Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (11)

Десета глава

Малко по-късно Томас спря колата на нейната алея и изключи двигателя. Леонора чувстваше осезателно присъствието му на седалката до себе си. Беше успокояващо, дори облекчаващо. У този мъж имаше нещо солидно и истинско. Осъзна, че не иска да го пусне да си иде.

— Не мога да повярвам, че го направихме — каза тя.

— И за мен беше необичайна среща — думите му не съдържаха скрит намек. — Що се отнася до забавленията, обикновено предпочитам да сляза до железарския магазин и да разгледам отвертките.

— Можеха да ни арестуват.

— Съмнявам се.

Рязко извърна глава към него.

— Ако Алекс ни бе хванал в къщата си, щеше да има пълно право да повика полицията.

— Разбира се. Но щеше да се наложи да обяснява наличието на странното огледало, което очевидно е задигнал от Къщата на огледалата. А нещо ми подсказва, че не би желал Ед Стовал да прерови шкафовете му и да вземе проби, както направихме ние.

— Нали не мислиш, че Алекс продава наркотици? — сдържа дъха си тя.

— Кой го знае какво продава, по дяволите? Дори и да е просто пудра захар, не би искал да се разчуе, че е абсолютен шарлатанин. Не, не мисля, че би повикал ченгетата.

— Въпреки това, като се замисля, едва ли беше най-умната постъпка и за двама ни — въздъхна тя.

— По десетобалната система бих я оценил на двойка.

— И по-тъпи неща ли си вършил?

— Разбира се — позамисли се за миг. — Брака си оценявам с единица. Определено беше глупава постъпка. Но все пак тогава бях много по-млад. Младостта винаги е добро оправдание. Напоследък обаче не върши много работа.

Леонора кимна.

— Единствената ми по-глупава постъпка от вмъкването в онази къща бе годежът ми с професор Кайл Делинг.

— Какво стана с него?

— Един ден се прибрах от работа и го заварих в леглото с Мередит.

— Ох! — потръпна Томас.

— Тя, разбира се, го бе режисирала. Онзи ден ми се обади в библиотеката. Каза, че възникнало нещо спешно и трябвало веднага да се прибера. Така го беше изчислила, че като влязох, с Кайл бяха в леглото.

— Защо е постъпила така? От чиста жестокост ли?

— Не и според самата нея. Считаше, че ми е направила огромна услуга, като ми показа, че Кайл е слаб и не заслужава доверие — потри ръце енергично. — Но не мисля, че беше честно изпитание.

— Защо смяташ така?

— Не съм срещала мъж, способен да устои на Мередит — успя да се поусмихне ведро и отвори вратата. — Знаеш ли — или на мен ми стана прекалено студено от разходката в мъглата, или нервите ми са разклатени. Както и да е, мисля, че чаша вино с лечебна цел би ми се отразила добре. Искаш ли от същото лекарство?

— Да — вече бе отворил вратата на колата, а ключовете бяха в джоба му.

Облекчение се разля по цялото й тяло. Нямаше да я остави сама със съсипаните й нерви. В края на краищата, бяха партньори.

— Мъглата пак се сгъстява. Защо не останеш и за вечеря? — опита се да изрече поканата небрежно. — Няма защо да рискуваш да шофираш, докато не се поразсее.

— Дадено.

Изчака го да заобиколи колата и да се присъедини към нея. Изкачиха стълбите заедно. Вече се бе стъмнило. Спря под лампата на верандата, за да намери ключа от връзката в ръката си.

— Готово — влязоха във всекидневната и светна лампата.

Видя се в огледалото, когато отиде да си закачи палтото, и потисна напиращото стенание. Гледката далеч не бе пленителна. От кока й висяха кичури коса. Зад очилата очите й имаха студено и напрегнато изражение, а скулите й бяха хлътнали. Тъмният й плетен пуловер с нищо не разкрасяваше отражението.

Томас изхлузи якето си и застана до нея. Очите им се срещнаха в огледалото. За разлика от нея, изглеждаше великолепно. Силен и здрав, напълно овладян. Наложи се да се бори с неустоимото желание да се обърне и да положи глава на гърдите му. Ръцете му се сключиха около раменете й.

— Отпусни се. Преживяваш последствията от адреналина. Ще отмине.

— Знам.

Тежестта на ръцете му не оказваше успокоителното въздействие, което вероятно целеше. Между нервните й окончания прескачаха малки искри на възбуда. Енергията бушуваше в тялото й. Изведнъж й се прииска да направи много повече от това да положи глава на рамото му. Вгледа се в устата му в огледалото и се запита какво ли би било усещането, ако го целуне. Питаше се какво би било усещането за устата му на други части на тялото й. Питаше се какво би било усещането от големите му сръчни ръце върху гърдите й. На бедрата. Питаше се дали и той си мисли за същото.

Адреналин. Всичко е от нервите и адреналина. Стегни се, жено.

— Ще налея вино — изрече припряно тя.

Втурна се в старомодната кухня, отвори шкафа, грабна бутилката с червено вино и трескаво се зае с тирбушона. Докато се върне във всекидневната, Томас бе запалил огъня. Подаде му едната чаша. Когато я вземаше, кокалчетата на пръстите му леко докоснаха нейните. Между свръхвъзбудените й нервни окончания прехвръкна нов заряд от електричество. Дръпна се толкова бързо, че за малко не изпусна чашата си.

— Добре ли си? — попита загрижено Томас.

— Просто съм малко напрегната — отпи живителна глътка и се озърна в търсене на тема за непринуден разговор. — Мебелирано ли беше това жилище, когато го купи?

— Не — намръщи се той. — Наех мебелите. Какво им е? Не ти ли харесват? Нямах голям избор, фирмата предлагаше три комплекта, трябваше да се спра на един от тях.

— Хубави са. Хубави — тя взе още една чаша вино. — Както ти казах, някои от тях са доста обемисти. Леглото едва се побира в спалнята: — „О, по дяволите, какво всъщност я накара да го спомене?“ — Но диванът е чудесен. Наистина.

— Леглото е малко големичко, нали? — съгласи се той замислено. — Забелязах го, когато ги докараха. Сигурно съм мислил за себе си, когато го избирах. Обичам големи легла.

Не можеше да се сети за подходящ отговор на тази забележка. Каза си, че точно сега най-разумно бе да си държи устата затворена.

Известно време постояха пред огъня. Леонора се взираше в играещите пламъци и се насилваше да се съсредоточи върху по-важни неща. В ума й изплуваха цветните контактни лещи на Роудс, странното огледало и малките мускалчета в шкафа му.

— Какво, за бога, върши Алекс там? — попита накрая, когато бе сигурна, че темата за големите легла е забравена.

— Трудно ми е да определя каква игра играе. Но съм сигурен, че е затънал в нея чак до жълтите си контактни лещи.

Тя се поколеба за миг.

— Каза, че се преместил тук преди малко повече от година. Значи е бил в Уинг Коув, когато Бетани е починала.

Томас се позамисли.

— Доколкото зная, дори не се бяха срещали с нея. Напълно сигурен съм, че не е ходила при него за съвети относно преодоляването на стреса и не е вземала от онази хранителна добавка, която продава. Дийк щеше да знае. Вярвай ми. Той се грижеше за Бетани.

— Грижеше се за нея?

— През повечето време беше така погълната от работата си, че се нуждаеше по-скоро от настойник или бавачка, отколкото от съпруг.

— Зная какво имаш предвид. Познавам няколко наистина блестящи учени, отговарящи на същото описание. Могат да ти дадат математическо обяснение за произхода на материята, но не могат да намерят еша на чорапа си.

— И Бетани беше същата — кимна Томас. — Дийк вършеше всичко вместо нея, що се отнася до ежедневните задължения. Записваше й часовете при зъболекаря, пазаруваше, купуваше й нови дрехи, когато беше нужно. Правеше всичко.

— Хм. Не мислиш ли, че това може да е било проблем за него?

— Какво имаш предвид?

— Спомняш ли си, че ти казах, че част от депресията му би могла да произтича от неразрешени проблеми в брака му?

— Е, и?

— Е, това е просто предположение, но представи си, че се е оженил за нея, защото ролята на настойник е подхождала на рицарската му натура. Представи си, че след известно време неизменната роля е позагубила част от очарованието си. Представи си, че са имали недоразумения и Бетани е починала, преди да ги изгладят?

Томас се взираше в пламъците.

— Харесвах Бетани, но зная, че не бих могъл да намеря щастие в брак с нея. Според мен никога не бе правила нищо за Дийк. Не зная доколко го обичаше всъщност. Достатъчно й беше да го оставя да се грижи за нея и да се възхищава на гениалността й. Чудех се дали наистина го обичаше, или го възприемаше просто като удобство.

— Мога ли да те попитам какво е станало с твоя брак? — попита тихо Леонора.

— Приключи.

Краткият му отговор криеше огромен подтекст.

— Съжалявам — каза тя.

Той преглътна виното си.

— Бяхме женени от четири години, когато тя ме изостави заради бизнес партньора ми.

— Ааа.

— Да, това е изчерпателно обяснение: ааа. Но животът си продължава.

— Да.

— Знаеш ли, когато родителите ми се разведоха, си казах, че вероятно никога няма да се оженя или ако го направя, със сигурност няма да имам деца.

— Защото не си искал да рискуваш да ги подложиш на травмата от евентуален развод? — попита тя.

— Да. Оказа се, че е трябвало да се придържам към първоначалното решение да не се женя. Но поне нямаше деца, които бракоразводното дело да нарани. Разведох се, но никой друг не пострада сериозно. Това ми е за урок.

„Време е да сменим отново темата“ — каза си тя. Беше потискащо да го слуша как говори хладно за това, че нямал намерение да се жени отново или да става баща.

— Да се върнем на проблема с Алекс Роудс — започна решително. — Мисля, че имам идея.

— Каква?

— Бих могла да се запиша на противостресова терапия.

— Не си го и помисляй! — заяви твърдо той.

— Не разсъждаваш логично, Томас.

— Роудс не ти предлагаше противостресова терапия. Искаше да те вкара в леглото си.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен съм.

— Бъди разумен, Томас. Трябва ни следа, а Алекс ни я осигурява.

— Може би, но няма точно ти да я последваш.

Леонора се сепна от силата на пламналия в нея гняв.

— По дяволите, никой не те е избирал за шеф на операцията. Искам да обсъдя с теб нещата, но в края на краищата, сме равностойни партньори. Сама вземам решения.

— Я слушай — изрече с тих и дрезгав глас. — Последната жена, която имаше връзка с мен и която по-късно се захвана с Алекс Роудс, е мъртва. Забрави ли?

По гърба й затанцуваха ледени тръпки.

— Мередит.

— Да, Мередит. Не се обиждай, но и двамата знаем, че тя бе много по-способна да се справи с тип като Роудс, отколкото ти ще бъдеш някога.

Поради някаква причина, вероятно защото вече беше напрегната и изнервена, тази забележка наистина я обиди. И то много. Най-лошо от всичко беше съзнанието, че е истина. Мередит подхождаше много по-умело към опасни мъже. Знаеше го, но не й харесваше и не смяташе да го признава. Обърна се и закрачи към кухнята.

— Ще приготвя вечерята. Мъглата сигурно ще се разсее скоро, а сигурно искаш да се прибереш при Ренч колкото се може по-скоро.

— Дявол да го вземе! — тръгна след нея и застана на вратата на кухнята. — Разсърди се, нали?

— Наистина не ми се говори за това.

— А казват, че мъжете не обичали да споделят — отвори фризера и извади пакет със замразена соя.

— Няма нужда да го приемаме лично — Томас стоеше неподвижно на прага.

— В случай че не си забелязала, нещата между нас вече са лични. Много лични. Поне от моя страна.

— Не, не бях забелязала.

Той пое през кухнята без предупреждение. Преди да отгатне намеренията му, Томас бе вече на сантиметри разстояние, надвесен над нея, обгърнал я в невидимо силово поле.

— Томас?

Той стовари така силно полупразната чаша на плота до нея, че тя се изненада, че не се счупи. Хвана лицето й с две ръце. Чувстваше как загрубелите му от работа длани докосват шията й.

— Ето, това имам предвид под „лично“ — изрече до устните й.

Целуна я, преди да успее да си поеме дъх. При докосването напрегнатите й до краен предел нерви избухнаха. Мълнията от експлозията бе толкова гореща, че се удиви, че не изпепели замразената соя в лявата й ръка.

„Определено е лично“ — мислеше си тя. Не помнеше, да е преживяла нещо по-лично от доста време насам. В целия си живот.

Избута я назад, докато гърбът й опря в ръба на плота. Пъхна единия си крак между нейните. Устните му се движеха и задълбочаваха целувката. Тя се топеше по-бързо от съдържанието на отвореното чекмедже на фризера. Интересуваше я само топлината. Много топлина. Беше й жизненонеобходима. Така се нуждаеше и копнееше за нея! Искаше да избухне в пламъци. От толкова отдавна зъзнеше, че не знаеше дали някога ще се насити на огнената енергия, излъчваща се от Томас. Чу леко тупване и смътно осъзна, че е изпуснала пакета със замразена соя обратно във фризера. Обви ръце около Томас и потърси спасение от леденото течение. Той прошепна нещо неразбираемо и затвори с ритник чекмеджето на фризера. След това обхвана гърба й точно над ханша с едната си силна мускулеста ръка, а с другата приласка главата й. Устата му се плъзна надолу по шията й. Зарови пръсти в косите му. Трепереше, но вече не от студ. Ръцете му отново се раздвижиха и плътно обхванаха талията й. Грабна я и я повдигна. Вече не усещаше земята под краката си. Помисли си, че възнамерява да я отнесе обратно във всекидневната. Вместо това я пусна на края на плота и се премести между бедрата й. Устните му не изпуснаха тялото й нито за миг. Щеше да я люби направо там, в кухнята. Сякаш просто не можеше да дочака да я отнесе до леглото. Никога досега не бе виждала такава припряност. А не помнеше и сама да е била по-нетърпелива. Беше невероятно. И почти непоносимо еротично. Дръзко стегна бедрата си около него. Той пъхна ръце под пуловера й. Почувства ги върху голите си гърди. Какво бе станало със сутиена й? Някак си го бе разкопчал, без тя дори да забележи. Наистина имаше сръчни ръце. Изгаряше от нетърпение да види какво още може да прави с тях. Кръвта препусна по вените й и огънят се разпали с пълна сила.

Изведнъж всичко свърши. Томас замръзна на мястото си, сякаш се бе блъснал в стена. Замаяна, тя отвори очи и го видя да се взира в нея сериозен и напрегнат.

— Имаш ли случайно — изрече много внимателно той — нещо, което би свършило работа в подобна ситуация?

— Какво по-точно? — премигна Леонора и се опита да се ориентира.

— Презервативи.

— О! — реалността я разтърси. Усети как се изчервява. — Не, нямам.

— А хапчета?

— Не — вече сигурно бе почервеняла като домат. — Изобщо не очаквах да ми потрябват тук, в Уинг Коув.

Не беше нужно да му казва, че не й се бе налагало да ги ползва от внезапното прекратяване на годежа й насам.

— Дойдох готов да разбия няколко ключалки — отправи й печална и прелъстителна усмивка и опря челото си в нейното. — Не бях подготвен за подобно вълнение.

— О! — не се сещаше нищо смислено. Бе силно разтърсена и го осъзнаваше.

Той се изправи и се отдръпна.

— Е, щом никой от нас, изглежда, не е съобразителен и предвидлив, май е по-добре да се заемем с вечерята, не мислиш ли?

Успя да устои на ужасния импулс да го дръпне за яката и да изкрещи нещо идиотско от рода на: „Не можеш да спреш сега! Така съм пламнала от възбуда, че бих могла да разтопя съдържанието на онзи фризер!“

За щастие здравият разум надделя. Разбира се, че трябваше да спрат. За бога, какво си въобразяваше тя?

Това не беше любов, а страст, несъмнено провокирана от претоварването с адреналин, което и двамата бяха изпитали следобед.

— Вечерята? Да. Това е лудост! — пое си дълбоко дъх и осъзна, че все още седи на плота. — Да не говорим, че е и изключително нехигиенично.

— Може би, но дава отговор на един незададен въпрос, който ме тормозеше.

Отмести няколко палави кичура от косите си зад ушите и скочи на пода. Замалко не се приземи позорно на задника си, тъй като краката й бяха омекнали. Вкопчи се в облицования с плочки плот, за да се задържи права. Чувстваше се унизително. Толкова унизително!

Пое си дълбоко въздух и се опита да се съвземе с усилие на волята.

— Какъв е този въпрос? — попита тя.

— Когато избирах леглото ти, определено мислех за себе си.

Отказа се от задушените соеви шушулки и смайващата демонстрация на измамно непринудени кулинарни умения, с която бе смятала да го очарова тази вечер. Отвори хладилника и извади пластмасовата кутия с останалата от вчера картофена салата. Взе и останалата маруля.

— На твое място не бих си правила сериозни изводи от тази проява на хормони — тръшна вратата на хладилника и остави кутиите на плота. — И двамата бяхме превъзбудени от голямото страшно приключение. Както каза по-рано, твърде много адреналин.

— Щом искаш, можеш да го отдадеш на адреналина. Но каквото и да бе, не беше преструвка, нали? — каза той, като я гледаше с тревога и напрежение.

Престори се, че не го е чула, докато си миеше ръцете. Това занимание й предоставяше идеалното извинение да остане с гръб към него.

— Леонора?

— Какво? Опитвам се да скалъпя някакво ядене, ако не си забелязал.

— Нали не се преструваше преди няколко минути?

— О, за бога! — взе ножа и започна яростно да реже поизсъхналия хляб, който бе купила вчера от града.

— Поне отговори на въпроса ми — помоли я Томас. — Мъжкото ми самочувствие е застрашено.

Хвърли му бърз поглед през рамо. Очите му се смееха прелъстително. Не приличаше на мъж със сериозни проблеми със самочувствието. Искрено се съмняваше, че се нуждае от нейното уверение, че е откликнала искрено. Реакцията й беше направо невъздържана. От друга страна, жена му бе избягала с бизнес партньора му. Подобна постъпка неминуемо оставяше следи.

— За твое сведение — каза тя, — аз съм ужасна актриса. Изобщо не умея да се преструвам убедително — после се зае отново със сандвичите.

— И аз не се преструвах — призна тихо той.

Припомни си усещането за силно възбуденото му тяло между краката си и каза:

— Забелязах.

 

 

Докато седнат да се хранят до прозореца в кухнята, атмосферата се бе променила едва доловимо. Зарядът от чувственост все още се носеше във въздуха, но имаше и още нещо. Леонора долавяше уютна, приятна, интимна топлина. Хубаво й беше да чувства присъствието на Томас, седнал срещу нея. Изведнъж съжали, че го бе нахранила с остатъци.

 

 

Докато миеха чиниите, мъглата се разсея. Томас взе палтото си от гардероба. Тя го последва навън, загърната със собствените си ръце, за да се предпази от студа в ясната звездна нощ. Той спря и обходи с поглед коридора на малката къща.

— Имам доста работа там, вътре. Ще сменя прозорците и ще ремонтирам банята, дори и водопровода. Подовата настилка обаче е добра. Масивен дъб. Нуждае се само от освежаване на лака.

Тя проследи погледа му.

— Смяташ ли да останеш в Уинг Коув, след като всичко свърши?

— Зависи. Дойдох тук след смъртта на Бетани, защото виждах, че Дийк е загазил. Мислех да поостана, докато преодолее депресията си. Но не съм свързан с градчето. Мога да работя навсякъде. Ренч също не е придирчив. Ами ти? Обвързана ли си с работата си в Калифорния?

— Вече не. Мога да се върна, ако искам, но ще реша, като му дойде времето — трудно намираше обяснение, дори и пред себе си, но това пътуване до Уинг Коув, изглежда, се бе оказало преломен момент в живота й. Не знаеше точно накъде води промяната, но съзнаваше, че след това начинание всичко ще бъде различно. — Обвързана съм само с един човек. Баба ми. Ако се преместя, ще се премести и тя.

— Разбира се.

Томас се приближи към нея и я целуна, без да я прегърне. Тя можеше да се отдръпне. Но не го направи. Той откъсна устни от нейните.

— Не мисля, че беше просто от адреналина — изрече с доволен вид. Слезе по стълбите, качи се в колата и се отдалечи в нощта.

Леонора си легна, но остана будна дълго време в мрака, размишлявайки над усещанията, които присъствието на Томас бе събудило у нея тази вечер. Ситуацията и без това бе много сложна. Щеше да е изключително безразсъдно да прибави и знойна връзка към заплетените опасности. Насили се да се съсредоточи отново върху онова, което я бе довело в Уинг Коув. Когато това се оказа безрезултатно, размишлява известно време върху видяното в къщата на Алекс.

Накрая потъна в неспокоен сън. И веднага я споходи мрачно съновидение.

Вървеше по дълъг тъмен коридор, по чиито стени едно до друго се нижеха старинни помръкнали огледала.

Някъде в този коридор, в едно огледало, бе запечатана истината. Трябваше само да погледне точно в него и щеше да получи отговорите, за които бе дошла.

Спря пред богато украсен английски експонат в стил рококо и там съзря Мередит, която я гледаше.

— Не можеш да заспиш още — казваше тя беззвучно.

Обърна се и видя Алекс Роудс, който я наблюдаваше от вътрешността на крещящо криво огледало. Отправяше й сексапилната си усмивка и я канеше да се посмее с него на някаква интимна шега. Но усмивката му не беше в ред. Докато го гледаше, чертите му се изкривиха. Златистите му очи горяха.

Обърна се и продължи по безкрайния коридор с огледала в търсене на истината.