Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (9)

Осма глава

— Вие сте нова тук, нали? Добре дошла в Уинг Коув.

При звука на непознатия мъжки глас точно зад нея Леонора подскочи. Изпусна пакета със замразени соеви шушулки върху купчината, изправи се и загърби големия стъклен фризер в супермаркета. На пътеката между лавиците стоеше поразително хубав мъж с орлови черти и хипнотични кехлибарени очи. Гарвановочерната му коса бе сресана право назад и вързана на опашка на тила му. Наистина изпъкваше на пътеката в магазина с черното си, дълго до глезените палто, черни панталони, черно поло и черни ботуши.

— Извинете — каза той със смесица от развеселеност и разкаяние. — Не исках да ви стресна. Казвам се Алекс Роудс.

— Леонора Хътън — представи се тя машинално. Каза си, че не бива да се взира в необикновените му очи. Но какво по-нормално от това да гледаш събеседника си в очите? Алтернативата бе да го гледа в гърдите, но това не изглеждаше приемливо.

— Вие сте библиотекарката, която наеха да опише колекцията стари книги в Къщата на огледалата, нали? — попита Алекс.

— Откъде знаете?

— Градът е много малък — усмихна се той, откривайки белите си, почти съвършени зъби. — Бързо се разчува. Разбрах също и че сте вечеряли с Томас Уокър онази вечер.

Усети студено течение по гърба си. Припряно затвори вратата на фризера.

— Изглежда, знаете всичко за мен.

— Не съвсем. Само онова, което се е случило тук, в Уинг Коув. Искате ли да чуете моята история?

Отказа се от опитите да избягва странните му тигров ожълти очи. Защо да си прави труда да бъде учтива? Той искаше да го гледа. Вероятно би бил смазан, ако не бе го намерила очарователен. Неговата безсрамна, мрачна чувственост притежаваше някакъв пикантен чар. Знаеше колко добре изглежда и му се струваше нормално хората да го забелязват, особено жените. Излъчваше привична пренебрежителност, която й подсказваше, че е свикнал да се възползва от сексапила си. Помисли си, че в това отношение представлява същинска Мередит в мъжка кожа.

— Преди да реша дали искам да чуя историята ви, или не — отвърна тя, — може би трябва да ми кажете защо от всички бакалии на света влязохте тъкмо в тази и решихте да удостоите точно мен с вашата история.

— Ясно. Предпазлива сте. Точно от това се боях — повдигна той черните си вежди.

— Това ми е стар навик, от който искам да се освободя, но от време на време се проявява въпреки всичките ми добри намерения.

— О, да — кимна мъдро мъжът. — Познавам из основи природата на старите навици. Може да се каже, че съм нещо като експерт в тази област.

— Наистина ли? И как така?

— Занимавам се с освобождаване от стари привички.

— Извади от джоба си черна кутийка със сребърна украса, отвори я и й подаде една от белите визитки в нея.

— Консултант съм по преодоляване на стреса. Специалист съм в помагането на хората да се справят с проблемите на съвременния живот. Обикновено това означава освобождаване от стари навици. Съветвам ги и продавам специална хранителна добавка, неутрализираща влиянието на стреса върху метаболизма.

Хвърли поглед на картичката. На нея бяха отпечатани само име и телефонен номер.

— Скъпо ли вземате? — полюбопитства тя.

— Много. Но големите пари са в хранителната добавка. Няма да повярвате колко силно е желанието на хората да вземат лъжичка лекарство, вместо да внесат истински промени в живота си.

— Хубава работа, щом ви се удава.

— Така е! — усмихна се като Чеширския котарак. — Наистина ми се удава. Искате ли да дойдете у дома и да видите филмите ми за редуциране на стреса?

— Може би някой друг път.

— Добре — въздъхна театрално той, — схванах. Няма да ми позволите да ви грабна и да ви поваля на кушетката.

— Наистина ли имате кушетка?

— Разбира се. Такова е очакването на клиентите ми. А и на нея мога да подремна между сеансите.

— Разбирам доводите ви. Откога живеете в Уинг Коув?

— Открих практиката си преди около година. Мога да ви предоставя препоръки от доста клиенти, но вероятно не можете да си позволите услугите ми.

— Сигурно.

— Понякога работя и на благотворителни начала.

— Благодаря, но принципите в моето семейство не позволяват да приемаме подаяния.

Алекс Роудс бе живял в Уинг Коув по времето на пребиваването на Мередит, размишляваше тя. Трябва да се бяха срещали. Алекс би се погрижил за това. А Мередит би го намерила най-малко за забавен, ако не и повече. И което бе още по-важно, би го счела за първостепенен източник на информация. Един консултант по преодоляване на стреса, който разчита на богатите клиенти, със сигурност щеше да знае интересни подробности от интимния им живот. Мередит бе събирала потенциално полезни подробности също както други хора събират антики.

— Няма нужда да ми предоставяте препоръките си — каза му. — А единствената хранителна добавка, която използвам, е с шоколадова глазура.

— Може ли да ви убедя тогава да пиете чаша кафе с мен? Има едно заведение надолу по улицата.

— Все още не виждам причина.

— Какво ще кажете за тази, че ви видях между рафтовете да се навеждате и да се протягате към фризера и бях пленен от гледката?

— Защо не опитате друга?

— Добре — засмя се Алекс, — ще ви призная голата истина. Както споменах по-рано, градът е малък. Повечето жени на моята възраст или са омъжени, или са ми клиентки, или са студентки. Никога не излизам с членове, на която и да е от горните категории, а това ограничава възможностите ми за контакти в Уинг Коув.

— Разбирам.

— Аз съм зрял, интелигентен, чувствителен мъж, госпожице Хътън. Имам си потребности.

— Обзалагам се.

— Нуждая се — изрече замислено той — от разговор с начетена, интересна жена, който не се отнася до невроза или междуличностни отношения, които се отразяват на способността й да се справя със стреса или да получава оргазъм. Отчаяно се нуждая от такъв разговор, госпожице Хътън. Струва ми се, че бих дал душата си за него.

— Ами, в такъв случай, да пием кафе.

 

 

Тя си поръча чай, разбира се, а той — еспресо. Малката чашка силно черно кафе подхождаше на облеклото му.

Седяха на кръгла масичка до прозореца. Посетителите представляваха смесица от преподаватели, студенти и местни граждани. Стените бяха боядисани в топли нюанси на кафяво и охра. На дървения под бе придаден старинен, износен вид. В средата на салона гореше огън в открито огнище.

Навън мъглата беше черна и толкова гъста, че магазините и галериите на отсрещния тротоар се различаваха трудно.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита Алекс.

— Зависи от естеството му.

— Не ми е приятно, но преди да се опитам да ви впечатля с размаха и дълбочината на интелекта и познанията си, трябва да ви помоля да разясните връзката си с Томас Уокър.

Ръката й увисна във въздуха с пакетчето с чай, което вадеше от чашата си.

— Кое?

— Разбрах, че двамата сте вечеряли заедно миналата вечер. В този град това означава връзка.

— Разбирам — внимателно остави мокрото пликче с чай на чинийката. — Приятели сме.

— Само толкова? Просто приятели?

— Да.

Събеседникът й се позамисли за миг, после поклати глава:

— Не знам. „Приятели“ е неясно понятие, не мислите ли?

— Нима?

Той се облегна в стола си, протегна дългите си стройни крака и я погледна с блестящите си златисти очи.

— Например преди няколко месеца за известно време Уокър беше приятел на една друга жена, която работеше в Къщата на огледалата. Близък приятел. Би могло да се каже дори интимен.

Мередит.

Съсредоточи се в глътката чай. Не беше лош, но не беше и нищо особено. След като го преглътнеше, оставаше онзи лек, но осезаем вкус, присъщ на чай от пакетче. Не бе така ужасен като разтворимия, но не можеше да се сравнява с отличната напитка, получена при запарването на листенца в подобаващ чайник.

Добре, стига си увъртала. Би трябвало да действаш като частен детектив.

— Ще ви кажа само едно — изрече невъзмутимо тя. — Връзката ми с Томас Уокър със сигурност не би могла да се определи като интимна.

— Исках просто да се уверя — кимна Алекс. Излизах с другата приятелка на Уокър известно време след като скъсаха. Не зная как го приемаше. В такова малко градче обстановката може да стане твърде задушевна.

— Радвам се, че спазвате някакви лични морални принципи в общуването с хората.

— По-скоро съм ужасно предпазлив. Не искам да ми излезе име, че спя с жените и приятелките на местните жители.

— Защото би се отразило зле на бизнеса ви?

— Много зле.

— Разбирам — нямаше какво да губи, като действа малко по-смело, реши тя. — Мой ред е да ви задам личен въпрос. Какво стана с връзката ви с онази приятелка на Томас Уокър?

— Не продължи много. Между нас казано, мисля, че май имаше проблеми с наркотиците. Напусна града преди няколко седмици. Чух, че загинала при автомобилна катастрофа.

Понечи да вдигне чашата си отново, но бързо промени решението си. Постави ръка обратно на скута си.

— Значи тази жена е използвала наркотици?

— Не съм сигурен, нали разбирате. Зная само, че никога не ги е взимала пред мен. Но наоколо се разнесоха слухове след смъртта й.

— Откъде би се снабдила с наркотици в такъв малък град?

— Не четете ли вестници? Напоследък можете да си купите тези боклуци отвсякъде. Освен това градчето е пълно със студенти. Това още повече улеснява нещата.

— Ясно — нямаше да научи името на местния търговец на дрога. Детективската работа не беше лесна.

— Как се запознахте с Уокър? — попита Алекс.

— Той ми е хазяин — хареса й как прозвуча. Много непринудено. Много невинно. — Запознахме се, когато наех къщичката.

Мъжът се изненада за миг, сякаш не бе му хрумвала подобна възможност. После кимна замислено, може би поуспокоен, поотпуснат.

— Вярно — каза той. — Май Мередит спомена, че много успешно се занимава с ремонтирането на къщи. Каза, че бил купил две стари летни къщички с изглед към заливчето и възнамерявал да ги преустрои.

— Аз наех онази, която още не е преустроена. Но е топла, суха и достатъчно удобна за краткия ми престой в града.

— Колко време мислите, че ще ви отнеме работата в Къщата на огледалата?

— Пресметнах, че няма да са ми нужни повече от няколко месеца, за да публикувам колекцията в Интернет. Първоначалният опис вероятно е бил направен от професионалист, който е изработил уникална система за класифициране на книгите. До известна степен прилича на системата в библиотеката на Конгреса, но е доста подобрена и разширена, така че да опише нюансите и всяка дребна разлика в темата…

— Къде живеете? — прекъсна я той.

Очевидно Алекс не се вълнуваше особено от подробностите на професионалните й ангажименти в Къщата на огледалата. Преди да реши дали да излъже, или не в отговор на въпроса му, вратата на кафенето се отвори. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой влиза. Започваше да развива шесто чувство по отношение на Томас Уокър. Алекс обаче извърна глава. Наблюдаваше как Томас се приближава към тях. Забележителните му очи едва доловимо охладняха.

— Сигурна ли сте във вида на връзката си с Уокър? — попита той. — Само хазяин ли ви е?

— Да.

Той стигна до масата.

— Не я подценявай, Роудс. Връзката между хазяин и наемател ужасно наподобява свещен съюз. Подкрепена с пълна тежест от авторитета на многовековни закони, обичаи и традиции, тя си е направо като брак.

Леонора му отправи предупредителен поглед, но той сякаш не го забеляза. Дръпна един стол, обърна го и го възседна. Отпусна ръце на облегалката и й се усмихна.

— Ходих до железарията отсреща. Стори ми се, че ви видях да влизате тук. Всичко наред ли е в къщичката?

— Да, благодаря.

— Обади ми се, ако имаш нужда от някаква поправка.

— Ще ти се обадя.

Тя вдигна чашата си, докато се опитваше да прецени ситуацията. Нивата на тестостерон бързо се покачваха. Нима неволно бе стигнала до върховното женско постижение, когато една дама става обект на огнената страст на двама мъже, готови да се бият, за да бъдат удостоени с благоволението й? Не. Такива неща никога не й се случваха.

Алекс погледна масивния си златен часовник и оттласна стола си.

— Неприятно ми е, че си тръгвам, но имам час с един клиент. Не бива да закъснявам. Радвам се, че се запознахме, Леонора. Имаш визитката ми. Обади ми се, ако се нуждаеш от съвет за преодоляването на стреса.

— Добре — отвърна тя.

— Възнамерявам скоро да науча какво смяташе да правиш с тези замразени соеви шушулки — намигна й той. После кимна на другия мъж. — Довиждане, Уокър.

— Довиждане — отговори Томас.

Алекс се отдалечи към входната врата на кафенето. Взе дългото си черно палто от закачалката, облече го и излезе. Томас наблюдаваше през прозореца как изчезва в мъглата.

— Замразени соеви шушулки? — попита, без да отмества очи от прозореца.

— От тях става отлично нискокалорично предястие.

— Ще го запомня. Мислиш ли, че на Ренч ще му харесат?

— Съмнявам се. Не ми изглежда като куче, което би проявило особен интерес към соята.

— Да, сигурно си права — отново съсредоточи вниманието си върху нея.

Студенината в сивите му очи я свари неподготвена.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Какво искаше Роудс?

Поколеба се, но после сви рамене.

— Каза, че копнеел за стимулиращ разговор с необвързана жена, която не му е клиентка, студентка, съпруга или приятелка на потенциален клиент.

— Стимулиращ разговор, а? Мога да се закълна, че те сваляше.

— Да, вероятно — отпи от чая си.

— А на теб хареса ли ти този стимулиращ разговор?

— Ако искаш да знаеш — заяви важно тя, — действах като детектив.

— Нима? А може ли да те попитам защо реши да упражняваш детективските си умения върху Роудс?

— По две съвсем основателни причини. Първо, стори ми се много интересно, че ме заговори изневиделица. Сякаш просто изникна до щанда за замразени храни.

Томас почукваше леко с пръст по дървената облегалка на стола.

— Добре. Съгласен съм. Интересно е. Имаш ли представа защо започна разговора?

— Очевидно задните ми части бяха изложени на показ по особено провокативен начин, когато се навеждах да взема гореспоменатия пакет със замразена соя от фризера — Леонора отпи от чая. — Досега не беше ми се случвало. Може да започна да си купувам соя по-често.

— Едва ли соята има нещо общо. Мъжете по принцип забелязват женските задни части. Каква беше другата причина, за да му позволиш да те довлече тук на чай и стимулиращ разговор?

— Още в началото спомена Мередит.

Томас помълча за момент.

— Наистина ли? — запита съвсем тихо.

— Повдигна въпроса съвсем сам, без изобщо да го подтиквам.

— Не е много дискретен, нали?

— Не е. Добих впечатлението, че няма време за дискретност. Искаше отговори, и то незабавно. Освен това сподели информацията, че с Мередит излизали за кратко, след като се разделила с теб.

— Това и аз можех да ти го кажа. Вдигна чашата си и го изгледа над ръба й.

— Но не ми го каза, нали?

— Не смятах, че е важно — сви рамене той.

— Може и да си сгрешил в преценката си.

Мъжът поразмисли за няколко секунди.

— Може наистина да съм сбъркал. По дяволите! Какво става тук? Каква е ролята на Алекс Роудс в цялата история?

— Все още не зная. Но едно мога да ти кажа — беше изключително заинтересуван от естеството на връзката ни.

— Нашата връзка? — намръщи се Томас. — Имаш предвид ти и аз?

— Да. Ти и аз. Точно го убеждавах, че сме просто хазяин и наемателка, когато ти пристигна.

— Гледай ти!

— Разбира се, човек може да предположи, че Алекс Роудс е истински пример за почтен и благороден мъж, който не иска да го считат за прелъстител на чужди приятелки.

— С други думи, може да е бил запленен там, до щанда за замразени храни, и просто да е искал да се убеди, че си свободна, преди да пусне ръка на очарователните ти задни части.

— Само при положение, че бих му разрешила да го стори дори и да съм неомъжена и свободна.

— Да, при това положение — съгласи се Томас.

— В този луд свят всичко е възможно — въздъхна тя. — Но някак си не мисля, че само внезапна похот го подтикна да ме черпи чай и да ме разпитва.

— Очевидно имаш природна дарба за детективската професия — изгледа я одобрително Томас. — Много умно, че не се оставяш да бъдеш подлъгана от подмолната му тактика.

— Да, умна съм. Но трябва да призная, че съм най-вече изключително любопитна защо си направи труда да използва такива тактики.

— Аз също. Мислиш ли, че може да знае за парите, които Мередит открадна от дарителския фонд? Да е научил, че ги е скрила някъде, преди да умре, и да се надява да ги открие?

— Не ми беше хрумвало — тя сбърчи нос. — Милион и половина долара биха обяснили симулираната страст. Но как би могъл да разкрие кражбата й? Не беше склонна да се доверява на мъж дори да спеше с него.

— Но и аз открих, че беше намислила нещо — напомни й Томас меко. — С компютъра и с помощта на брат ми.

— Но не си я заподозрял, докато не е напуснала града внезапно, и ти е хрумнало, че би било добра идея да провериш сметките на фонда. Какво би накарало Алекс да се усъмни в изчезването й?

— Роудс може да е имал свои причини да подозира Мередит в измама.

— Защо мислиш така?

— Имам чувството, че може да са имали нещо общо — изрече Томас спокойно. — Мередит беше измамница. Ако питаш мен, онази антистресова добавка, която Роудс продава, го причислява към нейните професионални среди. Трябва да си мошеник, за да разпознаеш друг мошеник.

— Мислиш, че Алекс е шарлатанин?

— Я стига! Този тип взима прескъпо за хранителната добавка, която пробутва.

— Много хора вярват чистосърдечно в алтернативната медицина. И то съвсем основателно.

— Роудс прилича ли ти на холистичен медик?

— Добре — поколеба се тя, — да приемем, че се е досетил, че Мередит е намислила нещо. Откъде би могъл да знае за изчезналите от фонда пари?

— Нямам представа — сви рамене той. — Но не можем да отхвърлим възможността, че ги търси, и смята, че може да си в състояние да му помогнеш.

— С други думи — изрече тя безизразно, — Алекс може да ме е заговорил до щанда за замразени храни по същите причини, поради които ти ме притисна в апартамента на Мередит. Знаел е, че е отмъкнала милион и половина долара и че аз съм нейна позната, следователно бих могла да съм наясно къде са парите.

Томас изглеждаше подразнен от обобщението на събитията.

— Може парите да са били причината да се съберем — каза той, — но не заради тях станахме партньори. Ако си спомняш, малко или много, ти ме изнуди да приема уговорката ни.

— О, да, точно така. Забравих.

— Имаш избирателна памет.

— Без съмнение това се дължи на професията ми — направи пауза. — Знаеш ли, има незначителна възможност Мередит да ме е споменала пред Алекс, въпреки че е малко вероятно. Но бих заложила и последния си петак, че не му е казала за измамата. Пазеше внимателно тайните си. Не знам някога да ги бе доверявала на човек от мъжки пол.

Той размисли над това за кратко.

— Хубав принцип.

— Не искам да сменям темата, но къде си оставил Ренч?

— Вързан е отвън, където може да задиря женски четириноги.

Тя повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че все още може да се наслаждава на противоположния пол? Мислех, че като вземеш куче от приют, те карат да го кастрираш.

— Никога не съм обяснявал на Ренч операцията с подробности. Сметнах, че това би го потиснало.

— Много предвидливо от твоя страна да премълчиш факта.

— Той ми е приятел. Човек прави такива неща за приятелите си. Наистина ли си тръгваш? Ще те изпратя до къщичката.

— Добре — тя се изправи. Помогна й да облече палтото си.

— Между другото, докато се изявяваше като детектив, забеляза ли очите на Роудс?

— Може ли да не ги забележи човек?

— Странни са, а? Не съм виждал други подобни.

— Цветни контактни лещи — усмихна се тя.

 

 

— Съсредоточи се — Каси зае поза полулотос, единият й глезен бе мушнат в свивката между бедрото и тялото й. — Отпусни се, прочисти ума си и се остави да застинеш.

Дийк следваше инструкциите, като се огъваше в последната поза от урока. Опитваше се да се концентрира върху прочистването на ума си, но процесът беше противоречив по условие. Ако се концентрираш в нещо, в края на краищата, значи не прочистваш ума си. Още повече, когато се концентрираше почти изцяло върху пищните извивки на бедрата на Каси. Тази жена имаше забележителни бедра, пълни, зрели и елегантно заоблени. Изглеждаха отлично в тесния черен клин. Но в нея всичко беше забележително. Според него беше великолепна. Ако имаше поне малко разум, би отменил сеансите. Когато упражняваше йога с нея, винаги получаваше ерекция. Самоизмъчваше се.

— Отпусни се и открий пресечната точка на енергийните си линии…

Живееше за тези уроци. Те бяха светъл миг в седмицата за него. Нямаше нужда да търси пресечната точка на енергийните си линии. Всички се вливаха в коравата ерекция.

— … и се отдай…

Не желаеше нищо по-силно от едно хубаво отдаване, мислеше си той. Само ако…

Каси го изучаваше с тревожно изражение.

— Сеансът не беше от най-добрите ни — отбеляза тя. — Имам чувството, че днес не беше в състояние да се отпуснеш. Нещо не е наред ли?

Каза си, че няма защо да споделя. Тя беше инструктор по йога, а не най-добрият му приятел или терапевт. Но имаше нужда да поговори с някого, а тя беше жена. За някои неща жените бяха по-прозорливи от мъжете.

— Мислиш ли, че Томас спи с Леонора Хътън? — запита той.

— Моля?

Направи грешка. Осъзнаваше го. Но беше късно да се откаже.

— Видя ги заедно онзи ден, когато пристигна за сеанса във вторник. Просто се питах дали си останала с впечатлението, че може да имат връзка.

— Видях ги само за пет минути, Дийк. Тъкмо си тръгваха, нали? — отправи му унищожителен поглед и стана. — Освен това Томас е твой брат. Познаваш го много по-добре, отколкото аз. Ти как мислиш?

— Не зная. Понякога е непроницаем дори и за мен. Но ми се струва, че с нея се държи някак различно. Не може да откъсне очи. И изглежда някак неспокоен. Сякаш му се иска да стане и да закрачи из стаята, може би. Той е най-безгрижният човек, когото познавам, дори когато е с жена, ъъъ… която…

— Дори и когато е с жена, с която има връзка? — Каси разкопча ципа на спортната си чанта и измъкна долнището на анцуга си. — Това ли се опитваше да кажеш?

Щеше да каже, че Томас винаги е спокоен и отпуснат, дори когато е с жена, която чука. Но не искаше да използва думата чука пред Каси. Звучеше малко грубо. Можеше да я обиди. И без това вече изглеждаше раздразнена по някаква причина.

— Исках само да чуя твоето мнение — измърмори той. Каси навлече анцуга си върху клина с несвойствено бързи, буйни движения.

— Доколкото зная от теб, Томас не е бил целомъдрен след развода си. Преди няколко месеца за известно време излизаше с онази жена, която работеше в Къщата на огледалата. Какво толкова странно, ако има нова връзка?

— Просто има нещо необичайно в ситуацията — опитваше се да облече в думи неясните си впечатления. — Има нещо необичайно в самия него.

— Какво? — Каси се наведе, за да завърже връзките на маратонките си.

— Както казах, изглежда много напрегнат с Леонора. Между тях сякаш протича електричество.

— Сексуалното привличане между двама души произвежда огромно количество енергия. Зарежда въздуха около тях.

— Но не флиртуваше с тази жена. Сякаш дори се дразнеше от нея. Или може би от себе си. Но не беше нормално, нали?

Каси се изправи внезапно.

— Сексуалната енергия е като всяка друга енергия. Ако я пренебрегваш или й се съпротивляваш, може да предизвика вид триене, което лесно да се превърне в раздразнение или дори неприкрит гняв. Единственият начин да се справиш с нея е да я приемеш и да я канализираш по здравословен, естествен начин. Препоръчвам концентрация върху дишането. Много е полезно.

Дийк потръпна. Каси говореше със студен, нетърпелив тон, който вечно го объркваше и безпокоеше. Сякаш поучаваше ученик, който се прави, че не разбира.

— Никога не съм виждал Томас така неспокоен в присъствието на жена — каза той.

— Вероятно е напрегнат, защото не спят заедно — тя се пресегна към тениската си и напъха глава в нея. — Предполагам, че когато възникне връзка между двамата, ако възникне, голяма част от напрежението в отношенията им ще изчезне.

— Така ли мислиш?

— Сексът е отлично средство за намаляване на стреса и за общо повдигане на духа — думите й бяха приглушени от обгръщащите я гънки на тениската. — Може да има отличен терапевтичен ефект.

— Терапевтичен? Наистина ли мислиш така?

— Да — главата й се появи от деколтето на тениската. Избягваше да го гледа. — При подходящи условия сексът е естествен, благотворен начин за зареждане на енергийните линии.

— Подходящи условия ли?

— Имам предвид ситуация, в която и двамата партньори са необвързани, взаимно привлечени и в добро здраве.

— Томас е необвързан и в добро здраве и мисля, че е привлечен от Леонора — кимна той.

— Ами ти, Дийк? И ти си необвързан и в добро здраве. Мина година, откакто загуби жена си. Понякога не си ли мислиш за връзка с друга жена?

— Аз? — По дяволите! Нима бе забелязала ерекцията му? — Връзка?

Тя въздъхна тежко.

— Съжалявам. Не биваше да го казвам. Не е моя работа. Аз съм само инструкторката ти по йога.

Дийк не отговори.

Преметна сака си през рамо и тръгна към вратата.

— Ще се видим в петък. Междувременно, работи върху позата „кобра“. Правиш я с усилие. Трябва да се отпуснеш.

Отвори вратата и излезе, преди да успее да й отговори.

Къщата потъна в привична тишина. Имаше чувството, че не се е държал както трябва, но изобщо не можеше да разбере с какво я бе ядосал така. Просто я бе питал за наблюденията й върху отношенията на Томас и Леонора, за бога. Някак си бе извъртяла разговора към обсъждане на липсата на секс в живота му. Нямаше нужда да му изтъква колко нищожен бе сексуалният му живот напоследък. И сам отлично го усещаше, особено когато тя бе около него.

Отиде до най-близкия прозорец и спусна завесите. Повтори същото и със следващия. Продължи, докато възстанови мрака.

Когато познатата уютна тъмнина в къщата се сгъсти, той се върна на бюрото си и пусна компютъра. Седна и се загледа в светещия монитор. Възнамерявал бе да продължи търсенето на факти относно убийството на Юбанкс, но по някаква причина се замисли за един отдавнашен следобед, когато с Томас бяха седели в спалнята му и бяха слушали как родителите им си разменят обвинения в кухнята.

Тогава бе деветгодишен. Томас бе на тринадесет. Усетил бе как сълзите му напират, но Томас не бе заплакал, затова не можеше да си позволи да го стори и той.

— Мисля, че ще се разведат, Дийк. Чух татко да споменава нещо за среща с адвокат.

— Като родителите на Джейсън?

— Да. Вероятно татко ще се изнесе. Обикновено така става. Марк ми каза.

— Има си приятелка, нали?

— Така казва мама.

— Мислиш ли, че и тя ще си намери приятел, след като татко се изнесе? — бе попитал Дийк.

— Може би.

— Джейсън каза, че сега вижда баща си веднъж седмично. Не харесва жената, за която е женен. Твърди, че била хубава, но глупава. Но направо мразел кретена, с когото излизала майка му. Той спял при нея, когато оставал да пренощува, и не изпускал дистанционното.

Известно време бяха останали заслушани в приглушените викове в кухнята. Дийк бе стискал възглавницата и се бе борил със сълзите.

— Да ти кажа, Дийк, не мисля, че някога ще се оженя. Но ако го направя, със сигурност няма да имам потомство. Никога не бих причинил подобно нещо на собствените си деца.

— Нито пък аз — бе добавил Дийк.

— Каквото и да стане — се бе зарекъл Томас, — ние двамата ще се подкрепяме.

— Добре — бе се съгласил Дийк.