Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (16)

— Когато Стамболов падна, в нашата история изгря една нова звезда — Константин Величков, достоен за историята ни човек, като Панайот Волов. Той единствен в нашата история се отказа от министерския си пост в полза на Иван Вазов.

Константин Величков, знаеш го, чел си нещичко от него. Та този човек, до падането на Стамболов, гладуваше в Италия, работеше за хляба, но на 19 май 1894 година научава от вестниците, че Стамболов е паднал на 18 май и че князът е приел оставката му, и се завръща.

Той бе сладкодумец, гений на сладкия лаф.

Както аз съм роден за оратор, а не за писател, Вазов за писател, а не за оратор, то Константин Величков бе гений на приятната разговорка.

Тъжен да си — ще те утеши. Умря дете на Стоилов. Той отиде при него, заплака заедно с него и започна да му говори.

Бе толкова чаровен събеседник, че жените смятаха за чест да седнат в неговата компания. И досега пазя в портфейла си телеграма на Фердинанд до Константин Величков, за да ми напомня, че когато човек бяга от късмета си, сто ангела да го възпират — не могат го спря.

Княгиня Мария-Луиза издействува да бъде назначен Константин Величков за неин съветник и компаньон.

А той бе хубав млад човек тогава. Как му завидяха всички. Но пламна му келят да става министър.

— Каква е телеграмата?

— Помня я наизуст и ще ти я кажа, господин Памукчиев.

Константин Величков, като се връща в България и бива назначен за съветник, праща на княза във Варна, в Евксиноград, благодарствена телеграма. И князът му връща друга: „Ще ми бъде приятно да ми бъдете винаги съветник.“ Това „винаги“ значи много. То значеше да бъде вечно край двореца и да си гледа живота, но Величков пощуря да става министър. Какво го наскачаха дяволите, не знам, но се побърка на тема „министър“, „депутат“, „политик“.

Аз му се чудя и сега. И майка ми, и баща ми му се чудеха.

Чичото на Константин Величков го срещнал в Татар Пазарджик, набил го с бастуна си и му казал:

— Да си налягаш парцалите. Политиката не е лъжица за твоята уста.

— Не, ще се кандидатирам.

— Недей бе, чичовото. Не се трови, не се съсипвай. Имаш си занаят, рисувай си, пей си, свири си, пиши си. Гледай какво правят умните хора. Който няма занаят, само той става политик. Който си има сигурна професия, гледа си хляба и заплатата.

И пак върти бастуна, и пак го бие. Но оня не дозема и се кандидатира за депутат в Осмото народно събрание.

Скита по селата, държи речи, кара се с профаните, а в двореца го чакат да ги забавлява, да им свири с китарата, като тебе, да им пее. Но той държи речи, снове из Белово, Миненкьово, Синитево, Огняново, снове към Три водици и иска да го изберат. И го избраха. И го закопаха с това. Хвърли се в борбата и когато д-р Константин Стоилов състави кабинета си на 9 декември 1894 година (става дума за втория му кабинет, защото първия той го състави на 19 май 1894 година), го назначи за министър на… Чакай, чакай, сгреших… Стоилов го назначи още в първия си кабинет, на 17 септември 1894 година. Точно така — за министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Точно така. Той замести Григор Начович. Начович излезе, той влезе. И като стана министър, съвсем се побърка.

Толкова хубав и нежен човек бе, но загрубя, погрозня, изгуби нервите си. Изгуби съня си, а спеше като ангел. Живя известно време у нас, докато се ожени.

— Кога се ожени?

— Ожени се на 5 октомври 1894 година. Точно 18 дни след като стана министър.

Баща ми му каза:

— Защо не се замислиш защо не те взе по-рано тази жена, ами изчака да станеш министър, че тогава те взе. Зарежи я.

Не го послуша.

Поканиха го у дома на обяд. Дойде. Майка ми го запита:

— Коста, защо стана министър? Защо напусна двореца бе, човеко? Хората дерат със зъби и нокти да отидат там, да получат по една министерска заплата, а ти депутат, министър, защо? Там щеше да вземаш повече.

А той отговори:

— Госпожо, не знаете какво значи това политическа краста. Да те засърби, да те заяде. Няма спасение. Както крастата се лекува с мас и сяра, така и депутатството и политиканството — със сопа, с нож, като Стамболов, или с ритници… Това е.

Баща ми, който искаше да ме посвети от млад в политиката, го извика в общата стая на приказка, и му каза:

— Коста, имам чудесна идея за тебе. Аз ще те подкрепям винаги и можеш да разчиташ на мене и на банката ми, но искам от тебе да останеш в двореца. Да си гледаш живота. Ти си болнав, слаб си. Там ще си отпочинеш, ще се развличаш.

А той му отговори:

— Не мога. Аз искам да изгоря в политиката и в живота, а не да мъждукам. Или ще създадем истинска демокрация в България, когато умните и интелигентните хора ще ръководят честно народа, или ще напусна. Но чак когато се уверя, че нищо не може да се промени, чак тогава ще подам оставка. Но трябва да опитам. Режимът на Стамболов поквари България. След седемгодишна тирания, нужна е свобода и демокрация.

— Коста — каза баща ми, — свобода и демокрация може да има само в богатите страни, с големи златни залежи, като Америка, Англия и Франция. Само там, никъде другаде. Грам злато се равнява на крина жито. Колко крини жито трябва да произведем и да продадем, за да купим кило злато. Хиляди крини. Моля те, недей. Ние сме беден народ, а у бедните няма демокрация.

— Ще има.

— Няма да има. Демокрацията е лукс на богатите.

— Не. Демокрацията идва от „демос“ — народ. Народът и държавата ни имат нужда от демокрация.

Беше болен на тема демокрация, свобода, равни права, равни възможности, художници, писатели, поети, изкуство. Това бе неговият свят. И този свят излиня и умря пред очите му. След това стана министър на просветата — във втория кабинет на Стоилов (от 9 декември 1894 година до 26 август 1897 година). Помня този ден. Бе жега, мараня. Дойде у дома унил, отпаднал и болен.

Бяхме срязали една голяма долнодъбнишка диня, леденостудена. Държахме ги в мазето. Имахме и ледница.

Седна на масата. Баща ми му подаде най-големия резен със „сърцето“. Една жълта диня, със ситно семенце… Чудо. Захар. Топи се в устата. Хапна, остави резена и заплака.

— Имахте право — каза той. — В България демокрацията е невъзможна. Направих всичко, което можех да направя — и в училище и в изкуствата — нищо не излезе. Народът на село си гледа земята, хората в града си уреждат как да е живота, само ние, интелигентите, си въобразяваме, че правим нещо. Повиках Иван Вазов да ме замести в министерството. Той ще бъде министър на просветата.

Ходеше като лунатик. Спираше при децата и ги гледаше с часове как играят. Първата си заплата, която получи като министър, я раздаде на срещнатите деца, по левче. На всяко дете — по левче.

Петстотин ли, деветстотин ли златни лева — колкото е получил, поискал ги на сребърни левчета. И който срещне: „Ето ти, мило детенце, иди се почерпи…“ „Ето ти, просяко, пий една чаша вино от мене…“

Този ден децата бяха най-щастливи. Но през 1897 година стана незапомнено наводнение и България стана просякиня. Бедствие страхотно. Реките завлякоха мостовете. Правителството изпадна в криза. Първата голяма стопанска криза на България, причинена от бедствие.

Величков не бе поканен вече в двореца и умря след десетина години. Беше млад човек, хубав човек, но като Алеко — неудачник в живота, идеалист. Те двамата с Алеко доказаха, че в България не може да има демокрация, защото няма пари за хляб. Демокрация има там, където народът е подсигурен, където има хубав поминък и сигурен живот.

Древна Елада и Рим са непознати за нас като държави. Ние познаваме Англия и Франция като велики колониални страни. Но ако им се отнемат колониите те ще въведат такава Брутовска диктатура, каквато светът не помни. И гордите англичани ще станат зверове. Холандия и Дания, които също имат колонии, ще бъдат на същото положение. Светът иска да се плати твърде скъпо за този лукс — демокрацията.

През 1931–1932 година депутати-комунисти в Народното събрание говориха, че имало терор в България. Че имало жесток терор и гонения. Как да няма като в България имаше половин милион безработни — не слагам селяните в това число. Плюс половин милион полубезработни — станаха цял милион. Господин Памукчиев, вие, комунистите, ще направите преоценка на много свои догми, но аз няма да ги чуя, няма да ги видя. Вие ще осъзнаете, че едно е сладката теория, а съвсем друго — грозната практика.

Исус Христос, най-големият идеалист, да дойде на света, и той ще хване камшика, щом пипне властта.

Той вече го показа в храма. Щеше да го покаже и после. Всеки народ има шест месеца любовен период след преврат или промяна — като Стамболовата. Шест месеца нежен, демократичен, свободен период. След това идва разочарованието. И в тези шест месеца се правят избори.

— Защо в тях?

— Защото опиянението не е още преминало. Мине ли, ах, мине ли това опиянение, настъпва отрезвяване. Всеки се озърта, всеки се пита: „Аджеба, какво стана? Каква излезе тя? Че тези, дето си бяха добре преди него и дето се наредиха през миналата власт, сега са пак на власт и имат всичко — пари, служби, връзки, заплати, богати роднини… Те се крепят. Те се пазят един друг, а аз, какво правя аз? На кой пръч да дърпам мъдете, за да пия мляко? Няма мляко… Няма служба — службите отдавна — отдавна са заети от новия режим.“

Настъпва отчаянието и народът гласува за противната партия, дори за сваления диктатор, като Стамболов.

Знаеш ли ти, господин Памукчиев, че в деня на погребението му се втурнаха стотина млади хора с брадви и с топори — да прекатурят погребалната колесница и да насекат трупа на Стамболов. Полицията на Стоилов ги отпъди. Те се нахвърлиха върху нея. Стоилов, гоненият от Стамболов Стоилов, трябваше да брани диктатора Стамболов. На гробищата сцената се повтори. Пак се втурнаха и размахаха брадви и сопи, изпобиха народа. Искаха да направят трупа на парчета и да го хвърлят на сто страни, но полицията пак ги прогони.

И този народ, толкова ожесточен, пак даде 30 на сто от гласовете си за Стамболовата партия.

Друг е въпросът колко скри властта и колко обсеби — както на всички избори. Това е положението — в бедна държава демокрация не може да има.

Това бе най-грозното погребение в България, което съм гледал. Майката на Стамболов бе там. Върви, върви и плаче. Жена му там. Води дечицата си — двенки момченца. Там бе и баба Иванка Ботьова, майката на войводата. Там бе и Алеко Константинов, вървяхме един до друг с него. И той — смутен, объркан, натъжен. В България политическите страсти са опасни.

— Защо?

— Защото са страсти за власт.

— И за чест.

— Няма чест — има власт.

— Алеко се е борил за чест.

— Затова убиха и него. Всяка борба в България е само за власт и за пари. Друга борба няма.

— За име. Вазов се е борил за име.

— Щом се е борил за име, защо прие да стане министър?

— Да прокара своята линия, своите разбирания.

— С министерски декрети нищо не се прокарва — това го знам, защото три пъти съм бил министър. Това е енигма, загадка и фикция. Властта е реална само тогава, когато има много пари. През 1908–1911 година България имаше пари и това бе единствената заслуга на Малинов. Ако в България бяха дали властта на Янко Сакъзов, на Малинов и на Алеко Константинов, те можеха да направят демокрация. Никой друг. Янко Сакъзов написа една великолепна книга, наречена „Българите в своята история“ — най-хубавата наша историческа книга. Чел ли си я, господин Памукчиев?

— Не.

— Трябва да я прочетеш.

— Хубава ли е?

— Най-хубавата история на България и на българите.

— Но той е социолог, а не историк.

— Стига с тая модерна дума „социолог“, социология. Разбирате вие, младите, сега от социология. Социологията е велика наука, за световноизвестните умове. Янко Сакъзов е преди всичко историк.

— Не съм чувал…

— А чувал ли си нещо за книгата му „Поглед върху новата история на България и мястото на българските социалисти“?

— Не. Кога излезе тя?

— През 1906 година.

— Какво представлява?

— Исторически преглед на българската история и на социалистическото учение. Но вие, тесните социалисти, сте с капаци на очите и освен книжката на дядо си Благоева — „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ — друго не четете. Или пък „Кратки бележки от моя живот“ и „Българското Възраждане“. Това роди той и още рой статии, пръснати на много места. Благоев е умен македонец и пръв схвана психиката на българина — това, че българинът обича диктатурата.

— Защо?

— Защо ли? Защото отхрани партията, която да го храни. Имаше три-четири хиляди партийни членове, по 10 стотинки членски внос на месец — ето ти ги 400 лева. От тях 200 лева за него — за водача, останалите — за общата каса. И така години, години…

— Той е гладувал. Имал е четири деца, болни, гладни…

— Ти ми го казваш, ти, хлапето, на мене, който го познаваше лично и него, и жена му. Те бяха гимназиални учители, но ги уволниха. И тогава се заловиха за издателското перо. Който се хване с това перо, той не умира гладен. Ако не тече — капе, но капе и има хляб. Не отричам — голям българин е, но Янко написа две големи исторически книги, а не дядо ви Благоев.

— Вие го мразите. Затова говорите така.

— Не го мразя. Но разгадавам ходовете му. А те са опасни ходове.

— Защо?

— Защото години наред дядо ви Благоев, драги ми господин Памукчиев, ставам вече строго официален, защото започваш да спориш с мен на хъс, на нож — е водач на вашата партия. Ще ти кажа една болна истина — Сталин е на власт от 1924 година досега, това значи 22 години. Стамболов бе диктатор 7 години, а Димитър Благоев бе водач на вашата партия от 1891 година до 1924 година, когато почина. Точно 33 години той води вашата партия. Това не ти ли говори нещо?

— Нищо не ми говори.

— Как така нищо? Той, дядо ти Благоев, всяка година свикваше конгреси и те го преизбираха за водач.

— Заслужил е.

— Не, не е заслужил, а си го е подработил. Той нарочно се облягаше само на три-четири хиляди редовни членове и те знаеха само него. Българинът се поддава на обработка отгоре. Това е факт. И ние знаехме това. Славянинът не може без вожд. Селянинът е податлив на диктатура. От 1891 година до 1924 година Димитър Благоев бе на върха на пирамидата. Стамболов за 7 години се провали. Стоилов за 5 години фалира като политик и падна на 18 декември 1899 година… Не, на 18 януари 1899 година, когато бе умряла вече княгиня Мария-Луиза. Да, точно така. Аз съм цар на датите.

— Вие обаче не казахте нищо за Фердинанд. Той управлява 31 години, син му — 25 години…

— Те не са били министри. Те могат и сто години. Но министър се излага за две-три години, не повече.

— Откъде съдите?

— От световната практика.

— Но според Вас, какво трябва да се направи, за да не се излага министърът?

— Казах — да се въведе имуществен ценз. Богатият не краде. С редки изключения. Трябва да подпише декларация, че хване ли се в кражба, а също и в злоупотреба с властта за лични облаги, ще бъде застрелян, така, както разстреляха в Гърция през 1922 година генерал Гунарис. Той започна войната против Турция и Кемал Ататюрк и я загуби. Но загуби и главата си.

В света на парите, господин Памукчиев, няма милост, няма прошка. Човек все трябва да плаща с нещо за всяка своя грешка, заблуда или политическо заблуждение. Или с главата, или със свободата, или с имота си. Ненаказан политик не бива да има. Който пръв създаде прецедент за беззаконие, да се разкъсва на четири коня.

Първото беззаконие ражда второто. Второто — третото, и тръгва вече…

— Тогава защо никой не е обесен в България за кражба?

— Защото този, който идва след него на власт, не е сигурен за себе си, че няма да открадне и той.

— Защо?

— Защото той е обещал служби на тези, които са му организирали избора.

— И те чакат, така ли?

— Да, чакат служби, пари, жени. Чакат дипломатически служби. И чужбина… И крадат, лъжат, убиват. Става така нареченият Балкански кръговрат на властта — стани ти, да седна аз. Лапайте, момчета, докато сме на власт.

— И Вие сте уверен, че ние, комунистите, ще повторим тези неща?

— Абсолютно съм уверен.

— По какво съдите?

— Знам законите на живота и на властта.

— Тя няма закони.

— Всяко нещо на този свят се движи по закони. Земята — по законите на Вселената, човекът — по законите на живота. Беглецът от затвора трябва да граби, да убива, за да яде, да се скрие. Постникът Свети Иван Рилски му е намерил другояче колая — скрива се в гората, бере гъби, яде охлюви, убива сърни и елени, а минава за праведник. На мен ли тия бе, чичо Иване от Бобошево? На мене ли. Имал си си лък и стрела, имал си колчан със стрели и… бой, бой на сърни и елени. Убиеш един елен, одереш му кожата, изядеш му месото, накачиш го по букачките през зимата и си готвиш, и си хапваш. А народът те смята за светец. Както и вие смятате за светец вашия бог Сталин. А и той е човек, и той има болни зъби, и той яде, пърди, пие, псува и ебе на поразия, като всеки южен тип. Само на мене не ми продавайте вашите свети заблуди и любоугоднически измислици. Аз съм човек и съдя за хората по човешки. Сегашните ви управници и те са хора със сто дефекта. Имате един нов кумир — Димитров, Георги Димитров. Но вие забравяте Втората божа заповед, която казва: „Не си прави идоли — кумири. Не им се кланяй и не им служи.“

Това е най-великата заповед. Ако няма кумири и заблуди, човечеството ще гледа трезво на нещата. Моисеевите скрижали го казват: „Нямай идоли — кумири.“

— Това не е кумир, това е уважение.

— Уважение от непознаване на историята. Няма случай властник да не се е изложил за пет години. Няма. И вие след петата година ще обърнете колата и ще промените кумирите.

— Защо?

— Защото ще видите, че не могат да ви водят. Кумирът, както Наполеон, трябва само да побеждава. Разбият ли го веднъж — дига бялото знаме и се предава.

— Ние няма да го вдигнем, защото ние се учим от историята.

— Не личи.

— Как да проличи?

— Обявете на народа, че на всеки две години ще сменяте кметовете и на четири години — парламента. Че вие, с вашата изборна машина, няма да заблуждавате народа и да печелите изборите, както в Русия — с 99 наето. Такова нещо няма в света. Винаги има максимум 55–60 на сто, при пълна свобода, но и при манипулации на урните. Истинският успех е бил винаги реален, както на 21 юни 1931 година — 77 демократи, 76 земеделци, 8 ВМРО, 31 комунисти. Широките социалисти имаха 25 000 гласа и нещо, и получиха 5 мандата, за разлика от ВМРО — 8 мандата. Вчера, мисля, сгреших — казах ти пет, но не са пет, а осем мандата.

— Как го съставиха кабинета тогава, помните ли?

— Има си хас да не помня. Министър-председател стана Александър Малинов, Никола Мушанов — на вътрешните работи, генерал Кисьов — на войната (зет на генерал Тантилов), земеделецът Георги Йорданов — на благоустройството, Димитър Гичев — на земеделието, Муравиев — на просветата.

— И той ли стана министър на просветата?

— И той.

— Защо той?

— Не знам. Но надали е имало друг пост за него, мнимия роднина на Александър Стамболийски. Той с това, че е бил роднина на вожда на БЗНС, спекулира цял живот. А е кръгъл глупак. Дърво. Свиня… Предаде роднината си на 9 юни, предаде го с вързани ръце, а след това със същите тези ръце се прекръсти и каза: „Боже, прости ме. Сгреших.“ Това е истинско политическо говедо, което само България може да отхрани и да отгледа. Той доказа, че в България най-негодните хора стават министри на просветата, а най-способните — директори на полицията или министри на вътрешните работи и народното здраве. Как е при вас сега, не знам, защото не познавам вашия министър. Аз знам министрите на просветата — те след Иван Вазов бяха говеда и говеда си останаха.

Бяха серсеми, и техният серсемлък отрови душите на дечицата. Ние, българите, след Иван Вазов не сме имали умен министър на просветата.

— Богдан Филов.

— Той пък беше говедо на куб, не на квадрат. Животно. Забрани през 1942 година да се чествува Свети Свети Кирил и Методи. Това човек ли е? Българин ли е? Не, говеда са и говеда ще бъдат, защото учител е велико нещо, а министър на просветата е долно нещо.

— Защо сте така жесток спрямо Филов, господин Буров, защо е тази злоба и омраза?

— Защото той обиди не само мене. Той обиди България, българина.

— Как?

— Като забрани да се празнува 24 май — най-дивният, най-хубавият български празник, казах го вече два пъти. Това, което се пее на 24 май: „Върви, народе възродени“ — това е химнът на България. Ако питат мене, господин Памукчиев, аз бих избрал за химн на България тази песен или „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми“. Тези са вечните песни на България, а не „Шуми Марица“. Тя е стар виенски кабаретен шлагер — музиката й е взета от този именно шлагер. Но „Върви, народе възродени“ — това е душата на българина, това е въжделението на българката, това е велика песен.

А той, Филов, отряза — „Не“ и край. Кой ще го уважава него? Филов и Муравиев са двамата най-омразни за мене политици. Неудачници в живота. Неудачници в политиката. Когато човек гледа през очите на вековете, той не се лъже никога. И аз сега гледам през очите на вековете и виждам, че от България и от българина ще остане само най-чистото и най-хубавото в неговата история — ще останат Тодор Каблешков, ще остане Панайот Волов, ще останат Христо Ботев и Васил Левски, ще остане и Георги Бенковски с крилатата си хвърковата чета — това е духът на българина, българинът на кон, българинът в дружина. Бенковски предугади душата на българина — той обича коня и без коня не се чувствува велик.

Аз дадох на времето помощ, пари, да се засили конезавода в Шумен и конезавода „Княгиня Клементина“ в Плевен. Аз подпомогнах нашата конница, но тя не намери време да покаже силата си, както при хан Аспарух. Но това е друга тема.

В историята на народите, премиери като Филов са много. Герои като Ботев и Бенковски са малко. Но онова, което е пленително и силно, това е подвигът на Панайот Волов — да се откаже доброволно от голямата си власт в полза на по-дейния, по-талантливия, по-способния. Ето измерението на България и на българите, ето какво трябва на България и на българите — хора като Панайот Волов. Да, точно това й трябва, господин Памукчиев.