Христо Калчев
Вътрешна светлина (10)

1

— Лошо ми е! — мислеше Каров. — Пиян съм. Стомахът ми се къса. Ще повърна! Нямам сили за позив, един позив за повръщане, и стомахът ще се пръсне. Какво става с мен? Не мога да вървя! Това не е пиянство, аз съм болен! „Старшина, ей, старшина!“ Нямам глас, залитам, това не е пиянско залитане. Боли, боли, боли! Боли страшно! Ще полудея! Падам! Лежа на средата на улицата. Защо ме заобикаля тази жена? Странно нещо са хората! Страх ги е от паднал пиян, страх ги е от вървящ пиян. Страх ги е… как беше: „И лудия, бяга от пияния!“ Умирам! Ако това не е смъртта, тогава смърт няма. Какво ме гледаш, глупако? Помогни ми да стана, нямам глас, в стомаха гори огън. Огън! Гори ме, залива ме вълна, втора… Колко огнени езици мога да издържа? Болката намалява, но ще боли отново и ще боли до ужас! Болката събира сили, тялото затихва хипнотизирано от страх. Нещо става с мен, смалявам се, свивам се, намалявам площта си. Това е смъртта! Болката напира, реже, къса, в сърцето ми се забиват железни нокти. Устата! Разкъсвам собствената си уста, провирам се през устата си, излизам от себе си! Болката намалява, болката пада от мен, както вода след душ. Сега имам материя, но нямам органи, нямам плът, нямам материя. Каров, ти си пияна свиня! Ето го Каров, лежи на земята, от коляното му тече кръв. Отделил съм се от него мога да го напусна. Да, Каров е мъртъв! Какво ме задържа при него? Гравитацията? Не, разбира се! Мога да полетя и да летя безспир като тези около мен. Какво тогава? Топлината! Когато изстине, ще го напусна! Духът напусна само вкочанено тяло. Чувствам тази топлина, смесица от тютюн и алкохол, с ръка се отделям от нея, колкото по-далеч, толкова по-леко дишам. Долу е трупът на Каров. Линейка, това е линейка! Качват го на носилка. Топлината ме привлича. Седя до Каров и го гледам. Нищо не изпитвам към това празно тяло. Поставят система, бият камфор, увеличават температурата. Чувствам се все по-обвързан с тази вмирисана маса! А ако успеят? Ако ме върнат в живота, ще помня ли всичко това? Ще ми повярва ли някой, или ще ме обявят за лъжец, за луд? Виждам други подобни на мен, търся познати лица. Кого очаквам да срещна? Баща ми, майка ми? Не! Асен Москов? Ела, Асене! Имам глас, гласът ми се е върнал. Пренасят ме в болницата. Вали дъжд. Тленното лице на Каров е мокро, моето — не. Въвеждат ме в токсикологично отделение, поставят диагноза. Не се интересувам от никаква диагноза. Знам моята диагноза — алкохолна интоксикация. Казвам им го, не чуват. Започвам да се оглеждам, намирам се в шокова зала, лежа на реанимационно легло, преливат ми антидот, противоотровата, която трябва да се справи с алкохолната концентрация. Да вървят по дяволите! Не искам да живея! Животът е болка, горещина, студ, афекти, любов, омраза, тленният живот е нескончаем низ от мъка. Смъртта на тялото е единствената утеха на духа. Духът е безсмъртен. Асен е тук! Чувствам, не виждам, все още не съм свикнал да различавам нетленни лица.

— Асене?

— Тук съм! — чувам гласа му, започвам да го отделям от любопитната маса, навъртаща се наоколо.

— Дойдох!

— Ще те върнат в живота!

— Не искам! Изведи ме оттук! Помогни ми, Асене!

— Излъчваш топлина. Не мога да докосвам тленност!

— Жив ли си, Асене?

— Ако топлината е живот, аз съм мъртъв. Ако смъртта е края на живота, аз съм жив. Разбираш ли?

— Не.

— Но чувстваме с инстинктите си. Повикай ги на помощ. Единствено те могат да ти обяснят смисъла на тези думи!

— Късно е. Връщат ме в живота, чувствам движението на кръвта, пулсацията на мозъка… Какво е мозък, Асене?

— Биологически макет на Космоса.

— А инстинктите?

— Памет на подсъзнанието.

— Започва да боли.

— Връщаш се.

— Боли ужасно! Губя съзнание, чувствам го. Ставам жесток, чувствам, че ставам жесток човек!

— В живота това е без значение.

— Какво има значение? Кажи нещо, дявол да те вземе! Боли ме умирам, умирам, Асене!

— Напротив, връщаш се в живота.

— Отговори, докато имам сили да те чуя! В какво вярваш?

— В предназначението.

— Виж тялото на Васил Каров! Какво е предназначението на тази дрипа? Говори! Нямам време. Ще се видим ли някога?

— Когато изпълниш предназначението си.

— Какво е предназначение? Кой налага предназначението? Кога човек разбира предназначението си?…

Боли, боли страшно, огнени езици разкъсват стомаха, повръщам, това са позиви, повърнал съм всичко, стомахът ми е празен. Не мога да мръдна. Вързан съм на системи, над главата ми висят лекари, сестри. „Чувате ли ме?“ — пита възрастен лекар. Кимам. Чувам всичко. Пулс сто и шестдесет, кръвно налягане сто и четиридесет на осемдесет, мозъчна дейност нормална, диореза, прочиства се… „Какви страшни очи има! — казва някой. — Очи за ярост!“ Различавам хората, лежа в стая с трима болни. В мен се взира младо момче с халат и пижама. Голобрадото му лице не носи следи от бръснач. Чувствам лъчите на слънцето. Ден е. Затварям очи. Болката потъва в тялото, унасям се, може би ще спя, нищо друго не искам. Искам да спя!

* * *

— Професор Монов! — представи се възрастен лекар. — Аз съм шеф на клиниката. Можете ли да говорите?

Каров кимна.

— Как премина вечерта на двадесет и осми март?

— Работих сутринта. Легнах да спя. Десният крак тръпнеше, често имам нервни смущения. Взех елениум. Не заспах. Пих две, максимум три водки, прилоша ми и излязох. Ядох супа в Унгарския ресторант, пих бира. Почувствах пулс, зави ми се свят. Отидох до Клуба на кинодейците. Пих още един елениум и три коняка. Излязох и стигнах дотук.

— Върнахме ви от оня свят. Два часа бяхте в клинична смърт. Кризата премина. Опасност от последствия няма… Но, завинаги сте изпили полагаемото ви се количество спирт.

— Така си мислех.

— Един колега, психиатър и сугестолог, моли да го приемете. Няма да откажете, нали?

— Не.

— Ще ви задава странни въпроси. Постарайте се да задоволите любопитството му, дори ако ви се стори неуместно или глупаво.

— Ще се постарая.

— Това е всичко. Имате ли да предадете нещо някому? Било записка, било по телефона?

— Не.

— Ще се видим утре сутрин. Почивайте и се старайте да спите. Колкото повече сън мине през тялото, толкова по-бързо ще се възстановите.

В стаята влезе висок, слаб мъж с мощни мустаци и тъмни рогови очила. Протегна ръката си, стисна десницата на Каров и седна до леглото му.

— Кенаров! — представи се непринудено. — Казаха ми, че сте информиран за състоянието си.

— Току-що.

— Спестили са ми ролята на плашило. Как се чувствате?

— Не ме боли, ако това питате.

— Интоксикацията е болезнена само в развитие. Интересува ме психическото ви състояние. Нещо, което си заслужава да разкажете… като на психиатър и, разбира се, при запазена тайна.

— Не разбирам.

— Минали сте през клинична смърт. За известно време сте били зад чертата на живота. Вижте този документ! Загубили сте четиристотин и шестдесет грама лично тегло и сте наваксали в момента, когато дишането се е възстановило. За медицината представлява интерес описанието на това състояние. Разбира се, ако имате памет и ако въобще сте почувствал нещо. Съсредоточете се и отговорете. Чувствахте ли, че умирате?

— Знаех, че ми е лошо и че непременно трябва да се добера до болница…

— Тръгнахте за болницата, но някъде по пътя силите ви напуснаха и паднахте. Опитайте да възстановите паметта си.

— Паднах.

— После?

— После като че ли не помня.

— Съсредоточете се, отравянето е свързано със силна болка.

— Да.

— Боли, нарушава дишането. Започва това, което е прието да се нарича задушаване.

— Точно това почувствах.

— Все още сте били в съзнание. Почувствахте ли разпадане наличността? Нещо, което бихте могли да наречете отделяне от себе си?

— Не ви разбирам.

— Християните наричат това състояние отлитане на духа. Имате ли чувство, че сте възкръснал? Срещнахте ли някого от своите покойни познати? Например родители, близки приятели… Не ме гледайте подозрително, има случаи на подобни твърдения. Науката все още не се е произнесла дали особено свойство на мозъка не извиква в критична ситуация халюцинативни видения, или е някаква материална промяна на човека, при която сензитивността е усилена многократно.

— Медицината не е наясно, как бих могъл да бъда аз?

— Добре… — Кенаров беше свикнал да общува с всякакви пациенти и не губеше търпение. — Да вземем театъра. Съществуват две школи на актьорско поведение. Едната се нарича превъплъщение. Актьорът, заживява в кожата на героя си, вярва му напълно и преживява от негово име колизиите, заложени в драматургията. Така интерпретират по-голямата част от актьорите. Има и друг начин. Примерно актьорът и за секунда не забравя кой е и какво извършва в момента. Това му позволява да наблюдава като че ли отстрани собственото си сценично поведение. Разбирате ли ме? — Каров кимна. — Подобно раздвояване на личността, би трябвало да се получава и при клиничната смърт. Имате ли чувството, че сте преживял нещо от този род?

— Не — споходи го вътрешната светлина.

Почувствал нежеланието му да говори, Кенаров се извини и си отиде. Скован от системата, Каров имаше малко възможности да се движи, а страшно желаеше да хукне из болницата. Думите на психиатъра осветлиха празните пространства в съзнанието му, започна да си припомня падането на улицата, разкъсващата болка на отделянето, извисяването, натрапчивото привличане на топлината… „Асене!“ Знаеше, че никога вече няма да чуе този глас, но сега, лежащ по гръб, затворил очи, очакващ жизнените му сили да се справят с отровите, той започна да си припомня думи. Какво беше казал Асен? „Мозък — макет на Космоса, инстинкти — памет на подсъзнанието?“ Как да разбира това? Предназначение? Положи усилия да мисли съсредоточено, но започна да му се вие свят, догади му се и реши да спи. „Ще мисля като се пооправя!“ Преди да пропадне в съня, се сети, че е пропуснал възможността да научи истината за Асеновата смърт.

В неделя следобед, в притихналата, сънлива тишина на болницата Каров видя да се задават Лилда и Александър. Стана, облече халата и измъчи разтрепераните си колене по десетината стъпала към изхода. Детето пристъпи към него с особена смесица от радост и срам, затова пък Лилда се хвърли на врата му така, че едва не го срути на плочите.

— Господи, на какво си заприличал! Професорът каза, че живееш втори живот. Този трябва да изживееш като хората. Толкова неща имам да ти разказвам. Бях на места, които баща ми никога не би имал средства да ми покаже. Бях във Фоталеза, Парнаиба, изплувахме цяла Амазонка от Макапа до Манаос. Ще ти разказвам седмици. Чух, че си набил Антон. Плаках от радост. Бях започнала да мисля, че в тази противна страна няма кой да ме защити.

Докато Лилда лееше възторжени потоци, Каров опитваше да приласкае детето. Правеше слънчеви зайчета върху стената и следеше всяка негова реакция. Залисана със себе си, с плановете, които кроеше, Лилда се подразни от играта им, плесна Александър и го изпрати на пясъка в градината. Нищо и никаква сцена, но се отрази върху настроението му и Каров не успя да го скрие.

— Ще се върнеш ли? — попита Лилда с тон, с който би попитала за часа или би коментирала времето.

— Чакай да изляза. Трябва да се мисли сериозно.

— Не! — очите й се свиха злобно. — Бившата любовница на Асен, как се казваше?

— Вера Манолова.

— Зоя, Вера, доста свободно живееш. Време е да се заеме със сина си. Александър иска грижи, а не слънчеви зайчета.

— Бракът се разпадна по твоя вина!

— Докога ще ми натякваш стари истории? Не ти ли омръзна да играеш на…

Каров се загърна в халата и се прибра в токсикология.

* * *

На пети април професор Монов го изписа. Каров прочете диагнозата, прикрепи с тел скъсаното коляно на панталона и излезе пред болницата да чака такси. Докато се колебаеше да си купи цигари, или не, никой не му беше забранил да пуши, видя пежото на Вера да маневрира на паркинга. Седна до нея, запали цигара, зави му се свят, загаси я и се облегна на седалката.

— В ателието ли? — попита Вера.

Кимна. Пътуваха мълчаливо. Нападнат от физическа слабост, Каров чувстваше внимателното шофиране на Вера и схващаше мълчанието й като съчувствие. Суровите му вътрешности започнаха да се борят със сълзен спазъм, връвта се качи в главата му и той се принуди да диша тежко, за да не изпусне порой от очите си. „Какво става с мен?“ Не беше плакал много години, от ранното си детство, беше погребал баща си, майка си, най-близкия си приятел, без да отрони сълза, без за миг да почувства гърлото си свито.

— Лошо ли ти е? — попита Вера.

— Не — гласът му звучеше чуждо, трепереше. — Чувствам ще заплача.

„Изумено лице!“ — това е изражението й, мислеше Каров. Побърза да смени темата, да не й позволи да разбере става с него.

— Нещо ново?

— Годен ли си да чуеш новините?

— Годен съм за всякаква подлост.

— Задраскан си от предложенията за звание.

— Какво звание?

— Заслужил художник!

— Това ли е новината, която не съм годен да чуя?

— Подло е да те задраскат само защото някакъв негодник те е дал под съд.

— Ще се състои ли този процес?

— Да.

Вера паркира пред ателието, изскочи и заобиколи колата, готова да го подкрепя, ако е необходимо. Каров почувства нова сълзлива вълна. Подаде ръка театрално и разигра неловка сцена на парализиран старец. Когато влязоха във входа и срещнаха погледи и двамата с труд потискаха срама си.

— Държа се като шут…

Прегърна я, поведе я по стълбите.

— Случи се нещо особено — започна Каров, когато седнаха около масата. — Не мога да обясня състоянието, в което изпаднах. Без да се червя бих го нарекъл сън. Присъни ми се Асен, каза неща, които аз не съм в състояние да измисля. Разбираш ли, не мога да повярвам, че на сън съм по-умен, отколкото в действителност. Особено що се касае за отвлечени неща или за философски категории. Попитах го що е мозък, той отговори — макет на Космоса. Попитах го какво нарича инстинкт, отговорът беше — историческа памет на подсъзнанието. Това не са мои формули, разбираш ли?

— Слушам! — каза Вера.

— Липсва ми култура, за да тълкувам тези фрази, но чувствам, че имат стойност. Би ли се наела да разясниш смисъла им.

— Не!

— Срещала ли си ги в някоя книга?

— Не! — повтори Вера. — Щях да ги запомня.

— И това не е всичко! Попитах го кога ще се срещнем… не търси сантименталната страна, макар че имам и такива припадъци. Попитах кога умира човек. Отговори — когато изпълни предназначението си. Как ще ми обясниш тези думи?

— Това обяснение ми се вижда по-лесно.

— Например?

— Твоето предназначение е да създаваш красота, неговото да се бори за запазването й!

— Глупости! Такова предназначение може да си припише всеки фризьор! Нещата са значително по-сложни!

Лицето на Вера се издължи, очите й посърнаха, обидата се вмести в изражението й. Отиде да прави кафе, а когато се върна и седна срещу него, по напрегнатия поглед личеше желанието й да го сложи на място.

— Щом си се срещал с Асен… — в гласа й се преплитаха иронични и злобни интонации, не се владееше, не беше в състояние да обуздае изтънелите си нерви. — Попита ли го за катастрофата? Може би вече знаеш истината? Как умря Асен Москов? Нещастен случай или самоубийство?

— Сега отговорът би бил без значение.

— Кога сега?

— След като знам, че е изпълнил предназначението си.

Вера скочи.

— Не се отнасяй с мен като с малоумна!

— Предупредих те, че с мен се случиха странни неща.

— Сподели ги с психиатър! Ти си в алкохолен делириум!

— Вера!

— Когато изтрезнееш, обади се. Не искам да слушам пиянски брътвежи!

„Сега ще разбие вратата!“ — помисли Каров. За чест на Вера шумова демонстрация не последва.