Чарлс Буковски
Двадесет и пет дрипави скитници

нали знаете какво се случва с онези, които залагат на конни състезания. понякога спечелваш доста й ти се струва, че всичко вече ти е наред. имах къща, имах гадже и градина. отглеждах лалета, които растяха по-прекрасни, отколкото очаквах. имах зелена ръка. имах зелени пари. не помня каква беше тая дяволска система, която бях измислил, но всичко вървеше по вода, без да работя. най-добрият начин, за да живее човек. а имах и Кати. тя беше страхотно маце. на съседа му потичаха лигите, щом я видеше, наистина, от сутрин до вечер висеше на вратата ни.

„Кати! ку-ку, Кати! Кати!“

отварях му по гащи.

„ооооо, помислих, че…“

„какво искаш бе, да ти еба майката…“

„помислих, че Кати…“

„Кати сере. какво да й предам?“

„ами, донесох тези кокали за кучето ви.“

държеше една голяма торба с пилешки кости.

„да даваш на куче пилешки кокали, е като да слагаш ножчета за бръснене в супата на бебето. искаш да ми убиеш кучето ли бе, педераст?“

„о, не.“

„я си набутай мръсните кокали отзад и се омитай оттука.“

„не ви разбирам.“

„сложи си кокалите в задника и чупката.“

„помислих, че Кати…“

„нали ти казах, че Кати СЕРЕ!“

тръшнах му вратата.

„не бъди толкова жесток със старчето, Ханк. Казва, че приличам на дъщеря му.“

„хубаво, сигурно го е правил с дъщеря си. а бе, нека чука и кашкавал, ако иска, стига само да ме остави на мира.“

„нима мислиш, че го пускам да влиза, когато те няма?“

„нищо не мисля, сигурен съм.“

„и какъв ти е проблемът?“

„кой кого чука.“

„я изчезвай бе, простак.“

облякох се. първо ризата и панталона, после чорапите и обувките.

„няма да съм извървял сто метра и вие вече ще се натискате страстно.“

запрати по мен някаква книга. не внимавах и книгата ме улучи над дясното око. разцепи ми веждата и потече кръв.

„съжалявам, Ханк.“

„не прави тази глупост да СЕ ПРИБЛИЖИШ до мен!“

излязох, отидох до колата си, потеглих, минах по пътечката на двора с осемдесет мили, повличайки част от оградата и малко от мазилката на входа. ризата ми беше изцапана с кръв, сложих кърпичка над окото си. щеше да ми се отрази много кофти за конните състезания в събота, кипнах от яд.

залагах така, сякаш зад близкия ъгъл ме дебне атомната бомба. исках да спечеля 10 000 долара. заложих на аутсайдерите. не спечелих нито веднъж. загубих петстотин долара. всичките си пари. остана ми само един долар. потеглих, карайки бавно. очакваше ме един ужасен уикенд. паркирах в задния двор.

„Ханк…“

„какво?“

„приличаш на мъртвец. какво се е случило?“

„преебах цялата работа. загубих петстотин долара.“

„Господи, извинявай — каза. — грешката е моя.“ дойде при мен и ме прегърна. „дявол да го вземе, съжалявам, татенце. аз съм виновна и го знам много добре.“

„стига де, да не си избирала ти конете.“

„още ли ми се сърдиш?“

„не, не. знам, че не го правиш с оня изкуфял дъртак.“

„да ти приготвя нещо за ядене?“

„не, не, донеси ми само малко уиски и вестника.“

станах и отидох да видя какви пари са останали в скривалището. сто и осемдесет. е, добре, имало е и по-лоши моменти, и то много често, но сега имах чувството, че ще трябва да тръгна пак по фабриките — ако там изобщо можех да намеря някаква работа.

кучето още ме обичаше. дръпнах го за ушите. не се интересуваше дали и колко пари имах. добро куче. Кати беше в спалнята и си червеше устните пред огледалото. щипнах я по дупето и целунах ухото й.

„купи бира и цигари. трябва да забравя.“

тръгна. чувах как токчетата й тракат по пътечката. беше добра жена, бях я свалил в един бар. облегнах се на стола и се загледах в тавана. хулиган, ето какъв бях. винаги съм мразел работата, винаги съм разчитал само на късмета си. Кати се върна и й казах да напълни чашата ми. знаеше си работата. запали ми пурата. изглеждаше добре. много смешна. щяхме да се любим. щяхме да се любим, докато ни мине мъката. не ми се искаше да загубя всичко — кола, къща, куче, жена. животът беше сладък и лесен.

сигурно съм бил много притеснен, щом отворих вестника и започнах да търся в обявите.

„ей, Кати, тук май открих нещо. търсят мъже. за неделя. плащат им на ръка.“

„о, Ханк, успокой се, ще спечелиш във вторник и всичко ще бъде наред.“

„да, бейби, но в нашето положение всеки долар е от значение. в неделя тук няма конни състезания, само в Кайендс, но това е на майната си. днес ще се напия, а утре ще отида на работа, парите винаги могат да променят нещата.“

Кати ме погледна странно. никога не беше ме чувала да говоря така. винаги съм се отнасял към парите така, сякаш ми падаха от небето. но от загубата на тези петстотин долара бях шокиран. напълни пак чашата ми. изпих я на екс. шок, шок, Господи, Господи, фабриките, изгубените дни, дните без смисъл, дните с шефове и кретени, бавният варварин — часовникът.

пихме до два часа сутринта — точно като в баровете, после легнахме, любихме се, заспахме. сложих будилника в четири, в четири и половина бях станал и пристигнал на определеното място. стоях на ъгъла, заедно с останалите двадесет и пет дрипави скитници, които свиваха цигари и пиеха вино.

всичко е въпрос на пари, помислих си. ще дойде бреме да ходя за ваканциите в Париж или в Рим. ще им покажа аз на тези лайнари. не ми е мястото сред тях.

в един момент нещо ми подсказа, че ВСИЧКИ ТЕ си мислят същото. моето място не е тук ВСЕКИ ЕДИН от нас мисли същото за СЕБЕ СИ. и е прав. е, и?

камионът, пристигна към пет и десет и всички се качиха.

Господи, като си помисля, че сега щях да спя в прегръдките на Кати. тези скапани пари. около мен разговаряха, горките, воняха, но не изглеждаха нещастни. нещастникът бях само аз.

сега щях да съм станал, щях да пикая, да изпия една бира в кухнята, чакайки да изгрее слънцето, щях да се погрижа за лалетата и щях да се върна в леглото, където Кати ме очаква.

моят съсед се обади. „ей, приятел:“

„да“ — казах.

„аз съм французин“ — каза.

не му отговорих.

„искаш ли да ти направя един минет?“

„не“ — казах.

„тази сутрин, минавайки край един двор, видях някакъв тип да върти минет на един друг. патката му беше ДЪЛГА, ТЪНКА, бяла. онзи му я смучеше и спермата течеше от устата му. колкото повече ги гледах, толкова повече се възбуждах. дай ми да ти направя едно минетче бе, приятел, моля те.“

„не — казах му. — сега не искам.“

„добре, искаш ли ти да ми направиш един?“

„чупката бе, остави ме на мира“ — му казах.

французинът подмина. не бяхме изминали и два километра и видях главата му да се движи нагоре-надолу. правеше го пред всички на един старец, който приличаше на индианец.

„СМУЧИ, БЕЙБИ, ВСИЧКО ИЗПИЙ!“ — извика някой.

някои от скитниците се засмяха. повечето останаха мълчаливи, пиейки виното и свивайки цигарите си. старият индианец стоеше съвсем невъзмутимо, сякаш нищо не ставаше. докато стигнем до Вермонд, французинът беше свършил.

всички слязохме. французинът, индианецът, аз и останалите пичове, дадоха ни по един купон и влязохме в някакво кафене. с купона можехме да си вземем кифла и кафе. сервитьорката беше вирнала нос, воняхме, боклуци. накрая някой извика: „всички вън.“

последвах ги и се озовахме в една голяма стая с чинове, като онези в колежите по музика, с дървени облегалки, за да могат студентите да си водят бележки. чакахме цели четирийсет и пет минути. накрая дойде едно петле с бутилка бира в ръка и каза: „САКОВЕТЕ ВИ!“

скитниците се втурнаха ВЕДНАГА към съседната стая. какво става, по дяволите, помислих си. повдигнах се бавно и отидох да видя. нещастниците се блъскаха и биеха кой да вземе най-добрия сак с вестници. една опасна и абсурдна битка. когато и последният се махна, се наведох и взех първия сак, който ми попадна. беше мръсен и скъсан. когато се върнах в голямата зала, скитниците вече бяха сложили саковете на гърбовете си. намерих един стол и зачаках, държейки сака в ръце. преди да ни раздадат купоните, бяха взели имената ни. извикаха ни и ни разделиха на групи по пет, шест и седем души. това отне още около час. когато се настаних с още няколко пича на един камион, слънцето вече се беше издигнало доста високо. дадоха ни карта на квартала, за да разнесем вестниците. отворих я. веднага познах улиците. ВСЕМОГЪЩИ БОЖЕ. ОТ ЦЕЛИЯ ЛОС АНДЖЕЛИС МИ СЕ ПАДНА ТОЧНО МОЯТА МАХАЛА!

носеше ми се славата на пияч, картоиграч, мързеливец, специалист по свалките. какво щяха да си помислят хората, като ме видят с мръсния сак на гърба? да раздавам вестници с обяви?

оставиха ме на ъгъла. и наистина пейзажът беше познат. ето цветарницата, барът, гаражът, всичко… а до тях — къщичката ми и Кати — спяща в топлото легло. даже и кучето спеше. неделя сутрин е, помислих си, никой няма да ме види. всички спят до късно. ще бързам. и бързах. минах набързо две улици и никой не видя прочутия мъж с меки, бели ръце и големи интелектуални очи. щях да успея.

стигнах до третата улица. всичко вървеше добре, когато чух да ме вика едно малко момиче. стоеше в двора. почти на четири години.

„ей, господине!“

„кажи, детенце, какво искаш?“

„къде е кучето ти?“

„а, ха-ха, спи.“

„о!“

когато водех кучето си да пикае, винаги минавах по тази улица. грабнах вестниците, които бяха останали, и ги набутах в една изоставена наблизо кола. от много време стоеше там без колела. не знаех защо е там, захвърлих вестниците на задната седалка, завих зад ъгъла и се озовах у дома. Кати още спеше.

„Кати! Кати!“

„о, Ханк… наред ли е всичко?“

кучето дойде да го погаля.

„знаеш ли какво ми скроиха тия мръсници?“

„какво?“

„пратиха ме да раздавам вестници в собствената си махала!“

„е, добре, не е чак толкова ужасно, не мисля, че съседите ще разберат.“

„как не можеш да разбереш? имам СЛАВА на пич и оправен човек. не искам да ме видят с пълен сак лайна на гърба!“

„не съм сигурна, че имаш такава СЛАВА! май само така си мислиш.“

„слушай, не говори глупости. ти си топлеше гъза в леглото, докато аз тичах с разни копелдаци.“

„не се сърди, отивам да пишкам. чакай малко.“

изчаках, докато изхвърли заспалата си женска урина. Господи, колко СЕ БАВЯТ! путката е малко ефективен механизъм, що се отнася до пикаенето.

Кати излезе!

„Ханк, не се притеснявай, моля те. ще облека някаква стара рокля и ще ти помогна да разнесеш тези проклети вестници. бързо ще свърши. в неделя хората спят до късно.“

„но вече ме ВИДЯХА!“

„видяха ли те? кой те видя?“

„едно момиченце — от онази кафява къща на улица Уестморленд.“

„Мира ли?“

„не знам как се казва!“

„тя е само на три години.“

„не знам на колко години е! пита за кучето!“

„какво за кучето?“

„попита ме къде е кучето!“

„айде, тръгваме, ще ти помогна.“

Кати облече една стара, износена дреха.

„изхвърлих ги, край, свърши, изхвърлих ги на задната седалка в онази изоставена кола!“

„ще те хванат.“

„по дяволите, не ме интересува.“

влязох в кухнята и отворих една бира. когато се върнах, Кати отново беше легнала, седнах на един стол.

„Кати.“ „ммммм?“

„още не си осъзнала с кого живееш! аз съм аристократ, истински аристократ! станал съм на трийсет и четири и след като навърших осемнайсет, не съм работил повече от шест-седем месеца. погледни ръцете ми! ръце на пианист!“

„аристократ ли? ТРЯБВА ДА ЧУЕШ какви ги дрънкаш, когато се напиеш. ужасен си. непоносим.“

„пак ли започна, Кати? забрави ли, че аз те измъкнах от онази дупка в Алворадо и те обсипах с кожи и бижута?“

Кати не отвърна нищо.

„знаеш ли какъв съм аз? гениален, само че никой освен мен не го знае.“

„о’кей, браво, съгласна съм“ — и заспа.

изпих си бирата, изпих още една, излязох, прекосих три улици и седнах на стълбите на сина затворена бакалница, където, според картата, беше мястото на срещата ми с другите. чаках от 10 до 2,30 часа. беше скучно и сухо, и глупаво, и абсурдно. беше истинско мъчение, камионът пристигна в 2,30.

„ей, приятел!“

„да?“

„свърши ли вече?“

„да.“

„много си бърз.“

„да.“

„искам да помогнеш и на този тук да свърши.“

„еба ти.“

този тип направо се влачеше, грижливо пускаше вестника във всеки двор. лека-полека. аз свърших за пет минути. седнахме и зачакахме камиончето. още един час.

закараха ни до бюрото. насядахме пак по чиновете. този път се появиха две петлета с бира в ръка. единият извикваше имената, а другият плащаше. на дъската зад петленцата висеше надпис, написан с тебешир.

КОЙТО РАБОТИ ЗА НАС ТРИДЕСЕТ ДНИ ПОСЛЕДОВАТЕЛНО, БЕЗ ДА ОТСЪСТВУВА НИТО ВЕДНЪЖ, ЩЕ ПОЛУЧИ БЕЗПЛАТНО КОСТЮМ ОТ ВТОРА РЪКА.

погледнах хората, които получаваха парите си. не можех да повярвам на очите си. ИЗГЛЕЖДА, всеки вземаше по три долара. най-ниската тарифа бе долар за час. бях на крак от четири и половина. сега отново беше четири и половина. цели дванайсет часа.

извикаха ме към края. мисля, че бях трети отзад напред. никой от скитниците не се оплакваше. вземаха трите долара и спокойно си тръгваха.

„Буковски“ — ревна петлето.

приближих се. другото петле преброи три съвсем нови банкноти.

„вижте какво — казах. — вие не знаете ли, че има закон за минималната заплата? един долар на час.“

петлето удари една глътка бира. „приспадаме пътните разходи, закуската и т.н. плащаме само за средното работно време, което е около три часа.“

„загубих дванайсет часа от живота си, а сега трябва да се кача на автобус, за да стигна до мястото, където съм паркирал колата си.“

„ти си късметлия, щом имаш кола.“

„а ти си късметлия, че още не съм ти мушнал бутилката в задника.“

„не аз определям политиката на фирмата, господине. моля ви, не ми се карайте, господине!“

„ще се оплача в Бюрото по труда.“

„Робинсън“ — извика другото петле.

следващият нещастник се запъти да получи своите три долара, когато излизах. застанах на Бевърли авеню и зачаках автобуса. докато стигна до вкъщи и изпия нещо, часът беше станал шест. бях на такъв хал, че чуках Кати три пъти. счупих един прозорец. порязах крака си на стъклото. изпях песните на Джилбърт и Саливън, които бях научил от един преподавател по английска литература — психопат. лекцията му започваше в седем часа сутринта в колежа на Лос Анджелис. Ричардсън се казваше. може би не беше психопат, но ме научи на Джилбърт и Саливън и ме скъса по английска литература, защото отивах на лекции в седем и половина със страшно главоболие от предишната пиянска вечер. КОГАТО отивах. но това е една друга история. онази вечер Кати и аз го ударихме на живот и ако счупих някои неща, то бе не защото бях толкова лош и глупав, какъвто често ставах. а във вторник спечелих сто и осемдесет долара на конните състезания и отново се превърнах в нежен любовник, играч, праведен сводник и градинар. карах бавно, наслаждавайки се на последните отблясъци на залеза. влязох вкъщи през задната врата. Кати готвеше попска яхния с много подправки, точно както я обичах. както беше наведена над електрическата печка, я сграбчих през кръста.

„ооооо…“

„чуй, сладурче…“

„да?“

стоеше така с лъжицата, която капеше върху ръката й. пъхнах една десетарка в сутиена й.

„искам да ми купиш един галон уиски.“

„да, да.“

„и бира, и пури, аз ще се погрижа за яденето.“

свали си престилката и влезе в банята. тихичко си тананикаше. Седнах. чувах: чук-чук — нейните токчета по пътеката. взех една топка за тенис и я хвърлих на пода, тя се удари в стената и подскочи. кучето, дълго метър и половина и високо деветдесет сантиметра — наполовина вълк — скочи и хвана топката. за миг ги видях застинали във въздуха. какво страшно куче. какъв страшен живот. когато кучето се приземи на пода, станах и отидох да видя яденето. беше о’кей. всичко беше о’кей.