Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (47)

47

„Съобщение в новините, сутрешна емисия, Вашингтон… както научихме, смъртта на Алтман не е първият случай на самоубийство на високопоставен правителствен чиновник. Наблюдателите във Вашингтон веднага си припомниха за министъра на отбраната, Джеймз Форестал, който на 22 май 1949г. разтърси обществеността и роднините си, като сложи край на живота си, скачайки от прозореца на болницата.

Във връзка с трагичната кончина на Алтман, мнозина си припомниха неотдавнашните слухове във Вашингтон, че той ръководел свръх секретна и високо специализирана разузнавателна агенция, намираща се на прякото подчинение на правителството. Джоузеф Меривейл, един от непосредствените заместници на Алтман, категорично отрече този слух, реагирайки гневно с думите: Още ли вярвате на подобни дрънканици?“

„В края на краищата, денят се оказа плодотворен, въпреки някои първоначални тревоги“ — мислеше си Хелстрьом. Намираше се в гнездото и наблюдаваше през тесните прозорци северния край на долината. Някакви машини в далечината вдигаха прах, но за момента Хелстрьом не чувстваше пряка Външна заплаха срещу Кошера. Съдейки по съобщенията от Вашингтон и близкия град, напрежението бе намаляло.

Джанвърт беше отговорил на всички зададени въпроси, почти без никакъв натиск. Хелстрьом съжаляваше, че не бяха използвали същата процедура и при предишните разпити. Можеха да спестят толкова излишни болки на своите пленници. А като си помислиш, идеята изглеждаше съвсем проста. Фанси наистина беше направила голяма услуга на Кошера.

С безшумни стъпки към него се приближи Салдо и каза:

— Шести наблюдателен пост докладва, че три тежкотоварни превозни средства приближават към нас. Прахът е от тях.

— Това е подкреплението, за което говореше Джанвърт. Готови ли сме за тях?

— Напълно. Мимека е в столовата, готова да играе ролята на Фанси. Ще се преструва на невинно обидена. Ще заяви, че никога не е чувала за Дипиъкс, агенцията, велосипеда — за нищо.

— Добре. Къде прибра Джанвърт?

— В една празна клетка на четиридесет и второ ниво. Всички са в състояние на бойна готовност.

Последното съобщение пробуди противоречиви мисли у Хелстрьом. Бойна готовност — това означаваше преустановена работа, работнически постове, разпределени из тунелите с цел да блокират достъпа навътре с помощта на бързо втвърдяващия се растителен бетон, групи от стимулирани работници, подредени зад тайните изходи, въоръжени с парализатори и тук-там с по някой пистолет, взет от Външните.

— Придвижват се доста бързо — рече Салдо и кимна към прашният облак от машини.

— Закъсняха — отбеляза Хелстрьом. — Нещо ги е забавило и сега се опитват да наваксват. Подготвил ли си гнездото за евакуация?

— Май ще е най-добре да дам нареждане — каза Салдо.

— Почакай още малко — спря го Хелстрьом. — Ще ги позабавим на входната врата. Успя ли да се свържеш с Линк?

— Никой не отговаря на телефона. Знаеш ли, мисля си, че когато всичко свърши, няма да е зле, ако му осигурим малко по-добро прикритие — да речем, жена, както и втори телефон, в дома му.

— Добра идея — кимна Хелстрьом. Той посочи към прозореца. — Това са големи фургони. Дали не принадлежат на онези, от планината?

— Напълно възможно… Нилс, твърде бързо се движат. Вече са при оградата. Не трябва ли да…

Той млъкна едновременно шокиран и разтревожен, когато първият от големите фургони разби северната врата, поднесе се и спря така, че да запуши изхода на бетонния вентилатор. Отвътре изскочиха двама души. Единият носеше някаква черна чанта. Вторият фургон подмина с пълна газ първия и се понесе право към къщата и хамбара.

— Атакуват ни! — извика Салдо.

Думите му бяха подсилени от взрива на вентилаторната шахта, последван от втори, още по-силен взрив. Първият фургон беше избухнал, преобърнал се бе на една страна и от него лумнаха пламъци.

„Това са нашите експлозиви, за аварийно взривяване на покрива!“ — помисли си Хелстрьом.

Чуха се още няколко взрива, примесени с изстрели, крясъци и шум от стъпки на бягащи хора. ДВама нападатели скочиха от приближаващия се бясно фургон и нахлуха през вратата на къщата.

— Нилс! Нилс? — Салдо го задърпа трескаво за лакътя. — Трябва да се махнеш от тук.