Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (9)

— Господин Буров, Вие не си довършихте мисълта за Петър Тодоров. Защо на 9 юни избраха него за министър на финансите?

— Казах, това не го знам, защото не бях тука. Аз бях по това време във Франция. Заварих го министър на финансите. Явих се при Цанков, представих му се тогава, а той пък ми го представи.

След време Петър Тодоров се писа в „Звено“ и пак стана министър.

— Защо?

— Защото ходеше при царя и го осведомяваше за всичко, което знае. Вие, младите хора, сега се удивлявате на Димо Казасов, че е Моше Казасчето, че бил Фуше Казасов. Не. Петър Тодоров е по-голямото Фуше от него. Той — Димо Казасов не успя да влезе под кожата на Кимон, на 19 май 1934 година, но Петър Тодоров влезе.

— Но са взели и Коста Бояджиев. Защо го взеха пък него?

— Защото той е банкер. Той е богат човек. В кабинета на Кимон не влезе нито един беден българин. Генерал Петър Мидилев — министър на вътрешните работи бе богат човек, масон, главатар на масонска ложа. Взеха Коста Бояджиев, защото боравеше с милиони и смятаха той да привлече Асен Николов от Варна.

Асен бе вторият по богатство българин по онова време. Асен Николов поиска да стане министър на финансите. Не стана. Това министерство се пазеше за други хора. Поиска друго тлъсто дробче — Министерството на железниците. И него не му го дадоха.

Кимон предложи нещо много разумно — да слее две министерства и от десет, те станаха осем. Но той си вкара таралеж в гащите. Защото двамата министри, които спести, даваха надежди на двеста кандидати за министерски постове. А така, те се почувствуваха ограбени от него.

Казах вече — всеки българин се смята за потенциален депутат, политик, водач на партия или най-малкото главен секретар на министерство. По-долу — не. Всеки българин иска да влезе в парламента. Всеки българин иска да пише на визитната си картичка: „о.з. полковник“, „о.з. генерал“ или „бивш министър“. Това му е мечтата. Само банкерите нямаме тези надежди и блянове.

— Защо?

— Защото имаме в ръцете си реална власт и пари. Безпаричните, гладните, долните хора искат да стават министри, дипломати и депутати. Освен селянина, всички искат да стават депутати.

И занаятчиите в 1931 година основаха своя занаятчийска барка, занаятчийска партия. Болест, господин Памукчиев, жива болест. През 1926 година, когато съставяхме кабинета с Андрей Ляпчев, втория кабинет на Сговора, който бе и последен, се явиха шестстотин и седемнайсет души кандидати за министри. От тях трябваше да се изберат седем-осем. Военният министър влезе по право.

— Кой беше той?

— Генерал Иван Вълков.

— А кои бяха останалите министри?

— Мои приятели, мои познати… Първо, Андрей Ляпчев се яви кандидат и за министър на вътрешните работи и ние му дадохме този пост.

Министър на финансите — вторият по важност министър в кабинета стана професор Владимир Моллов. Аз взех Министерството на външните работи и изповеданията. По онова време БЗНС бе разделено на три основни лагера, а всеки лагер — по на пет-шест крилца и перца.

— Кои там бяха главните водачи?

— Георги Марков, Коста Томов, Муравиев. И като се емнаха, заядоха се едни други като зверове. Вън, в чужбина, бяха Коста Тодоров, Недялко Атанасов, Христо Стоянов, Александър Оббов. Стоян Омарчевски действуваше в София, като се опитваше да обедини този — онзи. Накрая се обедини с една идея — да зареже всичко, да си гледа живота и да преживява тихо и кротко. Това бе най-разумното в неговия живот. Другите обаче не мирясаха.

Така бе и в останалите партии. При земеделците взе бавно — бавно да изплува Димитър Гичев, който се свърза с баджанака си Вергил Димов — секретар на ПП на БЗНС по онова време; При националлибералите — о, господи — там се биеха други хора, от други звена, партии и групи, та си вадеха очите. Види се да потвърдят мисълта на Ляпчев, че българинът, като няма какво да прави, драпа си мъдете или основава партия.

Не отива да печели пари по честен начин — с търговия, с работа, с чифлика си, ами гледа все към парламента, гледа все към Министерския съвет. Юртов, националлибералът, ми каза един ден: „Ако махнете Смилов и Кьорчев от София, ще ви дигна паметник.“ Аз се засмях. Българинът като не може сам да се справи с враговете си, вика на помощ или държавата, или полицията, което е все едно. Той не тегли меча, като рицар — да атакува, да напада, да си разчиства пътя. Не, търси държавата — тя да му оправи работите.

Българският селянин, който единствен не искаше да става министър или депутат, също не бе оставен на мира. Който искаше да влезе в парламента разчиташе само на него — на селянина. И в селата, до 19 май 1934 година, всеки ден гъмжеше от агитатори.

— Това е истина. Иван Харизанов е идвал да говори в моето село…

— Остави го този нещастник.

— Защо да е нещастник?

— Ожени се за една болна, туберкулозна жена — поетесата Екатерина Ненчева и остана вдовец. Като остана вдовец, взе да търси млади хубавички слугинчета. Той винаги е в настроение — да говори и да се влюбва. Ораторството смята, че е лъжица за неговата уста. Ами — глупак. Ораторството е дар божи, който като гения, се дава само на избрани хора.