Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
dodi_ah (2010)
Корекция
maskara (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Христо Калчев. При самозащита

ИК „Световит“, 2005

Редактор: Славея Иванова

Коректор: Славея Иванова

История

  1. — Добавяне (беше заедно с №24292 под името „При самозащита“)

2

Каров гледаше от прозореца, отпиваше глътки чай и чакаше Стив Дяков. Тази вечер, щеше да остави книгата си за Асен Москов. „Искам да чуя мнението ти!“ — беше казал по телефона.

Изтичаше май, предстоеше откриване на изложбата, а после щеше да замине за Созопол. Лодката или яхтата, не знаеше как се нарича това корито, го чакаше завършена. Ливанди пишеше, че е приключил с оборудването, и го викаше на тържествено кръщене. Каров се задъхваше в София, дразнеше го непрекъснатия дъжд, нахалните гълъби, които се криеха под капандурата и озвучаваха ателието със злобните си писъци, миризмата на терпентин. Кой знае защо, му напомняше болница. Трета нощ в ателието влизаше огромна черна пеперуда, закачаше се на тавана над трите лампи и следеше внимателно негово движение, разглеждаше картините и отлиташе така внезапно, както се появяваше. Ако трябваше да бъде откровен, Каров не знаеше кого чака, Стив Дяков или пеперудата. По различен начин и двете присъствия го плашеха. Събитията го затрупаха като лавина. Борис Попов го изправи пред съда за стари грехове. Обхванат от умиление, Каров все по-трудно удържаше сълзите си, потърси Борис по телефона, но чу само заплахи. Излязоха пред съда, но по зла ирония Асен и Акела бяха мъртви, архитект Манолов на работа в Австрия, а украсата пред бившата къща за мода и дизайн унищожена, сега там се помещаваше френска гимназия. По липса на свидетели и веществени доказателства делото беше прекратено. Борис го чакаше. Едва удържаше дълги години култивирания негодник в себе си. Готвеше се да налети с „пудовката“, удар с глава, който на времето му беше донесъл слава сред „старите артисти“ на София.

— Един въпрос — каза Борис. — Без увъртания? Трябва ми истината!

— Ще чуеш истината! — кимна Каров.

— Какво те накара да ми предложиш работа?

— Мисълта, че имаш нужда да се върнеш в занаята.

— Защо ми пречиш сега?

— Не си годен да правиш стенопис!

— От твоята преценка ли зависи?

— Когато зависи от мен, няма да правиш!

— Злобен си! — каза Попов.

— Искаше да чуеш истината.

— Така ще бъде. Защо съм негоден?

— Липса на фантазия. Твоите проекти са цитати и реминисценции.

— Какво значи фантазия? Как се придобива… Кой притежава фантазия?

— Художествен свят, свят с поданици, художник, който не принася цял живот себе си в жертва, е никому ненужен роб. Не помня чия е тази мисъл. Преча ти да се превърнеш в роб. Твоята живопис ще бъде никому ненужна робия!

Преглътнал яда си, Попов понечи да тръгне.

— Борисе! — Каров се пресегна и го задържа за ръката. — Не да се разделяме като врагове!

— Никой не враждува с теб — каза Попов.

Очите на Каров се наляха със сълзи. Попов добави:

— Ти си демон-шут!

* * *

Велин извади картините от килера, нареди ги по стените и започна да ги коментира. Каров се дразнеше, бореше се с мисълта да го изгони или не, но после се заслуша и изумен откри, че някои неясни, немотивирани и интуитивни страни на картините му намират систематизирано и логично разяснение. „Знаеш ли защо е сложна тази картина?“ — питаше Велин и отговаряше: „Сантименталността потиска темата. Искал си да изобразиш гибелен край, но страх от смъртта и любовното отношение към персонажа оставят впечатление за «пожаленост». Тогава започва действителността на платното. Какво е изпитвал художникът? — мислиш. — Желание да издаде присъда или стремеж да се противопостави на обречеността. В цикъла се чувства страдание. Това спасява картините от снобска ретроградност. Кому е нужна баналната истина — Животът е безсмислен, защото е обречен на смърт — съпротивата срещу времето и смъртта създават изкуството. Ужасно жалко е да гледаш как възрастни хора с претенции са се заели да плашат света. Напомнят за онези майки, които възпитават децата си с небивалици за страшния вълк.“

„Този човек има два образа — мислеше Каров. — Единият, готов да се самоунижава, да търпи открито ощетяване, само и само да не загуби клисавия си хляб и другият, способен да мисли, да се изразява, а може би и да създава!“

— Рисуваш ли? — попита Каров.

Велин се стъписа. Нямаше нужда от думи, поруменяването разиграните плахи очи, смутът на ръцете произнесоха отговора.

— Ада мисли, че ми се отдава. Взимам уроци по анатомия уча перспектива с един архитект, мой приятел, имам няколко картини.

— Кога ще ги видя?

— Аз и Вера решихме да се оженим — каза многозначително и след дълга пауза Велин.

— Така ли?

— Да!

— Кога? — попита Каров, за да разбие тишината.

— Ние се оженихме — беше отговорът. — Ти беше в болницата. Искаме деца… годините вървят… остаряваме.

— Честито! — Каров го прекъсна по-рязко, отколкото би искал.

— Този брак… променя ли отношенията ни? Мога ли да разчитам на твоята помощ?

— Да.

— Честна дума?

— Кълна се.

Велин стана.

— Да предам нещо?

— Моите поздравления. Студията за Москов може да осъществи с теб… смятам те по-добър критик от себе си.

— Подиграваш ли се?

— Не!

* * *

Каров прибра картините, седна и остави горещите сълзи да текат по лицето му. Рева до пълно пресъхване, но отвътре му просветна и излезе на улицата с подновен интерес към живота.

Късно вечерта влезе пеперудата. В първия момент не й обърна внимание. Пеперудата описа няколко кръга около лампата и кацна на статива. Опита да я смаже с четката. Излетя и се закачи на тавана, така че да не може да я стигне, а ако хвърли нещо, да разбие електрическите крушки, спускащи се в триъгълник от гипсовия орнамент на тавана. Опита да я забрави, но глупавото чувство, че пеперудата е мъжка, го разсейваше и така завладя вниманието му, че заряза работата и се обърна. Пеперудата го гледаше.

— Какво искаш, гад? Мъжка пеперуда ли си, дявол ли си, дявол те знае! Разкарай се! Пречиш ми! Хайде! Аз ще загася светлината, като запаля да си се махнал! — Каров загаси и светна, пеперудата си стоеше пак там и продължаваше да го гледа. — Не разбираш от дума, въплъщение на сатаната! — Каров се замисли. — Луцифер, ще ти викам, Луци! Хайде сега, дойде, видяхме се, време е да се махаш! Ако си дошъл за душата ми, губиш си времето. Нямам душа! Нито договор ще подписвам с тебе, нито роб ще ти ставам! Губиш си времето, Луци, хайде, изчезвай! — Каров взе плата, с който покриваше неизсъхналите картини и опита да я прогони. Луци направи плавен кръг из ателието. Каров се умори да размахва плата. — Досаден си, Луци! Ще затворя прозореца и ще те уморя от глад, ще те оставя да пукнеш куче!

Пеперудата се пусна, Каров остана с впечатление, че пада, но в един миг разпери криле и се сля с мрака. Изтича до прозореца и го затвори, но още дълго не беше в състояние да работи.

Натовари картините в колата и ги занесе в галерията. Шестдесет и три платна, разделени в четири цикъла, това щеше да бъде втората му самостоятелна изложба. „Мемория етерна“ беше първият проблем. Шест картини с лицето на Асен, обграден ту от познати, ту от лъвове и тигри, но непременно в комбинация с кораб. Каров ги закачи една до друга, подреди останалите. Огледа залата и започна да прережда. Яде в „Дълбок зимник“, върна се и продължи до шест и половина. Грохнал, гладен, залепнал от пот, но с чувството, че изложбата е придобила най-добрия си вид, реши да се преоблече и да отиде да вечеря. „Ще изпия първата си бутилка вино. Заслужих си я. Какво може да ми стане от една-единствена бутилка?“

Излезе от банята в хавлия и с мокра коса. Някакъв инстинкт или вътрешна светлина, както я наричаше, му внушиха, че пеперудата е в ателието. Озърна се страхливо. Луцифер седеше закрепен между лампите. Каров мина зад гърба му, Луци отпусна предните си крака, увисна перпендикулярно и извъртя очите си към него.

— Какво има, Луци? — попита Каров. — Всяка вечер ли ще ми досаждаш? От какъв зор се влачиш тук? Картините изнесох, приятели нямам, любовницата ме напусна. Едва ли ще намериш по-скучно място в София. Не ме принуждавай да те убивам с препарати!

Положи усилия да добие шик и се върна в ателието. Луци беше изчезнал. Отиде на прозореца, беше излишно да се взира в мрака. В тъмния пулп на въздуха не се различаваха зданията. Камо ли черна пеперуда! Имаше нещо противно в самия словоред, напомняше зла прокоба, от друга страна, нищо по-обикновено от нощни пеперуди в този сезон. Само вдетинено въображение би търсило нещо повече. Въпреки всички съображения на разума Каров търсеше „нещо повече“. Спохождаха го халюцинации. Какво ли беше истинското определение на „вътрешна светлина?“ Кое го заведе на онова място в градското течение на Струма, където беше катастрофирал Асен Москов? Как се наричаха онези мигове, когато виждаше с гърба си? Що за шега на въображението беше отделянето на духа от тялото в клиничната смърт, кой събуден център на мозъка проведе разговор с мъртвия Москов? Защо понякога интелектът изваждаше на бял свят познания, които не подозираше, че притежава? Къде, в какво ли се коренеше интелектът?

Отиде в Клуба на кинодейците. Свикна да ходи в това заведение. Имаше едновременно и простор, и уют. Сядаше или в бара, или в ресторанта, избираше масата така, че погледът му да не се блъска в стена, и се отпускаше както никъде другаде. Тук си почиваше, чувстваше се добре. Но се замисли за самоубийство. Беше прекарал много тягостни часове, беше гнил в мрачни дупки, по ирония наречени стаи, беше сменил няколко бордея с претенции за ателиета и никъде тази мисъл не беше смущавала мозъка му. Тук, в блесналите от светлина салони, идеята за самоунищожението се появи сама. Опитващ вино, Каров си припомни опиянението, което изпитва освободения дух, радостната възбуда, с която изчаква изстиването на тялото. „Няма смисъл да изчаквам естествения край, животът не оправдава усилията, които изисква!“

Влезе Зоя, видя го, кимна прекоси бара и влезе в ресторанта. Няколко секунди по-късно се върна и застана пред масата му.

— Виждал ли си Антон?

— Не.

— И в ресторанта го няма — каза Зоя. — Ще ме поканиш ли да седна?

— Заповядай!

Каров й наля чаша вино, Зоя я прие мълчаливо.

— Чакаш ли някого?

— Не.

— Мога ли да остана? Не обичам да седя сама в заведение. Чух, че си бил болен, някакво отравяне, нали?

— Да.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Не, разбира се! — каза Каров.

— Запознах се с една жена, която е писала за швейцарската ти изложба. Млада жена, позната на Антоновото семейство, Мария Димова, познаваш ли я?

— Не.

— Антон пусна пипалата, но удари на камък. Казала: „Няма да ти помагам да порастваш!“ — Зоя се усмихна. — Не си с Лилда, нали?

— Не.

— Ходи с бразилския аташе по печата. Хубав мъж, с матова кожа и зелени очи. Познаваш ли го?

— Не — каза Каров.

— Знаеше ли, че Лилда ходи с него?

— Научавам от тебе.

— Не ми се сърдиш, нали?

— Не.

— Вера… твоята любовница, се омъжила за Велин Велинов. Знаеш ли?

— Има ли нещо, което ти не знаеш?

— Хората говорят. — Зоя не се смути от апострофа, нито разбра настроението му. — Ще ми додадеш ли за уиски? Имам два лева.

Каров поръча уиски за нея и бутилка вино за себе си. Мълчаха. Зоя си играеше с леда, но погледът й шареше неспокойно. Знаеше, че очаква Антон.

— Ще имаш неприятности.

— Антон… Ако дойде, няма да е сам. Има връзка с една студентка от ВИТИЗ.

Заведението беше полупразно. Ако имаше хора, щеше да намери начин да залъгва погледа си, сега трябваше да го съсредоточава върху Зоя. Виното му се услаждаше, повишаваше телесната температура, а това създаваше измамно чувство за тонус. Погледът й лъщеше. Още едно уиски и щеше да изпадне в онази фаза на пиянството, която все още не се различава от нормалното състояние, но вече е освободила комплексите и развързала езика.

— Дай ми десет лева назаем — каза Зоя.

Каров й даде.

— Хапни и иди да спиш.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Зоя.

— Не! — беше отговорът, но с увеличаване на виното, с повишаването на градуса, намеренията му се промениха и в края на краищата я заведе в ателието.

* * *

— Лилда казала на Антон, че се страхува от теб. — Зоя и Каров пиеха кафе, беше единадесет сутринта, четвъртък. В петък следобед журито щеше да приеме изложбата. В събота вечерта щеше да стане официалното откриване. Каров с нетърпение очакваше да остане сам. — Никога не знаела какво става в главата ти. Обичаш ли някого и нещо. Никога не била чувала нищо за родителите ти, не познавала твои роднини. Когато си се надвесвал над леглото на малкия, изпитвала такъв студ, все едно че леден вятър духал в стаята. Когато трябвало да каже нещо за тебе, употребявала или „страшният човек“ или „онзи дявол Каров“.

— Глупости!

— Думи на Лилда. Аз не те познавам. Това, което знам, е, че с нетърпение чакаш да си отида.

— Не е вярно.

— Не се мъчи да изглеждаш учтив! — Зоя свали пижамата и започна да се облича. — Когато Антон ми предаде думите на Лилда, започнах да се замислям…

— И какво измисли?

— Нищо. Никой не е бил по-ларж, никога не бих посмяла да се обърна към друг за пари и въпреки това не бих могла да живея тук. Дори за да бъдеш любовница на някого е необходимо да ти внуши, че си човек. За теб аз не съм дори глупачка, аз съм месо, еди-колко си килограма месо, толкова кръв, толкова кости…

С гръб към него, вдигнала единия си крак на съседния стол, Зоя оправяше ходилата на чорапите. На половин метър от носа му лъщеше лявото и бедро, опънато и напрегнато като кожа на барабан. Изкушен и заслепен от досада, Каров изтърси пепелта от цигарата и я загаси в крака й. Викът й се смеси с миризмата на изгоряло месо.

— Измий го с вода и го намажи със сода бикарбонат. Помага срещу изгорено. В бокса ще намериш сода.

Прибра се в спалнята. Върна се в ателието едва след като чу трясъка на външната врата.

Излезе из пазара, купи пресен лук, кайма, бира и приготви двадесет кюфтета. Изяде три, изпи две бири, доспа му се и легна. Събуди се три часа по-късно. Намокри главата, направи кафе. Изложбата му беше лишена от всякаква романтика, но Гьоте казваше: „Класическото е здраво, романтичното болно!“ Как тълкуваше тази мисъл? Романтично-сантименталният стил е профанизация, когато се приписва на едно общество в стабилитет.

Помпозният стил, приповдигнатата фраза имат за цел да предизвикат вяра на чувствата при пълното отсъствие на вяра на разума. Класическата линия е естествено примирена с онова общество, което е дало предпочитание на разума. Каров взе писалката и започна да нахвърля мисли. „Класическото е реалистично, а реалистичното обхваща страх от смъртта, болести, подлост, предателство. С една дума, страхът от смъртта, болката, предизвикана от изневяра, самоотвращението. Осъзнатото предателство, са класически състояния на човека, а оттам — и на изкуството… Тогава вярата в човека е изстъпление на романтичния инфантилизъм и според сентенцията на Гьоте някакъв вид заболяване…“

Телефонът прекъсна разсъжденията му. Беше Лилда. Александър беше болен, още нямал диагноза, навярно вирусно възпаление на мозъка. Събрали консилиум… бил в безсъзнание… обаждала се от болницата…

Каров взе всичките пари, които имаше в къщи, и прескачайки стъпалата, се понесе по стълбите.

* * *

В пет часа вечерта беше отново в ателието. При детето не можеше да влезе, консилиумът още не беше се произнесъл. Да седи в болницата значеше да слуша хленча на Лилда. Нямаше сили. Лилда беше предизвикала заболяването. Спрели парното за годишния ремонт, измила главата на детето със студена вода, а когато се готвела да пусне сешоара, иззвънял телефонът. „Най-много пет минути“ — казваше Лилда, но това значеше поне тридесет, Каров знаеше как протичат телефонните разговори на бившата му съпруга. Един час по-късно започнало главоболие, за да се превърна в менингит.

— Няма да крия — каза лекуващият лекар. — Професорите ще се произнесат, но за мен случаят е енцефалит. От решаващо значение е с каква бързина се развива процесът.

— Има ли опасност… за живота? — попита с пресъхнала уста Каров.

— Зависи върху каква площ от мозъка с е разпространило възпалението. След четиридесет и осем часа ще бъдем наясно.

Каров почувства, че му е невъзможно да остане в болницата. Детето беше в отделението. Да остане, значеше да седне до семейство Раеви и да мълчи виновно. „С всеки можеше да се случи!“ — мънкаше старият Раев. „Бог да ни е на помощ! — добавяше старата. — Сега всичко е в ръцете на бога!“ Каров отказваше да мисли за вина. Шофирайки по диагонала на София в пиковото движение, мисълта му се хвърляше от крайност в крайност. „Детето оздравява и го вземам чрез съда. Лилда не е в състояние да го опази. При нея ще израсне егоист и ексцентрик, един Ставрогин на балканска почва, наследил скандалната природа от майчиния си род!“ или „Смъртта на Александър ще ме освободи завинаги от връзката с тази жена!“ Каров не си признаваше, но от малък изпитваше любопитство към смъртта. Промените в живота, истинските промени, настъпват само при невъзвратими процеси, а само смъртта беше такъв. Беше твърде млад, когато почина майка му, но мъката беше примесена и с някакво друго чувство. Тогава не се замисляше, не беше в състояние да анализира себе си, но сега наричаше това чувство любопитство. Когато животът пое нормалния си ход, когато Каров свикна с отсъствието й, и скуката на ежедневието го връхлетя отново, бързо забрави възбудата, която го беше обзела в очакване на промените, но години по-късно изпита същото чувство и при смъртта на баща си. Сега възрастта, куражът, добит през годините, му позволяваха да надникне в себе си. Заедно с паниката, с ужасяващите картини, които въображението му рисуваше, в него се пораждаше ново любопитство, любопитство към пълната свобода, която би настъпила при смъртта на детето. Неговото семейство се беше състояло от трима души, сега последният от тях беше на смъртно легло. Провирайки се в гъстия моторен поток, Каров си представяше безгрижието, което щеше да го обземе, когато времето потуши болката.

Паркира автомобила, прекоси площада и хлътна в хотел „Хемус“.

Поръча „Плиска“, отпи, догади му се, плати и излезе. В пощенската кутия намери призовка за съд. Лилда го призоваваше на бракоразводно дело. Прозвуча кощунствено. Точно днес този документ не биваше да се появява. Обади се в болницата. Консилиумът беше потвърдил диагнозата на лекуващия лекар. Бяха започнали да правят пункции на мозъка, кризисния пик все още не беше преодолян.

Чакането го подлудяваше. Отиде в галерията, опита да огледа още веднъж картините, но погледът му блуждаеше, не беше в състояние да се съсредоточи. Седна в колата. Не му се пиеше, не можеше да работи, нямаше и на кого да се обади. В целия град нямаше нито един човек, когото би желал да види… може би, с изключение на Вера.

— Васил Каров на телефона, не затваряй! Твоя работа за кого се омъжваш. Синът ми е тежко болен, не ме свърта, помислих, че не би имала против да прекараш с мен няколко часа някъде… например в Кинодейците… ще бъда коректен. Кълна се! Велин обича клетвите. Искам го като лекарство. Не ти се подигравам, нито те имитирам. Ти можеш да се лекуваш с кой да е мъж, а аз имам нужда от теб!

Вера дойде точна до секундата. Имаше нещо делово и спортсменско в тази жена, но и нещо твърде мнително, нещо лудо, болезнено честолюбиво. Каров почувства размекване на вътрешностите, напиращи сълзи, треперещ глас.

— Какво се е случило? — попита Вера.

Каров посочи стол, почака да се настани, повика келнера. Когато почувства, че е овладял гласа си каза:

— Малкият е в менингитна криза, можеш ли да си представиш, че не познавам нито един човек, с когото мога да бъда откровен, Велин знае ли, че си тук?

— Не.

— Ще имаш неприятности.

— В Плевен е, във връзка с мавзолея.

— Знам за този проект.

— Ти ли му го възложи?

— Не.

— Честна дума?

— Нямам нищо общо.

— Каквото и да кажеш, няма да повярвам. Може ли да направи нещо за малкия?

— Лекарите правят каквото могат. Викнах те, за да не съм сам.

— След час, час и половина трябва да тръгвам за Пловдив.

— Задължително?

— Да.

Каров се усмихна криво, кисело, горчиво, отново почувства напор на сълзи, задави го нова вълна от умиление.

— Защо ме заряза? — попита той. — И то, когато бях в болницата?

Вера допуши цигарата, допи кафето. Каров виждаше, че знае отговора, че не го измисля в момента, знаеше, че нищо не й пречи да хвърли всеки укор в очите му, но Вера беше чула сълзливата интонация, беше забелязала навлажнените очи и ако нещо я възпираше, в никой случай не беше съжаление. Възпираше я гнус. Каров познаваше това чувство, не един път го беше изпитвал към родителите си. Вътрешностите му се вледениха, погледът му подсъхна, очите му се превърнаха в кристали. Когато все пак Вера вдигна глава, за да го пожали с благородна лъжа, безстрастното му лице я вцепени.

— Какво ти е? — разколебана, сигурна, че е измислила напиращите му сълзи, Вера се превърна в лесна плячка.

— Чакам отговор!

— Знам отговора! — каза тя. — По-скоро вече го знам. В тебе има смърт! Имаше я в Асен, има я и у тебе! Не мога да понеса втора смърт! Ще заживея с чувството, че в мен има нещо фатално.

— Пази Велин! Ако повярваш, че е художник, и на неговите колене ще седне смъртта.

— Той не е художник.

— Това е твоето спасение.

— Разбираш ли ме, Василе? — Каров кимна. — Не се сърдиш, нали?

— Не.

— Ако остана още малко, няма да замина.

— Върви.

— Не се обиждай… — Каров кимна отново. — Велин се страхува, че ще го преследваш. Мисли, че ще му отрежеш пътищата към Съюза.

— Кажи му да не се страхува. За него ще направя каквото мога.

Вера стана, по-скоро скочи, тръгна към вратата. По някакво трепкане по тялото, разбра, че ще спре. Вера спря наистина.

— За бога, Василе, защо го лансираш? — извика, без да се съобразява с посетителите. — Заради Асен?

Каров кимна за трети път.

* * *

В ателието го чакаше пеперудата, закрепена за гипсовия орнамент на тавана. Призля му, грабна телефона, трескаво набра номера на болницата и зачака да го свържат с лекуващия лекар. Новините бяха добри. Кризата била преодоляна, детето спяло спокойно, опасността като че ли минавала. Всичко зависело от жизнените му сили. Каров затвори телефона и се обърна. Луци беше изчезнал. Тръгна из кооперацията да търси приспивателни. Намери луминал, глътна две дражета. Легна и спа до единадесет часа на следващия ден. Събути го Стив Дяков. Беше завършил първия вариант на романа и искаше да чуе мнението му. Каров закуси студени кюфтета и отиде в болницата. Дежурната сестра потвърди думите на лекаря. Александър вървеше към подобрение, но не му позволи да го види. „Трябва му пълно спокойствие!“ Каров разбра, че няма да пробие професионалните съображения, и си отиде. В два часа посрещна Иван Манев и го остави да разгледа изложбата. Пиха коняк до шест. Когато се разделиха, прибра колата в гаража на Съюза и тръгна през парка. Минаваше седем часа. „Кой ще се появи пръв, Стив или Луци?“ Каров стопли кюфтетата, изяде едно на крак, не му се услади и ги прибра в хладилника. Стив Дяков се появи към осем и половина, Каров гледаше телевизионните новини, извини се, че бърза. „Ще се видим на откриването!“ Остави ръкописа и си отиде. Догледа новините, но след тях започна криминален филм и задържа вниманието му час и половина. В единадесет без десет взе ръкописа и легна. „Асен Москов не притежаваше фантазия — започваше първия ред на Дяков. — Фантазията се ражда като естествена реакция срещу скуката. Само народи, познали охолството и имали време да скучаят, са развили фантазия. Историческата съдба на българина не му е позволила да стигне до охолството, а това видимо се е отразило и върху художествените ценности.“ Тогава иззвъня телефонът. Беше старият Раев. Александър беше починал. Кризата се беше повторила, а жизнените му сили, не бяха стигнали да се справи с нея.