Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (8)

— Ако имах през 1926 година сто вагона с български череши, щях да ги продам лично аз в сто страни — по вагон в страна, като лична реклама на моята банка. И щях да завладея пазара. България по производство на ябълки и череши бие Европа и света. Ние — нека не си правим илюзия — изтървахме пазара на розовото масло още през 1923–1925 година, когато се появи терешето, този заместител на розовото масло. И нашият пазар ритна назад. Стоян Тевекелиев се опита през 1935–1936 година да завладее германския пазар с български сини сливи-маджаркини. Не успя, защото го бяха изпреварили сърбите. Още през 1920 година сръбското правителство създаде Закон за насърчаване на овощарството и пчеларството в Кралството…

Сърбия, Черна гора, Босна, Херцеговина, Македония — това са планински краища, с хубави равнини сред тях, като Вардарската долина. Там растат плодове. Там растат сливи, орехи и се въдят много пчели. Умни държавници в Сърбия, като Пашич, като Нинчич, като Цинцар — Маркович видяха съюзник в пчелата и решиха да ни изпреварят нас, българите, румънците, гърците. И развиха голямо овощарство и пчеларство. Сръбският мед се продаваше в Женева, като супермеда на света. Сръбските едри сини сливи завладяха пазара в Германия. Една страна с голям потенциален пазар за плодове. Кой в България се сети за това през 1923 година, когато дойде на власт Цанков? Кой? Никой.

Петър Тодоров си гледаше мустака. Гледаше коя чиновничка е по-хубава.

Той бе първият българин-министър, който започна да „оправя“ чиновничките си във финансовото министерство. И Цанков таеше това. Защото ловчанлия ли е, троянчанин ли е, плевенчанин ли е — той иска първо да получи, после да даде.

Това са те плевенчани, ловчанлии и троянчани. Хитреци на дребно. Не ги уважавам аз тях, защото те искат да ебат дявола. И то без пари. Ако бяха умни, те щяха да развият, както сърбите, едно супермодерно овощарство и щяха да задавят Европа с мед. Какво им пречи? Ливади много. Земи много. Гори много. Вода много. Пчелата е като кравата, господин Памукчиев — тя иска ароматна трева, цветя, билки, иска и чиста вода. Без вода не става овощарство. Ето защо, аз казвам — рекламата прави търговията, но и търговията си плаче за рекламата. Ако ние имахме мед, като оня в Кюстендил, лично аз щях да го рекламирам в Европа. Но в село Стенско през 1923 година, когато минах оттам с колата си, видях по два, по три кошера в двор. В Ямборано бяха повече — спрях аз в общината в Ямборано, седнах при кмета и извадих бележника. Аз никога не се движа без моя бележник — съветник. Искам да ти дам един малък приятелски съвет, господин Памукчиев. Където и да ходиш, да си носиш калем и бележник. Това е нужно. Това е необходимо на човека, както тетрадката на ученика и мистрията на зидаря. С това ще си вадиш хляба. Попитах кмета на село Ямборано:

— Извинете, господин кмете — говорех му много учтиво, като на човек, с когото искам да водя дълъг разговор, — моля Ви, кажете ми, колко кошери пчели има в селото Ви?

— Че знам ли ги.

— Горе-долу.

— Отде да ги знам. Туй не ме интересува. Аз си гледам кметлъка, общината, а селяните си гледат работата. Всеки с работата си.

Тогава не бях още министър, а просто банкер, който проучва условията за търговия, условията за продажба на плодове на световните пазари. Всяка банка търси сама пазарите. Нея не я търсят. Тя насочва търговците. Тя им казва къде какво се търси, къде какво може да се продаде. У нас е прието търговецът сам да разбива пъртината. Не, той не може да прави това, защото си гледа магазина, склада, хляба. За него ще разузнава банката му. За това поддържа свое банково разузнаване. Тя ще подпомага своите клиенти. Тя ще им дири пазарите, а не те. Ако те си намерят — добре. Евреите — търговци до един почти членуваха в разни масонски ложи. А какво бе масонската ложа? Нищо друго освен осведомителна търговска и банкова централа. Начело на ложите стоят повече евреи — банкери — Дюпон, Рокфелер, Стисен, Круп, Шнайдер — световни имена…

Българинът — банкер е принуден сам да разузнава, ако не е впрегнат в някоя масонска ложа. Аз съм заклет враг на това еврейско племе, но аз го изучавам, аз го дебна, аз го следя, аз се уча от него, защото то е по-умно и по-предвидливо от нас, българите — банкери… Да, това е истината. Умните народи са умни, защото умеят да пестят и да ценят парата. Простите банкери и народи са прости, защото не умеят да ценят парата. Какво искаш, щом сложихме на 9 юни 1923 година за министър на финансите един ловчанлия, който играеше покер, който пилееше пари по балове и банкети, а „оправяше“ чиновничките си без пари. Това е грозна история. Мъж, който използва подчинените си за лични цели и услуги, е подлец. Жената е нежна натура. Тя трепери за службицата си и дава, бута, но проклина. Петър Тодоров — да ме прощава историята ни — не бе за министър на финансите. Дребнави сметки са го издигнали тогава — на 9 юни. Аз, ако бях тогава в България, нямаше да позволя това.

— А къде бяхте?

— Във Франция, в град Виши. Там бях политически емигрант. И там ме завари новината за преврата. Върнах се в България и видях кабинета вече напълно оформен. Министър-председател и министър на външните работи — професор Ал. Цанков, министър на вътрешните работи — генерал Иван Русев, министър на финансите — Петър Тодоров, министър на земеделието — Янаки Моллов. Димо Казасов бе министър на железниците, пощите и телеграфите. Аз бих поставил за министър на финансите Владимир Моллов, но не и Петър Тодоров.

— Господин Буров, а няма ли у Вас малко омраза към Петър Тодоров, поради това, че той пожела да сътрудничи с правителството на Отечествения фронт, с Кимон Георгиев?

— Не, аз не се ръководя от това. Аз гледам на нещата като Бога — отвисоко. Аз ти говоря за българската история, такава каквато е, а не каквато бих желал да я видя. Историята си е история. Тя се създава от хората точно по тези закони, които важат в момента. Защо не ти говоря за мразения от мене Димо Казасчето — еврейчето, чифутчето, с името „Моше Казасов“? Не ти говоря, защото той може да има кусури, но има и ум. Същото е и с Кимон. Той има хиляда кусура, но има поне две ценни качества. А Петър Тодоров ги няма. Той даваше вид, че е банкер, финансист, адвокат, а не бе нищо. Той създаваше впечатление, че знае много. Знаеше онова, което други не знаеха, защото бе таен агент на една-две банки. И там научаваше тайни, които нашепваше на ухо.

Много е важно на този свят да знаеш тайните на света, господин Памукчиев. Да знаеш нещо, което другите не го знаят. Например, да знаеш, че Хитлер и Сталин се бяха разбрали през 1933–1934 година да търгуват, да си купуват и продават стоки, да не се сбиват, да си карат търговията разумно, по човешките закони, защото това им диктуваха интересите. Те бяха на противникови позиции по идеологията. Но идеологията не храни държавата, а я храни селото и търговията. Това е закон на живота. Наполеон мразеше Англия не защото бе на други идеологични позиции, а защото тя не му позволяваше да търгува — блокира пристанищата на света за неговите кораби. И в битката при Трафалгар той загуби морското си могъщество и крилете му паднаха.

Адмирал Нелсон му бе майсторът тогава. И той подряза крилете му — да не литне над Англия. Затова му дигнаха такъв огромен паметник. Паметник, за който са платили в Англия толкова злато, колкото струва самата статуя.

До Трафалгарската битка Англия бе жестоко притисната от Наполеон. И когато падна флотата на Наполеон, падна и куражът му да завладее Англия. А той би могъл да го стори, ако флотата му бе оцеляла.

В българската история аз познавам много сериозни, трагични и героични моменти, когато всичко е било на косъм — както през ноември 1885 година, във войната със сърбите. Българите поставят всичко на карта и на 7 ноември те побеждават. Те вземат връх с върховно усилие. Кой вдигна паметник на българския войник от 1885 година, който спаси България? Никой. Пари ли нямахме? Имахме. Скулптори ли нямаше по света? Имаше и ги има. Но защо не се вдигна този паметник?

— Наистина, защо?

— Пак поради лични сметки и интереси, господин Памукчиев.

— На кого?

— На Фердинанд, на Стефан Стамболов, на другите ни политици.

— Какво е виновен Стамболов?

— Той не е участвувал в боевете, в тази война. Той не е бил като Бендерев, на първата бойна линия. И той не позволи да се вдигне този паметник чак до 18 май 1894 година, докато падна от власт.

— Но защо?

— Защото това търновско копеле бе търгаш по душа. Той бе търговско чедо и остана търгаш цял живот. Той например, през 1877–1878 година е търгувал с добитък. Той е бил снабдител на руската армия с месо. И не е бил опълченец.

През 1885 година пак същото… Той не е искал да отиде на първата бойна линия, да умре, като брата на войводата, на Христо Ботев, Боян Ботев. Той не умря като хиляди други българи и не позволи от 1887 до 1894 година да се дигне нито един голям паметник. Какво е, например, господин Памукчиев, паметникът на Васил Левски? Нищо.

Този паметник можеше да се вдигне до небесата, и не там, където е била бесилката, а в центъра на София, на мястото на Градската градина, срещу двореца на Батенберг, на Фердинанд. Да знаят те — Батенберг и Фердинанд — че българинът се е бил и мрял за чиста и свята република, а не за монархия. Няма нищо по-хубаво, господин Памукчиев, от републиката. Ако България бе република, аз съм уверен за себе си, щях да стана поне веднъж неин президент. Да, щях. Защото имах пари. Имах банка, имах всичко. А сега какво? Нямам нищо. Но аз щях да бъда президент като Льобрьон, като Поанкаре, щях да вляза в историята.

А сега ще вляза, ако ти, господин Памукчиев, ме вкараш в нея. Аз вярвам, и съм сигурен, че някой ден ще оценят умните хора в България. Смея да твърдя, че не съм от простаците и ще се поинтересуват от моя опит на човек, банкер, търговец и дипломат. Да, да, ще се заинтересуват. Защото умът не се създава на пазара — той се създава в нацията, в епохата.

Моята епоха бе бурна, търговска епоха. Моята епоха бе бурна, драматична и тъжна епоха.

Вие, младите, сега я определяте само с една-единствена думичка — капиталистическа. Подчертайте това. И я отминавате. Защо? Защото не ви пасва.

А тази епоха искаше тройно повече работа и петорно по-голямо напрежение от вашата. Вие искате да работите само по 8 часа на денонощие, а 16 часа да ги профукате за сън, за наслади. Къде дават тъй? Кой позволява това? За стотен път те питам, господин Памукчиев.

Вие, ако не работите денем и нощем, сте свършени.

Вие трябва да работите като зверове, за да оцелеете. И това ще стане. Ще заработите, вашата мамица, ще заработите и ще си спомняте за мене, за банкера Буров, който ви казва, че няма богат човек хайлазин, няма богат човек, готованец.

Кой ще ви храни вас, дембелите, с осемчасов работен ден?

Селянинът, ако не работи по двайсет часа, работникът — по 10 часа, търговецът — по 18 часа, докъде ще стигне? А занаятчията и без това си работи от два часа след полунощ до седем-осем часа вечерта. Дръпне кепенчето. Затвори шивачничката си и си отива вкъщи. Жена му е приготвила вечерята. Измие ръцете си, хапне и заранта, в два часа, е на крак. Отваря кепенчето и почва да шие. София при 250 000 жители имаше 6700 шивачи и калфи.

Това бяха роби на труда. Роби на професията си. Те се бяха отрекли от живота, за да имаме ние костюми, дрехи и то срещу какво — срещу парче хляб и една постна бобена чорбица. Но пестяха и учеха децата си. Децата на тези хора ставаха офицери, ставаха търговчета, ставаха учители и чиновници.

Българинът е хубав човек, господин Памукчиев, когато работи и пести. Но пусне ли му края и се пропие, тогава пропада.

Аз ти говорех за село Ямборано. Кметът на селото ми каза тогава, че в селото си имат само един пияница. И един крадец. Крадецът е беден човек, лежал в затвора в Кюстендил за кражба. Но се опитва да живее честно. Обаче пияницата са го изгонили.

Селото, господин Памукчиев, имаше толкова фин, здрав филтър на морала, какъвто няма никъде. Той е страшен, много, много полезен филтър. Страшен за пороците и полезен за хората. И на село хората се боят от затворника като от чума.

В селото затворникът няма приятели — хората бягат от него. Говоря за криминалния затворник, политическият е бил винаги на уважение.

В земя като българската, пороците не вирееха. Аз познавах една млада, хубава жена, която бе слугиня у генерал Никола Иванов. И той, този генерал, й плащаше двойна заплата, само да му краси къщата. Бе чудна красавица. Тя бе гордост на София, на България — по красота.

Ако бе киноартистка, щеше да удари Грета Гарбо. Но си остана чиста, благородна и добра слугиня, нищо повече. Омъжи се за един хлебар, стана хлебарка… Продаваше хляб. Беше с бяло лице, с висок бюст. Хубавица бе, но не се продаде за пари. Аз понякога минавах край тяхната фурна да я видя, да й се порадвам. То бе жена-брилянт.

Беше от едно Кюстендилско село. Израснала сред ябълките. Яла ябълки като дете, яла ги и майка й. Дето има ябълки, господин Памукчиев, там ще търсиш красивите хора и най-вече красивите жени. Петър Тодоров, за който ти говорих преди малко, господин Памукчиев, ценеше красотата на жената и назначаваше в своето финансово министерство само хубавички момичета. Ние го виждахме. Ние го знаехме, но си траехме. Чисто българска черта. Българинът те вижда като затъваш, като закъсваш, но само жената ще те спре и ще ти каже: „Стой, къде? Какво правиш?“ Мъжът — не.

Жената е по-благородна от мъжа. Жената спира тръгналия по погрешен път. Ето защо българинът се жени и за по-грознички жени, но чисти, с голям ум. Чиста в мислите си, умна в живота. Красотата на жената се мери не в таланти, както златото, не в карати, а в благородството й.

Жената на Петко Каравелов — Екатерина Каравелова си бе въобразила, че е по-умна и по-учена от него. И това му разби живота. Затова да ти дам един приятелски съвет, господин Памукчиев, жени се за селянка, но с по-малко образование от тебе. Не я вземай учена. Не ти трябва. Ти си човек. Ти си българин. Ти трябва да имаш тяжест вкъщи. Да знае жената, че не е по-умна и по-издигната от тебе — това е едно от условията, за да преуспява българинът. Не обичам еманципираните премного жени. Не, те са вредни и опасни. Жената трябва да си остане жена — нежна и добра, а не началничка. Жената-началник не е началник. Тя е смърт, тя е гибел за мъжа.

Жена министър не бива да става. Жена големец — също. Жената е добра само когато вярва в мъжа си и го обича. Жената — началник не вярва на никого. Тя е емоция, а властта и политиката искат железен юмрук. Това не е шега работа. Това е най-сериозната работа — да подсигуряваш спокойствието на един народ, сигурността на една държава и хляба на една нация.

Това не е работа за жени. Аз се чудя на еманципираните жени — на какво разчитат те? Че ние, мъжете, не правим ли всичко за нашите жени и любовници? Ние, профаните, ние, простаците, се бием, колим, ние гинем за тях като работим по сто часа на денонощие само за тях. За какво живеем ние, мъжете, нали за тях, за жените?

Ние лъжем, крадем, нападаме, убиваме, трепем да имат те.

Цанков, след преврата на 9 юни, ме покани у тях на гости. Аз отидох сам. Аз не ходя с жена си на гости на хора, които стоят под мене. Смятам го за обидно.

Не искам да виждам как ми се подмазват пред жена ми. Цанков имаше нужда от мене. Искаше да ме прави свой съветник. Отидох у дома му. Той има дъщеря. Жена му ми се усмихна от вратата и ми посочи неговото място на масата. Аз, обаче, уж неволно, уж нехайно, седнах на най-лошото място — до ръба на масата. Тя ме замоли да седна там. А аз й казах, че това е мястото на мъжа й, а той е глава на семейството, той подсигурява хляба, който ще ядем. Затова нека той си седне на мястото. Мисля, че казах нещо разумно. Но Цанков — това зле възпитано говедо, този копой, ме хвана за раменете и ме настани на своето място. Аз веднага разбрах с какъв човек имам работа и го отрязах.

Не ядох почти нищо, само пих едно кафе и казах, че не мога да приема да му бъда съветник, защото е много умен.

Той не разбра намека. Не схвана иронията. Не улови шегата и присмеха ми, жена му — също. Тя бе хубава жена, с много приятни черни очи и хубав глас…

Бе направила торта с шоколадова глазура. Аз поисках още едно парче — за да й направя удоволствие. Тя се трогна и ме помоли да взема и трето… Не отказах — изядох и него. А тя, глупачката, ми сви останалата част от тортата — да я нося вкъщи. Аз, банкерът…, да мина през София с нейната торта…

Прост човек се бе оженил за проста жена, независимо от образованието й. Аз винаги съм казвал, господин Памукчиев, че дипломата, образованието не е всичко. Че цялата учебна система трябва да се промени коренно. Ние би трябвало да премахнем много предмети, но да има обезателно: държание в обществото, кавалери и кавалерство в живота, историческо четиво с героични примери, готварство, камериерство, уважение към старите хора, земеделие. Във всяко учебно заведение да се изучава земеделие и скотовъдство.

Да знае българинът от дете, още от първо отделение, откъде излиза хлябът.

— Вие и по-рано ми казахте това. Сега пак го казвате същото.

— Да, повтарям, защото повторението е майка на знанието. Един човек, един народ, ако не знае откъде му излиза хлябът — той е загубен. На гърка — от морето. На исландеца — от океана, от рибата. На сахареца — от пустинята. В Исландия децата от първо отделение разучават видовете кораби и видовете риби. Те обикват рибата така, както ние обичаме нивките, земицата, кравите и воловете. На Елин Пелин ние, българите, сме му благодарни само за един негов разказ — „Старият вол“. Защото това е разказ-символ на българската душа, на българската почит към труженика, към вола, който ни е бил другар и ни е хранил. Елин Пелин може да не напише вече нищо. Не бива да се иска повече от него. Стига дето написа „Старият вол“. Това е най-хубавият разказ в българската литература. Голям, велик разказ. Апотеоз на българския дух, на добрия българин.

Шопът, този осмиван от нас човек, се показа достоен за Нобелова награда. Той, шопът от Софийското равно поле, не коли вола, не му дере кожата да си прави цървули. Не, той го оставя да умре. Той го погребва като човек.

Ето величието на българина, господин Памукчиев. И като идеш в София, намини към дома на Елин Пелин, иди при него и му предай от мое име, че аз — българинът, аз — човекът Буров, се прекланям пред гения му. Повече да не пише — щом няма да напише нещо като „Старият вол“. И как само го е казал (затваря очи, цитира): „И винаги когато се върна в село, аз се покланям на два мили гроба — на майчиния и на Белчовия“. Така мисля беше. Ето аз, банкерът, съм го запомнил. Това е, младо момче, това е, господин Памукчиев, геният. Йордан Йовков няма такъв топъл и нежен разказ като „Старият вол“. И Иван Вазов няма. Никой народ го няма. Има го само България. И така, чрез такива разкази се възпитава нацията. Само с гениални разкази, като „Старият вол“. Да, Юго, само Виктор Юго би могъл да напише такъв разказ. Но аз питам — кой го цени като гений Елин Пелин? Никой. Ние, хората, съдим за писателя по онова, което пише в момента, а не за онова, което е написал.

Ти ме видя, аз чета сега Джек Лондон. Чета неговите книги и се радвам на този гений. Той ни е нужен и на нас сега. На българите. Да ни покаже умните и благородни хора.

Джек Лондон е гордост за Америка, като Майн Рид, като татко Песталоци. Защото писателят е преди всичко велик педагог.

— Защо у нас не се е родил един Джек Лондон, господин Буров?

— Причините са сто хиляди.

— Една от тях, според Вас?

— Първо, голяма литература се създава обикновено там, където има голяма традиция, много пари, много морета и океани. Големите народи, с голямата литература, са пътешественици, пирати, разбойници. Като напечелят пари, стават квакери, стават проповедници, стават писатели. Първо ще се навоюваш като Сервантес, и тогава ще седнеш да пишеш. Сервантес е бил храбър войник в битката при Лепанто, нали така?

— Да, така е.

— Той е бил благороден испанец, нали така?

— Да.

— Бил е по много кораби, морета и океани — видял е свят. А нашият мил, добър Йордан Йовков, моят подчинен във външното министерство, той — геният, той — милият нещастен писар, той какво е видял? Балкана, Добруджа, три войни (пак на Балканския полуостров) и белите кълки на някоя румънка в Букурещ. Това последното аз не го допущам — той бе строг моралист и се държеше на положение. Той бе горд по душа, но беден на пари. И това му ебаваше майката и го съсипваше — той бе вечно без пари…

— А защо Вие тогава не му дадохте пари?

— Защото пари, господин Памукчиев, не се дават никъде. Пари се изкарват. Пари се печелят. Пари се задигат. Пари се получават чрез зестра, но пари не се дикисват никъде. И аз съм изненадан от твоя въпрос, господин Памукчиев. Как аз ще давам пари без нищо? Кой дава пари без нищо? За да дам, първо трябва да ми дадат.

Йордан Йовков попадна на добър издател — Христо Хаджиев от книгоиздателство „Хемус“. Добър, умен, честен човек, но и той нямаше много пари. Даваше оскъдни хонорари. А хонорарът се дава за велики творби, като тези на Джек Лондон, на Айнщайн, на Фройд, на Виктор Юго.

Франция посрещна през 1871 година Виктор Юго с победни викове и почести, като Наполеон. Това бе след нейното поражение във войната с Германия. Франция, победена Франция, видя в лицето на Виктор Юго своя месия, своя спасител от позора. И той стана символ на нацията. На него са му предлагали по сто хиляди златни франка за стихотворение, за разказ. Той обаче, не ги приема. Пише си и дава хонорарите на бедните инвалиди, на децата им, и ги настанява сам той във военните училища, в пансионите. Той — Юго. За жалост в България нито един български писател не направи такава жертва. Не се отказа от хонорара си и не отиде да живее с месеци при военните инвалиди, както това правеше Виктор Юго.

Той е ходел в казармите, при войниците. Влиза в казармата на обяд, сяда на тяхната, на войнишката софра, и пита дежурния по кухня:

— Господин капитан, ще има ли една супичка и за мене, войника?

Капитанът е поласкан. Нарежда на готвача да му сипе пълно канче с мръвки до горе. Поднася му го сам и казва:

— Наздраве, господин Юго.

— Много Ви благодаря, господин капитан. Вие сте много, много любезен човек.

Взема своето канче с мръвки до горе, подава го на войника до него, а той поема неговото канче, само с една мръвка.

Войникът се опъва, не ще. Юго му казва:

— Моля те, вземи го. Аз никога не мога да изям толкова много ядене. Това ми стига.

И войникът го взема. Юго го яде с войниците, слуша разговорите им, беседва с тях като с приятели, ходи на ученията им, те го обичат. Те се радват и го имат за свой учител.

Кой български писател отиде в казармата, в мирни и тежки дни? Кой яде войнишкото ядене? Никой. Кой като Юго сваляше шапка на всеки срещнат френски войник? Войниците са го познавали и са му козирували отдалеко, като на полковник. А той сваля шапка, приема поздрава и им се усмихва.

Така се възпитава нация, велика нация, господин Памукчиев — от велики мъже, с велики идеи и велики сърца.

Аз помня, през 1924 година при мене дойде писателят Добри Немиров с още няколко писатели. Дойдоха в банката ми да искат заем, за да си построят здание за стари, болни и самотни писатели, поети, артисти и журналисти. Казах им:

— Господа, пари не мога да ви дам, но бих ви дал един приятели ски съвет.

— Съвет?

— Да, съвет.

— Но ние не идваме при Вас, господин Буров, за съвет, а за пари. Ние съветници си имаме, пари нямаме.

— Да, казах аз. Съвет ще ви дам и то умен съвет, но пари няма да ви дам.

— Защо?

— Защото сте зле възпитани, защото не изслушвате хората, които ви мислят доброто. И най-важното — защото няма гаранции, че ще ги върнете. А пара, която не се връща — не се дава! За парата, както и за жената, трябва да има сигурна гаранция — двеста на сто, че тя ще се върне и то с лихвата.

— Е, добре — казаха те, — кажи какъв съвет ще ни дадеш. Говореха ми вече не учтиво, а грубо и нахално. Разбраха, че пари няма да получат и станаха груби. Простият човек по това се познава, господин Памукчиев, че той при отказ, при лоша дума, става по-лош, по-груб, по-невъзпитан. Той няма държание! Той няма възпитание — той не е кавалер. Само на кавалерите се дават пари без условие.

Аз поканих тези господа, писателите, да седнат в кабинета ми дотогава говореха прави. Поръчах им закуска — шунка, салам, червено вино — и те седнаха. За закуска не се спазва никакъв етикет — яде се, става се и „сбогом“.

Казах на секретаря си: „Никой да не ни безпокои. Искам да поговоря с тези господа два часа.“

Но те, с пълни уста, до един ми отговориха, че нямат толкова време за губене. Гледай ги ти глупаците — те не умеят да слушат. Те се смятаха за къде-къде по-умни от мене.

— Какво им казахте Вие?

— Казах им: „Аз пари няма да ви дам, но ще ви дам възможност да печелите добре и да си построите сами този дом“.

— А те?

— Те ядат с пълни уста и мълчат. Гледат да не изпуснат плячката. Дребни души. Влезе тогава Теодор Траянов, дипломат, умен човек, благовъзпитан мъж. Здрависахме се с него, а той като умен мъж, не седна на софрата и не започна да яде. Само гледаше и слушаше. Дипломата си личеше в него. Първо, той никога не яде с немити ръце. Второ, никога не сяда на софра без да е поканен строго официално.

Ето защо ще си позволя да ти кажа, господин Памукчиев, никога да не сядаш на чужда софра без да си поканен два пъти и без да те гледа домакинът в очите, когато те кани. Изтърпи. Изгладувай, но не сядай. А те седнаха.

Те не знаеха, че аз ги разучавам що за птици са.

— И какво им казахте?

— Казах им, че мога да им помогна — срещу залог на къщите им да им организирам едно книгоиздателство, като това на Тодор Филипов Чипев, на Александър Паскалев и на братя Игнатови. Да издават само много интересни и търсени по света книги, в хубава подвързия, на по-ниска цена, да ударят всички други книгоиздателства и да печелят пари. Аз, чрез моето банково разузнаване, ще им гарантирам тия автори. Те ще ги издават и ще печелят. Защото само с наша местна стока пари няма да направят. Шестдесет на сто от писателите са селяни — като Елин Пелин, като Ангел Каралийчев. Те пишат за селото… А селската тема е отдавна — отдавна изчерпана тема. Нужни са нови теми и нови автори, като Джек Лондон.

Наядоха се, изпиха виното ми и си отидоха, като дори не ми благодариха. Е, как да им имам доверие?

Кавалерът, господин Памукчиев, се създава, той се възпитава. Той не се ражда кавалер. Нямаш ли го ей тук (сочи сърцето си) — няма да го имаш никога. В България, в нашите средни и основни училища, ние възпитаваме всякакви, но не и кавалери. Ако те бяха умни хора, щяха да ми благодарят за закуската, аз щях да ги поканя и втори път. Аз обичам да каня. Майка ми така ме е възпитавала — да каня, да бъда щедър. Баща ми казваше, че от една гощавка човек не пропада. Напротив, печели приятели чрез гощавки. Но поканените да са хора, да благодарят поне.

„Хемус“ беше издателството, което им предложих. Това издателство го разви в малки размери Христо Хаджиев. Аз щях да създам световно книгоиздателство. И банката ми щеше да печели от него. Защото ние се радваме само на богатите и на печелившите предприятия, фирми, фабрики, кантори.

В книгоиздателството има хубав хляб, но няма умни мъже. Аз, например, бих издавал за децата на ниски цени Майн Рид, Фенимор Купер, Ран Босилек и никога не бих издавал като „Братя Игнатови“ пълното събрание на съчиненията на Лев Толстой на Достоевски, на Чехов. Не. Защо? За кого? Кой ще ги купи? Никой. Ще висят по мазетата и таваните, ще им търся купувачи! Не. Не. Не това исках аз. Исках автори като Джек Лондон. Всичко е търговия и сметка на този свят. В България най-голям успех има през 1925 година книгата на Димо Казасов „В тъмнините на заговора“ — една криминална хроника, която вече не съм срещал. По това време две бяха книгите, които се търсеха. Едната бе за преврата на 9 юни, а другата — за един смел, буен и храбър кавалер.

Хората, господин Памукчиев, обичат да четат за рицари, за кавалери. Какво е Дон Кихот? Един кавалер, един рицар, един добър по душа човек. Това харесват хората — добрите хора и кавалерите. Защо например, задавали ли сте си този въпрос, в романа на Иван Вазов „Под игото“ нито Рада, нито Бойчо Огнянов са живи, весели, засмени хора, защо са само стативи, неподвижни, малко любими герои? Те са книжни герои. Те не са като Мартин Идън, живи хора. Не. Вазов не е знаел тайните на големите, на великите автори — да създава образи, като Балзак, като Юго. Есмералда — циганката е най-симпатичната циганка на този свят. Ама това е Юго. Той показва хората като хора, а не като кукли, които кукловодът — писател движи. И ти, ако решиш да пишеш един ден книги, господин Памукчиев, пиши просто, човешки, за хората. Давай героични образи, мъжествени типове, духовни исполини.

— Духовни исполини?

— Това се харесва. „Мартин Идън“ това ни показва.

В България аз четох наново „Утопин“, роман от Здравко Сребров. Имам го в библиотеката си — бедна книга, крадена от един френски автор. Книга, която съм чел в малко по-друг вариант в Париж, през 1927 година. Кой от нашите писатели и критици разкритикува тази книга? Кой знае френския й вариант? Това е плагиат, това не е писател. Но я издава… Кое време сме сега? Ние не познаваме световната литература, а ще претендираме да правим световни книги. Световен автор се става когато изненадаш света, като Ерих Мария Ремарк — „На Западния фронт нищо ново“ е световна книга. Тя изненада, тя порази света. Тя му показа войната откъм другата й страна. Ние, българите, имаме над сто хиляди герои, истински герои. Един от тях живее сега в Княжево, до вилата на генерал Никола Жеков, до вилата на Ландау. Казва се Асен Михайлов. Иди да го видиш. Той плени на Южния фронт през 1917 година един взвод англичани… Един взвод. Сам той, с още двама войници. Той е жив герой — българин. А аз не прочетох нищо за него.

В България, като във всяка малка и бедна страна, хората сякаш не се опитват да стъпят нейде на световно ниво.

— Защо?

— Не знам. Но не се опитват. В България нито една българка не е направила това, което правят богатите румънки — тя се ебе в Букурещ, яде в Букурещ, пуща корема в Букурещ, а отива да ражда в Париж. Да пише на кръщелното му свидетелство „родено в Париж“.

Леле майко, Париж. Майката съчинява вече легенди за себе си, за годеника си, за любовника си, за детето си.

Детето й става от дете маниак… Профан. То не става нищо — но става нещо в очите на обществото. Не е важно какво мислиш за себе си, важно е какво мисли обществото за тебе.

Нашето общество е бедно. Нашата интелигенция, господин Памукчиев, е бедна и не се стреми да надскочи тази беднотия. Писателят Борис Шивачев осъзна това и се опита да направи нещо повече. Не успя. Не успя и още един голям българин — Иван Вазов. Той като всеки българин, обикаляше света, но водеше със себе си и любовницата си — Невена Елмазова, майката на Павел Елмазов.

Не му се щеше да рискува, да плати в кабарето десет златни наполеона на една примабалерина или примадона, да направи сравнение с белите кълки на госпожа Елмазова и тясното дупе на едно французойче, испанче или португалче. Не. Да му излезе по-евтино, водеше госпожа Елмазова. А тя — също. За да не се мине, влачеше със себе си и синчето си Павелчо. Това беше едно бездарно изчадие на една още по-бездарна майка, което скимти, а не пее. И пее само арията на Цунига, ако това е въобще роля в „Кармен“. Цунига-Елмазов.

Българската селянка е благородна и чиста жена. Българската майка — жената на шивача, обущаря, работника, занаятчията — е свята жена, като селянката. Но българката като интелигентка, си е ебала майката.

Казах един ден на Иван Вазов, когато излезе книгата му „Люлякът ми замириса“:

— Моля те, приятел си ми. Не се влачи с Елмазова. Не е за тебе. Остави на мене. Аз ще ти пратя момиче-ангел, чисто и здраво дете-българче, което те боготвори и те обича. То работи при мене, в нашата банка. Много те моля, приеми го и удари пръта на онази вещица.

Той така ме погледна, така се обиди. А в банката имахме едно момиче на 26 години, което го обичаше. То бе завършило литература, но пари да живее нямаше, защото и места за учители в София нямаше. Живееше на улица „Раковски“ и гледаше майка си. Обичаше Иван Вазов. Обичаше го стар, а той не разбра това… Той не смееше да търси нови любовници. Плащаше данък на стара, еснафска плахост и стеснителност.

Българинът по начало е стеснителен любовник.

А работата е съвсем проста, господин Памукчиев. Искаш — питай. Ако ти бутне — добре. Като не бутне — сбогом, мило дете. Нямате изядено, нямате изпито. Кажи й: „Мило дете, пак ще те подиря“ — да хвърлиш мост. Натрупай пари, забогатей, стани нещо. Тя сама ще потърси този мост. Но тогава ти ще й покажеш подофицерския и ще й кажеш, че той е за по-млади.

Да знае жената, че има наказание и възмездие на този свят. Жената също трябва да плати данъка си на бога и на мамона.

Красивата жена си въобразява, че светът е създаден само за нея — да иска, да се налага, да владее, да наказва. Но тя е глупава жена. Тя не знае, че като иде човек в кабарето ще види и по-млади, и по-нежни, и по-красиви от нея. Жените за това реват срещу кабаретата — защото те показват там само младост и красота.

Няма омъжена жена, която да пуща мъжа си в кабарето. Такава няма. И няма да има.

Кабарето е чума за красивата омъжена жена. Кабарето е образец на красота и на веселие. А семейната жена е скучна като проповедник и жалка като агитатор на евтино четиво по книжните пазари край Сена… Аз съм ги гледал тия жени от кабаретата, те са чудесни. Кавалерите отиват там, за да се наслаждават на красота.

Иван Вазов също ходеше по кабаретата. Той бе поклонник на красотата, но мога да те уверя, господин Памукчиев, че той не е спал с нито една лека жена — боеше се от венерически болести. Той си имаше винаги в резерв по една любовница като Евгения Марс-Елмазова и си я ползуваше нея. Той бе предан и верен любовник. Той вярваше, че е обичан — смяташе се много красив. А бе просто стеснителен човек. Но за това си имаше и причина.

— Коя бе тази причина?

— Майка му и сестра му. Той живя все под опеката на майка си и на сестра си. Майка му умря чак в 1912 година, а сестра му — пък го погреба. Той не остана никога сам. Освен като изгнаник в Браила и Букурещ.

И какво излезе от всичко това? Един потиснат, смазан мъж. Да се изучава животът на един писател, то е тежка работа. Това е мъчение. Вазов плати данък за своята стеснителност и самота. Докато Алеко бе курварче от класа и ебеше най-хубавите жени на България. Той го тури и на госпожа Мара Белчева от Севлиево. Алеко — Щастливеца бе най-чаровният мъж на София, на България, на света. Алеко бе надарен от бога с хубави черти, хубав глас, забавен хумор. Той пленяваше жените с песните си. Аз го помня — идвал е у дома. Всяка жена бе щастлива с него. Той сипеше шеги, но меки, приятни шеги. Бе кавалер и в мъдете и в перчема. Това бе съвършен мъж, забавен като бог, красив като бог, мил и сърдечен. Аз него съм го имал винаги за образец, за идеал. И всеки, който го познаваше, се радваше да го види…

За него се говореше, че той си проси от всяка хубава жена. И нито една хубава жена не бе му отказвала. Жените дори се биеха за него. С неговата смърт много млади мъже си отдъхнаха. С неговата смърт кавалерството в България се свърши.

Отиде си един гений на кавалерството и на веселбата. Алеко би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спечели изборите, а той щеше да стане премиер. Но умря рано.

Аз го обичах така, както не съм обичал нито един друг мъж. Той те среща с усмивка и ти виждаш един слънчев човек. Слънце грееше от лицето му, от очите му. Защо Вазов не излъчваше такава светлина? Защото смяташе, че плува над света. А Алеко се смяташе обикновен човек. Мил, добър, сърдечен човек. Алеко все се усмихва и все си тананика нещо. Алеко върви и размахва бастунчето си като момче. Спира дечицата, води ги на сладкарница, черпи ги — когато има пари, разбира се. А той бе винаги без пари. Това го знам. Господин Памукчиев, безпаричните кавалери са по-желани и по-обичани от богатите и красиви жени.

Жената с пари търсеше слънчеви мъже, като Алеко. А той явно е влачел и нещо, което е допадало на жените — също като Иван Вазов. Те бяха дарени от бога мъже. Ходили сме заедно на баня. Те бяха чисти, добри, благородни хора, но коренно различни по характер. Алеко бе богът на духовната българска младеж. Той й бе кумирът, а не Вазов. Четох някъде, че бил Иван Вазов. Не е той.

— Алеко не е бил от Вашата, от Народната партия.

— Да, не беше. Той бе демократ, но сътрудничеше на Мир, сътрудничеше на всички, които бяха врагове на Стефан Стамболов. Алеко бе приятел на всички партии, освен на Стамболовата. Тя го мразеше. И той я мразеше. Тя го гонеше. И той я гонеше.

Алеко си отмъщаваше на всички политици и министри като ебеше и дъщерите, и жените им. Той бе най-големият и най-галантният любовник на България.

— Но Вие сте бил младо момче тогава, откъде знаете тези неща?

— Ние живеехме с образа на Алеко още от 14–15 годишната си възраст. За нас той бе кумир, а не Вазов. За нас не друг, а той бе богът на България.

Нямаше човек в България, освен брат му, който да обича Стамболов. Това бе най-гадната и най-омразната личност в София, в България. А младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той й импонираше. Той й даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си — младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири. Хъшовете са намерили своя кумир не в Любен Каравелов, а в Ботев.

След Освобождението младежта живееше без кумири. Младежта трябваше да има идеали, кумири. И намери Алеко. С Алеко бе погребан последният младежки кумир в България.

— Господин Памукчиев, като ученик в гимназията, ти имаше ли кумир?

— Да.

— Кой беше той?

— Кръстьо Белев.

— Кой, кой? (изпуща чашата).

— Кръстьо Белев.

— Кой е той? Не го познавам.

— Писател.

— Какъв писател?

— Български писател.

— Не познавам такъв. Какво е написал?

— Репортажи, стихове, романа „Пробивът“…

(Налива си вино, клати тъжно глава).

— Много дребен ти бил кумирът, господин Памукчиев. Защо ми го каза това? Ти ме разочарова.

— С какво?

— С твоя кумир — той не чини пет пари.

— Но Вие ме питахте и аз Ви отговорих.

(Пие бавно и въздиша).

— Очаквах да ми кажеш „Сталин“, „Будьони“, но да ми казваш някой си Кръстьо, това не го разбирам. Как може да ти бъде кумир един човек, когото не си виждал и не познаваш. Кумирът трябва да се види. За вашето поколение кумир може да бъде един Ремарк, един гений като Наполеон, но не и този Кръстьо. Откъде е?

— Македонец, бежанец, бил е в Съветския съюз преди…

— Олеле, олеле, майко. Срази ме. Победи ме. Убеди ме. Че това ще да е някой дребен, зле платен агитатор на Коминтерна, на Москва, на Кремъл, а не кумир за образец. Сакън. Да не си споменал такова нещо втори път. Кажи по-добре „Сталин“, за да ти повярвам. Кажи Молотов — да допусна, че е така… Ръководители на една огромна страна — това да. Но някой си Кръстю — не.

— Господин Буров, аз съм учил в Севлиево, а не в София.

— Това още повече те задължава да имаш още по-висок кумир. Не е прав Мойсей, като казва: „Не си прави идоли, кумири, не им се кланяй и не им служи.“ Аз се прекланям пред великите умове. Ако бяха ме запитали дали искам да си разменя съдбата с Джек Лондон, с Виктор Юго, щях да кажа „да, да, да“.

Но с гении.

— Кои са били кумирите на света?

(Мисли много дълго, долива чашата, пие, пак мисли. Минава доста време. Аз си отпочивам).

— Кумирите са били според страните различни. В Рим — пълководците, триумфаторите: Цезар, Гней Помпей, Марк Крас, Марк Антоний, Октавиан Август, Сципион Африкански. В Гърция — поетите, писателите, авторите на драми и трагедии — Есхил, Еврипид, Софокъл, Аристофан, но най-вече Омир. В Италия — художниците, скулпторите, поетите, като Данте и Петрарка… В Испания — Сервантес, в Германия — Гьоте, Шилер, в съседна нам Румъния — Михаил Еминеску, велик поет. Но ние, моето поколение, имахме един кумир — Алеко.

— Господин Буров, кой според Вас е кумирът на Англия?

— Нелсън.

— На Франция?

— Наполеон.

— На Испания?

— Колумб.

— На Португалия?

— Албукерке, Васко да Гама, Магелан.

— Но Магелан е бил на испанска служба когато обикаля света.

— Великата нация, господин Памукчиев, никога не се отказва от своите синове, където и да се намират те. Само ние, бедните хорица на Балканите, се отказваме от своите кумири и идеали от младини. Де го паметникът на моя кумир Алеко? Няма го. Де го паметникът на моя кумир от Франция — Наполеон? В центъра на Париж. На Нелсън — в центъра на Лондон. В центъра на София аз искам да има паметник на Христо Ботев. И за него щях да дам едно кило злато — да бъде златна статуята му. Златна, а не бронзова. Но не се направи. Сложиха му един бюст на площад „Възраждане“. Глупаци. Това ли заслужаваше той, това ли?

— Добре, господин Буров, Вие лично бяхте близо пет години на власт в правителството на Ляпчев. Защо Вие като банкер не подехте инициативата? Защо не дадохте пари да се построи такъв паметник?

— Защото това е работа на цялото правителство. А ние в правителството на Ляпчев бяхме хора на интереса, хора на сметката. Хора на бизнеса — ние си гледахме работата. Това е работа не на правителството, а на Академията на науките и на Военното министерство. Те трябва да се грижат за тия неща, защото те разполагаха с пари. Правителствата в България винаги са били бедни и потиснати. На нито едно правителство не са му били в излишък парите, нещо, което го е имало в Испания, Франция и в Англия. Ние сме вечно без пари. Ние вечно имаме дългове — вечно изплащаме полици, лихви, ипотеки, ние сме винаги на „червено“. Салдото ни е винаги отрицателно. Никога не е имало ден в България, държавата да каже: „Днес не дължа нищо.“ Не. Това щастие българинът не го е преживял никога. И затова сме били винаги така потиснати. Ако сега вие успеете да го направите, ще ви поздравя. Но няма да успеете и вие, защото сами сечете извора на богатство и благополучие. Колите селото. Колите селянина. Колите клона, на който седите. Само селото носи богатства на нацията. А нашето село е съсипано от данъци. Сто вида данъци. Аз няма да видя нито един голям паметник в България, като този на Царя Освободител, защото няма да видя и много пари. Паметникът на Царя Освободител стана в най-мирните и най-щастливи за България години — от 1901 до 1911 година.

Създайте такива десет благодатни години и вие ще имате злато в кесията, щръкнало туй-онуй в гащите и самочувствие на Цезар, на Наполеон, на адмирал Нелсън.

— Как ще стане това?

— Как ли? Като оставите селянина да си работи земицата.

— Но Вие само това ми повтаряте. Все това, все това.

— Какво друго бих могъл да кажа. Нищо. При 85 на сто селяни и земеделци, които се хранят от земята, това мога да кажа. Аз знам историята на всички банки в България и те до една, до една са залагали на селския труд. През 1904–1905 година, когато се строяха сградите на Балканската, на Кредитната и на Генералната банки в София, техните маклери, агенти и разузнавачи шетаха из България и разучаваха икономиката й — къде какво се произвежда.

Евреите-търговци схванаха първи, че при наличието на толкова много добитък в България, най-богата и най-доходна ще е търговията с гьон, кожи, вълна, месо. И създадоха картели и корпорации. Забележи, господин Памукчиев, под председателството на българи — акционери. В София изникнаха три кожарски фабрики, в Пловдив — четири, в Самоков, Севлиево, Габрово, Троян, Ловеч — по сто табахни, по стотина-двеста кожари — майстори. Ние в Габрово само имахме две огромни кожарски фабрики, в Русе — една…

— И в Севлиево имаше.

— Знам я — „Света Троица“. Кожарството е доходна работа. То обаче иска голяма прозорливост. Сахтиянът, юфтът, шеврото, гьонът — това са сто качества, сто вида, сто печалби. Който дава гьон — като фирмата „Саламандер“, той ще диктува на пазара.

Нашият гьон е добър, но среден. Той не е световен. Кожата на сивото искърско говедо е прекрасна кожа за световен гьон, но тя няма световни майстори — гьонаджии.

— Къде ги има?

— Във Франция, Белгия, Португалия, Англия, Германия. Ние изнасяме тонове сурови волски кожи, а после купуваме обувки „Саламандер“ с български кожи. Позор. Позор за нас и за нацията ни… Продаваме злато срещу желязо…

— Господин Буров, Вие споменахте, че бихте основали издателство. Какви книги бихте издавали там? Това е интересно.

— О, книги… Много книги бих издал и от всички бих печелил. Първо, бих започнал с най-интересните и най-хубавите книги на Хенрик Сенкевич, като например „Камо Градящи“. През 1920 или 1922 година, тази книга бе издадена от книгоиздателя Шопов, но на много лоша хартия, на много ситен шрифт. Тя се разпродаде бързо, но се четеше много трудно. Книгата трябва да се издава както читанките на децата — с едри букви, с хубави рисунки по тях. Да дават зрителна представа за героите, както книгите на Дикенс, на Юго. В книгата „Камо Градящи“ човек вижда Рим и римската история. След нея, аз бих издал „Кръстоносци“, пак от Хенрик Сенкевич — поляците водят хорото в световната литература. Аз обичам техния Мицкевич, Стефан Жеромски, но най-много харесвам Хенрик Сенкевич. Бих издал романите на Юго, на Дюма-баща, на Балзак, на Мопасан, но не и Флобер. Тъжен автор. Издал бих Джек Лондон, Майн Рид. Бих издал „Дон Кихот“ на Сервантес, „Фауст“, Байрон, Шели, Алфред дьо Вини, Алфред дьо Мюсе. Лично аз обичам френската литература. На нас, на българите, тя ни харесва, както и на руснаците. В световната литература остават само онези, които обичат красотата и човешките чувства — тъга, радост, песен, любов.

— Ляпчев какво обичаше?

— Парите и жените.

— Той е бил стар и грозен на вид човек… Как така жените?

— Мъжете се делят на красиви по душа и на красиви по лице. Той не бе красив на лице, но имаше възвишена душа и жените обичаха това. Още повече обичаха кесията му в пояса, а не в гащите. Защото кесията му в пояса бе пълна, а в гащите — винаги празна. Жена му — Констанца, го изцеждаше като лимон и после го пращаше да се влюбва. Той бе винаги изцеден до край. И пилееше доста пари за млади жени, само за да им се радва, да ги гали. Да му пеят. Предпочиташе балерините и оперните певици. Те никога нямаха пари. А жената без пари ляга с всеки богат мъж. Та ние, богатите, не си губехме времето да дирим жени — те сами идваха при нас, господин Памукчиев. В света на парите това е така естествено, както и това, че капката роса пада на земята. В света на парите, който е и най-хубавият за мене свят, нещата си вървят по своя естествен път. Както работата в полето, на село. След оранта идва сеитбата, след сеитбата — жътвата след жътвата — оранта, след оранта — пак сеитбата. Всичко е равномерно, точно отмерено.

В Народната опера аз настаних едно момиче, което имаше и чар, и красота, и дарба да пее. То бе от Лясковец. Но представи си, господин Памукчиев, поради липса на добро домашно образование, легнало да спи с първия там красавец, който е бил и последният по дарба артист. За това научили директорът и режисьорът, които са я искали за себе си, и я изгонили. Тя се върна при мене разплакана. Аз я попитах имала ли е връзка с някой артист. Мънка, усуква, но призна, че е имала. Каза ми дори името. Пратих веднага един разузнавач от банковото ни разузнаване да го проучи. Оказа се, че той изнудвал любовниците си за пари, че ги водел и ги предавал на други артисти или на богати хора, а той получавал комисионна. Бил сводник. Веднага разпоредих да го доведат при мене.

Довлякоха го. Гледам аз — Аполон. Прекрасно лице, прекрасно тяло, прекрасен глас, прекрасни очи, но сводник по душа. Сводник по сърце. Попитах го:

— Кой е баща Ви?

Излъга ме.

— Сирак съм. Нямам баща.

А той бил копеле.

— Какво работи майка Ви? Къде?

— Тук, в София.

— Имаш ли братя, сестри?

— Нямам.

— Къде живееш?

— Под наем съм.

— Не си ли при майка си?

— Не, на свободен наем съм. По триста лева плащам за стая.

Позвъних в негово присъствие на директора на Народния театър и поисках сведения за него, но така, че да чува всичко.

Директорът ми каза, че майка му е била първата проститутка на София, а баща му е в Софийския централен затвор, съден за убийство и въоръжен грабеж. Той е бил осиновен като дете от семейството на барон Гендович. И барон Гендович му е помогнал да влезе в театъра, в операта, в изкуството. Позирал е на художници да го рисуват, облечен като римски пълководец, с шлем и туника…

Той, нахалникът, се облещи насреща ми.

— Кой сте Вие, та ще се интересувате от мене? Защо ме доведохте тук?

— Да ти предложа, казвам, работа. Имам нужда от тебе.

— За какво?

— Да те пратя по дяволите… Да ги съблазняваш. С красотата си.

Не ме разбра. Пак попита:

— Защо съм Ви. Какво искате от мене?

— Ей това — казах аз. Замахнах и го пернах през устата, та се катурна на земята. — Аз имам тежка ръка. И където ударя — повалям…

Той заскимтя. Сритах го и го изправих… Дадох му ултиматум да бяга от София, да се пръждосва или да му мисли.

И той наистина избяга. А на моята позната от Лясковец й заявих да се пръждосва и тя, откъдето е дошла. И оттогава възприех за свое житейско правило да помагам на чужди хора, но не и на свои. Защото своите хора така могат да те злепоставят, както никой друг. Своят човек е опасен човек. В банковото дело, господин Памукчиев, има правило — пари на свои хора, на свои роднини, на свои сватове да не се дава — никога, никога, никога. Никога да не се влиза в преговори или сделки с тях.

— Защо?

— Защото кавгата е неминуема. Фирмите също отбягват да работят с роднини. По-добре външни, непознати хора, отколкото свои. Гениални да са — гони ги. Прекрасни специалисти да са — махай ги.

Началникът трябва да бъде началник навред и да му се говори само на „Вие“. Не „вуйчо“, не „чичо“, а „Господине“.

Човек никога и на никого не бива да позволява да му говорят на малко име.