

— Не, ваше благородие, макар че когато ме изпращаше в лицея, баща ми ме предупреди, че този въпрос ще ми бъде зададен.

— Трябва да чуем отговора, млади господине.

— Християните от Леванта са гледали на основанието на Светата лига на католическите корони като на единствената сила, годна да унищожи империята на османовци, ваше благородие. Създаването на лигата било бавно, мъчително, придружено от разногласия, но все пак с намесата на ватиканските нунции в европейските монархически домове и с пряката благословия на Папата все пак била основана. Крал Педро Португалски изпратил дук до Кадамещу в Средиземно море. Крал Филип II Хабсбург поверил командването на флотата на братовчед си дон Хуан Австрийски, също Хабсбург, френските корсари от Брест и Сен Мало, генуезци, неаполитанци, галерите на Венеция, наемници и авантюристи от цял свят се струпали в пристанищата и се отправили за остров Мадейра, където дон Хуан щял да направи преглед на обединените сили и да потегли срещу Отомания.

— Историята, княз, е оставила подробно описание на този кръстоносен поход. Дон Хуан нанесе съкрушително поражение на Отоманската империя. До ден-днешен Коринт е непроходим от потънали и заседнали турски кораби.

— Точно така, ваше благородие. Срещата на силите се състояла на входа на Коринт, или по-точно пред Лепанто. Под това име е останала в историята. Белия дявол с хиляда воини се присъединил към флотата на Свещената лига. Турците загубили цялата си армада, с изключение на флагманския фелук на адмирал Али Паша, с който той се добрал до Галиполи, а после през протоците и до Истанбул. Битката била съкрушителна, но безсмислена. Вместо да даде заповед за десант на войските си и за окончателен разгром на ислямитите, дон Хуан се заел с поделянето на плячката, отнел кочермите, фелуците и гръцките скифове, които Белия дявол лично взел след кървав абордаж, и дал заповед на флотите да се върнат в базовите си пристанища. Битката при Лепанто, ваше благородие, била победоносна, но безсмислена. Тя ранила Отомания, но не я свалила на колене, а след оттеглянето на католиците създала условия за невиждано развихряне на пиратството по бреговете на Леванта. Побеснелите турци, унижени, подложили на свирепо клане сухоземното християнско население, грабили, палили, изнасилвали… Незащитеното от стените на Виена население неведнъж е изпитвало варварската им ярост, животинската им жажда за кръв…

Вангел почувства, че е прекалил. Не от вчера знаеше страха на Виена от спахийските набези през Дунава, знаеше, без някой да му го е казвал, че император Фердинанд отново търси съюзници срещу Високата порта, че погледът му е обърнат на изток към великите пространства на Русия и към създаващато й митичен страх казачество.

— Искате да кажете, княз Авалов, че крал Филип и Свещената лига са разочаровали християните на Леванта?

— Да, ваше благородие. Покойната съпруга на Белия дявол, княгиня София Авалова, употребяваше именно този израз, когато обясняваше сближаването на дядо ми с англичаните. Когато битката при Лепанто сблъскала войните на кръста с варварите на „вечния джихат“, тя е живяла в Янина, не по-малко от един ден път от Коринт. „След Голямата война султан Селим осъди дядо ти на обезглавяване. Тогава той се сближи с английските моряци и получи орден «Свети Джеймс», признание на княжеската си титла и всички привилегии, които британската корона оказва на приятелите си.“ Тези думи, ваше благородие, ме карат да мисля, че след Лепанто, убеден, че католическият свят не се готви сериозно да срине Отомания, Белия дявол е заложил на британското оръжие. Историята доказва правотата му.

— Грешите, княз. Британия не само не разгроми империята на османовци, напротив, съюзи се с мюсюлманите, подсигури тила си и поведе пиратска война с Испания, Португалия и Франция за утвърждаване господството си над световния океан. Известен ли ви е този период, господине?

— Да, ваше благородие — Вангел опита да изстиска горчива гордост от гласа си и за миг му се стори, че успява. — Тогава княз Авалов поведе лична война със Султан Селим и загина от ръката на наемен убиец!