Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (4)

Трета глава

Тя се бе обадила. Крайно време беше.

Облекчението му се смеси с бурна радост. Миналата нощ не можа да мигне, разтревожен от въпроса дали не си бе направил грешно сметката. Не бе сигурен дали би издържал на чакането повече.

Но Леонора Хътън бе изгубила търпение и се бе обадила първа. Беше спечелил.

Отпусна се във въртящия се стол, със слушалката до ухото си, и се взря с невиждащ поглед в борсовите индекси на екрана на компютъра си. Току-що бе седнал да си изкара ежедневната прехрана, когато телефонът бе звъннал.

Преустройството на къщи бе негова страст, но беше труден начин да печелиш прилично, особено ако влагаш толкова майсторлък и материали, колкото той обичаше да влага. Имаше набито око за архитектурния гръбнак на къщите и при покупката им се придържаше към трите основни закона на недвижимото имущество — разположение, разположение, разположение. Въпреки това рядко правеше добра сделка при продажбата им. Имаше късмет, ако покрие разходите си и спечели няколко хиляди.

Солидните доходи печелеше по лесния, поне за него, начин — чрез инвестиции.

Първата си сериозна инвестиция бе направил при продажбата на една от преустроените си къщи и бе използвал печалбата, за да участва в подпомагането на малката софтуерна фирма на брат си. Две години по-късно тя бе купена от един от големите играчи в опит да придобие революционната защитна програма на Дийк.

Двамата Уокър бяха загърбили сделката със съвсем нов поглед над живота, с перспективата на млади хора, които можеха да си позволят да се пенсионират, преди да са навършили тридесет.

Томас бе избрал да изучава борсите, за да бъде сигурен, че новопридобитото им състояние няма да се пропилее. Дийк отново се бе заел с учение, получи няколко страхотни научни степени и прие поста на професор в катедрата по информатика на „Юбанкс Колидж“.

Той смяташе, че брат му има почти паранормални способности за печелене на пари от стоковата и фондовата борса. Томас не разбираше от паранормални явления, знаеше само, че го бива да предвижда тенденции на борсата. С помощта на някои програми, които Дийк бе разработил в съответствие с изискванията му, бе станал още по-добър. Напоследък му бяха нужни само два часа на ден пред компютъра, за да актуализира пакета с акции и да задвижва нещата.

През останалото време бе свободен да си играе със своите инструменти.

— Радвам се, че решихте да ми съдействате — каза той на Леонора. Внимаваше гласът му да не издаде задоволството, което изпитваше. — Имате ли нещо против да попитам защо се осмелихте да се обадите?

Изтегналият се на пода до бюрото Ренч рязко вдигна глава и го погледна много съсредоточено. Може би не бе успял съвсем да овладее гласа си.

— Дълга история — отговори Леонора. — Казано накратко, Мередит твърди, че мога да ви се доверя.

— Мередит е мъртва — смрази се той.

Ренч се изправи и положи глава в скута му. Протегна се разсеяно да го почеше зад ушите.

— Тази сутрин получих на електронния си адрес нещо като писмо със закъснител, представляващо завещание и признания — поясни тя. — Писала го е, преди да почине, и се е погрижила да ми бъде изпратено, ако нещо й се случи.

Томас си наложи да преброи до две, преди да проговори:

— Намеква ли, че е в опасност?

— Не, мисля, че просто е взела предпазни мерки. Изпипване на подробностите. Мередит се справяше много добре с тях — за няколко мига в слушалката се възцари тихо бръмчене. — Но може и да се е тревожела за нещо.

— Защо мислите така?

— В писмото си казва, че ако нещата се объркат, трябва да се обадя на вас.

— Хм. Защо ли?

— Мередит имаше силна интуиция.

— Така ли? — той погали мускулчетата зад клепналото ухо на Ренч. — Ще ви се доверя. Не я познавах много добре.

— Но сте спали с нея.

— Както казах, не я познавах много добре.

— Спите ли с много жени, които не познавате добре?

— Не — реши да не задълбочава нещата. За разлика от Мередит, явно не притежаваше силна интуиция. Но дори и за него бе очевидно, че точно тази насока на разговора ще ги отведе до задънена улица.

Последва кратко, напрегнато мълчание.

— Мисля, че зная къде са вашите милион и половина — съобщи Леонора след малко.

Без да се усети, бе станал от стола. Ренч седеше на хълбоците си с вдигната в израз на внимание глава.

— Къде са? — попита Томас.

— В една сметка на Карибите.

— Ясно. Тя беше много умела измамница, нали?

— Боя се, че да — каза Леонора след кратко колебание. — Съжалявам. Мередит вършеше много дребни кражби.

— Когато става дума за милион и половина, изразът „дребни кражби“ не е подходящ.

— Не, не е.

— Имате ли достъп до тази сметка?

— Да, така мисля. Оставила ми е номера й.

Той застана до прозореца с изглед към заливчето.

— Щом имате номера, ще мога да прехвърля сумата в сметката на фонда, без никой да разбере.

— Ами, мисля, че точно това трябва да обсъдим по-подробно.

По дяволите! Знаеше си, че няма да е толкова лесно. Мередит бе крадла. Не трябваше да го забравя. Крадците се сдушаваха с крадци или поне с хора с не особено висок морал и етични норми.

— Ако се тревожите за наградата си — започна той, — бъдете спокойна. Ще се погрижа да получите парите.

Леонора прочисти гърлото си. Стори му се, че събира кураж за следващата си реплика.

— Нямах точно това предвид — отговори тя.

Той се хвана за дървената рамка на прозореца с една ръка и се приготви да преговаря.

— Как ви звучи сумата от петдесет хиляди? — попита със спокоен тон. — Придружена от гаранцията, че името ви няма да бъде споменавано в никакви разговори, свързани с измамата, в случай че някой полицай или адвокат например се натъкне на нея в бъдеще.

— Не!

Отказът бе изречен бързо. Твърде бързо. В гласа й не се долавяше никакво колебание. Това го разтревожи. Тя работеше като университетска библиотекарка, а знаеше със сигурност, че семейството й не е от заможните. Бе проверил чрез компютъра. Имаше само една баба, която живееше от социални осигуровки, малка пенсия и дохода от някакви дребни инвестиции. Петдесет хилядарки би трябвало да се сторят чудесна сума на всеки в положението на Леонора. Е, разбира се, не можеха да се сравняват с милион и половина.

Тя играеше на едро.

— Предложението е добро — продължи той. — Най-доброто, което ще получите. Мередит ви е казала да ми се доверите, помните ли? Вслушайте се в съвета ми, госпожице Хътън. Не искате да задържите парите в тази сметка.

— Не искам ли? — звучеше почти развеселена.

— Не.

— И защо не?

— Защото ще ви преследвам до края на света. Обещавам, че ще ви вгорча живота.

— Вярвам ви — отвърна му сухо.

— Хубаво.

— Вижте, господин Уокър, не става дума за парите.

— Напротив. Винаги става дума за пари.

— Ако наистина вярвате в това, значи сте водили много ограничен и изключително безсъдържателен живот.

Назидателният й тон го подразни.

— Добре — отговори той. — Щом не са парите, тогава какво?

— Казахте, че според брат ви жена му е била убита и че той вижда някаква вероятна връзка със смъртта на Мередит.

— Нека не замесваме Дийк. Неговите хипотези за смъртта на Бетани нямат нищо общо с нашите преговори.

— Не съм сигурна — възпротиви се тя.

— Какво?

— Освен номера и местонахождението на сметката намерих още две неща в сейфа на Мередит — съобщи Леонора тихо.

— Какво, по дяволите, целите с това?

— Едното нещо е книга, озаглавена „Каталог на старинните огледала в колекцията на Къщата на огледалата“. На повече от четиридесет години е. Съдържа доста черно-бели снимки на огледала.

Той се замисли.

— Мередит трябва да я е взела от библиотеката в Къщата на огледалата. Чудя се защо ли?

— Нямам представа. Не се интересуваше от старинни огледала, доколкото зная. В кутията имаше още нещо. Един плик. Съдържа фотокопия на стари изрезки от статии за някакво отдавнашно убийство.

— От преди колко време? — обзе го ледено предчувствие.

— Било е извършено преди тридесет години в Уинг Коув.

— Тридесет години? Почакайте, да нямате предвид убийството на Себастиан Юбанкс?

— Да. Знаете ли нещо за него?

— Ами да. В нашия град то не е тайна. Всъщност е нещо като местна легенда. Той е бил син на Натаниъл Юбанкс, основателя на фонда на „Юбанкс Колидж“. Разправят, че баща му бил гениален, но много ексцентричен. Самоубил се. Синът му Себастиан също бил много умен. Математик и ексцентрик от висша класа. Застреляли го една вечер в Къщата на огледалата преди около тридесет години. Убийството така и не било разкрито.

— Това ли е? Това ли е всичко, което знаете?

— Какво още трябва да зная? Станало е преди десетилетия и както ви казах, така и не са заловили убиеца. А и вече никой не го е грижа за случилото се. Себастиан е бил последният член на семейство Юбанкс. Казвате, че Мередит е имала някакви изрезки за тази история?

— Да.

— Защо, по дяволите, се е интересувала от старо убийство?

— Нямам представа — отговори меко Леонора. — Но може и Бетани Уокър да се е интересувала от него.

— Какво значи това? — скова се той.

— Изрезките бяха поставени в плик с печат, надписан с името и адреса на Бетани Уокър в катедрата по математика в „Юбанкс Колидж“.

Известно време той просто се взираше в обвития в мъгла залив и се опитваше да осмисли тази информация.

— Мередит трябва да се е добрала до някои канцеларски принадлежности на Бетани. Не зная как е успяла. Разчистихме кабинета й. Дийк изгори всички неизползвани материали, носещи името и адреса й.

— В сейфа имаше кратка бележка от Мередит. Пише, че е открила изрезките заедно с книгата в Къщата на огледалата. Казва, че възнамерявала да ги изпрати на теб и брат ти, след като се измъкне далече от вас, на Карибите.

— Открила ги е?

— Очевидно.

— Къде?

— Не зная. В бележката не пише. Просто някъде в Къщата на огледалата.

— Хм — той потропваше с пръст по перваза на прозореца и търсеше връзката. В момента не виждаше такава. — Добре, изпратете ми ги. Ще видя дали говорят нещо на Дийк. Да се върнем към предишния въпрос.

— Моята награда? Забравете я. Не се интересувам от парите ви, господин Уокър.

— А от какво, госпожице Хътън?

— Интересува ме кой е убил Мередит.

— Кой я е убил? — за миг му се стори, че не е чул правилно. — Какво е това, по дяволите? Не си ли спомняте, че тя загина при единична катастрофа в Лос Анжелис?

— Вече не вярвам в това — заяви твърдо Леонора. — Не и след слуховете, че е употребявала наркотици, и след като открих тези изрезки в плика с името на Бетани Уокър. Не и след като ми казахте, че брат ви е заключил, че Бетани е била убита, а смъртта й също била свързана със слухове за наркотици.

— По дяволите!

— Нещо става там, в Уинг Коув. Смятам да разбера какво.

— Чудесно. Искате да си играете на частен детектив? Моля! Живеем в свободна страна. Мен ме интересува само номерът на онази сметка. Кажете ми какво искате в замяна на информацията и можем и двамата да върнем живота си в руслото.

— Да, но всъщност не е толкова просто — внимателно започна тя. — Боя се, че в замяна на номера искам вашата помощ.

— Моята помощ? Какво очаквате да направя?

— Нужно ми е съдействието ви, господин Уокър. Вие познавате Уинг Коув, а аз не.

— Слушайте ме внимателно, госпожице Хътън. Отговорът е не просто „не“, а „не, по дяволите“. Ясно ли е?

— Мислех, че номерът на сметката на Карибите е важен за вас.

— Вие сериозно ли се опитвате да ме изнудвате?

— Да! — тя прочисти гърлото си отново. — Предполагам, че може и така да се каже. А сега ще обсъдим ли подробностите?

— Какви подробности?

— Ами, нужно ми е прикритие.

— Прикритие. Така. Да имате някакви блестящи идеи, Мата Хари?

— Мисля, че споменахте библиотека в Къщата на огледалата — изрече бавно Леонора.

— Забравете за това. Не й е нужен библиотекар. Никой не ползва старата библиотека. Тя съдържа само книги, събирани от Натаниъл Юбанкс преди години. Всички се отнасят до старинните огледала.

— Описани ли са в каталог?

Припомни си миришещата на мухъл библиотека на втория етаж на сградата. Беше я виждал само веднъж, когато Дийк го бе развел набързо. В единия й край имаше малък кабинет. В него се намираше старинна картотека с множество малки чекмеджета.

— Мисля, че да.

— В картотека или компютър?

— Картотека. Нали ви казах, никой не е ползвал тази библиотека от години.

— Мисля, че е време каталогът да бъде актуализиран и публикуван в Интернет, а вие?

Въпреки раздразнението си започваше да осъзнава някои възможности. Къщата на огледалата бе една от малкото стабилни връзки между двете мъртви жени. Мередит бе открила книгата и изрезките някъде в нея и по някаква причина е била убедена, че той и Дийк трябва да ги видят. Сигурно са важни, макар че не виждаше точно защо.

Колкото и да му бе неприятно да си признае, Леонора и Дийк може и да бяха прави. Едно бе сигурно — нещата нямаше да затихнат от само себе си. Уверен беше в това.

— Може и да успея да уредя нещо — изрече бавно той.

— Отлично.

Неприкритата радост в гласа й го накара да стисне зъби. Мислеше си, че е спечелила.

— Преди да задвижим нещата — каза той, — има нещо, което трябва…

— Нужна ми е квартира — прекъсна го тя.

Томас отново прибягна до двете секунди за размисъл. Изникваха още възможности.

— Наскоро купих за преустройване една къща с изглед към заливчето. Стабилна и стегната е. Ще свърши работа.

— Чудесно.

— Преди да сключим сделката — започна решително той, — имам едно условие.

— Какво е то? — въпросът прозвуча безгрижно заради победата й.

— Ако решите да дойдете и да си играете на детектив, ще трябва да се съобразявате с моите правила.

— За бога, господин Уокър! Защо да се съгласявам с условие, което ви прави шеф?

— Защото, ако не го приемете, ще дойда в Мелба Крийк и ще измъкна номера на сметката на сила.

 

 

— Подала си молба за напускане? — Глория остави настрани жълтия бележник, в който си водеше записки относно статията за хотела, и я погледна над очилата си за четене. — О, божичко! Смяташ ли, че е разумно?

— Не, но нямах голям избор.

Леонора вдигна двете чаши със зелен чай „Хоича“, които току-що бе приготвила в малката функционална кухня в апартамента на баба си, и ги отнесе до масичката край прозореца. После седна срещу възрастната жена. В средата на масата седеше чиния маслени бисквити, направени от Глория.

— Бристъл не би ми разрешил продължителен отпуск, освен ако не изтъкна много основателна причина — поясни Леонора.

— Каква по-точно?

— Раждане.

— Ясно. Е, сигурно не е било лесно с такова кратко предизвестие.

— Не мислех, че ще приеме и идеята да се правя на Шерлок Холмс — Леонора си взе една от вкусните маслени бисквитки. — Добрата новина е, че според него ще мога да кандидатствам за стария си пост, щом приключа с личните си дела.

— Много мило от негова страна — Глория отпи от чая си. — Казваш, че Томас Уокър се е съгласил да ти помогне?

— Не е особено ентусиазиран от сделката, но я прие.

— Хм.

— Какво „хм“? — попита Леонора, докато поднасяше бисквита към устата си.

— От сведенията ти за твоя господин Уокър добивам впечатлението, че не би се оставил да го изнудват, освен ако не съвпада със собствените му планове.

— Не е „моят“ господин Уокър — отхапа решително от ронливата бисквита и задъвка мрачно. — Бил е такъв за Мередит.

— Доколкото разбрах, за кратко.

— Никой от нейните мъже не се задържаше дълго.

— Вярно е. Но все пак фактът, че е пожелал да ти помогне с прикритието, ме кара да се питам за личните му подбуди.

— Казах ти, че брат му Дийк очевидно си задава множество въпроси за смъртта на съпругата си миналата година. Смята, че има някаква връзка със злополуката с Мередит. Подозирам, че Томас възприема плановете ми като възможност да поднесе на Дийк някои отговори.

— С други думи, тъй като ти настояваш да се замесиш, Томас Уокър е решил да се възползва от теб.

— Мисля, че в общи линии това обобщава ситуацията — Глория се усмихна. — Не започвай пак, бабо.

— Знаеш ли, скъпа, когато заговориш за твоя господин Уокър, очите ти заблестяват.

— За последен път ти казвам, че той не „моят“ господин Уокър, а този израз в очите ми е породен от изключителна предпазливост, не от страст.

— Боя се, че при теб, скъпа, тези две неща са неразделни. Но някой ден ще трябва да рискуваш. За съжаление, така стоят нещата.

— Аз рискувах, не помниш ли?

— С професор Делинг? Глупости. С него не предприе никакви сериозни рискове. Сякаш просто си потопи пръстите във водата, но така и не се гмурна истински.

— Дори и да намирах Томас Уокър за интересен — сбърчи нос Леонора, — уверявам те, че оценката му за мен не е особено висока.

— Това може да се промени.

— Нещо ми подсказва, че не си мени мнението много често.

Загледа се през прозореца към градината. Сутрешният час по гимнастика точно започваше. Три редици възрастни хора, облечени в спортни екипи, бяха застанали пред енергична млада жена в прилепнало трико. Инструкторката беше руса, също като Мередит.

— Животът й бе толкова тежък, а свърши така рано — изрече Леонора тихо. — Това се казва да си роден под нещастна звезда.

— Тя беше крадла и изкусна измамница, скъпа. Сама си навличаше голяма част от лошия късмет.

— Това е едно от нещата, които харесвам у теб, бабо. Имаш дарбата да поставяш нещата в перспектива.

— За съжаление това умение се добива само с възрастта.