Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (13)

— Сговорът някога смятал ли е, че ще загуби изборите на 21 юни 1931 година?

— Никога… Но едно на сто имаше все пак презумпция, че може да ги изгуби. В България е така — който е на власт, иска да остане на власт. А който докопа властта, гледа как да не я изпусне и как да я даде на правнуците си. Не за внуците става дума, а за правнуците. Ето защо, в Америка хората са въвели четиригодишен мандат — както в Англия.

За четири години — каквото направиш, направиш. Там избират и полицейския си началник, и свещеника си — всичко се избира.

— А в България, вие защо не го въведохте това?

— Не можеше. Всяка управляваща партия идва на власт да се обогати, а не да прави кефа на народа. Това бе цялото нещастие на българската изборна система. Ние, българите, търсим облага, злато, златна мина във властта, а не чест и име — двете сили, двата фактора на прогреса. Просперитетът на българина — политик идва от властта, а не от честта. Затова кметът на село се покварява за една година и на втората вече никой не го избира, освен ако не направи машинации с властта. Всеки новоизбран кмет идва с надеждата да манипулира хората, да обработи общественото мнение, че е честен, прям и откровен, а той е мошеник. Кмет значи хитрец. Кмет значи добре замаскиран престъпник по душа, който не може да си намери другаде добре платена работа и посяга към общинската каса.

Нека кмет да става учителят — за две години, а след това пак да се хваща за училището. Но да е учител, а не професионален политик.

България, господин Памукчиев, е плакала, викала и потъвала в борчове от професионални политици. Професионализъм е нужен навред, само не в политиката, подчертайте това два-три пъти. Не в политиката. Аз бях преди всичко банкер, финансист. Ляпчев бе стопански деец, организира Популярните банки. Цвятко Бобошевски — министър на търговията — бе юрист, имаше професия човекът. Без професия ли е някой — не бива да се допуща в политиката. Това е гибел за народа.

— Господин Буров, Вие тук си противоречите.

— Защо?

— Защото Ляпчев не е имал голямо образование и е бил професионален политик.

— Дипломата не е гаранция за просперитет в живота, господин Памукчиев. Той четеше много. Познаваше отлично световната икономика и политика. Бе във връзка с всички финансисти — той самият е голям финансист. Бе министър на финансите в кабинета на Александър Малинов през 1910 година — от 5 септември 1910 до 16 март 1911 година. След като падна правителството на Малинов, дойде на власт нашата партия и кабинетът се състави от Иван Евстатиев Гешов.

— Кой стана министър на финансите?

— Теодор Теодоров — също юрист, банкер, умен човек. Ние, хората от Народната партия, давахме линия само на богати, умни и с професия хора. През 1897 година направихме Иван Вазов министър на просветата, защото имаше най-богатата и най-стабилната професия на света — писателството. Тази професия го издигаше високо — високо над нас и даваше име и знаме на нашата партия. Така че Ляпчев може да не е имал диплома на висшист, но е имал пипе. А пипето се проявява в личната ти работа. Ляпчев умря и остави на жена си едно наследство от 360 милиона лева… Остави къщи и имоти за 370 милиона лева — общо 730 милиона… Иди и спечели и ти толкова, господин Памукчиев, и после аз ще те питам тебе — имаш ли диплома от Женева или Прага, от Лондон или Кеймбридж. Пет пари не чини нито една диплома, когато нямаш нищо зад гърба си. Дипломата е само за авторитет, за кураж, за самочувствие. Тя носи само ядове, а парата носи само самочувствие и наслади. Който има пари отива в кабарето да се весели, да пее, да танцува. Да се почувствува млад, силен, красив. Кабарето е за това — да повдига самочувствието на човека. А на вас първата ви работа, като дойдохте на власт, бе да премахнете кабаретата.

— Те бяха премахнати вече.

— Кога?

— През 1943 година.

— Няма такова нещо.

— Има. Закрити са, поради бомбардировките…

— Бомбардировките станаха през 1944 година. Кабарето е място за развлечение. Това не е публичен дом, господин Памукчиев. Затова всяка богата държава има кабарета и това е едно от мерилата за богатството на една държава. Има ли барове вариетета и кабарета — значи държавата е богата. Няма ли — или се готви за война, или е много-много бедна.

— Кое бе най-хубавото кабаре в София?

— „Нова Америка“, „Прентан“, „Паризиана“ (до 1929 година), „Ориент“, „Етоал“ — това впрочем бе бар, на улица „Малко Търново“. Аз като сериозен човек, като министър, не съм ходил по кабаретата, но съм водил гости — колеги, приятели, банкери. Това е място за разтуха и смях, за песни и игри. Човек има нужда от това, защото ежедневието ни убива. Ако не се посмеем, не се повеселим — умираме. Българинът страшно обича песните и игрите, но не обича да пилее пари за тях. Кабарето иска много, много пари. Ние, българите, като че ли сме прокълнати вечно да сме без пари. България е имала пари само веднъж — между 1908 и 1911 година. Тогава вървяха златните монети, звонкове — те и те се ценяха по-малко от книжните пари. Това е парадоксът на времето. Моите чиновници се биеха и караха за книжни пари, не щяха наполеони — късали им джобовете… Ох, кога ще се върне това време. Никога…

Буров спира да говори. Напълва чашите догоре с червено суходолско вино, гъмза, пие бавно и клати тъжно глава. Аз го гледам и мълча. Той пак налива чашите, но не пие. Държи я в ръка, гледа виното. Замислен и тъжен, все клати глава.

— Защо няма да се върне, господин Буров?

— Почакай… Почакай… Това ме измъчва. Да, няма да се върне, защото България през 1908–1911 година биеше света по брой на добитък на декар, по брой на овце, кози, агнета, ярета, крави и биволици, коне и волове. Ние забрахме тогава мунтетата, пущинаците на Балкана. Аз съм виждал как балканджията от един декар нива в гората вади по 20–30 кила чисто, бяло, едро жито, като дренки… То не си връща семето дори, но той пак оре, пак сее и вади, вади нещо. Хвърля 20 кила семе, вади 30 кила жито. И слама вади. И храни добитъка с нея, и му постила. И тор прави, и тори нивката си и тя му дава следващата година 50–100 кила жито. Той е щастлив. Той е доволен. Ах, господин Памукчиев, ах, младо момче… Кой ще оре, кой ще сее занапред, като ти, селянчето, си избягал от село и си отишъл в града? Баща ти ще остарее, ще побелее, ще се гътне и ще умре. И тогава кой ще наследи нивките му? Кой ще чеше кравите и биволиците? Кой ще ни праща това сирене и тази хубава, крехка сланина — за мезенце на винцето? Кой? Баща ти прави наденици и суджуци, луканки и саздърма, а тогава? Кой, ти ли? Ти ще подгониш курвите на София. Вие, селяните, умирате за бели кълки. Нивите ще баталясат. Ще пропаднете и ще станете келемета.

Келеме хляб не дава… Келемето — селянин в града полза не носи. Вие, всички вие, дето идвате в града, сте келемета. Пишлигари… Ставате чиновници и курвари. А от чиновник-човек хляб не чакай. Доноси чакай. Курвалъци чакай. Мръсотии чакай. Разводи чакай. Подлости чакай… Ще ги имаш в излишък, но хляб не чакай. Вие ще има да тропате на гробовете на бащите си и да плачете над тях, но те няма да ви чуят. И няма да ви помогнат. Защото със смъртта на всеки селянин-орач, сеяч, умира по една клетка на Майка България. Когато човек излезе на полето да оре, да сее, земята се обновява и държавата се подмладява.

А когато насекат ралото, по-добре да насекат децата си. Тези мръсни и долни профани, погражданени селяни. „Който съсече рало, проклет да е“ — каза един ден Цанко Церковски. Той бе умен човек. Голям българин. От цялата сган на БЗНС, на дружбашката орда на Стамболийски, той бе най-умният измежду тях. Той казваше: „Ние, земеделците, крепим света на раменете си и на дръжките на ралата си“. И е прав.

Земеделският съюз за мене е нужна партия и организация, но тя за нещастие няма умни водачи. Един Никола Генадиев поиска да й стане водач и го застреляха.

— Стамболийски е много умен човек…

— Книжките ли четеш? Речи ли слушаш? Откъде знаеш?

— Чета речите му.

— Има огромна разлика, господин Памукчиев, между чута реч и отпечатана реч. Редакторите, тези мискини, за какво са, за какво, тая долна и пошла сган — тя оправя, речите на бездарниците-оратори.

— Няма такова нещо.

— Аз мисля, че също съм оправял такива речи, господин Памукчиев, както и ти, като репортер и журналист. Ние, хората от банките, знаем всичко. И няма защо да си затваряме очите пред нищо. Ако вие, комунистите, не оцените банките и банковото дело като основен фактор на стопанския прогрес, ебана ви е майката. Свършено е с вас. Защото банката е всичко, а речите на ораторите са нищо, когато няма пари и когато има безработица, или страх от безработица.

Безработицата, както казах, е чумата на всяка власт, на всяка държава. Ето защо, умните държавници оставят селянина да се радва на земицата си, да чопли, да рови, да сади, да сее, да пръска и да прибира грозде и да си налива от бъчвичката винце. Пийне си една паничка, смачка една глава лук за мезе, хапне сланинка, потупа се по корема и ох-бабанко, тук ли си — там стой. Вечерта в седем часа той ляга да спи. Децата в собата, той в хашовото — нали така се казва външната стая, откъм камината. И погне бабичката. Натисне я на рогозката, докато децата спят и току-виж — другата есен виси нова люлка, с ново бебе… Ебе селянинът, ебе на поразия и не мисли за бъдещето на децата си. А от това държавата печели. Едното дете пасе кравите, другото — овцете, третото — козите, четвъртото — телците, петото — агънцата, шестото — свинете. И децата носят блага. А бащата пак си пийва, селянката пак ражда и праща синовете си войници, а щерките си — слугини. Това е, господин Памукчиев. Колко слугини излизаха от твоето село за София, за Гергьовден и по Димитровден? Знаеш ли?

— Да…

— Колко?

— Сто-двеста.

— Колко твои съседки ходят в Перник, Унгария, Австрия на бахча? Или в Америка?

— Пак толкоз… Сто-двеста.

— Ето на, моята теория се сбъдва. България дава градинари на цял свят. И те носят, като пчелички, пари в България.

Децата са благодат божия. Но знай и запомни от мене, господин Памукчиев, гражданката не ще деца. Тя си пази инструмента само за удоволствие и прави аборти на поразия. Сега да си лекар-гинеколог. Те ебават майката на България днес. И вчера, и завчера — те винаги са били гробокопачите на България. Ислямът забранява на жената да прави аборт — тя трябва да ражда. Тя е фабрика за деца и за наслада на мъжа. Затова ислямът, турците ще ни дойдат до хак един ден — те ще ни превземат. Те ще ни ебат майката, защото те правят деца, а ние правим глупости. Лекарите-гинеколози трябва да се убият с камъни. Аз съм съгласен с исляма, съгласен съм с католическата религия. Абортите в Италия, Испания, Португалия са абсолютно забранени. Само така ние, българите, ще се оправим. Българката не е умна жена в сметките.

— Защо въздишате, господин Буров?

— За младостта. Толкова хубави жени съм обичал, толкова хубави жени съм срещал… Човек, господин Памукчиев, трябва да си иска. Видиш ли жена, поискай си. Не е грях. Ако мине — мине. Ако даде — даде. Ако ли не — сбогом, мила… Я вземи китарата… Я запей „Непозната тъга ме измъчва сега“… За днес стига толкова. Ето, мръкна се, давай китарата.

Оставям писането, вземам китарата и запявам:

Непозната тъга

ме измъчва сега,

и в съня си дори

виждам твойте очи.

Буров ме слуша, тихичко пее и се просълзява. Аз го изчаквам да се успокои. Той иска още, още и аз започвам да редувам песните:

В градината на моята душа,

всички рози са само за теб,

ела ги, мили, откъсни,

и душа ми утеши.

Ако чакаш ще увехнат без теб,

както ще повехне и моята любов.

И тъй времето ще заличи

и спомени, и прежни мечти…

— Някога, господин Памукчиев, — започва отново Буров — на панаирите имаше стотици грамофони. Хиляди грамофони. И по цял ден свирят, пеят, хората слушат и запомнят песните като теб. Аз не мога да помня много песни. Помня цифри, дати, имена — мога да ти изброя всички кабинети на България от 1879 година досега, до кабинета на Кимон.

— Това ме смайва… мене.

— А ти ме смайваш с гласа си и с песните си. Как си ги запомнил? Запей, моля те, „Еделвайс“ и „Адио, Маре“, „Последно сбогом“…

Свирих и пях до късна нощ. Той си отива, а на другия ден — пак песни. Моята хазяйка също обича песните, но ги слуша през стената.

Тази сутрин разговорът ни започна по-особено. Аз вървях по улицата и гледах към дюкяните, свирех, приказвах с поета Атанас Смирнов, който е председател на читалището, а Буров стоял на ъгъла и ме наблюдавал. Аз не го видях, а той ме видял. И като седнахме на разговор започна да прави разбор на вървежа ми, на държанието ми, на разговора ми с Атанас Смирнов.

— Вървиш бавно по улицата и зяпаш, добре, но защо вървиш така отпуснат? Никой няма право да ходи на този свят отпуснат. Не е време за отпущане. Целият ни живот, господин Памукчиев, е едно напрежение. Един устрем напред, една безкрайна верига от грижи, борби и тревоги за насъщния.

Великите хора също са имали своите велики трагедии, но не са ги показвали на света и не са позволявали на никого да ги потупва приятелски, покровителствено по рамото, както тебе те потупваше този твой поет.

И какъв поет е той, когато аз не го познавам. Какво е написал той? Де му книгите? Де му брилянтите? Всеки поет трябва да има поне една книга, с която да се представи на света, или поне едно стихотворение. Имаше един поет-сатирик Шакле. Написа една поема за цар Фердинанд и нея я знаеше цяла София, цяла България. И се пееше. И се декламираше. Само едно стихотворение написа и умря. Но то остана. То му създаде име.

— Аз познавам един журналист, Михаил Шакле, господин Буров…

— Това е неговият син. Също журналист, като баща си. Да, бащата на Шакле написа само едно стихотворение и то бе чума за Фердинанд. Никой не го е показвал в поетична форма така, както Шакле.

Аз ценя поетите, но големите поети. Малките, не. Те са смет. Те се мотаят из клубовете, дърдорят по кръчмите, дават вид че са нещо, а са нищо.

— Всеки човек е нещо.

— Човек да, но не и поет. Поетът е нещо голямо. Както и банкерът, както политикът. Както банкерът има в касата си злато и сребро, така и поетът има в главата си цели съкровища. Но, големият поет. Аз по принцип, господин Памукчиев, деля хората на големи и на малки. Иначе всички сме равни. И те съветвам, когато поздравяваш хората, докосни шапката си, докосни периферията на бомбето си. Поздрави човека учтиво, с усмивка, а не само с дигане на ръка. Какво се научихте и вие, младите, да дигате ръката като Хитлер и Сталин и да поздравявате така, отвисоко, от трибуната. Някога в София парадът ставаше на площада пред черквата „Свети Александър Невски“. Там на Гергьовден се построяваше аналой, обвиваха го със зеленина и борови клонки, имаше молебен. Ходехме и ние, цивилните, да гледаме. Офицерите на Гергьовден са най-тържествени и най-горди. Това е техният празник. Поздравяват се тържествено, празнично. Спират. Чукат токове. Чукат шпори, звънтят със саби, перчат се, надуват се. Животът е един безкраен парад, господин Памукчиев. Запомни това. Парад на нещо — на сила, на младост, на красота, на успехи, на победи. Който няма поне един парад в живота си, той не е живял. За селянина — парадът му е сватбата. Ожени се, вдигне сватба до небесата. Наема музиканти, наема певци. Когато извеждат невестата от къщи, момите пеят песни.

Както се дели зърно от слама,

тъй ми се дели чедо от мама…

Винаги когато чуя гази песен, господин Памукчиев, аз се просълзявам от умиление. Нашият хубав народ, българският народ, има най-хубавите песни на света. И те са писани не от посредствени поети, а от гении. Народни гении. Между търговците такъв гений е Евлоги Георгиев, между банкерите — Христо Тъпчилещов от Калофер, между поетите — Иван Вазов.

— България, според Вас, има ли сега гении?

— Сега няма, но имаше.

— Кои бяха те?

— Много са. Първо, майсторите, които са направили къщите в Копривщица и търговците от Пловдивските села, които са търгували в Египет в турско време, по време на робството. Само гении са могли да създадат търговски кантори и банки, като например банката на Тъпчилещов в Цариград. Тоя българин удря всички други народности и оцелява. Създава страхотна банка, за каквато и аз — синът на банкера, мога само да мечтая. Той обединява под покрива на тази банка капиталите на българи, гърци, евреи, като дава един процент по-ниска лихва, а прибира капитали с един процент по-висока печалба за клиента. Това е било риск от негова страна, защото враговете му са можели да запалят неговата банка и да я оберат. Този голям българин купува за огромна сума една къща между два полицейски участъка, а на всеки един от началниците на тези два участъка е давал по една заплата. Та те взаимно го бранили. Освен това, построява си къщата цялата от камък — такава, каквато е, да речем, къщата на Хаджи Кольо в Севлиево, каквато е била къщата на Хаджи Минчо в Търново, на Дели Мехмед в Търново. Каменната къща не гори. Тя от пожар се не плаши. Всяка банка строи трезора си само от дебели камъни. И съкровището стои там цяло при пожар. Вратата на трезора е винаги от стомана и е изолирана… Тъй че Христо Тъпчилещов е бил финансовият гений на България, както Петко Рачов Славейков — поетичният гений, както Ботев — политическият гений на България.

Всеки човек, господин Памукчиев, носи по някакъв гений.