Христо Калчев
Вътрешна светлина (16)

7

— Павлов е дошъл да живее в София — каза Елена една сутрин. — По-страшна вест от тази не мога да си представя!

— Кой е Павлов?

— Бившият ми мъж, бащата на Валентин.

Елена отиде на репетиция, Каров остана сам с момчето. Когато направиха закуска и седнаха да пият мляко, дойдоха телефонните техници. Въртя се около тях повече от два часа. Завари Валентин да рисува. Каров седна зад статива. Работеха мълчаливо до един и половина. Елена не се върна.

— Не си ли гладен? — попита Васил.

— Гладен съм.

— Искаш ли да си направим обяд?

— Знаеш ли да готвиш? — попита Валентин.

— Някои манджи да. Какво ти се яде?

— Кебапчета.

— Кебапчета не мога, но знам едно място, където правят страшни кебапчета.

— А пари?

— Какво пари?

— Аз нямам пари. — Валентин беше сериозно дете, рядко се смееше, никога не досаждаше, не капризничеше, за шест месеца съжителство Каров не го беше чул нито да повиши глас, нито да поиска нещо.

— Не се безпокой! Иди си смени ризата, излизаме.

Валентин се изми, облече единствената си бяла ризка, дори беше опитал да вчеше много гъстата си, излишно дълга коса. Докато Каров проверяваше маслото на колата, той се навърташе наоколо.

— Василе!

— Кажи.

— На Витоша ли ще идем?

— Не искаш ли?

— Защо не вземем мама? И тя обича кебапчета.

Завариха Елена в Клуба на театъра. Изглеждаше пила, но се владееше. Масата беше пълна с артисти, но направиха място и за тях.

— Отиваме да ядем кебапчета — каза Каров.

— Идвам! — Елена плати сметката си. „Две големи!“ — помисли Каров, загледан в лицето на малкия. Валентин изглеждаше непроницаем, трудно се различаваха чувства по лицето на този малък мъж.

Наближаваше три часа. Заваля проливен дъжд. Никъде не сервираха вече, във всеки случай в града беше късно за кебапчета. Заведе ги в „Кошарите“. Беше претъпкано, едва намериха места. Две момчета караха велосипеди понита и Валентин се заигра с тях. Елена поиска нова водка. Отиде до тоалетната със сутиен в чантата.

— Не мога да дишам! — каза тя. — Камъни валят върху главата ми! Павлов иска да се срещне с Валентин, свалиха ме от роля… имам едно предложение в киното, но…

— Но? — попита Каров.

— Искат да ме съблекат гола!

— Това отдавна не прави впечатление.

— Съветваш ме да приема?

— Поискай съвет от професионалистите. Илиев на какво мнение е?

— Илиев няма мнение. Жена му е научила всичко, очаквам страшен скандал. Заплашила е да дойде в Бояна.

— Това не бива да стане. Трябва да пазиш Валентин от сцени.

— Какво да направя?

— Не знам. — Каров гледаше играта на децата. Мисълта му тръгна в друга посока. — Имаш ли нещо против да му купя едно пони? Виж колко добре кара!

— Остави това сега! Кажи какво да правим с госпожа Илиева?

— Няма да допусна Валентин да стане свидетел на истерични сцени! — каза Каров.

— Донесоха ли кебапчетата? — извика момчето.

— Не още! — извика Каров по същия начин, без да се съобразява с посетителите. — Аз ще те викна!

— А аз? — попита Елена.

— Какво ти?

— Как да се оправя с мадам Илиева?

Каров не очакваше такъв въпрос.

— Защо питаш мен?

— Би могъл да ме защитиш, ако си мой приятел.

— Как?

— Не се ли сещаш?

— Не.

Елена отпи едра глътка и подпря войнствено лактите си на масата.

— Веднъж можеш да направиш нещо и за мен, нали? За майката на твоя Валентин. Дори неискрено!

— И какво да направя? Престани със загадките!

— Можеш да кажеш на Илиева, че живееш с мене и че нейните подозрения те обиждат!

— Да! — кимна Каров. — Ще го направя, разбира се!

Донесоха обяда. Възбуден, с пламнало лице, Валентин дотича на масата и се зае с кебапчетата, но му направи впечатление, че Елена не яде.

— Не си ли гладна?

— Мълчи и яж! — кресна Елена. — Много си малък да ми държиш сметка!

Валентин дояде мълчаливо обяда. Възбудена от алкохола Елена едва въздържаше нервите си.

— Върви да играеш!

Останаха сами. Дъждът спря, децата напуснаха навеса и излязоха в двора.

— Трябва да се върна в театъра.

— Най-добре е да поспиш — каза Каров.

— Мислиш, че съм пияна?

— Пила си.

— Нищо ми няма! Изнервена съм, не ми върви, отвсякъде се сипят удари, това е всичко. Кога ще говориш с Илиева?

— Когато искаш.

— Сега!

Каров едва потисна яда си. Тази жена започваше да го командва.

— По телефона ли?

— Да! — Елена отвори чантата си. — Ето номера! Кажи й, че до ушите ти е стигнал този слух, който те измъчва… — Елена се изсмя дрезгаво. — И те обижда! Не забравяй да кажеш, че те обижда!

Когато разбра кой е на телефона и по какъв повод се обажда Илиева побесня. Нарече го мухльо, посъветва го да изпъди „тази разюздана курва с очи на Богородица“, Каров се опита да я прекъсне, но бързо разбра, че докато не я остави да грохне от злоба, няма да вземе думата. Илиева се измори и заговори за него. Мъж като Каров, известен художник. Човек със средства и възможности, не бива да се свързва с първата мръсница, която попадне в леглото му, „Тя ви слага рога, Каров! Тя ще бъде вашата гибел!“ Тогава дойде неговият ред.

— Грешите! — каза Каров. — Аз съм близък с вашия мъж, знам отношенията им. Те са само колегиални, уверявам ви! Елена има дете, което аз ще осиновя!

— Вие сте луд!

— Не, не съм! И Елена и детето заслужават по-добра съдба, вие сте жестока с нея! Сигурен съм, че един ден ще се срамувате от днешната си ярост.

Илиева мълча дълго.

— Каров! — каза тя в края на краищата. — Искам да ми се закълнете, че вярвате в това, което чух от вас!

— Имате честната ми дума! — излъга с пълното съзнание, че е лъжец, и с нарастващ гняв към Елена.

Върнаха се във вилата. Елена видя телефона, заповяда на Валентин да ляга и се зае с оповестяването му. Каров я чуваше да говори с гърления си алт ту с Велико Търново, ту с приятели и приятелки от София.

Качи се в колата и отново слезе в града. От „Кореком“ купи пони, но когато тръгна да обикаля щандовете, купи и други вещи. Джинси и яке на малкия, червен английски пуловер. Сети се, че ще бъде грозно, ако не вземе нищо и за Елена. Избра някакъв парфюм, марката не му говореше нищо.

Елена спеше, но Валентин го чакаше в ателието. Кръвта изтече от главата му и лицето му изрази ужас. Каров го взе за ръка и слязоха на двора. Валентин мълчеше, обви сръчно ръкохватките. Кракът му пресира педала и русата му коса се вейна в градината. Направи пълен кръг по протежение на оградата и спря до него.

— Когато порасна, ще ти направя голям подарък! — каза Валентин. — Още не знам какъв, ще помисля. Колелото може ли да влиза в колата?

— Може! Защо?

— Няма с кого да карам. Децата са долу в София.

— Ще взимаме Елена на обяд. Обърнал ли си внимание колко деца има пред Народния театър? — кимна Каров.

— Това би било чудесно! — каза Валентин с присъщия си старчески маниер.

Каров се качи в ателието. Имаше поща, покани за изложби, визитни картички, но сред каталози и дипляни намери едно отворено писмо от Швейцария с български превод, прикачен с телбод. Кантон Берн го канеше да покаже новата си изложба в галерията на Хелвеция — плац. След превода Иван Манев беше написал на ръка: „Приеми! Ще те командировам с преводач!“ Като евентуална дата за излагане беше посочен петнадесети септември. „Шест месеца! — помисли Каров. — Има време!“

Елена се събуди с главоболие и зла като кучка. От прозореца наруга Валентин, че я е събудил с противния си велосипед, след това извика: „Къде е Васил?“

— Работи в ателието! — отговори малкият.

Елена се качи боса, в късия си пеньоар, който едва криеше подробностите на тялото й. Тежкият й бюст свободно плуваше в деколтето. Косата й хвърчеше на всички страни, гримът, размазан в съня, създаваше илюзията за дълго плакане.

— Напих се! — Елена седна срещу него. — Все пак купи колелото!

— Ела да видиш нещо! — Каров измъкна джинсите от пакета, но Елена съзря парфюма и побърза да го отвори.

— Страх ме е от тебе! — каза тя. — Не мога да се отърва от мисълта, че всеки миг ще ни изгониш. Мирише хубаво! Благодаря! Ще ни изгониш ли?

— Не.

— Най-странното е, че знам. Направи по едно кафе. Чакай, аз ще сложа машината. Заради Валентин няма да ни изгониш. Ако бях сама… обичаш Валентин, нали?

— Да.

— А майка му? Извинявай, шест месеца живеем заедно, а още не знам какво отношение имаш към мен. Ще излизаш ли тази вечер?

— Не.

— Тогава да пием по нещо. Как беше: Клин, клин избива.

— Пий! — Каров свали бутилка коняк от рафта с боите. — Искам да премерим панталоните на Валентин.

— Преди да легне. Утре ще го заведа на баща му, облечен като кукла. Ще пукне! Идиотът му с идиот, мисли, че умираме от глад!

— Нали знае, че работиш.

— Ти си слепец Каров! Получавам сто и петдесет лева. Ако плащах наем, ТЕЦ, електричество, телефон… затова се страхувам, че ще ме изгониш. Един ден не можеш да не си дадеш сметка, че лежим на гърба ти. Разбира се, Павлов не знае това.

— Що за птица е Павлов?

— Грубиян и простак, покерджия, мошеник, всичко може да се каже за него, но и единственият мъж, когото бих нарекла мъж в леглото.

— Валентин обича ли го?

— Не го познава. Напусна ни, когато беше на три години. Още тогава трепереше като кученце, когато пияният му баща се появяваше на вратата.

— Какво иска? Извинявай, че ти задавам такива въпроси, знае ли за връзката ти с Илиев?

— Надценяваш връзката ми с Илиев. Аз съм жена…

— Остави това! — Каров повиши тон. — Какво иска от детето?

— Нищо. — Елена остави кафе пред него. Взе коняка и опита да прикрие тялото си с оскъдния плат на пеньоара. — Ласкае се от мисълта, че е направил дете на актриса от Народния театър. Ако знаеше, че всеки момент очаквам да ме изхвърлят.

— Не бива да среща Валентин! Започна да се отпуска, заигра се, рисува. Ще направиш грешка!

— Павлов ми дължи хиляда и осемстотин лева, алименти за три години.

— Поиска ли ги?

— Разбира се! Не можем цял живот да висим на врата ти.

Влезе Валентин. Беше паднал с колелото, дрехите му бяха мръсни, но лицето му така щастливо, че Елена се въздържа от укори.

— Васил ти е купил джинси. Измий се и ела да ги пробваш!

„Никой не ме е обичал повече от това момче!“ — помисли си Каров. Валентин се съблече и влезе в банята. Чуваха го да пуска крановете, да разплисква вода.

— Откажи се от тези пари! — каза Каров. — Аз ще ти ги дам.

— Изключено!

— И така и така живеем заедно, на мен пари не ми трябват, а ще спестим един шок на детето.

— Ще видим! — каза Елена. — Не знам как ще се държи. От Павел Павлов може да се очаква всичко. Може би е по-добре да не водя Валентин на срещата.

Докато Елена прибираше Валентин, Каров остана сам. Беше разпънал ново платно и се готвеше да положи основния тон с аерозола, когато Елена се бърна с поднос сандвичи.

— Преча ли ти?

— Не.

— Ще пиеш ли коняк?

— Да. След десетина минути ще привърша. Отвори вратата, аерозолът е отровен.

Елена излезе на терасата и се наведе над двора. Каров работеше, но въпреки това нещо дразнеше периферното му зрение. Надвесена над парапета, Елена беше вдигнала пеньоара си така, че излагаше на показ пълната голота на тялото си.

— Иди се облечи — каза, когато застанаха един срещу друг. — Не ме дразни голотата ти…

— Отвращава ли те?

— Чувствам се виновен.

— Виновен? Пред кого? Пред Илиев?

— Пред Валентин.

Елена се облече и се върна. Беше в същия пеньоар, но беше сложила блуза и чорапи. Започна да захладнява, луната изгря, пълнолуние, вятърът утихна. Долу София кипеше от светлина, заградена от тъмни хълмове като стражници. Тук никакъв шум не достигаше, дори природата беше онемяла.

— Много приказки чух за тебе — каза Елена. — Запознах се с Иван Манев. „Пазете Васил! — вика. — Не познавам човек с по-деликатна психика!“

— Не каза ли слаба?

— Деликатна! В театъра идват писатели, художници, целуват ми ръка, отнасят се с мене като с дама, изпращат ти поздрави…

— Не си спомням да си ми предала нечии поздрав.

— Не съм, вярно.

— Забравяш ли?

— Аз не забравям никога, нищо.

— Тогава?

— Не искам да мислиш, че се натрапвам, не искам да останеш с впечатление, че симулирам твоя любовница.

— Днес аз бях този, който се обяви за твой любовник — Каров се усмихна. — От утре ще ти се наложи да се бориш с този слух.

— А ти?

— Какво аз?

— Не те ли дразни мисълта, че ще минавам за твоя любовница? Моят директор казал в съвета: „Ако не живееше с Каров, отдавна щях да я изхвърля! Не искам да обидя единствения художник на този и без това беден народ!“

— Кой ти каза това?

— Илиев. Когато документите за жителство стигнали до СГНС, кметът попитал: „Това ли беше приятелката на Каров?“ — и резорирал: — „Да й се оформи жителството!“

— Не може да бъде! Що за клюкарница е този град? Какво казва Илиев, мога да си представя как се дразни!

— Надценяваш ролята на Илиев, за втори път ти го казвам.

— Всъщност той е твоят…

— Любовник! Кажи го смело! Илиев ме покани в София, аз лягах с него, това е всичко. След този скандал с жена му не искам да имам нищо общо с него, нито с който и да било друг, освен…

— Освен? — попит Каров, сигурен в отговора й.

— Освен с теб! — Елена отново наруши мълчанието. — Ивайло Денев ми е разказвал с часове. Знам всичко. И за прякорите на жените, разни там „Санитарни милиции“, „Оптически измами“, „Райски газ“ и други знаех… Знам и за Лилда, и за Асен, и за по-новите ти връзки.

— Ивайло е нередовен мъж.

— Знаеш, че е бил влюбен в теб, нали?

— Винаги съм мислил, че предпочита Асен.

— Предупреди ме да внимавам по адрес на Асен Москов. „Ако някога е съществувало приятелство, то беше между тях!“ Това са негови думи. Другото, което запомних, беше: „Васил е много сексуален мъж!“ Започвам да мисля, че се атрофираш или…

— Или?

— Или преживяваш някакъв шок. Аз съм тук седми месец, за това време ти не си довел нито една жена. Това е подозрително, съгласи се?

— Ако довлека някоя курва, Валентин би се чувствал… не знам. Омърсен! Тази дума идва в главата ми.

— Къщата е твоя, не на Валентин.

— Какво от това? — отново повиши тон. — Той трябва да расте на здрав въздух.

— Не можеш да живееш подчинен на едно дете! Аз, дето съм го раждала, не чувствам такова задължение!

— Точно затова момчето живее като в сън. Чакам един ден да влезе тук и да каже: „Искам!“ Седели сме сами с часове, огладнява като вълк, но докато аз не се сетя да му дам нещо, дума не обелва! Такава деликатност в толкова малко момче говори за страх!

— Прав си! — Елена мина през всичките фази на настроението си. Каров усети, че думите му я жегнаха, видя кръв да залива лицето й, видя я и да се овладява. — Майка ми е противен човек!

Пиха. Елена загаси централното осветление, включи аплика над леглото му, но светлината й се видя силна и зави лампата с кадастрон.

— Това дете е страдало много. Като малко гледаше побоища, скандали, пиянства. След развода остана при майка ми. По свой адрес не е чуло нищо друго, освен „синът на онзи негодник“. Какво мога да направя? Валентин трябва да свиква с грубостта на живота, затова се дразня, като го глезиш!

— Не го глезя!

— Глезиш го! Щеш не щеш, внушаваш му, че животът е сигурност, хубава къща, колело, джинси. Това е временно! Сън! Утре, когато остане на улицата, как ще му обясня, че всичко това трябва да се забрави?

— Колко пъти ще ти казвам, че нямам намерение да ви гоня!

— Докога? Утре ще се появи някоя госпожичка, мислиш, че ще ни търпи ли? Дори да ти обещае, в деня, когато стъпи тук, и с Валентиновото спокойствие е свършено. Кълна ти се! Така ще стане, освен…

— Довършвай изреченията, моля те!

— Освен ако не го осиновиш! — изкрещя Елена.

Каров стана. „Мислил ли съм по този въпрос!“ Излезе на терасата, но усети, че Елена се готви да побегне и се върна в ателието.

— Чакай! — хвана я за ръка, върна я в стола. — Това не е толкова просто! Валентин има жив баща, който се готви да прояви интерес към него. Как ще реагира, ако му предложа да ми отстъпи бащинските права? Мислила ли си? Лично аз бих хвърлил през прозореца всеки, който би дръзнал да посегне на сина ми!

— Ти да!

— Искаш да кажеш, че Павлов не? Сигурна ли си?

— Сигурна съм, че няма никакво отношение към Валентин… Кой знае, всичко може да се очаква от него.

— Срещаш се с него и му казваш, че някой си Каров иска да осинови Валентин. Глупаво е! Кой съм аз! Абсолютно чужд човек. Трябва да съм поне твой съпруг, за да имам претенции за осиновяване.

— Това е вярно!

— Да речем, че се оженим. Няма да е единствения фиктивен брак, знам и други. А Валентин?

— Аз няма да се омъжа фиктивно!

— А как?

— Бих станала твоя жена само при положение, че ме искаш като жена… Аз бих могла…

— Глупости! Не можеш да искаш от мене да се вживея в такъв брак!

— Тогава няма смисъл да говорим! — каза Елена.

— Защо да няма? Ако Валентин може да живее с мен като с баща, аз ще си скъсам жилите, но между нас ще се развие обич.

— А между нас? Или ме смяташ за статистка? Свикнала съм, но в тази пиеса или ще играя главната роля, или спектакълът няма да се състои.

— Аз ти предлагам брак, не виждам причини да се обиждаш.

— Моят мъж живее при мене, в моето легло. Мога да понеса бой от един мъж, но не и безразличие.

Каров изля чашата в гърлото си. Мълчаха. Опитваше се да погледне на Елена с други очи, с очите на мъж. Харесваше ли тази жена. От къде да знаеше, дявол да го вземе! Загледан натрапчивия, нагъл диск на луната, той си даваше сметка, че не помни цвета на очите й. Никога не беше мислил за нея като за жена. Сега си даваше сметка, че подсъзнанието му е отчитало такава възможност, някъде в него беше складирана увереност във възможна лека победа. Победа! Глупости! Желанието му да не загуби това момче щеше да го превърне в жертва на дребни сметки. Като негова любовница, без да е такава, Елена беше запазила мястото си в театъра, беше получила жителство, уважението, куртоазно, но все пак уважение на колегите му, на онази артистична прослойка, в която искаше да проникне и която допускаше в средата си само елита на съсловието и клюкарстващи съпруги.

— Измъчвам ли те? — попита Елена.

— Опитвам се да си представя как ще живеем.

— Красиво!

— Вярваш ли?

— Искам да вярвам!

— Прекъсни връзката си с Илиев!

— Отдавна съм я прекъснала!

— Ти като че ли знаеше, че един ден ще стигнем дотук…

— Да! — Каза Елена.

— Аз също!

— Загубихме седем месеца.

— Загубихме! — кимна Каров.