Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sl.slavov (2011)

Издание:

Михаил Топалов-Памукчиев. Срещи с Буров

Редактор: Петя Петрова

Художник: Кремен Бенев

Художник-редактор: Скарлет Панчева

Технически редактор: Донка Алфандари

Коректор: Адриана Коева

Формат 84/108/32

Изд. коли 14 Печ. коли 12 УИК 11,75

Подписана за печат 26.XI.1990

Излязла от печат 20.XII.1990

31/23231/0626-40-90

Цена 6,80 лв.

Отпечатана в ДП „Балкан“ — София

Издателска къща „Интерпрес 67“

История

  1. — Добавяне

— Приказваме за демокрация, за работа, за свобода. Демокрацията е голям лукс, господин Памукчиев. Много голям лукс. Тя, демокрацията, е цвете, което вирее само на богата, плодородна почва. Не на камънак, не на пущинак. Демокрация в Африка няма. Пустинята ражда пясъци и камъни. Тя не ражда хляб.

Демокрацията расте при хляба. Има демокрация там, дето хлябът е по-мек и по-дебел — като в Англия и Франция, в Америка и Чехословакия (до 1930-та година).

— Защо слагате демокрацията в Чехия до 1930 година?

— Защото Чехия, Чехословакия, това бе едно щастливо дете на фортуната. Чехия създаде индустрия с помощта на Австро-Унгария. Тя успя да забогатее. А там, където има кесия пълна със злато, има и демокрация. Създават, се партии.

— Богатият ли ги създава?

— Богатият. Той разрешава на бедния да си създаде и той една партийка като вашата, комунистическа партийка. До 1917 година тя бе само две-три хиляди души. След това набъбна, нарасна и през 1919 година, на изборите, взе над 40 мандата. Вкара цял взвод депутати в парламента. Но след революцията в Русия. Богатият човек търпи съседните нему партии и партийки, за да балансира с тях, като жонгльора. И ако си въобразявате, че ще станете силни и властни без пари, дупе ви лъже. Какво правеше Рим като завладее една държава — първо й взема сина на вожда за заложник, второ — слага ръка на касата на вожда, трето — взема оръжието, четвърто — оставя народът да се управлява сам — по неговите си закони. Да се бие, да се коли — негова си работа. А какво ще направи вожд с вързани ръце, вожд без пари, вожд, чиито син е при римляните — яде и пие със синовете на сенаторите. Има слуги, слугини, има пари в изобилие. Вземат от парите на бащата и му дават да разполага, но от касата на Рим. Той знае, че Рим го учи, Рим го пои и му води матрони. За него Рим става майка. Става касиер. Става банка. А демокрацията иска пълни кесии и пълни банки с пари. Тя не ще вестници. Тя не ще празни приказки.

Петко Рачов Славейков през 1879 година е бил най-големият оратор на света, но не създава партия. Не създава демокрация. Създава я Петко Каравелов, богатият син. Чорбаджийският син. Човекът, зад когото стои зестрата на жена му и капиталът на дедите му, на народа му. Как се създаде нашата Народна партия? Пак така — от богати хора, от хора с много пари. Малко пари правят малко нещо. Многото пари — много нещо. Испания ограби Америка, но не създаде демокрация. Защото Англия й взе и парите, и колониите. И тя създаде демокрация. Вие, младите хора, господин Памукчиев, трябва да четете историята откъм паричната й страна, откъм икономическата й основа. А не от политическите й изводи. Те са глупави и наивни. Те не показват това, което е. Показват Хан Крум, че отсякъл главата на император Никифор, защото не щял мир — „не щеш мир — на ти секира“. Основата е друга — чисто икономическа. Никифор нахлува с огромна войска, опустошава България, ограбва стада, земи, всичко. Влиза в Плиска и задига ханската съкровищница. Взема златото на хана. Крум побеснява. Дига народа. Прави засека на императора и му отсича главата. Взел ли си е златото? Не, разбира се — награбеното се праща веднага в Цариград. То не се носи. То се пренася бързо, светкавично. Крум е водил първата светкавична война в света. Той прави светкавичен удар, защото е нямал друг изход. Трябват му пари. Без пари държава не става. В света големите държави са и големи стопани на златни рудници и златни мини. В България, мина „Злата“ зад Трън стана притежание не на гърци и сърби, а на англичани. Жалко, най-хубавата мина бе тяхна. Защо ние не я взехме — защото онези надушват първо златото, второ — въглищата или петрола, и трето — земята. Земята на България няма злато.

— Не е проучено, господин Буров.

— Проучено е и още как. През 1918–1919 година, докато бяха у нас френските, италианските и английските окупационни сили, какво правеха? Проучваха — за злато, за сребро, за въглища, за нефт. Дупчеха земята. Търсеха, но не намериха нищо. И си отидоха разочаровани. В Сърбия те намериха много мед, а у нас — малко. Тук-таме. И то на отделни гнезда. Ние нямаме залежи от нищо, освен от суров, необработен човешки труд. Трудът, трудовото възпитание на човека, също подлежи на обработка, както диаманта. Който и да е диамант трябва да се шлифова, за да стане по-красив, по-скъп. Трудът на българина, особено на работника, е скъпо платен труд. Той трябва да се шлифова.

— Как?

— Като се въведе германската система на труд.

— Каква е тя?

— Като застанеш на мястото си, да работиш 8 часа като машина. Без засечки. Без приказки. Без отклонения на мисълта. Селянинът защо не става добър работник? Защото на него съзнанието му не е в машината, а на нивата. Той работи гайки или зъбни колела, а мисли за нивката си, за земицата си, за кравката си. Този не става работник. Той трябва да е пролетарий по дух и да знае, че няма нищо друго, освен две ръце и работа, но работа, плащана от друг. Демократично е да се дават права на човека, на селянина, на работника. Но не е демократично човек да не осъзнава и своите задължения. Правата и задълженията на демократичния човек вървят заедно, като два коня, като два вола, впрегнати в една кола.

Петко Каравелов пръв нарежда да се въведат еднакви униформи за всички ученици, във всички средни училища — да няма разлика в облеклата, да има демократичност, т.е. равенство. Българинът все търси равенство, но го няма…

— Защо го няма?

— Защото равенството на света е една фикция. Равенство не е имало и няма да има. Свобода ще има, но равенство няма да има.

— Но коя е причината според Вас?

— Не една, сто хиляди са причините. Трудолюбивият селянин става сутрин в два часа, като баща ти, и отглежда добитък. Отглежда, примерно, крави, волове, бикове, коне, породисти коне. Друг пък спи, мързи го да стане и разчита само на пашата, на пастирлъка си — така отглежда добитък. Изкарва на пазара мършава крава, мършаво теле и не може да го продаде. Пазарът е равенство за всички. Там няма права, няма привилегии. Там има един закон — законът на високото качество. Баща ти, примерно, господин Памукчиев, изкарва един хубав бик и го продава за 6000 лева. Вземе парата, отиде на скарата и викне на скараджията: „Един топъл, бял хляб и десет кебапчета в него.“ Плаща 15 лева, сяда на поляната и яде. Яде и се усмихва. Оня, злощастният хайлазин, виси на пазара, предлага мършавата си крава и чака клиенти. Но клиенти няма. Побеснял, той поглежда насреща и вижда баща ти, че седи на тревата и си нагъва кебапчетата и топлата франзела. Нагъва и си пие винце (взел си е и ока винце за 4 лева), яде, пие и намята ямурлука. Тръгва си към село с пари в джоба, похапнал добре, сръбнал добре и взема симит на децата. Носи ги вкъщи. Носи радост. Носи веселба. Купил е и нещо на майка ви — не може без това. А оня връща мършавата си кравка в селото през нощта, да не го видят хората и казва: „А бе този Христо Памукчиев (нали така се казва баща ти), той е голям мискинин бе… Изяде цял един бял хляб — една франзела, купи си десет кебапчета и не ми даде нито едно. Не е ли мръсник?“ И завистта пламва у него. И у децата му. Животът е много прост наглед, но е много-много сложен в действителност. Работата е в труда. Кой ще възпита един честен и трудолюбив народ?

— Нали казахте, че народът трудно се поддава на възпитание, как ще се възпита?

— Само с лични примери. Когато начело на армията стоят храбри, честни и знаещи офицери. Когато в училищата преподават честни и знаещи учители, когато в селата се сее земеделска просвета от добри и честни агрономи. Защо в България агрономът в село получава колкото един учител? Защо? Та той подсигурява хляба на народа. Той трябва да вземе най-много, но да учи селянина какво да сее и как да работи модерно земята си. А ние създадохме околийски агрономства, с по един калпав агроном-началник и той не мърда от агрономството. Кисне там. Вози се с файтон и задиря писарките. Чиновничеството е проникнало толкова дълбоко в бита ни, че трябват сто години, за да се изкорени. Аз познавам двама-трима банкови директори — агрономи. Те са завършили земеделски науки, като княз Кирил, в град Хале, в Германия. Те водят банките си прекрасно. Водеха ги. Сега и те са като мене, на опашката. В своята работа те са като селяните — работят по 20 часа, опипват всичко, плевят плевелите и берат плодове.

Франко-белгийската банка, Генералната банка, Балканската банка, Кредитната банка — всички тия банки в миналото са имали за директори само хора, минали през Хале, минали през град Табор, Чехия, минали през земеделската наука. Те са подготвяни за директори в малка, безнадеждно бедна страна, със сто на сто земеделско възпитание. България се населяваше от 80 на сто селяни, а 20-те на сто граждани бяха полуселяни.

Егон Карнеги, един немец с чешка кръв (майка му е чехкиня), стана експерт на Балканската банка през 1906 година. Той състави списък на всички минерални извори и курорти на България. Обиколи Черно море. И започна да пропагандира в Чехия, че е най-изгодно да се почива в България, във Варна и в Бургас, че с една десета от парите за Ница ще прекарат сто пъти по-добре в България, на българския бряг. И започна да устройва беседи за красотата на българските курорти. Но не в България, а в Чехия. Създаде чешката колония в София, по подобие на Варна и на Бургас. И той откри още през 1907 две казина и две кабарета във Варна и в Бургас. Никой не ги забелязваше — властта не се интересуваше от тях. Той отвори барове и вариетета — той, банкерът. И докато ние, българите, се усетим, чехът ни го вкара двоен. Той обра каймака. Взеха да идват и средни, и богати чехи на курорт във Варна. Наемаха квартири. Наемаха си файтони и обикаляха по околните села, живееха като крезове. Евтиния до бога. Богатство на месо и на храна — до небесата. Истински райски живот за тях, защото те печелеха парите си в богата, добре платена страна, а ги харчеха в бедна на пари, но богата на добитък и на храни земя. Това е колония за тях. Защо им трябва Африка, когато България им бе до гъза…

И така, чехите първи нахълтаха в нашите курорти и първи изпитаха тяхната сладост. Аз разбрах това много късно. Но какво направих аз? Нищо. Вече всичко бе направено от чеха Егон… Той, с чешкия си дух, с еврейския си нюх (знае се, че чехите са евреите на славянството) намери златната нишка в България и я използува. Той отвори кабарета в София. Негово дело е новото кабаре „Нова Америка“, „Жасмин“, „Лорелай“, „Лорета Брикси“ и „Капернаум“. Кабаре „Капернаум“ на улица „Леге“, с клон на улица „Позитано“, затъмни всички кабарета в България. То отвори клон в Пловдив — кабаре „Ясика Бени“ с италиански капитали. Италианците имат нюх към хубавата стока, хубавата жена, хубавата пара и леката, приятна работа.

Кабарето е доходна работа. В България, господин Памукчиев, демокрацията, за която говорим, се създава трудно, поради липса на пари. Вожд без пари, еби му майката. Който черпи щедро, той създава партия и приятели. Партия се създава на маса, а не на крак. На крак се работи. На маса се мисли, на маса се яде, пие се и се кроят планове. Партия без големи планове става котерия.

Котерия без пари се изражда в терористична организация. Такава стана и ВМРО на Ванче Михайлов. През 1927 година, той, Ванче, уби генерал Протогеров, водача на Охридското крило във ВМРО и с това изкопа пропаст в организацията — тя започна да се самоизтребва. Ванче се затвори в някаква черупка и оттам ръководеше бандата си. Аз казвам сега „банда“, но тогава казвах „организация“. Защото той диктуваше волята си на всички именно чрез своята изродена вече терористична организация наречена „ВРО — Ванче Михайлов“.

Това е истината — Ванче остана без пари и взе да облага с данъци всички търговци, фабриканти, банкери, чиновници.

Те плащаха, защото иначе отвличаха деца, правеха страшни неща. Народът настръхна. Народът онемя. Народът видя, че е безсилен да се бори с тази банда. И поиска помощ от военните. Кимон излезе напред и каза: „Господа банкери, господа фабриканти, господа търговци. Доверете ми се и аз ще ви спася. Аз ще разчистя тази банда“.

Кимон е смел човек. Аз не го обичам, но трябва да му призная, че е умен и смел мъж. Той организира „Звено“. Той създаде нелегалната офицерска организация за преврата и на 19 май изпревари Цанков и взе властта. Ванче Михайлов подкрепяше професор Цанков. На 20 май Цанков бе насрочил конгрес. Искаше той да прави преврат. Кимон му би дузпата, вкара му го двоен и каза: „Шавай сега“.

Цанков онемя. Ванче изчезна от България яко дим.

Заду по света. Тръгна за Америка, защото само там може да се вирее.

Охридското крило на ВМРО като нямаше с кого вече да върви, то залиня, залиня и бавно-бавно се стопи. Но Ванче остана да живее. Той си има пари, има си и организация. Има си и поддръжници в Америка — там живеят над сто хиляди македонски българи. Там имат каса, пари, имат тайна, конспиративна организация ВМРО „Ванче Михайлов“. Тези хора са опасни, защото имат пари. Аз се боя, господин Памукчиев, само от хора с големи амбиции и с много пари, като Ляпчев, като Ванче, като Иван Евстатиев Гешов. Аз не се боя от голтаци. Дадеш му шепа злато и го купуваш. Той се продава, но богатият не се купува, не се продава. Той сам те купува. И те продава. Ако вие, комунистите, станете богати, ще купувате. Ако останете бедни — ще ви купи някой друг. Средно положение няма. Старите българи са имали хубава поговорка — „пара при пара ходи“. Но не многото при малкото, а малкото при многото.

В икономиката има още един велик закон, и то страхотен закон — законът на принадената стойност. Това е суров закон. Не може без него. Маркс, вашият бог Маркс, го показа на света. И светът го разбра. Но светът се промени през 1919–1933 година. Богатите хора започнаха да дават по един комат и на работника. И го спечелиха.

В Чехословакия професор Масарик и Едуард Бенеш задължиха богатите да дават помощи на работниците. Да делят от залъка си и за тях. Същото стана в Англия и Франция. Хитлер реши да прави като тях — той пък взе всички еврейски магазини, кантори, банки и ги раздаде на германците. Взе квартирите и къщите на евреите и ги даде на своята партия. Той експроприира само евреите и си счупи главата. Защото всеки, който се е заел с евреите не е прокопсал, все е загинал, все е пропаднал — те държат парите на света.

Евреинът — банкер, търговец или фабрикант — това е преди всичко психолог. Той познава човека от пръв поглед. И никога не се лъже.

— Защо?

— Защото те си имат вековни тайни, само за тях си, които се предават от поколение на поколение. Те са вековни тайни, каквито тайни са имали древните римляни за военното изкуство, древните халдейци — за звездите, за медицината. Вавилонците са били велики строители — и те, като египтяните, са имали своите тайни в строителството. Търговията е преди всичко психология и прозорливост. Тя не търпи наивници, глупаци и хора, които „я карат през пръсти“. Затова тя се предава по наследство, само между евреите. Те нямат право да стават държавни чиновници, но имат право да отварят банки, фабрики и магазини. И ги отварят. И печелят. И правят пари. А с парите си правят политика. Всеки гледа да има на страната си богатия, а не бедния съюзник. Те, евреите, издигнаха д-р Фаденхехт за професор, за юрист, който през 1906–1907 година води делото за защита на наследството на Евлогий Георгиев и срази генерал Рачо Петров и цялата му адвокатска агентура, мобилизирана да го защитава.

— Защо?

— Защото знаеше повече. Защото бе учил по-старателно. Защото евреинът разчита само на себе си и на способностите си. А не на рода, на имотите си. Той е преди всичко творец на своето благополучие. И аз, колкото и да ги мразя, се уча от тях. Еврейката или евреинът, като идат на Слугинския базар да спазаряват слугинче, отбират най-доброто. Те като че ли разгръщат душата на тези селянчета и хващат най-достойното, най-работливото. Нашият чичо, повлякъл вещицата си, оглежда момичето първо за хубост, дали ще може да го мине някой ден, когато я няма госпожата, а госпожата пък отбира по-кекавото, по-грозното, да не се заплесва мъжът й по нея, слугинята. Еврейката гледа момичето в очите и чете в тях. На този свят най-трудното изкуство е да четеш в очите на човека това, което е той — за какво мисли и за какво го бива. Окото е телескопът към вселената. Човек е една вселена. Опознай я, изучи я и я използвай. Евреите са мъдър народ. Те те опознават с първото виждане. Те те преценяват от първата дума. Затова, ако се залюбиш с някое момиче — еврейче, господин Памукчиев, признавай моментално, на секундата, че си по-глупав от него и по-неподготвен в живота. Евреинът се готви от дете за борба с живота. Ако бащата е търговец — за търговията, ако бащата е банкер — за банкерството, ако е работник — за работник, но работник — баш майстор. Правило за тях е да бъдат първи. Те са съобразителни и бързо маневрират, за разлика от нас, които в решителни мигове мъдруваме и се объркваме, както през 1913 година. Аз като банкер и като министър разучавах психологията на разните народи в света — това бе мое задължение. В Обществото на народите в Женева — като български външен министър наблюдавах всеки свой колега, всеки дипломат с окото на търговец и банкер. И откривах веднага слабостите на всички, но не позволявах да открият моите слабости.

— Как го правехте?

— С такт и усмивка. Усмихвай се, бъди любезен с всички, не се вълнувай, когато те докачат, давай вид, че си богат, силен и нямаш неспокоен сън. Това е много важно. У нас, в България, само поповете, владиците и банкерите знаят тези правила. А ти, понеже сега нагазваш в живота, бъди и предпазлив — когато те ласкаят, и засмян — когато те ругаят.

— Защо?

— Защото няма защо да се тровиш за глупости. В живота, съотношението на нежните към грубите е 1 към хиляда. На работливите към мързеливите — 30 на хиляда. За селата не говоря, там съотношението е 6000 към едно — мързеливите са малко. Но в градовете — а ние сме граждани, един работи, сто лентяйствуват и дават вид, че работят. Когато стана кмет на София, инженер Иван Иванов уволни 2300 души общински чиновници, „бастунджии“, готованци, вкарани там от партизаните на Блока през 1931–1934 година.

Кимон Георгиев предложи инженер Иван Иванов за кмет. Царят се опъна. Той искаше да прави кмет своя учител Андрей Тошев, „за фирма“, както бе фирма и генерал Владимир Вазов през 1926–1931 година. Но Кимон каза: „Ние искаме сериозен, деен кмет, а не изрод и шушумига“. И назначи инженер Иван Иванов. И не сбърка. Той е работяга, работяга и половина. Хем работи, хем мисли. Хем си и разбира от работата.

— Но неговият план „Мусман“ се провали.

— Защо да се е провалил?

— Не стана.

— Ето че съдите, господин Памукчиев, като зелено младо момче, което смята, че това, което се пише във вестниците е истина. Във вестниците се пише това, което е угодно на режима в момента. Забележи и подчертай това — в момента. Днес ругаят инженер Иван Иванов, а хвалят Антон Югов, Тодор Павлов, утре ще ругаят тях и ще хвалят Пешо, Гешо, Нешо и сие сродникови. Това е политиката, курва — където й плащат, там я въртят. Това не е сериозна критика.

— А коя е сериозната критика?

— Тази, която те ориентира в живота. Например, критиката на Кимон Георгиев за партията. Той каза на 19 май (помня една къса бележчица в печата): „Ние дойдохме да защитим интересите на народа, на съсловията, да има мирен, градивен, полезен труд за България. Партиите разстройват народа и убиват единството му.“ Така каза Кимон и премахна партиите. Сега той ви е подлога, служи ви, но той има ум да се справи добре, ако го няма Дамян Велчев до него и се остави сам да действува, както през 1934 година.

— Но падна след половин година.

— Толкоз. Стига му. В България един режим се изхабява за две години, един кмет за година, един министър-председател за половин година. Генерал Пенчо Златев се изхаби за три месеца. И падна. Дойде Андрей Тошев — и той не изкара година. И стори път на Георги Кьосеиванов — той изкара близо 4 години и се провали напълно. Изритаха го. Дойде Богдан Филов, кара-кара, не изкара и три години. И го смени Божилов. Той едвам-едвам изкара десетина месеца и падна.

Дойде Иван Багрянов, хайде и той — юни, юли и август 1944 година. А Кочо Муравийчето, това дребно джебчийче в политиката, не изкара и една седмица. И аз, барабар с него. Как беше онази песен „Барабар Петко с мъжете, а жена му — с жените.“ Или не, инак беше: „Барабар Петко с жените, а жена му — с мъжете.“ Това е, като тръгнеш с гъските, ще станеш гъска, като потеглиш с Омир, ще станеш Ахил, Хектор, Одисей, Агамемнон. Митичният поет създава митични юнаци. Слабият поет създава слаби образи, слаби стихове, като Любчо Бобевски. В живота, господин Памукчиев, като видиш, че не те бива за голям поет, стани кехая, стани барабанчик в общината, бий вечер барабана — по ще имаш полза, отколкото тебе да те бият критиците и народът. Слаб поет.

Слабото да си знае мястото, особено слабият човек на изкуството. На улица „Аксаков“ живее един стар бояджия — Тръпко Василев. Започва като художник, свършва като прекрасен бояджия. Боядисвал ни е банката и сме разговаряли с него. Той може така да смеси боите, че да са вечно свежи и като че ли ей сега слагани. Тръпко Василев има своя, собствена галерия „Тръпков“ — „Тръпето“. Хубав човек. Приятен събеседник, но засегнеш ли пред него тема за художници, гениални майстори, гениални платна, гениални четки, променя се, става нервен, неспокоен — виждаш, че иска и той да бъде в тяхното число. Просто гори да стане художник, да бъде гений, но не е — и си е намерил мястото.

Аз имах в моята банка един началник на банковото разузнаване, който искаше да става киноартист на младини. Прекрасен човек. Прекрасен мъж, хубавец, но болен на тема кино, киноартисти, Клерк Гейбъл, Хари Бор, Цезар Ромеро, Наваро, Рудолф Валентино. Болен. Аз му казах един ден: „Иди на стаж при Васил Гендов, живее на улица «Тракия» №2. Постажувай месец-два при него. Аз ще ти плащам заплатата напълно, но виж дали можеш и какво можеш. Ти си умен, роден си за банков експерт и за банков разузнавач, не си за артист, но провери. Може би се лъжа…“ Отиде. Поработи десетина дни и се върна. Той бе видял ужаса на мизерията. Бе видял мъките на твореца, който от нищо прави нещо.

Лесно ли се прави филм? Не. Не е лесно. Иска хора. Иска таланти. Иска пари. Иска внимание. Иска помощи от държавата. Изкуство се прави най-трудно в бедна страна, с беден народец. Голямото изкуство на Елада се роди в най-хубавите й търговски години. Венеция, Генуа, Флоренция и Тоскана станаха център на изкуството и на художниците. Тогава, когато тънеха в злато, а корабите се връщаха натъпкани със стоки. Златото дава тон на всяко изкуство. Затова ореолът на светеца се прави от злато. Изкуството е ореол на човека.

А психологията като наука е ореол на науката, ореол на всичко.

— Вие много високо я цените, но защо другите не я ценят?

— Защото не я познават. В Лондон, Оксфорд и в Кеймбридж се изучава дипломатическа психология, търговска психология, психология на масата, психология на управника, на държавника. Там изпитите по психология са едни от най-тежките. Ако в правото „Теория на правото“ е главна и основна наука, ако в армията „Стратегията“ е висша наука, то в живота на човека, на народите, психологията е висша наука. Банкерът-евреин или българин, само като види просителя на заеми, отгатва за миг какво представлява той. Търговецът пък почти 90 на сто знае кой клиент ще купи и кой не. Ученият човек е човек безпомощен в живота. Той е пленник на науката си и става безпомощен в живота. А простият човечец, това дяволче, то пък знае кой учен може да измами и кого няма да успее да измами. Това важи най-вече за циганите. Те са най-ловката и най-прозорливата раса. Те стоят гладни, но мислят. Те не работят много, като селяните, но живеят на техен гръб. Селото храни циганията и циганското племе в България. В Унгария циганите са музиканти, певци, а циганките — първи любовници и бар-дами в кабаретата. Те са красиви, интелигентни и сластни жени. Превърнали са изкуството си в култ. Циганката в Будапеща стои сто глави над циганката — любовница в България. В нашите кабарета почти не се допущат циганки, а в Унгария е по-друго — светът отива в Унгария заради унгарските циганки. Всички шлагери за циганки са дошли от Унгарската Пуста, от Будапеща. Аз, ако правя кабаре, ще извикам унгарски циганки за актриси, певици и примадони. Това им е професията.

— Как преценявате Вие, господин Буров, отделните съсловия и България — банкери, фабриканти, търговци?

— О, ние банкерите сме като главнокомандуващите, като стратезите на армията. Фабрикантите са като началник-щаба на армията. Търговците са като капитаните, като офицерите. Всички заедно вършеем в един харман, но ние, банкерите, командуваме парада. В армията дребните хора по-често стават храбри пълководци отколкото едрите. Едрите мъже водят легионите на Цезаря, а Цезарят стои в палатката и дава заповеди. Аз знам, че Цезар е бил висок 1.60 сантиметра. Метър и шейсет, толкова, колкото е бил генерал Рачо Петров, Стефан Стамболов.

Дребните по ръст имат чувство за малоценност и се стремят да станат велики на слава, пари, чинове. Наполеон е бил също 1.60 сантиметра. Дребно човече, а титан по дух. За да се компенсира нещо на този свят, дребните мъже понякога го избиват на жестокост, на грабежи и на палежи, като Атила, като Чингис хан. Сталин е дребен човек, Чанг Кай Шек също е дребен човек. Ленин е бил дребен на ръст. Природата като че ли с решила да издига само дребните хора. Аз познавах Пашич, Симич, Недич, Татареску, Титулеску, Арман, Калинеску от Сърбия и от Румъния — те не бяха едри хора. Но познавах и американските дипломати и президенти — те бяха едри хора. В Америка има култ към едрите мъже — както ни ги описва и Джек Лондон. Аз не знам в тази страна дребен по ръст и дребен по дух човек да е станал президент.

В Япония Микадо е метър и половина. Но умът, умът е всичко. Човек с огромен ум трябва да се роди в огромна страна. Аз, който мога да направя прогноза за сто години напред, си останах дребен банкер в малка, дребна България. Геният не надскача ръста си в дребна, бедна и гладна страна. Той става или маниак, или нищожество. А често завършва и в лудницата. Само парата е онази лодка, която може да изведе гения в морета и океани. В Аячио Наполеон щеше да е полицейски пристав — като баща си, но във Франция той стана Наполеон, ако бе в Америка, щеше да е Георг Вашингтон. Банкерите, като богати хора, имат единствени самочувствие на гении, на пълководци. Вие, вашето поколение, господин Памукчиев, няма да разберете това. Не.

— Господин Буров, защо според Вас, земеделското движение се роди в Добруджа, а не примерно в Севлиевско?

— Настъпвате ме по мазола. Тази тема и мене ме е вълнувала. Защото баща ми е слагал основите на това движение заедно с чифликчиите в Добруджа през 1897–1899 година — с Холевич, с Ючормански, с Янко Забунов, а по-късно и Александър Пенчев.

— Баща Ви не е ли бил от Народната партия?

— Беше. Обаче, земеделското движение, така както се развиваше до 1919 година, когато аз бях министър в първия кабинет на Стамболийски, бе в ръцете на заможните хора, на чифликчиите, на богатите стопани, а не на бедните. Именно Стамболийски и Цанко Бакалов-Церковски го обърнаха към бедните, които бяха 99 на сто в селата. И те му дадоха облик, колорит, лице, както се казва. Това е сложен път, сложна история, която знаем само двама души — аз и Пекарев. Аз, като банкер и син на банкер, Пекарев, като скромен редник на това движение. Знаеше я тази история и Александър Пенчев от Търново, четири години по-млад от мене, земеделец с висше земеделческо образование, агроном, завършил науките си в град Табор, в тамошната Земеделска партия.

— Не е ли това същото училище, в което е учил Ангел Кънчев?

— Същото. Но когато е учил Ангел Кънчев, то е било средно училище. А по-късно, през 1897 година — академия. Австро-унгарците, господин Памукчиев, са били умни хора. Те са създали една империя която се е опирала на закона и на златото. Спрягали са само един глагол: „работя“. И са работили разумно, напрегнато по науката. Това са единствените хора в Европа, които първи са осъзнали, че трудът е основата на всичко. Нищо друго. Труд и само труд.

А труд, прикачен към добра организация и ред, дава бляскави плодове. Ние, банкерите, знаем най-добре това, а след нас — военните. Ето защо в казармата войникът не се оставя никога без работа. Той трябва да работи. Не за да не мисли за лоши работи, за жени, а за да се научи на труд, на постоянство и на стегната, контролирана, организирана работа. Армията е висше училище за създаване на добри навици — запомнете това от мене, господин Памукчиев. Армията е най-висшата школа за трудолюбие. И колкото по-стегната е една армия и по-дисциплинирана, толкова по-добри работници възпитава. Независимо къде ми работят те — в полето, в работилниците, те са хора, научени на труд. На ред и дисциплина. Именно Александър Пенчев от Търново, през 1897 година се събра с Пекарев и с Цанко Бакалов — Церковски и решиха да създадат една организирана партия. Моят баща, който имаше, както Ви казах, петнайсет чифлика и Добруджа, забеляза това. И реши да вкара свои хора в това движение. Същото решиха да направят и Холевич, и Ючормански, и Бързаков, и Хаджи Минчович, бащата на Султана Рачо Петрова, който имаше двайсет чифлика в Добруджа. Ние действувахме на принципа на царете. Те винаги, по всяко време, имат ръководни хора във всяка една партия. Те, чрез своя агентура, ръководят тези партии.

— Това не може да бъде.

— Откъде знаете?

— Нали чета…

— Да чете всеки може, господин Памукчиев, но да управляват могат малцина. Да управляваш умно е дарба, както и да ръководиш голяма армия. Големите политици и големите пълководци носят дарбата си от рождение, както и големите ебачи, господин Памукчиев. Това е чудна дарба. И бог я е дал на малцина.

Аз не мога да приема максимата на Маркс, че човек е създал религията като опиум за народите, че богатите, властвуващите, са я измислили. Не. Религията е нужна на хората, които не искат да умират. Всеки човек иска да живее по-дълго. И да гледа божия свят отвисоко. И да се надява. Надеждата за безсмъртие и възнаграждение за мъките е родила религията. Кой иска да стане на пръст? Никой. Кой иска да го забравят на другия ден след смъртта му? Никой.

И тогава идват поповете, владиците и екзарсите и казват: „Надявайте се… Чакайте онзи свят, оня вечен живот, който ще ви направи щастливи. Ще имате на оня свят всичко — здраве, младост, жени, мъже, дрехи, обувки, храна в изобилие. Вие не ще тъгувате, не ще страдате. Ще се съберете цялото семейство, такива, каквито сте били в най-хубавите си дни — млади, весели, щастливи. И ще живеете вечно в мир.“

Връщам се на земеделското движение. То се създаде в тежко време. България бе тогава пред стопански фалит. През 1897 година имаше наводнения, през 1898 година — глад, шап, болести, наводнения, през 1899 година — глад, болести, суша, и на всичко отгоре — десятъкът… Тук искам да поясня нещо, господин Памукчиев. Какво бе десятъкът, въведен от правителството през 1899 година. Той бе данък, който се плащаше от селяните в натура. Имаш десет овци — ще дадеш една на държавата. Какво лошо има в това? Нима селянинът не дава по три-четири овце данък? Дава. Обаче тези, които имаха чифлици, като Холевич, като баща ми, като Ючормански, Хаджи Минчович, трябваше да дадат хиляди овце.

Баща ми имаше през 1889 година пет хиляди овце. През 1899 година имаше петнайсет хиляди овце, две-три хиляди крави и волове за угояване, за месо, за кожи. Той влагаше парите си в Добричко и в Силистренско в чифлици. Защото от земята никога не се губи.

Е, сметнете сега, господин Памукчиев, на 15 000 овце баща ми трябваше да дава безплатно на държавата под формата на данък 1500 овце. Много, премного са.

Един селянин в Добричко, който сега има сто кофи жито, ще даде десет кофи. А баща ми за своите 15 чифлика трябваше да даде 1600 кофи. Десет вагона… Много бяха.

Ето защо, баща ми и другите чифликчии — добруджанци се събраха и решиха: да организират селяните. Те, селяните, сиромашта, да вдигнат бунта, да се обявят против десятъка. Вие искате от мене истината — ето ви истината.

Вие искате да се знае голата истина. А тя е следната: чифликчиите в Добруджа, организирани от Холевич и Петър Габе, бащата на Дора Габе, създадоха настроението сред бедните добруджанци за създаване на организация, съюз на бедните селяни.

Забележете, господин Памукчиев, на бедните селяни — да имат те своя съсловна, забележете, господин Памукчиев, съсловна организация, а не партийна. Съсловна организация, която да обединява и бедните, и богатите в селата. Хитра игра, нали. Умна игра.

Оббов и сие дрънкат глупости — че хората на Цанко Бакалов и на Стамболийски са създали Съюза, че те организирали селяните. Не са те.

Селяните бяха вечно недоволни и гладни. Те никога не са били богати. Говоря за 99 на сто от селяните. Те просто роптаеха против всякакви данъци.

Именно желанието да не плащат данъци роди техния съюз. Те имаха събор в село Балладжа, Добричко, и изработиха умна и делова програма. Програма, която аз съм изучавал като министър в кабинета на Стамболийски през 1919 година.

Земеделският съюз се роди в главата на богатите, докато вашата комунистическа партия се роди в главата на бедния Митко Благоев, който никога не бе имал покрив над главата си и никога не бе ял сладко хляба си. Това е истината. Познавам и него. Били сме заедно в парламента, на разговор, на приказка. Това е разликата. И затова в Земеделския съюз се роиха толкова крилца и перца. Един тегли на една страна, друг — на друга. Защото имаше там чифликчии и голтаци. Тези крилца и перца даваха колорит на БЗНС, дават го и сега.

— Защо?

— Защото е разнородна организация, която започна на съсловен принцип. А съсловието никога не е хомогенно. Никога не е здраво. Съсловието е абстракция. Съсловието е мит.

Няма съсловия. Има класи. Има ясно разграничени лагери. Ние, банкерите, сме на върха на пирамидата, вие, работниците, селяните-голтаци сте на дъното, господин Памукчиев. Ние никога не сме имали допирни точки с вас. Осъществихме ги сега, когато вие се качихте на върха на пирамидата, а ние останахме долу, в калта.

Ето, Вие, един млад комунист, се качихте на таванския етаж в моята резиденция в Дряново и водим разговор на висота. На висотата на третия етаж, в Дряново. (Смее се). Парадокс на историята.

Вие, комунистите, обаче, ще изпитате ужаса и на инерцията на вековете, когато започнете да искате работа за народа. А вие трябва да я искате. Защото българинът има само две ръце и те са единственото му богатство. Той няма нищо друго… Няма колонии — като Англия, няма Конго — като Белгия, няма Микронезия и Африка — като Франция. Той има само един гол гъз и две ръце.

— Има хубава земя, гори, пасища.

— Нищо няма. Каква му е хубавата земя? Камънак… Пясъчник… Къде му са земите, като на Румъния, Моравия, Франция? Няма ги. Къде му са горите? Няма ги. Къде му са мините? Няма ги. Вие имате щастието да говорите с човек, който е изкупил и запазил всички ценни периметри в България.

Държава, която няма петрол, не е държава. Държава, която няма закон за задължителен труд, закон против безделниците, не е държава.

— Но и вие го нямахте, господин Буров.

— Да, нямахме го. И това е нашата фатална грешка. Ето, затова съм сега тук, на тавана в Дряново, а не в банката си. Ако ние имахме този закон, нямаше да търпим безделници да ни се качват на главите.

— Кой го е имал този закон?

— Негласно — Англия.

— Как е действувал той?

— Много просто. Бил съм там, учил съм там, изучавал съм английска политическа икономия и ще Ви го кажа.

Оставате без работа в Англия. Шляете се, скитате. Вика ви полицейският началник в участъка и ви казва:

— Господин Смит (той ви говори учтиво, като на джентълмен, защото ви уважава като избирател и бъдещ джентълмен)! Вие сте без работа, нали?

— Да, без работа съм.

— Не сте болен, нали?

— Не, не съм.

— Не сте сакат, нали?

— Не съм.

— Ето какво, господин Смит. Вие сте нрав, здрав, млад, силен, годен за работа. В Англия Вие сте скитник поради мързела си. А в Англия има Закон против скитниците. Той важи и сега, ще важи винаги. Ако до една седмица Вие не заминете за Австралия, Нова Зеландия или Африка — ще Ви затворим като скитник. И няма да излезете оттам, докато не посочите страната, в която трябва да заминете веднага.

— Нямате право.

— Законът против скитниците ми дава това право.

— Аз съм поданик на краля.

— Кралят е подписал този закон. Вие за мене сте скитник. Една седмица — и да Ви няма. Ако нямате нари за път, Източноиндийската компания ще Ви кредитира. Аз ще уредя въпроса. Като спечелите, ще й върнете парите. Но Вие нямате място тук.

И така, господин Памукчиев, в Англия привидно има безработни, но фактически няма. Всеки там представлява един работник за империята. Един печалбар. Всеки трябва да работи. И затова Англия завладя толкова свят. Страни като Англия, Германия и Белгия не търпят скитници. Който ги търпи, стои на тавана.

И вие, комунистите, сега, когато сте на власт, господин Памукчиев, ще имате своите главоболия. Защото пет века са премного дълъг срок за възпитание на лентяйство и мързел. Пет века, пет печални века. Българинът, казват, обича да работи. Къде? Кога? Къде е работил? На полето? Глупости. Идете в Моравия, Чехия и Унгария да видите поле, работа, градини, плодородие.

— Господин Буров, Стамболийски познаваше ли качествата на българина?

— Не.

— Защо мислите чака?

— Защото беше романтик. Той беше политик-романтик. А политиката е сурова, мръсна и жестока служба. Политиката иска напрежение и ужасно, ужасно напъване. Да се свържат двата края. Да се върже някак бюджета. Бюджетът на държавата е бреме, верига на шията на политика. Защото без пари голяма политика не става. Парите — това е барометърът на всичко.

— Боготворите ги.

— Те се боготворят сами.

— Вие казахте веднъж, че за Вас те не са всичко. А сега казвате, че са всичко.

— Парите не са били всичко за мене, когато баща ми ги изпращаше в Швейцария, Франция и Англия, докато учех там. Аз учех с вашия Васил Коларов и с Иванка Христова Ботева, с един българин и с една българка, които наистина са ме смайвали. Вие не познавате вашия водач Васил Коларов, но аз го познавам. Той е гениален човек. Беше гениален студент, полиглот, историк, икономист и спортист. Това е първият българин, който е смайвал Плеханов. Но Вие не знаете това. Откъде ще го знаете, като не сте били в чужбина и не сте живели в Англия, Франция и Швейцария, трите оазиса на Европа до 1914 година. След това се развалиха и станаха бордеи, бардаци на света и на Европа. Франция, която даде някога Дидро и Волтер, Балзак и Юго, започна да дава проститутките на Европа и света. Какъв политик бе Льобрьон, Леон Блум или Даладие? Ами Боне? Ами Нетен? Маршал Петен се осра като свиня през 1940 година и показа, че всеки народ има своите свине в политиката и в историята.

Обвиняват българите, че били ставали предатели. Глупости. Няма по-чист народ от българския. Кажете ми, кой народ, кой друг народ, успя да запази тайната на конспирацията на Левски цели седем години? И ако не бе онзи турски шпионин — Димитър Общи, тя нямаше да се узнае.

— Смятате ли, че е бил турски шпионин?

— Не смятам, а го знам, че е такъв.

— Откъде?

— От хората, които са били на процеса на Васил Левски. От свидетелите. От свещеника Митов, Тодор Митов, който е изповядал Левски, от архивите в Турция, които аз съм разучавал. Димитър Общи е добре платен турски шпионин, като Пъшков от Ловеч, като Пеев от Етрополе. Но никога не съм се интересувал от тези неща освен като лаик, като българин. Аз бих могъл да напиша трактат по този въпрос. Общи е шпионин. Това е доказано. Той прави обира така, че да предизвика властта. И го прави по нейна команда. Запомнете това. Цяла поща, цяла торба с пари, със злато, се движи из Арабаконак без силна охрана? Глупости. Исторически глупости на келявите български историци — като почнеш от Никола Станев, Кепов и Пастухов и стигнеш до онзи феминизиран глупак, наречен Мутафчиев. Не знаеш ли като мене арабски, турски, не четеш ли поверителните доклади — ти не знаеш нищо.

Вие и сега, комунистите, господин Памукчиев, дрънкате глупости — че на 21 юни 1931 година Сговорът бил загубил изборите и бил паднал, победен от Народния блок. Това наистина са величайши глупости и дрънканици.

Коя власт пада доброволно бе, господин Памукчиев? Я ми посочете само една. И то власт, дошла с преврат, както дойдохме ние, на 9 юни? Никоя.

Всяка власт има достатъчно сили да се справи с всякаква опозиция вътре, когато поиска, където поиска. Аз не си правя илюзия, че сега, ако решите вие, комунистите, няма да се справите за една нощ с тази опозиция на Никола Петков, на Коста Лулчев, на Кръстьо Пастухов, на Григорчо Чешмеджиев. Това са илюзорни силици, които си въобразяват, че ще победят на въображаеми свободни избори. Няма никъде по света свободни избори. Има дирижирани, добре платени избори.

Няма по света свободни съвести — Ромен Ролан го доказа. Има заинтересовани съвести.

На 21 юни 1931 година ние умно, предвидливо, съзнателно предадохме властта на Народния блок, за да не теглим каиша на кризата.

Ето, това е истината. Събрахме се с Ляпчев и с царя и решихме този въпрос. Аз съм единственият жив свидетел на това.

Е, добре, Вие ще се усъмните. Ще кажете: „Дрънка ги Буров, чеше си езика, защото му се приказва. Иска да бъде интересен.“ Така може да каже всеки. Но ние бяхме прави. Нямаше защо да теглим каиша заради други. Нека те го потеглят малко. Ние им оставихме борчове, дългове, безработица, пълни затвори, пълни участъци, пълни с въшки селяни. И с празни каси. И с празни хамбари. Какво наследи Народният блок? Нищо. Какво спечели от изборите? Министерски заплати за министрите и за главните секретари.

— Кои бяха министри тогава?

— Министър-председател стана Александър Малинов. Министър на вътрешните работи — Никола Мушанов. Министри бяха Гичев, Муравиев, Георги Йорданов…

А ние с Ляпчев се смяхме от сърце като ги видяхме как се хванаха гуша за гуша емигрантите — министри Оббов, Христо Стоянов, Коста Тодоров и Недялко Атанасов с онези, които бяха на власт и получаваха заплата. Смеехме се и потривахме ръце. Ляпчев — това е умът на стопанска България.

— Не личи да е бил голям ум, господин Буров. Щом е изгубил властта си.

— Той не я загуби, повтарям Ви това, господин Памукчиев, той я предаде.

— Това твърдите Вие. Но то не е истина.

— А Вие откъде знаете, че е така?

— Вчера Вие сам казахте, че всичко се дава — жена, любовница, банка, само власт не се дава.

— Казал съм го не аз. Казал го е Стоян Михайловски в „Книга за българския народ“, чрез устата на Абдулархман паша, на Галиб ефенди: „Всичко се дава, синко, само власт се не дава.“ Но всяко правило си има изключения.

— Стамболийски можеше ли да предотврати преврата?

— Разбира се, че можеше.

— Как?

— Много просто — с пари.

— Вие ако бяхте на негово място, какво бихте направили?

— Ще давам пари на водачите на опозицията и на офицерите, на ВМРО, и край. С пари всичко може да стане. Дори контрапреврат.

— Как виждате това?

— Съвсем просто. И наистина работата е проста като бобена чорба.

На министерството на просветата е предвиден примерно бюджет от един милиард лева. Аз викам министъра на просветата Стоянчо Омарчевски и му казвам: „Скъпи братко, ти виждаш — страната ни е в затруднение. Трябва да плащаме репарации, дългове, контрибуции, да поддържаме армия, полиция. Ще съкратим бюджета наполовина.“ И той ще уважи този довод и ще се съгласи. Вземам тези „спестени“ петстотин милиона лева и давам сто милиона на Съюза на запасните офицери, като подкупвам водачите им, давам още сто милиона на ВМРО — на Тодор Александров, като подкупвам първо водачите, после давам сто милиона на останалите вождове на опозицията. И всичко е наред. Ще организирам служба от мои хора, които ще носят подкупите в пликове, по домовете на господин Мушанов, на господин Цанков, на господин Казасов, на господин Пастухов, на господин генерал Иван Русев, на полковник Иван Вълков. Примерно, по десет хиляди лева на месец. В плик. И край. Преврат никога няма да има. Но Стамболийски бе човек — романтик и не разбираше от висша политика.

Той мислеше да просвещава народа. Народът не ще просвета, господин Памукчиев.

Народът иска пари. Иска земи. Иска жени.

Стамболийски бе селянин. Трябваше да плаща, а той не искаше да плаща.

Съветниците му до един бяха честни, но прости хора — и Стоян Калъчев, и Сергей Румянцев, и брат му Васил. Аз съм изучавал изтънко, детайлно цялата политика на този голям българин. Той бе голям — и на ръст, и по ум, и по воля, но бе малък в предвидливостта. Няма да жалиш финансите на държавата, когато трябва да укрепваш властта си. Ще даваш на армията, на полицията и на опозицията.

Ще храниш добре тези три фактора, за да управляваш вечно — един свален от власт министър иска да дойде отново на власт, като мене на 2 септември, защото иска да получава пари, да има министерска заплата. Е, добре. Вие, господин Памукчиев, сте министър-председател. Имате пари. На кого ще ги дадете? На учителите ли? Глупости. На опозиционните водачи, то се знае. Давате им по една министерска заплата и… край. Управлявате чрез тях и срещу тях. Управлявате за тяхна сметка.

Умните хора, като Бисмарк, са въвели този ред, а преди тях — римските императори.

Учи се от Рим и ще управляваш вечно. Това е закон на живота.

— Господин Буров, Вие оплюхте всички. Не оставихте нищо свято и чисто на този свят, освен баща си и себе си. Няма ли за Вас чисти, честни, свети неща?

— Има, но са малко.

— Кои са те?

— Първо — майка ми, второ — отечеството ми България, трето — баща ми, четвърто — братята и сестрите ми, пето — приятелите ми и шесто — честните българи, като Пенчо Славейков, като Алеко Константинов, като Петър Иванов Берковски…

— Кой е той?

— Заточеник в Диарбекир, учител в Лом и в Хасково. Най-големият краснописец, който е преписал книгата на Панайот Хитов — „Моето пътуване из Стара планина“. Другар на Ангел Кънчев и на Васил Левски от легията на Раковски, враг на Стамболов и приятел на Петко Каравелов. Човек, който умря в мизерия на 15 март 1891 година в София. Един голям българин, който можеше да има всичко, а умря от глад. Алеко също щеше да умре от глад, ако не бяха го застреляли в Радилово. Пенчо Славейков, кажи-речи, също умря от глад на езерото Лаго ди Комо — без пари, без приятели. Аз не съм стоял гладен никога. Не знам какво е да си гладен. Затова благоговея пред хората на България, които са стояли гладни. Пенчо Славейков е голям българин, като баща си. Беше пръв приятел на Алеко. Казвате, за мене нямало нищо свято. Добре. А Вие замисляли ли сте се, господин Памукчиев, кои хора остават завинаги в историята? Не сте, нали?

— Е, кои ще останат?

— Това Вие ще ми кажете.

— Не знам.

— Аз знам. Но няма да Ви кажа. Защото вие, сегашните управници на България, трябва да се мъчите, да страдате.

— Защо?

— За да разберете, че няма нищо по-страшно и по-тежко от това да властваш. Да разберете, че животът е тежък.

— Ние го знаем.

— Не го знаете. И Стамболийски смяташе, че го знае, но не го знаеше. Аз мога да ви дам безценни съвети за стопанството — как да го оправите, къде да тръгнете, как да започнете, но няма да ви го кажа. Мъчете се, потете се, самоизяждайте се. Ебал съм ви майката, пукайте от глад. Все ми е едно. Аз като не съм добре, целият свят да е добре — това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът. Това е същността му.

„Аз нечем да съм добре, но сакам и на Вуте да му е зле“ — казва шопът. Ние българите крием тайните си. Крия ги и аз. Защото нямам полза да ви ги казвам напълно. Вие сте в заблуждение като разчитате на колективния ум и труд. Няма колективизъм — има прагматизъм. Има практика. А световната практика е такава — няма управия без сопа, въже и остен. Сопа — да вкарва народа в пътя, въже да го тегли напред и остен да го ръга отзад, да тегли плуга или ралото.

Ако си въобразявате, че ще минете без сопата, въжето и остена, лъжете се.

Тях, трите атрибута на държавата, трябва да ги има. Иначе — край. Ще идете като Стамболийски в чакмак — сокак.

Той, глупакът, си въобрази през пролетта на 1923 година, че е хванал бога за мъдето, като спечели изборите с 90 на сто. На 9 юни Цанков го хвана за гърлото и му изскубна гръкляна… Това е положението. Наивници в политиката няма и не може да има.

— А какво има?

— Предвидливост и прозорливост. Който ги няма — вън от историята.

— Кой ги е имал?

— Само двама души — Ленин и Сталин.

— А Ляпчев?

— Ляпчев е лепка, муха пред тях. Тези двама гении ни ебаха майката през 1917 година и на 9 септември 1944 година. Те ни взеха всичко и ни натириха тука, на тавана. Че и вино няма да си разкваси човек устата.

Аз слязох долу, отидох в кръчмата и купих една дамаджана с карловско вино, докарано в Дряново с бъчва. Взех и делфиново филе, каквото продаваха там — в Черно море избиваха делфините, вадеха им филето и им вземаха кожите. Сиромашия.

Като видя виното, очите на Буров светнаха.