Христо Калчев
Вътрешна светлина (14)

5

Легнал на фалшборда, провесил крака от палубата, подпрял глава на кранците, Каров пиеше швепс, пушеше и гледаше града. Морето беше спокойно, все още не беше духнал сутрешния вятър, наречен „морският“, наоколо се въртяха сърфисти, риболовните врабчета влизаха и излизаха от пристанището, мауните теглеха чепарета. В дъното на залива водолази извършваха учебни спускания. Заливът на Созопол кипеше от дейност и въпреки това спокойствието беше всеобхватно. Тежко спокойствие затискаше Каров. Втора седмица излизаше с яхтата при изгрев, закотвяше я в средата на залива прекарваше до залез в леност и съзерцание. Никой не му говореше, никой нищо не искаше от него. Местните рибари се задоволяваха да му махнат с ръка, военните не го безпокояха, макар че катерите им често клатеха яхтата. След залез Каров палеше мотора, връщаше се на кея, вечеряше в пристанищното казино и отново се прибираше в лодката. Слушаше радио, четеше „Кво Вадис“ на Хенрих Сенкевич, пиеше кафета, кока-кола, спеше. В четири часа сутринта наливаше прясна вода, палеше мотора и тръгваше. Нямаше капитански права, затова не му позволяваха да напуска залива, но той и не желаеше да го напуска. Бръснеше се на борда, от време на време скачаше във водата за разхлада, морето му служеше и за тоалетна, през другото време лежеше на слънце. Хапваше по нещо, предимно сандвичи и консерви, алкохол не пиеше. В една кофа долу в трюма държеше швепс и кока-кола, бидон с вода, няколко картона БТ, това беше всичко. От местната книжарница купи десетина романа, имаше листа, въглен и понякога рисуваше. Наблюдаваше птиците, летящи между него и слънцето. Притворил очи, виждаше пламтежа на крилете им, златистите движения. Птиците губеха плът, превръщаха се в светлина, плуваха в седеф… когато напускаха слънчевия диск, връщаха плътта си, движенията, възстановяваха плавността си… Така можеше да доживее края на дните си.

Една сутрин слънцето закъсня. На обед духна мелтем и морето побесня. Каров остана на кея, но не напусна яхтата. В пристанището беше спокойно, вълноломите и естествената островна преграда спираха вълните, но вятъра клатеше лодката, дървенията скърцаше, заболя го глава и на втория ден се принуди да вземе квартира. Пропи. По цял ден висеше в кафенето, срещаше се с художници, вечер изкачваше залитащ наклона на улицата към квартирата си. Мелтемът се задържа девет дни. Една вечер вятърът утихна, заваля дъжд, вълната намаля, сутринта слънцето плъпна в четири часа и изглеждаше, че депресията е отминала. Не беше отминала. След мелтема остана „мъртвак“. Целия ден го клади бордова вълна. Каров повърна и закуската, и обяда, върза яхтата на кея, обяви я за продан, качи се в колата и тръгна за София.

Ръцете му трепереха, чувстваше се несигурен зад волана, завладя го неясен страх и го държа до Пловдив. Не посмя да продължи, нае стая в новотела и легна да спи. На сутринта настроението му беше съвсем друго. Чувстваше се свободен.

Яхтата беше започнала да му къса нервите. Изпи два чая с луканка, кафе с някаква торта, почувства прилив на сили и нежелание да се върне в София. Тръгна за Смолян. Денят беше пълен със слънце, планината изглеждаше сива от светлина, асфалтовия път се превръщаше в сребърна река, обливаща с кротките си води торпедото на автомобила. Сега ръцете му не трепереха, страхът беше потънал в тялото, воланът се подчиняваше. Отмина града и пое към Пампорово. В десет часа беше наел стая в хотел „Мургавец“ и се излежаваше във ваната. На обяд обу джинси, къса фланела, хапна и тръгна по баирите. Целия следобед проскита с палци под токата на колана, краката му изтръпнаха, почувства болки в гръбнака и пое обратния път. Към пет часа се добра до хотела, грохнал от умора, взе душ, падна в леглото и заспа. Спа четиринадесет часа, до шест на другата сутрин, но се събуди с чувството, че тялото му се възражда. Подобно усещане го преследваше в първите дни на борда на яхтата. Излезе на терасата и отвори скицника. Пред очите му, като стадо биволи, се редяха ниски, обли и еднообразни хълмове, зеленото късаше очите с наглата си фотосинтеза. Небето над Созопол имаше цвят на море, небето тук не беше нищо повече от въздух. Дори в слънцето можеше да се гледа. Каров хвърли скицника на масата и излезе.

В Смолян купи топъл бюрек и тръгна да разглежда града. Къщи със спретнати дворчета, наклонени калдъръми, мостове и чешми, всичко беше така, както го показаха туристическите реклами, но нищо не възбуди ретината му и разходката взе да го отегчава. Половин час по-късно отегчението се изроди в досада, нервния реотан в десния крак се обади отново, заболя го главата. Каров тръгна към колата с намерение да се върне в София, но по пътя се сети, че в Смолян живеят Дометиан и жена му, не помнеше ужасното й име. Беше лято, училищата бяха разпуснати, но все някой трябваше да знае, къде живее семейство Антонови. От милицията го препратиха в отдел „Просвета“, но и тук не знаеха адреса на Дометиан, посочиха му единствено адреса на училището. Каров тръгна да го търси с пълна увереност, че там няма никой. Завари няколко жени да маджунират прозорците. В двора на училището бяха наредени за съхнене прясно боядисани катедри, черни дъски, столове…

— Извинете! — извика Каров. — Къде мога да намеря някой от семейството на Климент Антонов?

Тогава една от жените вдигна глава и той позна Мюлвет.

— Вие?

— Минавах — Каров направи опит да се усмихне. — Къде е мъжът ви?

— В Пловдив. Отидоха с директора да купуват чинове.

— Жалко — наистина съжаляваше. — Бях в Пампорово, умрях от скука. Утре заминавам за София. Мислех да ви поканя на обяд.

Мюлвет го гледаше със светлите си очи.

— Климент отсъства — разсеяно повтори тя.

— Вие не бихте ли ми направили компания?

— Смолян е малък град — каза Мюлвет.

Нямаше нужда от повече обяснения, тази жена знаеше да говори с малко думи.

— Разбирам! Поздравете Климент! — Каров понечи да тръгне, но нещо в изражението й го накара да спре. — Желаете ли да ми кажете нещо?

Мюлвет поклати глава.

— Сигурна ли сте? Може би, нещо свързано с Асен?

— Не.

— Болна ли сте? Не изглеждате добре.

Мюлвет подпря на оградата боядисаните си ръце.

— Исках да питам нещо за Асен Москов.

— Кажете, Мюлвет! — в този миг името й се върна в главата му.

— Женен ли беше?

— Когато сте се запознали с него, не. Жена му го напусна.

— Обичаше ли я?

— Да. Асен дерайлира, когато остана сам.

— Какво значи дерайлира?

Каров се замисли над обяснението на думата, но вместо точния смисъл в главата му се зародиха картини. Видя Асен в съвършения ред, създаден от Адриана, но лишен от онова привидно безредие, което прави една къща обитаема.

— Да дерайлираш значи да излезеш от релсите, да загубиш всичко, включително куража да живееш.

— Можеше да му се помогне!

— Как?

— Скъсахте пъпната му връв. Москов живя три месеца в манастира. Никой не го потърси, никой не попита жив ли е. Когато се връщаше в София, той беше решен да обича с цената на смъртта си!

Каров едва преглътна шока.

— Бяхте ли близки с Асен?

— Мъжът ми беше негов приятел.

— А вие.

— Не.

Мюлвет понечи да се върне при учителките. Едва сега Каров видя колко интерес е събудила личността му. От прозорците го гледаха мъжки лица, жените бяха оставили работата си и без всякакъв свян втренчили погледи в тях.

— Една секунда! — Каров сниши гласа си. — Вие обичахте Асен? Не ме лъжете, Мюлвет!

— Моля, идете си!

— Довиждане, Мюлвет! Предайте поздрави на Климент! Не забравяйте, аз търсех Климент Антонов!

* * *

Каров пиеше кафе в ателието и мислеше върху думите на Мюлвет. Как ли се чувства човек изоставен от близките си. Каров беше живял четиридесет години с мисълта, че е самотник и такива смущения не бяха негови. А Асен? Мюлвет криеше нещо. Единственият човек, който познаваше Асен на фона на манастирската обстановка, беше Мария, жената на Борис Попов.

Васил набра номера и отдъхна, когато в мембраната прозвуча женски глас.

— Вие ли сте, Мария? На телефона е Каров. При мене дойде семейство Климент Антонов, бившият игумен Дометиан и неговата жена Мюлвет, помните ли ги?

— Живях с тези хора — отговори Мария.

— Мюлвет говори за Асен като за стар познат… повече, като за много близък, разбирате ли ме?

— Да.

— До такава степен близък, че загатва за смъртта му като за нещо, което е трябвало да се случи… може би сте чувала, има слух, че Асен Москов се самоуби?

— Да! — повтори Мария.

— Мюлвет е сигурна, че Асен е посегнал на живота си. Изуми ме и нещо друго, тази жена разгада мислите ми, за мен тя знае повече от който и да било.

— Тя е магьосница! — каза Мария.

— Чак магьосница… Моят въпрос е друг. Близка ли е Мюлвет с Асен, любовница ли му беше, извинете за директния въпрос?

— Мюлвет е магьосница! — повтори Мария. — В Родопите я наричат „Черната пеперуда“.

— Как! — погледът му отскочи от гипсовия орнамент на тавана, там, където обикновено висеше Луци.

— Черната пеперуда!

Каров затвори телефона.

На обяд счетоводителят на Съюза му предаде банковата сводка от изложбата. Сумата беше доста по-висока от очакванията, но Каров понасяше спокойно и липсата на пари, и изобилието им.

В кафенето срещна Велин. Разплащаше се с групата си. Когато работниците си отидоха, Велин го покани на обяд.

— Вера е бременна, лежи за задържане — каза той.

Отидоха в Руския клуб, но едва се бяха разположили на масата, когато от входа се зададе Жак Биджерано.

— Здравейте момчета! — „Умореният тигър“ седна на един от свободните столове. — Днес имам голям празник! Най-щастливия ден в живота ми! — Жак се усмихна тъжно и добави: — Какво ще пиете? Навърших петдесет години!

И двамата бяха с автомобили, отказаха. Жак си поръча бира, отпи и се облегна в стола.

— Знаете ли на какво прилича нашата маса, момчета? Пир на лешояди! И знаете ли какво има в блюдата ни? Късове от Асен Москов, в моето е жена му, парите, които й остави, работата, която ми намери, във Велиновото — любовницата му, дори колата, с която загина, в твоето… — Жак срещна тежкия поглед на Каров и не довърши. — Ти си знаеш! — Жак направи пауза и добави: — Ада ще дойде всеки момент.

Каров не дочака Адриана, дояде мусаката си и излезе. Извади скицника и нареди рисунките из ателието; птици, слънце, море, корабчета, сърфисти, разплути движения в ослепителна светлина, юг, горещина, леност, това беше донесъл със себе си от Созопол. Сега трябваше да отсее тези, които го задоволяват като мислене и движение. Не усети как мина времето. Работеше бързо, с чувството, че работи мощно и с прозрение. Избра двадесет и две рисунки, налепи ги със скоч по стената и обмисли новия цикъл. За първи път щеше да работи с жизнерадостна цветна гама от натура и с възторг към натурата. Знаеше пред какви рискове ще го изправи новата тема. Ръката, му сама щеше да посяга към деформацията, окото му само щеше да търси и натрапва грозното, мисълта му щеше да го обвинява в инфантилност, в прехласване по кавалентното. Каров знаеше, че е изправен пред най-тежкия миг в професионалното си развитие. Предстоеше да разшири погледа си, да отвори око за красивото, да утвърди живота в период, когато смъртта коси близките му. И въпреки това трябваше да го направи. Иначе живописта му щеше да се превърне в урод, недостоен за човешкото око.

Гладът го подгони на улицата. Прекоси площада и влезе в ресторанта на хотел „Хемус“. Заведението беше до такава степен претъпкано, че се принуди да запали колата и да потегли към центъра. Преди да отиде в Клуба на кинодейците, опита да намери маса в Унгарския ресторант, в Руския клуб, никъде нямаше места, като че ли целият град беше решил да се забавлява именно тази вечер. Не искаше да влиза в „Кинодейците“, знаеше, че ще срещне някой, че ще започне пиене, че ще се прибере късно. Искаше да се опази от отрови, но влезе и първите хора, които попаднаха в зрителното му поле, бяха Стив Дяков и Зоя.

— Ще седнеш ли? — попита Стив. Резориусите му бяха изтеглени в хитра гримаса, очите му обаче се усмихваха обидено и имаха твърд блясък. Каров знаеше причината. Стив не беше „глътнал“ писмото му по повод романа на Асен Москов.

— Ще вечерям. Ако сте тук, ще дойда после.

Седна сам, поръча домашна наденица с фасул, шопска салата, вино „Евксиноград тип 212“, мисълта, че ще трябва да се насилва в неискрен разговор с риторик като Дяков, го караше да се чувства натоварен и Каров усети началните сигнали на реотана в десния си крак. Спаси го Стив. Симулирал отиване до тоалетната, той дойде на масата и поиска пари. Каров му даде петдесет лева и дояде наденицата си с върховно удоволствие. Унизен със заем, Стив нямаше да посмее да го пресича.

— Ще се женим! — каза Стив. — Зоя може да мъкне моя кръст още няколко години. Как мислиш, ще издържи ли на напрежението?

— Защо не?

— Пиша мъчително, нервен съм, често оставам без пари…

— Всички сме живели зле! — подхвърли Каров.

— Ти беше име. Случаят Дяков е друг. Мен не ме харесват дори тези, на които държа.

— Имаш предвид мен?

— Никой не обича истината! Истината е атомна бомба.

— Може би — Каров не разбра какво иска Стив и защо води такъв разговор, — може би… — повтори той.

Стив знаеше да разбива мълчание и не се боеше от самоунижения.

— Истината е безсилие! — гласът му беше дрезгав, очите — злобни. — Как оценяваш втората си изложба?

Каров разбра провокацията.

— Зле! — каза той.

— И се готвиш да ми внушиш, че това е истинската ти оценка?

— Да.

— Чуваш ли, Зоя? Каров е усъмнен. Това трябва да се запомни. Може би ще ни кажеш защо?

— Бих ти казал, но се съмнявам, че имаш желание да ме слушаш.

— Прав си! Нямам желание да слушам лъжи! Изложба, която се разпродаде за два дни, която ти донесе… не смея да предполагам сумата, но знам, че е непостижима за мен…

— Все още непостижима! — опита се да го прекъсне и за миг успя. — Ще дойде ден, когато ще разрешиш финансовите си проблеми.

— Такъв ден никога няма да дойде! Такъв ден идва за културни спекуланти, за търговци и за пирати, но никога за тези, които пишат истината!

Каров стана.

— Нямам нерви за лошото ти настроение!

* * *

Намери бележка от Мария. „Знам, че си в София, обади ми се. М.“ Каров не се обади, прибра се, направи чай и седна да слуша музика. Очите му вървяха от рисунка на рисунка, докато не се спряха на една: Крила на гларус, подпалени от лъчите на изгряващото слънце. Разпъна статива и седна. Когато започна да нанася основния тон и да го размазва с ножа, телефонът го стресна. Беше Мария.

— Спеше ли?

— Не — Каров все още не знаеше с кого говори.

— Мария е на телефона.

— Познах те! — излъга неловко, но по мълчанието й установи, че това не й е убягнало.

— Как прекара в Созопол?

— Добре.

— Кога се върна?

— Вчера, всъщност днес.

— Мога ли да дойда при теб?

— Много съм уморен, готвех се да лягам.

— Разбирам! — Мария мълча по-дълго, отколкото допуска телефонна пауза. — Върнах се при моя приятел, искам да знаеш това… от мен!

— Така е по-добре.

— Може би… работиш ли?

— Да! — Каров побърза да поправи впечатлението за лъжа. — Работех. Сега лягам.

— Лека нощ, Василе!

— Лека нощ.

Каров остави слушалката и се върна пред статива. Работи леко и с вдъхновение. Когато легна, беше осем без десет сутринта, но първата картина от новия цикъл беше завършена.