Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (11)

— Господин Буров, кои според Вас са били щастливите мигове на България в нейната вековна история?

— Четири са били според мене. Така, както аз ги разбирам.

— Кои са те?

— Първо, основаването на България през 681 година.

— След това?

— Трети март 1878 година — денят на Освобождението на България. Тогава имахме линията Енос-Мидия, голяма част от Македония, излаз на Бяло море — вековната мечта на българина, имахме Южна Добруджа… И четвъртият момент е връщането на Южна Добруджа на България, през септември 1940 година… Това са те, бедните, оскъдни четири щастливи мига. Нашата история е бедна на топли, радостни възторзи и щастливи дни. Ние се радвахме съвсем малко през 1913 година на победите си и загубихме всичко след Междусъюзническата война. Ох, как го загубихме… Аз бях тогава министър на търговията в кабинета на д-р Стоян Данев и видях всичко отблизо. Братът на Иван Вазов — генерал Георги Вазов бе тогава мой колега, министър на войната. Видях го да плаче в един ъгъл на кабинета си. Захлупил се на масата, блъска чело о дъските и плаче, плаче… Никога не ще забравя този час, този момент. Да имаш всичко и да загубиш всичко — това е ужас, това е трагедия. А през 1940 година ние си възвърнахме нашата златна Добруджа и аз плаках от радост и умиление. Дигнах се и отидох там, в Добрич, в Балчик, в село Люляково, в чифлика на Кръстю Кьорпенчев. Той беше поканил там генерали, банкери, министри. Иван Багрянов дойде с любовницата си, която искаше да пее, но се напи и падна под масата. Като я вдигахме, започна да ни ругае… България, господин Памукчиев, е била винаги сбор от радости и скърби, но скърбите за жалост са били винаги повече.

— Кои са най-скръбните мигове в нашата история?

— Първо, византийското иго от 150 години. Второ, турското иго от близо 500 години. Разкъсването на България от Берлинския конгрес през 1878 година, Междусъюзническата война, Европейската война, Ньойският договор, това са най-злочестите мигове. Аз не смятам разните земетресения и природни бедствия за нещастие за народа ни. Те са навред по света. Нещастие е когато ти разкъсват родината, когато ти вземат брата роб — това е велико нещастие. Аз, като човек и като българин, плача за всяка народна беда. Но тя не идва сама — едната вика другата. Затова държавата и държавникът трябва да мислят отдалеко, за да предотвратяват нещастията. Банките у нас винаги са мислили как да предотвратяват нещастията и фалитите. Това впрочем е грижа и на държавата. Който става държавник трябва да мисли преди всичко за държавата, за родината си, след това за себе си. И затова в България ние нямаме нито едно произведение на литературата, в което да е описан държавник като Пит-Стари, Пит-Млади, като Наполеон, като Клемансо или като Маршал Фош.

— Те големи държавници ли са?

— Много големи. Френският маршал Фош стана даже главнокомандуващ на съглашенските войски през 1918 година и постави Германия на колене. Това е велик ден за Франция и за френската държава. Ние, българите, бихме дали душата си за такъв щастлив ден. Камбаните бият, свещениците в тържествени одежди вървят по улиците и пеят. Народът ликува. Децата се прегръщат и плачат. Старците целуват войниците, офицерите… Германия е на колене. Кайзерът моли за милост. Принц Макс Баденски иска примирие. Цяла Германия стене и вие от болка, от мъка, от отчаяние. Маршал Фош тържествува. Ето, тези мигове, господин Памукчиев, превъзпитават нацията и карат французинът да се чувствува горд и щастлив. Това си струва жертвите и труда.

Аз, като военен, като войник, мога да разбера радостта на Франция. И вярвам, всеки ще я разбере. Само през 1913 година ние изживяхме такава радост, но за кратко време.

— Маршал Фош можеше ли да бъде избран за президент на Франция тогава?

— Разбира се, че можеше. В Америка това е ставало. Ето, първият президент на Щатите става Георг Вашингтон и изкарва цели два мандата. Когато му предлагат и трети мандат, той казва: „Не, никога.“ „Защо?“ — питат го. „Защото — казва той — всеки един политик се изхабява и уморява за четири години. Осем години са предълъг срок. Затова си изберете друг президент. Аз не мога да дам повече нищо на моята страна. Тя иска млади, енергични хора, с размах и с любов към работата. Не към парата, към работата. И който дойде след мен, да декларира веднага всичките си имоти — да се види какво има, какво притежава, какво е спечелил. Ако не е спечелил нищо — значи той е негодник, некадърник и бездарник. Ако е спечелил — как го е спечелил, с какви средства? С ум, с такт, с воля, с маневри, с почтени сделки или с мошеничества. Ако е с мошеничества — вън. Той не е за Америка. Америка трябва да има способни, честни и богати президенти. Да не ламтят за пари, а за име, за чест, за потомството си — да му оставят честно име. Ето такъв човек ще си изберете. Аз ще гласувам за него. И моля ви, никога на го оставяйте да ви измами. Разнищете ризата му до конец. Вижте и калта под ноктите му — да няма в нея отрова. Америка има нужда от умни и честни управници.“

И тогава идва на власт вторият по ред президент Адамс… Разнищват го, разпердушинват го и той казва: „Господа, ако продължавате така, вие няма да намерите човек за президент. Ние всички сме търговци. А търговията и банкерството значат удари, сделки, умение да се лавира, да се търгува. Търговията е узаконена кражба. Какъв праведник мога да бъда аз…?“ „Щом си го признаваш, щом не го криеш, щом го казваш открито, значи ти си умен и честен човек — отговаря комисията, която го разследва — и ние ще те подкрепим. Ще те предложим за президент.“ И го предлагат. Георг Вашингтон обаче въвежда една много умно замислена и опасна за нашите условия в България система на изборите. Там, примерно в щата Пенсилвания, Калифорния, навред, един избирател със своя глас може да вкара в парламента депутат и от неговия глас да зависи избирането на самия президент.

— Как става това?

— По много умно измислен начин. Примерно в щата Пенсилвания се избират 50 депутата за Конгреса, а сега има 1 милион и 1 избиратели. Ако демократите получат 500 000 гласа, а републиканците 500 001 гласа, републиканците вземат и петдесетте мандата в Конгреса. Така е и в изборите за президент… Който има един глас повече — той става президент. Това е нагласено така, за да знае избирателят, че гласът му има тяжест, че той е избрал президента.

— А в България не може ли да се приложи тази система?

— Можело е някога, но вече не може.

— Защо?

— Защото в южните страни, където има много безделници и гладни, където всеки се смята за по-умен от другите, всеки иска да става депутат. И продава къща, жена, деца, залага всичко, печата афиши, свиква събрания, агитира и иска да влезе в парламента. Няма страна в света, където борбата за партии, за власт, за депутатство да е така болезнено остра, както в Гърция и в България. Това са двете страни на света, където пропорционално на населението се подават най-много кандидатури за депутати.

— Но това е хубаво.

— Не е хубаво.

— Защо да не е?

— Защото се хабят сили и времето на хората. Всеки български избирател трябва да ходи на събрания, да слуша, да мисли, да решава, да избира. Българинът не е богат. България не е Америка, нито Англия, да има колонии. Той, българинът, разчита, както неведнъж съм ти казвал, господин Памукчиев, само на своите голи ръце, на нищо друго. Той трябва да работи. А изборите, забележи това, правителствата ги насочват по някаква хитро скроена игра, в най-усиленото работно време — или през пролетта, или през есента. Ние, сговористите, през 1931 година също не направихме изключение. Насрочихме ги за 21 юни 1931 година, в най-усилената полска работа — когато селянинът ходи да коси, да жъне, да копае, да оре, да полива зеленчуци и хич не му е до избори. Тогава именно стават най-големите шашми. Ако изборът е зиме, ако е тихо, спокойно време, селянинът ще помисли и ще избере по-учения, по-умния, а не профанерията. Депутатите в България са били винаги резерв на профанерията и авангард на лакомията. Винаги съм се възмущавал от това, защото българинът и България не заслужават тази участ. Вие, например, господин Памукчиев, във вашата Севлиевска околия на два пъти избрахте един хитрец, един профан, наречен Косю Анев от Сухиндол. Демагог, дявол, сладкодумец и мазник… Избрахте и Дочо Христов. Как така стана, че именно тези двама хитреци се избраха при вашите балканджии? Не е ли това гаранция, че само демагозите успяват в този живот и в парламентарната битка.

— Вие сте създали тези основи и тези изборни закони…

— Не аз. Създава ги Търновската конституция. Тя иска да има свобода на изборите. И всеки има право да се избира и да избира. Кьораво и сакато, куцо и недъгаво — всичко може да се кандидатира, господин Памукчиев, всичко. А това не бива да е така.

— А как?

— Нужен е имуществен ценз. Нужно е образование — простият народ се лъже по демагозите. Той вярва на ораторите.

— Дава вид, че им вярва, господин Буров. Българинът, както казахте Вие, не вярва на никого.

— Е, не може всичко да се сложи под един знаменател. Не, не съм съгласен. Вярва българинът, вярва и се надява. Аз, като видях, че се избраха в парламента, през 1940 година, Дени Костов, Никола Захариев, Тодор Кожухаров, Тодор Поляков от Пловдив, разбрах, че наистина ораторите-демагози са изплували и винаги ще изплуват напред. Вие, комунистите, сте имали само трима добри оратори — Георги Кирков, Митьо Станев и Тодор Поляков. Други не сте имали.

— Лазар Станев.

— Той е посредствен оратор. Вие сте бедни на оратори. Като изключим Георги Кирков, нямате човек, който да произнесе една голяма реч, с мисли и идеи. Какво е ораторското изкуство? Супа, тлъста джолан чорба, в която плуват едри и дребни мръвки. Чорба, която те засища и храни… Но обезателно в нея трябва да има и големи мръвки, големи идеи. Трябва и хрян, трябва и чесън, трябва и оцет. А това са хуморът, вицовете, закачките, цинизмите дори. Георги Йорданов — земеделеца псуваше от сцената противниците си и печелеше публиката, защото българинът и сърбинът, ако не тегли една майна пред народа, ако не „го отцепи“, той не смята, че е казал нещо. Псувнята е привилегия на славянина. Българинът не прави изключение — нали е 99 на сто славянин. Ще си направи удоволствието при жената, ще се засмее и ще си отиде. Така е и в парламента. Изберат едного за депутат — а и той е славянин — „натегли“ избирателите, позасмее се, получи си дневните, натрупа парици и пито-платено. Не плаща нищо. А във Франция не е така — там всяко удоволствие се заплаща. Вече говорихме за това, за характера на французина. Едисон казва: „Ако ти се усмихнат — усмихни се и ти, ако те поздравят — поздрави и ти. Хората се ценят по това колко са възпитани.“

Възпитанието на българина би трябвало да започне, господин Памукчиев, от люлката. Детенцето трябва да знае, че то дължи на майка си всичко. Бащата не е толкова важен. Майката е светиня. Майката е мъченица. Затова аз цял живот съм се борил да се дадат равни права на жените — не само да избират, но и те да бъдат избирани. Този въпрос се разреши отчасти при изборите през 1938 година, но частично.

— Какво значи „частично“?

— Цар Борис разреши да гласуват и жените, но само омъжените жени и тези, които имат деца. Бездетните — не. Старите моми — не.

— Защо?

— Не знам. Сигурно сестра му Евдокия му е подшушнала нещо. Нали бе стара мома и го командуваше. Не съм напълно сигурен, но знам, че това бе мнение и на самия Георги Кьосеиванов. И те, двамата с царя, решиха тогава да бъде намалено числото на депутатите от 243 на 160 души.

— Защо така?

— За икономии. На малка България и те са й много.

— А по-рано защо не са ги премахнали?

— Защото държавата не е пестила пари за избори и не е цепила косъма. През 1938 година държавата закъса, здравата закъса. Започна да се въоръжава. Накупи оръжие от Германия, а немецът иска и пари и стока по клиринга. Той не признава отсрочки, полици — иска пари, иска грозде, иска вино, иска жито, иска месо. Иска кожи. Иска вълна… И откъде да избие държавата чивия, изби от данъци — увеличи почти двойно данъците и намали депутатските кресла. Така 160 депутати се избраха и десетина бяха изгонени, та останаха 150 души. А те гласуваха един извънреден бюджет от 4 милиарда и 250 милиона лева за въоръжение. На гол тумбак чифте пищови. Нямала си баба белица — купила си козица. Ние, българите, като започнем да се въоръжаваме и след година-две войната започва. Така направихме през 1910 година и през 1912 войната започна. После, през 1913 година постъпихме пак така и през 1914 година войната, световната война започна. Просто проклятие. Затова според мене на България със закон трябва да й се забрани да се въоръжава. Ние имаме лека ръка на въоръженията — въоръжим ли се и войната е готова.

— Господин Буров, това са игри на словото, каламбури на мисълта… Това не е истина. Нищо не зависи от България за войната.

— Зависи нещичко. Например ние огладихме българския народ през 1938-1939-1940 година, продадохме всичкото жито, вълна и кожи и когато се въведоха купоните, се хванахме за ташките… Нямаше нищо в магазините. Ами сега? Леле, майко. Каква стана тя. Дърпахме си мъдете, обтягахме ги нагоре-надолу, но пръч мляко дава ли, та и те… И това докара Червената армия в България — гладът, нямането, голотията, босотията… Ако не беше това нямане, вие щяхте да драпате за власт, но нямаше кой да ви я даде. България е бедна страна. Тя има само хора за износ — нищо друго. Няма метали. Няма гори. Няма колонии — нищо няма.

— Е, не е чак толкова да няма. Има земя, има добитък.

— Аз говоря за надземни и подземни богатства, за богати, топли морета, като на Гърция и Турция, като на Испания и Португалия. Светът получава 80 процента от благата и парите си от океаните и моретата. Англия забогатя от пиратите, Франция — от колониите си, Испания — от златото на Америка, Португалия — от златото на Бразилия, на Индия, на Ангола и Мозамбик. Това аз разбирам под банки, банкери, пари и богатство. Тези държави трупат милиарди, имат златни резерви и имат какво да изнасят. Ние нямаме нищо. Румъния има земя и гори, петрол и риболовни полета, а ние — среден пръст.