Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (3)

Жената на Буров дойде при нас откъм кухнята и ни донесе сладко от дюли — в малки, стъклени чинийки и по чаша вода. Буров изпи първо водата, после започна да яде сладкото. Аз го попитах защо прави така.

— Защото преди сладко винаги се пие вода. Това усилва двойно повече удоволствието от него. Аз обичам когато ям или пия, да изпитвам максимум удоволствие. Виното трябва да е червено, да искри в чашата. Чашата трябва да е от кристал и да звънти. Виното трябва да е студено, да щипе… Сладкото от дюли е царят на всички сладка. Обичам го от дете. В Лясковец някога майка ми вареше по десет вида сладка. И ги даваше с мярка — по лъжичка на три дни.

— Не всеки ден?

— Не. На три дни по една лъжичка. А ние, децата, умирахме за сладко. Сладко се даваше само при голям успех, при голяма работа.

Майка ми — като добра българка, бе добра педагожка. Тя искаше да работим свръх сили и плащаше оскъдно.

Българинът, като му дадеш много пари или много ядене, се забравя.

На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят.

Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него.

Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.

Ето защо нас, децата, баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия. „Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте.“

Това бе нашето възпитание. И ние с брат ми, със сестрите ми ядяхме по малко.

Иван Вазов, между нас казано, господин Памукчиев, умря от преяждане. Той се хранеше на обяд в „Юнион клуб“. Даваха му храната с петдесет процента намаление, по изключение, а после си дояждаше в къщи. Той бе пестелив човек, но много ядеше, много. И това го погуби. Ако имаше жена като мене, тя щеше да го възпира. Ето, моята жена има сега десет буркана със сладко от дюли, а ми праща двайсет грама. Не повече. Защото е умна жена и знае човешката лакомия. Тя няма край. Лакомията е бич божи за човека.

Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя. Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.

Ето, това го запишете и го подчертайте. Човек не става свиня само тогава, когато си слага юздата сам. Трябва да става от софрата тогава, когато му е най-сладко ястието.

Българинът не си знае мярката. Ако ебе, ебе до припадък. Ако пие, пие до напиване (но на чужда софра). Ако яде, облизва чинията си.

Само българи съм виждал в Женева, в Обществото на народите да си облизват чиниите.

Помня на един прием бяхме поканени от румънеца Титулеску. По случай някакъв техен национален празник (Мамата им влашка, бяха много по банкетите и по мурафетите. За щяло и не щяло свикваха пресконференции и даваха банкети). Та там видях Титулеску само да докосва чинията. Яде му се, но не яде. Пие му се, но не пие. Продава чалъми. Аз не можех да го понасям и му казах на френски:

— Домну ле, Титулеску, защо така? Гладен сте, а не ядете. Пие Ви се, а не пиете. Пуши Ви се, а не пушите, по жени не ходите (той беше евнух, скопец). Кога ще живеете?

А той ми отговори само с тези думи:

— Аз ще живея в поколенията, в бъдещето на народа си.

Гледай го ти, влахът му с влах. Изтръпнах. Едва не изпуснах чинията си. Той стана важно и отиде при Боне, при френските си гости. На мене ми обърна гръб. Смяташе се велик политик. Прав или крив, този човек бе възпитан да стане велик.

— Стана ли?

— Разбира се, не… Велик се става с велики дела, със световни събития.

— Добре, кой според Вас е велик?

— Велики хора за мене са тези, които са обърнали или объркали света, като вашия Ленин, като Дантон, Робеспиер, като Марат, като Александър Велики. Аз може да презирам Ленин, но това не му пречи да е велик. И ако сега съм под домашен арест тук, дължа го на неговия гений, а не на вашата народна милиция (смее се). Това са парадоксите на историята. Де го чукаш, де се пука. Ленин чукнал в Санкт Петербург, а ехото отекнало в България на 9 септември. А сега иди, че я разбери…

Но това са световни катаклизми, които само световни умове могат да ги разберат. И да изпитат ласките или ударите им.

Вие, комунистите, господин Памукчиев, правихте заговори от 9 юни досега, но не падна властта.

Правихте атентати — не падна властта.

Писахте списания и вестници — не падна властта.

Пръскахте позиви. Убихте генерал Луков, полковник Пантев — не падна властта… Не дойдохте на власт. Но като се показа онзи, с големия калпак — Толбухин — и властта падна и вие дойдохте на власт.

— Значи, трябваше да чакаме, така ли?

— В живота нищо не се чака. В живота вакуум няма. Всеки се бори. Всеки се стреми към нещо. И вие не чакахте, но трябваше да се роди онзи с мустака и с калпака, че да дочакате властта. Без Русия вие сте нула. Ще ви пометат за два часа.

— Кой?

— Офицерите. Те са тридесет хиляди, вие сте три хиляди.

— С нас е народът.

— Глупости. Народът е с всеки, който държи калъча.

— Ето, тази заблуда Ви докара дотук, господин Буров.

— Охо-о. Искате да поучавате мен, Буров, Вие младокът. Не така, не така, господин Памукчиев. Не разсъждавате както подобава на човек на 23–24 години. Вие забравяте, че на Вашата възраст Наполеон е бил вече генерал и е превзел Тулон от англичаните. Не е позволено на човек като Вас да разсъждава като дете. Вие ли познавате народа или аз? Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът.

Ако на 7 септември Цанков бе взел властта, сега вие щяхте да лежите в земята или в гората.

— С кого ще я вземе?

— С армията.

— А защо не я взе?

— Защото видя онзи с мустака и онзи с калпака на брега на Дунава, на два разкрача от Силистра и Видин. Затова Русия ни смрази. Русия ни парализира. Сталин ни респектира. Това е истината. Има една змия, която се нарича анаконда, друга — боа, друга — питон. Тези три вида змии парализират жертвите си само с погледа си. С вида си. Русия така ни парализира и ние замряхме. Ето, това е истината. Не си правете илюзията, че сте били сила. Вие никога не сте били сила.

— Имахме 31 депутата в парламента през 1931 година…

— Които Мушанов изгони през 1933 година.

— Значи народът ни е избрал…

— Защото бе стопанска криза и България потъна в борчове. Затова ви избра. Причерняло му бе на народа от дългове, глад и болести. Народът се лута. Народът чака някой да го поведе и да му каже „свободен си“. Народът иска да счупи жегъла.