Христо Калчев
Вътрешна светлина (15)

6

„Тясно ми е това ателие!“ — мислеше Каров. Лятото се случи сухо и горещо. През юли температурата стигна четиридесет градуса. В югоизточното ателие термометърът изнемогваше. В началото на август падна дъжд, но вместо да разхлади града, увеличи задуха. Изпаренията започнаха веднага след разсейването на облаците. Каров се отби при бившия си тъст. Завари го болен. Иван Раев беше прекарал два инфаркта и не мърдаше от леглото. Посрещан го с тъжна ирония.

— Ела, сине! Сега нямам нищо, освен тебе!

Каров седна до леглото. Обичаше този човек, единственият, който го прие радушно в налудничавия си дом, единственият, който не се опитваше да се налага.

— Всичките ни нещастия се дължат на тази вещица — говореше за старата, но ако друг път в отношението му можеше да открие незачитане, сега в очите му гореше омраза, само омраза. — Не я изгоних само от мисълта, че Лилда ще порасне като дива круша. Сгреших! Когато преследвахме „битовото разложение“, трябваше да я засиля в Белене и забравя за нея. Аз съм за убиване. Ако бях провел твърда линия сега и Сашко да е жив и Лилда нямаше да е изменила на бащините си идеи!

— Казах ти да не й даваш пари! — подхвърли старата. — Нищо не трови младия живот повече от парите!

Иван Раев уморено затвори очи. Не му се говореше. Каров си представи живота на тези старци и почувства слъзни напъни.

— Знаеш ли защо те безпокоя? — каза той, когато реши, че Раев е годен да слуша. — Задушавам се в това ателие. Имаш ли нещо против да довърша вилата? В града не се живее…

— Довърши я — кимна Раев. — Нямам нужда от нищо, а на старата мръсница й е много и това, което има!

— Може би трябва да уредим някакви документи… Да се задължа срещу къщата да ви изплащам някакъв дял? Ще говоря с адвокат…

— Не ни дължиш нищо! — каза старият. — Къщата е на твое име… все още.

Каров изпусна сълзите си.

— Какво има, моето момче?

— Нищо — Каров стана. — И аз останах без нерви!

— Пиши на Лилда… Да се върне!

— Мислиш ли, че има смисъл?

— Не! — каза старецът. — Няма смисъл!

* * *

Каров се зае с вилата. Беше покрита, но нямаше нито дограма, нито подове. Събра майстори и форсира строежа. За един месец къщата беше боядисана, остъклена и завършена откъм строителната част. Оставаше да се почисти и огради двора, да се мебелират стаите. Дърветата правеха естествена ограда, вилата не се виждаше зад плътния тополов пръстен, но с мебелировката проблемите едва започваха. Вилата беше извънредно голяма за нуждите на един човек, особено с неговия нрав и с пълното му незачитане към вещите. Строежът, започнат от Лилда по фантастичните планове на Станислав Манолов, предвиждаше два етажа за живеене и трети — ателие. Долу имаше два хола, свързани с летяща врата, кухня и сервизни помещения, горе четири спални с бани, ателието също имаше сервизни помещения и тераса на половината площ на къщата. Когато работата приключи, Каров купи мокет, постла всеки квадратен сантиметър, накова вътрешните стълби с пътеки и започна да се пренася. Обяви ателието за продан. Когато остана сам в къщата, без телефон, без никаква връзка с града, изведнъж го обзе онова спокойствие, което изпита върху борда на яхтата. Започна да открива прелестите на двора, зася перуники и лалета, с помощта на местния дърводелец скова чамова беседка и се зае с оградата. Реши да опаше двора с телена ограда, имаше опасност да заприлича на концлагер. Отново извика зидарите. Заедно с оградата щеше да се сдобие и с гараж. Докато го отделяха от външния свят, Каров слезе в София и се раздели с ателието. Сега нямаше нищо общо с града. Купи канапета, фотьойли, маси, столове. Стараеше се между тях да има цветова търпимост. Не се интересуваше нито от стил, нито от форма, стига предметите да изглеждат удобни и да запълнят празните помещения. Първият сняг го завари почти завършил обзавеждането. Местните ателиета ушиха жълти пердета, жълти кувертюри за двете легла, с които разполагаше. В първия обилен снеговалеж пристигна камиона с кухненските принадлежности, а същия следобед, в навечерието на Бъдни вечер, заработи и парното отопление. Вечерта Каров заключи колата в гаража, врътна ключа на дворната врата, прибра се в къщата, седна и включи телевизора. Нямаше нищо за ядене. В хладилника се мъдреше една-единствена бутилка сливова ракия, купена за зидарите. Изпи първата чаша с чувството, че празнува, нова къща, бягство от града, пълна свобода. До края на телевизионната програма беше изпил близо литър, но поводът за празника все още не беше се избистрил в главата му.

* * *

За пет месеца зима само два пъти слезе в града. Първият път го подгони остра нужда за жена. Каров обиколи заведенията, преседя до затваряне в Клуба на архитектите, но тръгна за Бояна уморен, изнервен от кафета и сам. Следващият път слезе за премиерата на Антон в Националния театър. Не запомни нито заглавието на пиесата, нито името на автора, но Антон му хареса и остана да му го каже. Остана и на банкета в бара на театъра. Не пи. Директорът го покани на официалната маса, запозна го с някакви шефове, шефовете го познаваха и Каров се поддаде на сладката отрова — популярност. Вечеря залисан в разговори ту за живопис, ту за театър, виждаше веселието на младите артисти, барът се тресеше от танците им. Когато управителят обяви края и изключи магнетофона Антон се приближи и клекна до него.

— Би ли ни поканил в Бояна? — попита той.

Каров се сбогува с директора, купи няколко бутилки водка и слезе пред вратата. Чакаха го двайсетина души…

Когато проветри спалните и се качи в ателието, през стъклената врата на верандата видя някакъв силует да крачи из двора. Излезе и се надвеси над парапета. На долния етаж кънтеше музика, сенките на танцуващите играеха в светлите карета, оставени от прозорците. Силуетът се отдалечи към вратата, после тръгна из двора с равни, бавни крачки. Беше жена, сигурно пияна и положително от гостите. Каров се върна в ателието, прибра картини, рисунки, заключи ги в шкафовете и слезе долу. Антон го посрещна.

— Къде беше? — попита той.

— Направих къщата обитаема! — несвързано отговори Каров.

Отпи първата глътка тази вечер, огледа се. Без да се притеснява или да се чувства не на място сред тези хора, Каров си даде сметка, че би предпочел гостите му да бъдат поне два пъти по-малко. Подпрян на перваза на прозореца, загледан в танцуващия Антон, той изпи два екса един след друг. Трябваше да настигне гостите си. С чаша в ръце, Каров излезе на въздух. Под единственото дърво в градината видя онзи силует, който тръгна към изходната врата. Беше млада жена, вдигнала яката на къс кожух, с тънки обувки и найлонови чорапи, с цигара в уста и ръце, потънали дълбоко в джобовете.

— Защо не влезете вътре?

— Ще вляза — каза жената.

— Не сте облечена за дълги разходки.

— Много ми е студено!

— Ще настинете!

— Нека поседя още малко.

Момичето излезе в светлината и Каров разпозна една от актрисите, появила се тази вечер в някакъв комичен епизод.

— Ваша ли е тази къща?

— Да. Елате да ви я покажа отвътре.

— Обичам заградени дворове. Това е двор за деца. Когато бях малка, бях сигурна, че ще отгледам децата си в двор като вашия. Няма значение каква е къщата! И на много по-малка бих се радвала.

— Имате ли деца? — попита Каров.

— Не.

— Ако имахте, щях да ви дам къщата…

Каров се върна в хола. Гостите или танцуваха, или говореха на групи. Антон, единственият човек, когото познаваше, държеше някакво момиче за лицето и подпираше челото си в нейното. Каров се повъртя миг-два, никой не му обърна внимание, взе бутилката и се качи в ателието. Седна на тъмно, от коридора проникваше светлина и музика, чуваха се гласове, танци, смях… Някаква двойка се изкачи до втория етаж, влезе в една от спалните и превъртя ключа. Каров беше започнал да се дразни и се готвеше да слезе долу, когато отново чу стъпки. Стъпките се изкачиха на втория етаж, отвориха една след друга незаключените врати, запалиха лампите, не намериха никого, поколебаха се на площадката и продължиха към ателието. Беше сигурен, че Антон е тръгнал да го търси, когато от светлината изплува силуета на актрисата. Влезе все така с кожух, с ръце в джобовете.

— Защо се скрихте чак тук?

— Не обичам да участвам трезвен в пияна компания.

— Аз не съм пила нищо.

— Искате ли?

Момичето кимна свали кожуха си, пусна го на пода и се свлече на колене върху него. Каров й подаде бутилката, стана, донесе чаша.

— Вие сте важна птица, нали? Ако се съди по къщата и пари не ви липсват. На мене тези неща ми правят впечатление. Наздраве!

— Наздраве! — Каров седна в грубия си буков стол.

— Никога не съм била на изложба. Нямам представа какъв художник сте. Това обижда ли ви?

— Не.

— И да ви обижда нищо не може да се направи. Дори да ви излъжа не мога. Васил Каров? Не, никога не съм чувал името Ви. Антон разказваше, че сте имал голям успех в Швеция?

— Швейцария.

— Все едно. Вярно ли е?

— Не отидох да видя как върви изложбата.

Момичето втренчи очите си в него.

— Вие май не сте маниак? Знаехте ли, че ще ви потърся?

— Не.

— Лъжете! Защо не заключихте вратата?

— Мислех да сляза долу.

— В една от стаите правят любов!

— Чух ги като се качваха.

— Нейният мъж е между гостите.

— Не искам да знам кой е.

— Защо?

— Не бих се чувствал добре. Искате ли да слезем?

— Не искам да сляза, не искам да гледам картините ви, нито да разглеждам вилата. Няма да легна с вас… никога!

— Не си спомням да съм ви го предложил — Каров се усмихна и това не убегна от погледа й.

— Не сте… още! Но може да решите да го направите. Сам ли живеете?

— Да.

— Скучно ли ви е?

— Липсват жени, но свиквам… хората живеят с години в затвори и болници.

— Онанират!

— Може би…

— Сега имате ли нужда от жена? Долу има достатъчно… Искате ли?

— Ако закъсам, ще ви се обадя.

— Не се стеснявайте. Нищо не ми струва.

Каров се усмихна за втори път.

— Защо се смеете?

— Отдавна не бях срещал услужлива жена.

— Нали? — сега и момичето се усмихна. — Гавра за гавра. Преди половин час се готвехте да ми отстъпите къщата. Вашата гавра беше доста по-груба, още повече…

— Още повече? — попита Каров, след като се увери, че няма да продължи сама.

— Още повече като не знаете как живея!

— Как живеете?

— Кофти! Не съм първа младост, от Търново съм, тъпча се под наем при една луда баба… влага и мухъл, а вие се ширите сам в този дворец… жена, а? Не са малко жените, които ще легнат с вас само от ужас пред този разкош!

— Говорите глупости! Как се казвате?

— Елена Павлова.

— Ако нямате жилище, останете. Ще имате достъп до цялата къща, с изключение на това ателие. Ако имате мъж, деца…

— Да доведа и тях, така ли?

— Да… Сега елате да слезем долу?

— Искате да кажете, че мога да доведа детето си тук и да живеем в тези безбройни стаи?

— Щом ви казвам, значи можете!

— За колко време?

— Докато е необходимо.

— Това може ли да се проточи година, две?

— Без значение.

— А какъв наем ще поискате?

— Вие сте невъзпитана жена!

— Като че ли наистина нямате нужда от наем… като изтрезнеете, няма ли да ми посочите вратата?

— Не.

— Разведена съм. Отдавна. Мъжът ми има друго семейство, друго дете… не се интересува от нас, но…

— Но? — повтори Каров.

— Имам любовник… колега. Човекът, който ме покани в театъра…

— Защо ми казвате това?

— Да знаете истината!

— Значи, решихте да дойдете… Колко годишно дете имате?

— Шестгодишен син…

Елена се пресегна, взе от цигарите и почака да й поднесе огън. Каров отпи, стана и запали лампата над леглото. Ателието възстанови площта си и откри страничните помещения.

— Това там баня ли е?

Каров кимна.

— Къде си готвите?

— Не готвя. Ям навън.

— Аз мога да готвя.

— Предпочитам ресторантите! Ям, когато искам и каквото искам.

Елена стана, взе кожуха си, чашата.

— Ще доведа Валентин… Той е при мама… във Велико Търново.

 

 

Два дни по-късно пред входната врата спря такси. Каров видя някакъв мъж да мъкне куфари и слезе да му отвори вратата.

— Каров, нали? Казвам се Ангел Илиев. Елена ви е говорила за мен.

— Вие сте нейният приятел?

— И така може да се каже… Имате ли десетина минути? Да освободя ли таксито?

— Освободете го — каза Каров. — И без това слизам в града. Ще ви закарам.

Ангел Илиев внесе куфарите, освободи таксито и се върна.

— Елена отиде да доведе сина си. Ще пристигне късно… Точно в полунощ ще слезе на Централна гара. Моли ви да я посрещнете.

— Аз?

— Сама няма да се оправи.

— Вие защо не я посрещнете? Кой от двамата е нейният… приятел?

— Аз съм човек със семейство. Как ще обясня на жена ми такова закъснение? Разбирате, нали?

Каров почувства крака си и побърза да прекъсне този разговор.

— Това променя нещата… Ще я посрещна. Дано да я позная…

— Елена ще ви познае! — лицето на Илиев издаваше облекчение. — Знае всичко за вас… от Антон? Знае и за детето ви, Бог да го прости! Какви ли нещастия идват до главата на човека… От раждане до гроб мъка, мъка, мъка…

Васил Каров се сети, че във вилата няма нищо за ядене. Излизаше от кино. Беше се вмъкнал в първия салон да убие два часа, но оставаха за убиване още три и половина. Купи храни, но месо не намери, беше късно. От Клуба на кинодейците, взе сурови пържоли. Беше десет и петнадесет. В синия бар на Новотел „Европа“ поръча уиски, кафе и заубива времето. Изпи кафето, слуша пианиста, издържа до единадесет и десет, паркира на гарата, излезе на перона и зачака влака. Елена го позна. Сега изглеждаше съвсем друга или тогава в къщата, алкохолът беше деформирал образа й. Водеше за ръка малко момче с остро носле и големи, тъжни сини очи. Каров взе куфарите и ги поведе. Мълчаха. В огледалото разглеждаше детето. Сега, без шапка, разпилял гъстата си тъмно руса коса по раменете, Валентин приличаше на красиво момиче, едно от тези, което по филмите наричаха „енджъл фейс“.

— Илиев ви каза защо не може да ни посрещне, нали?

— Да.

— Презирате ли ме?

— Странни идеи имате!

Детето мълча през целия път. Когато влязоха в къщата, наближаваше един. Валентин едва държеше очите отворени! Елена го изкъпа и го сложи да спи, беше го нахранила във влака. Каров преседя в хола до два часа. Елена слезе, опече пържоли, отвориха вино. Мълчаливо изядоха месото, допиха бутилката.

— Това са ключовете от външната и от дворната врата. На стаите има ключове. Добре дошла, Елена! Нека си говорим без официалности!

— Разбира се! — каза Елена.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Василе!

Каров тръгна по стълбите.

— Ако Валентин реши да се… сближи с мен, не би имала нищо против, нали?

— Не, разбира се!

— Тогава всичко е наред! Лека нощ!

Каров се прибра в ателието, затвори вратата и се отпусна на стола. Беше уморен, виеше му се свят, виното го беше хванало. Странни вълнения го владееха от три дни насам и силите му не стигаха да се справи с мисълта за принудителните промени, нахлуващи в живота му. Под един покрив с една жена и едно дете… от утре… утре, вдругиден, имаше време за мислене. Каров стана и излезе на верандата. Студено. Долу някъде, през мъглата, проникваха мъждукащите светлини на София. Там долу беше неговият град. Тук, в тази вила живееше духовния скелет на Васил Каров.

— Василе! — Елена излезе на верандата. — Почуках…

— Хвана ме виното.

Елена мушна ръката си под неговата.

— Зная за сина ти. Искам да знаеш, че зная всичко!

— Илиев ми каза.

— Къде е нашият прозорец?

— Точно под верандата.

— Обичаш ли тази вила?

— Не знам. Отскоро живея тук.

— Лилда… твоята жена, пише ли?

— Не.

— Студено е. — Елена влезе в ателието, Каров я последва, затвори вратата, дръпна завесите.

— Отивам да спя! — каза Елена. — Лека нощ! Благодаря!

— Никога не ми благодари!

— Утре ще направя кафе и ще те събудя. Искаш ли?

— Ще съм станал вече.

— Ще почукам.

— Добре.

— Лека нощ, Василе!

— Лека нощ.

Когато стъпките й заглъхнаха, Каров се съблече и легна. Топлината на леглото го погълна. Събудиха го гласове, седна в леглото. Беше девет часа на другия ден. Единият глас беше на Елена, но трябваше повече от минута, за да разпознае острия тенор на Ангел Илиев.