Христо Калчев
Вътрешна светлина (9)

9

Отношенията на Каров и Попов се изродиха в ненавист. Решил, че рисуваните картички не задоволяват суетата му, Борис използва възможността да проникне между монументалните пластици и положи усилие да остане сред тях. Задаваше се период, богат на работа.

Съюзът създаде художествени комисии и ги изпрати по страната да спрат изпълненията на аматьорите. Васил Каров председателстваше софийското жури.

Беше извел сина си, разхождаха се из парка, ядоха бонбони, шоколад, сладолед, бяха в Зоологическата градина, все луксове, които мадам Розева позволяваше на Александър след уговорки за послушание, след отегчителен ритуал от заучени обноски, които много напомняха дресура на куче. Васил се дразнеше и когато взимаше детето, и когато го връщаше на самозабравилата се генералша. Разхождаха се дълго. Беше топло, снегът изчезна, появиха се шлиферите като първи намеци за пролет. Измори се от бръщолевенето на детето, престана да чувства краката си и единственото му желание беше да седне. Каров го поведе към Съюза. Срещнаха членовете на Управителния съвет. Докато рошеше косата на Александър, председателят каза:

— Ти ръководиш софийското жури. Първият съвет е насрочен за понеделник.

— Никога не съм участвал в заседателни органи!

— Затова изборът падна на теб.

— Не искам да се смразявам с колегите…

Взе Вера и тръгнаха към Клуба на кинодейците. Вървяха пеша, прекосиха градината на Народния театър, тръгнаха към Халите. През ръкавицата чувстваше топлината на ръката й, бодрата й походка. Вера замина от Созопол преди него, пое група англичани, разведе ги из страната, изпрати ги, пое друга. Каров се върна в София в момент на нейно отсъствие, когато Вера приемаше втората група, той вече беше заминал да огледа стената на Плевенския мавзолей. Виждаха се след четиридесетдневна раздяла.

— Започвам да се влюбвам във вас, Каров! — каза Вера.

— Плашиш ме?

Васил я целуна по косата.

— Мислих дълго — предстоеше нещо трудно за казване, личеше по дългата пауза, по неуверения й тон. — Ще ме ревнуваш ли от Асен?

— Не.

— Бях близка с Велин… но не съм била негова любовница… Как мислиш, няма ли да се чувстваш гузен, именно с мен да пишеш рецензия за Асен?

— В някои очи…

— От кого очакваш обвинение? От Адриана, от Лилда?

— От Стив Дяков. Познаваш ли го?

— Беше при мен. Пише книга за Асен, искаше да му дам писма. Що за птица е този тип?

— Умно момче.

— Каква реакция очакваш от жените? Неговата твоята?

— Никаква!

— Ти си близък с Адриана.

— Но не съм я упълномощил да контролира отношението ми.

— Значи, можем да направим рецензията?

— Разбира се.

— Ако нашите отношения станат известни…

— Ще станат известни! — прекъсна я Каров.

— Ще помислят, че е тенденциозна материалната компенсация?

— В какъв смисъл?

— Колата, картините? Обогатявайки мен, всъщност си, обогатил себе си.

— Нашите отношения започнаха по-късно и напълно случайно.

— Кой би могъл да бъде сигурен в това?

— Права си — влизаха в заведението. — Не ме интересува кой какво мисли!

Първото лице, което видя в заведението, беше Зоя. Този път Антон седеше с гръб. Срещнаха погледите. Зоя кимна, Каров отговори сухо. Кой знае как щеше да реагира малкият? Трезвен може би щеше да се въздържи от скандали, а после? Антон и Зоя пиеха водка, времето щеше да напредне и ефектът и да се почувства.

— Яденето е празник на тялото, пиенето — на душата — каза Вера. — Чух го от един шотландец. Харесва ли ти?

— Звучи достоверно.

— Тогава да започнем с празника на душата. Какво ще пиеш?

Пиха вино. Вера се държеше спокойно, макар че говореше неща, които биха предизвикали сълзи на повечето женски лица.

— „Ще ме потърси ли?“ — беше единствената ми мисъл. — Влюбих се в теб, Василе! Проклятието ми е да се влюбвам в художници! Кой знае! Никога не разбрах как полудях за Асен… Не знам дали имам право да го кажа… ако имам някакъв кошмар, това е мисълта за него!

— Кошмарът е бивша мечта! — каза Каров.

Сервитьорът донесе бутилка уиски и бележка: „Това е от първия ми хонорар. Не можете да откажете! Антон Гаев.“ В приливи на добро настроение Каров написа на обратната страна: „Заповядайте. Възрастта ми позволява такава покана.“

Зоя използва първата възможност, за да прошепне: „Коя е тази жена?“ Каров не отговори. Пиеха, но разговорът вървеше по двойки, общо взето, вяло, дори скучно потече тази вечер. „Защо ги покани?“ — питаха очите на Вера, но Каров виждаше умението й да общува с непознати, безинтересни хора, да води нищо незначещи, никого неинтересуващи разговори, да поддържа светско лицеприятие с лекотата, с която изпълняваше служебните си задължения. „Имам нужда от такава жена!“ — мислеше Каров, загледан във външната й учтивост, в умението й да чува, когато не слуша, да вижда с тила си, да общува с един процент от сетивата си.

Лилда го държеше нащрек, всичко можеше да се очаква от бившата му жена, от устата й можеха да потекат подробни и цинични спомени за бивши любовници, съзнанието й, мисленето й бяха пошли и думите ги илюстрираха по изненадващо издайнически начин. Вера никога не поиска да се възстановят щетите й след катастрофата на Асен, към никого не се обърна, не прояви никакви претенции. Лилда? „Подаръкът е начина на богатия да се радва на богатството си!“ — Каров беше чул някъде тази фраза, но тогава вместо „радва“ беше нанесъл своя корекция. „Да оправдае богатството си!“ — му се струваше и по-вярно, и социално по-точно. Наблюдавайки Лилда, той разбра защо авторът е формулирал така тази сентенция. Едно от удоволствията на жена му беше да прави подаръци. Припомняйки си маниера на Москов, Каров бързо разбра, че нещо не е в ред. Поднасяйки подаръка си, Лилда намираше начин да оповести цената му, произхода, трудността на доставянето. Колкото повече потискаше този, на когото е поднесла дар, толкова повече радост светеше в очите й, толкова по-доволна, по-охолна, по-светска изглеждаше.

Вера владееше ритуала на масата, общуването, куртоазните ходове на възпитанието, но по някакъв свой начин показваше, че всичко това я отегчава и че би предпочела отмората на искреността. „Тази жена ме успокоява“ — мислеше Каров, загледан в приветливото й лице.

— Баща ми каза, че изложбата ви има успех. — Антон дочака разговорът между двете жени да изпадне в криза, за да фокусира вниманието. — Знам Бернската зала на Хелвеция плац. Аз живеех на „Острингщрасе“.

— Не съм бил в Берн — каза Каров.

— Не ви пуснаха?

— Отговорете си сам.

— Не може да не са. — Антон пиеше малко, по-скоро мокреше устните си. — Културният аташе стои зад избора, но фактическия изложител е обществото „Медитеране“. Цикълът изложби се нарича „Културата на Средиземноморския пояс“. Доста унизителна серия!

— Защо? — попита Зоя.

— Гледат на нас като на кафри. По мое време мина някаква мароканска изложба. Я събра десет души посетители, я не! Странно, баща ми твърди, че вашата има успех! Той не дрънка от патриотизъм.

— Защо странно? — попита Вера. Очите й блеснаха злобно гласът й беше мек като кадифе.

— Каров не надхвърля местното!

— Ставате груб! — каза Вера.

— Точен! — беше наглият отговор на момчето.

Каров, чул провокацията, предчувстваше, че малкият ще търси начин да си отмъсти, не позволи гнева да го завладее, запази отегчението си, оръжие, което толкова пъти му беше помагало, не промени маската, не даде вид, че има желание да се защитава.

— Каров ще признае сам, ако му стиска.

— Признавам! — кимна Каров.

Гледаше по масите, чувстваше успокояващата близост на Вера.

— Съгласен сте, че творчеството ви не надхвърля местното значение?

— Да.

— Отговорете с думи!

— Съгласен съм, че творчеството ми… — Каров не понасяше тази дума — творчеството ми не надхвърля местното значение!

— Тогава как си обяснявате успеха в Берн?

— С учтивостта на швейцарците.

— Вие се подигравате с мен!

— Точно това заслужавате! — каза Вера.

— Не! — Антон знаеше да гледа в очите. — Не заслужавам такова отношение! Каров играе на невъзмутимост! Бях любовник на жена му, разведох го, не реагира! Отнех любовницата му, ето я на масата, не даде вид, че е забелязал. Няколко седмици по-късно не помни името й, разбирате ли, забравил е името й и това не е театър! Наистина го е забравил. Опитайте се да го разколебаете! Стена! Никаква провокация не стига до него… Но ако му досаждате, ако досадите на негово величество гения, с един удар ви маха от пътя си… Като муха! По-студен и безчувствен тип не съм виждал! По-жесток тип не съм срещал дори описан в литературата!

Антон Гаев скочи, очите му, уморени от напрягане, сега плуваха в сълзи, стройното му тяло трепереше.

— Хайде, Зоя! — грабна я за ръката, вдигна я от стола. — Тръгваме!

Повлече я, тръшна вратата, но не я затвори, видя реакцията на ресторанта и си отиде смутен, по-потиснат и по-объркан отколкото стана на масата. Когато останаха сами, Вера каза:

— Това момче те обожава!

* * *

Първата рецензия за изложбата в Швейцария носеше подпис Мария Димова, непознатото име за Каров. Димова беше млада жена, завършила история на изкуствата в Прага. Рецензията беше неясна, хвалебствена бегло аналитична и не даде тон за други отзиви. Журирането се отложи с десетина дни, Комисията изчакваше систематизирането на проектите, така че Каров лентяйстваше, разхождаше се с Александър, вечерите прекарваше с Вера, четеше Библията и се опитваше да схване триумфа на Христос със средствата, с които се оценява успехът на артиста. Стигна до извода, че на Спасителя му се е налагало да прави чудеса или фокуси, както ги наричаха днес, и да ги прави непрекъснато, за да поддържа вярата в себе си. „Самодоказване!“ — разсъждаваше Каров, докато прехвърляше евангелистите. Това заключение го накара да мисли за собствено самодоказателство. Изложбата мина и замина, отзивите заглъхнаха, швейцарското изложение можеше да донесе нов успех, ако съумееше да организира рекламата. Да се обади на Ивайло Денев, да му покаже статиите в Бернските вестници или просто да ги занесе в Съюза и да ги остави бюрата на секретарките. Трябваше да направи нещо и да го направи бързо.

Завари Иван Манев, председателят на Съюза, загледан в напъпилата зеленина в градината.

— Идваш да се откажеш от журито?

— Не.

— Тогава заповядай! — покани го да седне, поръча кафе, предложи коняк. Каров отказа.

— Виж, Иване — каза той, — това е излязло в Берн, това е цюрихски вестник, това е „Газет дьо Женев“. Придворните критици си бъркат в носа или и аз не знам какво правят, но мълчат като риби. Как да го разбирам? Да не сте решили да ме вадите от играта?

— Мнителен си!

— Ти какво би бил?

— Дай вестниците!

Каров му ги подаде и се зае с кафето. Манев прегледи немските, швейцарските вестници, прочете френските.

— Ще накарам да ги преведат… Предлагаме те за заслужил. Мисля, че няма да има пречки.

— Време беше — отвърна Каров.

* * *

Конфликтът с Попов започна на другия ден. Между четиридесет и петте проекта, които разгледаха, нямаше нито един, който да не третира хан Аспарух на кон, загледан с орлов поглед някъде там, на югозапад, където предстоеше да създаде славянобългарската държава. Пълна липса на фантазия, на оригинална трактовка, шаблонно мислене, бедност на изразните средства, с това се сблъска Васил Каров в първия си ден като председател на журито. Под един от проектите седеше името Борис Попов. Каров се наложи и журито ги отхвърли. Председателят имаше право на вето. Използва го колкото пъти се опитваха да му пробутат някакъв боклук, имитиращ култура.

Чакаше да се обади Вера, когато позвъни Стив Дяков.

— Имал си плодотворен ден! — ухили се Стив. — Наричат те Гьобелс. От Третия райх насам не били виждали по-мрачен цензор. Бях при Адриана. Борис Попов заплашил, че ще те даде под съд, че ще разкрие истината около модна къща „Диана“, че ще те вкара в затвора, и така нататък.

— Каза ти го Адриана?

— Не, разбира се! Жак.

Дочакаха Вера и отидоха да вечерят. Този път умишлено избягнаха Клуба на кинодейците. Стив ги покани в своето заведение. Каров каза:

— Борис хвърля кьорфишеци. Плаши ме със съд. Няма да му стигне куража.

— Мислиш ли? — попита Вера.

— Сигурен съм.

На сутринта телефонираха от Съюза. Борис Попов беше завел дело.