Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (12)

Единадесета глава

Седяха в тъмната стая със светещия монитор и разглеждаха малките найлонови торбички на бюрото на Дийк. Ренч беше проснат по гръб на пода, с вирнати крака. Томас протегна ръка от стола и разсеяно го почеса по корема.

— Не мога да си представя как двамата влизате в къщата на Роудс. — Дийк поклати глава, едновременно удивен и може би малко развеселен. — Ще ми се да бях там и да ви бях видял как се измъквате тихомълком през задната врата, докато той влиза през предната.

— Повярвай ми, не си пропуснал нищо.

— Значи черно кадифе и странно огледало, а? Май се връзва с тези негови фалшиви жълти очи. Интересно.

— Не знам с какво се занимава, но е затънал до уши — каза Томас. — Опита се да сваля Леонора. Споменал Мередит пред нея. Вероятно е проверявал реакциите й. Единственото обяснение, за което се сещам, е, че знае за онези милион и половина долара.

— Тези пари са вече успешно върнати във фонда благодарение на Леонора.

— Да, но Роудс няма откъде да знае това, нали?

— Беше в града по времето, когато Бетани почина — забавлението на Дийк се стопи.

— Знам. Но не виждам никаква връзка. Освен слуховете за наркотици.

Той вдигна една от торбичките и разгледа отблизо синьо-зеления прах в ъгълчето му.

— Ако това вещество е някакъв незаконен боклук, вероятно трябва да внимаваме с него. Не ми се ще да даваме повод на Ед Стовал да ни арестува.

— Можеш ли да уредиш да го изследват без много шум?

— Да. Познавам един човек от химическия факултет. Студент пред дипломиране. Ще го стори срещу заплащане.

— Трябва да проверим и Роудс.

— С това — отговори Дийк — ще се заема лично аз. Само се надявам да имам повече късмет, отколкото при другите ми разследвания.

— Не си ли открил нещо ново по убийството на Юбанкс?

— Нищо повече от съобщеното в онези изрезки. Себастиан Юбанкс, според всеобщото мнение пълен ку-ку, се счита за убит от крадец, когото изненадал една вечер в сградата. Никой не е бил арестуван. Край на историята.

Томас стисна подлакътниците на стола си.

— Леонора иска да се прави на шпионка. Предложи да се запише на противостресова терапия при Роудс. Казва, че ще бъде добър начин да се сближи с него. И може би да събере още сведения.

— Може да е от полза — Дийк изучаваше торбичките.

— Пет пари не давам дали би било от полза, или не. Няма да го направи. Не и ако зависи от мен.

— Работата е там, че не зависи от теб — изтъкна брат му. Томас го погледна. Дийк вдигна ръка. — Помниш ли какво ти каза онази психотерапевтка, с която излизаше известно време? Имаш проблеми с контрола.

— Това не е проблем с контрола, а здравият разум — Томас се изправи от стола си и отиде до най-близкия прозорец. Разтвори завесите. — Не искам да остава насаме с това копеле дори и за пет минути. Роудс е намислил нещо. Чувствам го. Може да е опасен.

Настана абсолютна тишина, продължила само няколко секунди, но това му бе повече от достатъчно, за да разбере колко много се бе издал. Не само Дийк бе изненадан.

— Да, разбирам — каза брат му. — Не може да не си нащрек с тип с фалшиви жълти очи.

„Мисли, че ревнувам — Томас стисна по-силно завесата. — По дяволите, прав е.“

Единственото, за което бе в състояние да мисли предишната вечер, след като остави Леонора, бе как не му се искаше да я напусне. Когато се прибра вкъщи, прекара няколко часа в работилницата, като пробиваше дупки в едни дъски, от които щеше да прави рафтове. Опитите да се разсее от спомените за огнената целувка в кухнята й се бяха оказали забележително неуспешни.

Когато се бе събудил на сутринта, бе завел Ренч в гората по възвишенията, където кучето можеше да тича на свобода без каишката. Двамата се бяха разхождали сред надвисналите дървета повече от час, докато Томас свикне с новата реалност в живота си. Желаеше Леонора повече от всичко друго от доста дълго време насам.

С признанието дойде и нуждата да планира действията си. Е, добре, имаше проблеми със самоконтрола. И какво от това? Толкова много се стараеше да се владее. Упражняваше се усърдно от времето, когато като деца, затворени в спалнята, с Дийк слушаха как родителите им се карат и се бояха да си легнат, защото като се събудят, можеха да открият, че баща им се е изнесъл.

Толкова се бе усъвършенствал в упражняването на контрол, че когато се сблъскаше със ситуации, които не можеше да овладее физически, поне бе в състояние да се справи със собствената си реакция към събитията.

Разводът например. Накрая бе по-скоро раздразнен от разтрогването на едно чудесно бизнес партньорство, отколкото от провала на брака си. Което вероятно не говореше добре за брака му, но това бе друг въпрос.

Изводът беше, че с Леонора за пръв път се чувстваше напрегнат, неспокоен и не съвсем овладян. Трябваше да стори нещо, каквото и да е то.

Преди да дойде тук, у Дийк, преподреди чекмеджето на нощното шкафче до леглото си. Не беше лесно. Наложи се да извади едно фенерче, дистанционното, някакви кабели, купчина икономически списания, опаковка със салфетки, три химикалки и бележник, за да стигне до кутията с презервативи, която някак си се бе преместила в дъното на чекмеджето. Отвори я, извади две от малките пакетчета и ги пъхна в портфейла си. След това внимателно я постави обратно в чекмеджето. Най-отпред, където можеше да я намери бързо. И то на тъмно.

Не бяха кой знае какви конкретни действия, но все пак беше нещо. Човек трябва да е положително настроен.

 

 

Тя чу приглушените писъци зад стената точно когато изваждаше чекмеджето с буква „С“ от картотеката. Слабият шум бе последван от шепот. Джули Бромли и приятелят й Травис отново се бяха скатали в обедната почивка и се качваха на третия етаж по тайното стълбище за прислугата. Даде им няколко минути да стигнат до целта си, като отчиташе местонахождението им по проскърцването на стъпалата. Когато звуците престанаха, затвори чекмеджето на картотеката, излезе от кабинета и отиде до вратата на библиотеката, за да провери дългия, потънал в мрак коридор.

Старите огледала блестяха зловещо на слабата светлина. Не се чуваха никакви признаци за работа на първия етаж на сградата. Доволна, че всички са отишли да обядват, отиде до тясната врата в ламперията до библиотеката и я отвори. Влезе внимателно в малкия проход и затвори след себе си. Гласовете на Джули и Травис се чуваха през тавана. Някъде горе се отвори и затвори друга врата. Извади от джоба си тънкото като писалка фенерче, което бе взела сутринта, и го включи. Тънкият светлинен лъч освети стълбището, което се виеше и изчезваше в мрака. Стъпките на Джули и Травис личаха в натрупания слой прах върху тесните стъпала. Като съдеше по множеството отпечатъци в дебелия пласт мръсотия, двамата редовно ходеха на забранения трети етаж. Заизкачва се внимателно по стъпалата. Бяха толкова тесни, че петите й стърчаха извън ръба им. Как са успявали някогашните слуги да се движат по тези подлъгващи стълби, както са били натоварени с тежки сребърни подноси и купчини чаршафи? Цяло чудо е било, че не са падали да си счупят вратовете. На средата на стълбището едно стъпало изскърца силно под тежестта й. Това беше издайническият звук, който бе чула от библиотеката, когато Джули и Травис са минавали от тук, помисли си тя.

В горния край на стълбите откри друга тясна врата, маскирана в ламперията. Изключи фенерчето и внимателно я бутна. Тя се отвори със скърцане на пантите. Мина през нея и се озова в неосветен коридор, много по-тесен от този на долния етаж. В далечни времена това трябва да е била онази част от къщата, където са живели слугите и където са настанявали по-маловажните гости. Светлината струеше само от малките прозорци в двата края на коридора.

Тук, горе, нямаше килими, забеляза Леонора. Дървеният под не бе пометен и не бе лъскан от много отдавна. Лесно се проследяваха отпечатъците в праха.

Тръгна бавно по коридора. По стените висяха огледала, също както и в други части на сградата. Но за разлика от добре поддържаните експонати на първите два етажа, тези бяха наслоени с прахоляк. Металните рамки бяха силно потъмнели. Дървените се бяха пропукали на някои места. Някои ъгълчета липсваха. Позлатата върху орлите и резбата бе напукана и се лющеше. По повърхността на повечето огледала имаше тънки пукнатини като косъм или паяжина. От други се бяха отчупили големи парчета, а в рамката бяха останали назъбени части от оригиналното стъкло. Пластовете мръсотия върху останките бяха толкова дебели, че не можеше мимоходом да се огледа в тях. Тук-таме по стените имаше празни места, откъдето в определен момент са сваляли някое огледало. Вероятно най-ценните и интересни екземпляри бяха отнесени на долния етаж, за да бъдат изложени с основната колекция. Окачените тук, горе, бяха оставени на дългосрочно съхранение. Питаше се дали старото огледало в къщата на Алекс не бе откраднато от този етаж. Освен огледалата тук бяха складирани и някои стари, тежки мебели от Викторианската епоха. В сенките в двата края на коридора изникваха две дълги дървени маси. В далечния край от стената се издавеше висок скрин.

Стъпките в прахоляка свършваха пред една врата в средата на дългия коридор. През нея се чуваха най-различни приглушени стенания. Очевидно бе открила тайното убежище на Джули и Травис.

— О, да, о, да, о, да, скъпа, толкова е хубаво! — Гласът на студента се извиси в дрезгаво стенание на неприкрито мъжко удовлетворение.

Леонора се изчерви. Чувстваше се като воайор, застанала там, в коридора, заслушана как двамата правят секс. Е, може би не съвсем като воайор. Всъщност не виждаше нищо, напомни си тя. И все пак изпитваше голямо неудобство. Тръгна си засрамена. Нямаше извинение да остане тук. Малката загадка бе разкрита. Сега причината за изчезването на младежите тук, горе, бе очевидна.

Можеше да използва случая да поразгледа набързо наоколо, преди да се върне на долния етаж. Когато бе изминала три четвърти от коридора, чу зад нея да се отваря някаква врата. Обзе я паника. Сниши се зад най-близкия голям предмет, старинен скрин, и затаи дъх.

— Ципът ти — изрече припряно Джули. — Божичко, да не си луд? Закопчей го! Ако госпожа Бринкс те види така, сигурно ще ме уволни. И двамата знаем, че не мога да си позволя да загубя работата си.

— Спокойно! — тих съскащ звук подсказа, че Травис е поправил небрежността си. — Готово. Спретнато и изрядно. Сега доволна ли си?

— Говоря ти сериозно, Травис! — гласът на Джули звучеше по-рязко. — Не се шегувам. Ако заради теб ме уволнят, и двамата ще съжаляваме.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Готова ли си?

— Да, побързай!

Леонора чу вратата на сервизното стълбище да изскърцва и да се отваря.

— Защо бързаш толкова? — попита Травис. — Бринкс отиде да обядва в града, не помниш ли? Няма да се върне поне още един час.

— Днес трябва да свърша нещо, ако ми се удаде възможност.

— Какво?

Вратата на стълбището се затвори и заглуши отговора на Джули. Настана тишина. Леонора изчака няколко секунди и излезе от прикриващата я сянка на скрина. Върна се по коридора към тайната врата и слезе по малкото стълбище. Спускането по тесните стъпала беше дори по-трудно от изкачването. Не бързаше, държеше тънкия лъч на фенерчето насочен към стъпалата. На средата на стълбите видя тесния светъл процеп, който очертаваше врата, водеща към коридора на втория етаж. Тъкмо щеше да продължи, когато с периферното си зрение забеляза подобна ивица и на стената вляво. Тя отделяше кабинета в библиотеката от стълбището. Това обясняваше защо бе чула така ясно през дървената преграда как Джули и Травис се качват по сервизната стълба. Имаше и друга врата отстрани, използвана някога за обслужване на библиотеката. Продължи надолу по стъпалата, като се движеше внимателно не само заради безопасността си, но и за да избегне излишния шум. Най-малко от всичко й бе нужно някой минаващ по коридора на втория етаж да я чуе и да влезе да провери странните шумове, идващи от стълбището. Трудно би намерила обяснение за неловкото положение. В основата на стълбите спря, за да насочи фенерчето към втората врата. Опита се да си представи разположението на малкия кабинет. Картотеката стоеше точно от другата страна на тази стена. Очевидно преди години някой бе решил, че сервизното стълбище вече няма да се ползва и затова не се е поколебал да постави тежкия шкаф точно до стената. Под ръба на дървената врата се подаваше половин инч^[1] от нещо, което приличаше на гривна или колие. Едва се виждаше в мрака. Ако не бе забелязала втората врата и не бе насочила фенерчето в тази посока, никога не би видяла предмета.

Как можеше някой да загуби бижу на такова странно място? Вероятно е било оставено върху дървената картотека преди години. Можеше да е паднало зад нея.

Но в такъв случай как се бе озовала малка част от бижуто под старата врата? Любопитството, примесено с чувство на страх, я привлече към късчето злато. Застана пред вратата и затърси начин да я отвори. Изведнъж замръзна при шумоленето от нечии движения от другата страна на стената. В кабинета на библиотеката имаше някой. Чуваше как чекмеджетата на бюрото се отварят и затварят. Който и да беше, се движеше бързо, сякаш се бои да не го хванат. Миг по-късно шумоленето престана. Лекото отекване на бързо отдалечаващи се стъпки сред лавиците бе знак, че натрапникът си отива. Изчака, докато стъпките отминаха вратата към коридора, преди да отиде до нея и да я отвори предпазливо. Подаде глава точно навреме, за да види как Джули Бромли завива зад ъгъла и изчезва надолу по главното стълбище. Помисли над този проблем и после се върна до другата врата за прислугата.

Заради тежкия натиск на картотеката от другата страна беше невъзможно да избута дървената врата навътре към кабинета. Трябваше да я дръпне към себе си. Вече почти бе взела решение да отиде до библиотеката и да вземе линийка или друг предмет, с който можеше да я отвори, когато забеляза малката вдлъбнатина в нея. Беше с размер точно колкото да пъхне там пръстите си. Дръпна леко. Вратата изскърца от нежелание да се завърти на старите си ръждиви панти. Но накрая се отвори. Озова се пред масивния дървен гръб на високата картотека. Когато насочи фенерчето към пода, видя гривната. С треперещи пръсти посегна да вдигне тънката верижка от златни сегменти. Не беше нужно да види името, гравирано на малката златна плочка, за да разпознае бижуто. Позна го на мига. Стисна с пръсти гривната и затвори вратата. Отиде до другата врата и излезе от тъмното стълбище в коридора. Миг след това беше в кабинета в библиотеката. Огледа се наоколо, прегледа нещата отблизо. На бюрото бяха разместени няколко предмета. Нищо очебийно. Вероятно не би забелязала промяната в мястото на химикалката и бележника, ако не беше търсила точно такива следи.

Издърпа най-долното чекмедже на бюрото и извади чантата си. Когато разкопча закопчалката и надникна вътре, веднага разбра, че съдържанието й бе преровено. Извади портфейла си, отвори го и набързо преброи банкнотите в него. Всички бяха на мястото си. Също и кредитните й карти. Но ако Джули Бромли не бе дошла да отмъкне малко лесни пари, защо бе претърсила кабинета?

 

 

Безпокойството го пропъди от работилницата му в късния следобед. Ренч вдигна поглед от празната си чиния.

— Искаш ли да се поразходим? — попита го Томас.

Кучето бързо припна към входната врата. Стопанинът му взе ключовете си, бинокъла и якето си и излязоха. Ренч се настани на предната седалка и зае обичайната си поза, изпружен като пушка. Томас седна зад волана и запали двигателя. Спря до изоставената къщичка в близост до дома на Алекс Роудс, паркира колата зад съборетината, двамата с Ренч излязоха и заключи.

Заедно си проправиха път през мокрите дървета до наблюдателния пост, който бяха открили предишния ден с Леонора.

Ренч се забавляваше, като изследваше разни миризми, докато Томас се настани с бинокъла. Не знаеше какво точно очаква да открие днес. Просто му бе нужно да излезе от къщи за малко. Шпионирането на Роудс не бе по-лошо занимание, от което и да е друго. Един час по-късно вече се готвеше да си тръгне обратно към колата с Ренч, когато очукан малък форд влезе в предния двор на къщата. От колата излезе млада жена, облечена в дънки и червено кожено яке. Дългата й коса беше хваната на опашка.

— Тази не е от обичайните му клиентки — обърна се Томас към Ренч. — Като гледам старата таратайка, която кара, не мисля, че може да си позволи антистресовата му терапия. Така че какво търси тук?

 

 

Чу колата й на алеята точно когато се готвеше да провери за дванадесети път дали на отсрещната страна на заливчето лампата във всекидневната й не е светнала. Съзнанието, че е дошла тук по собствено желание, го изпълни с радост. Терзаещото го цял ден безпокойство избледня пред яростната атака на очакването.

— Добре, спокойно. Това е хубаво, Ренч. Много положителен знак!

Кучето вече бе станало и се отправяше към купчината с личните си принадлежности.

Томас отвори входната врата. Леонора изкачи стълбите с напрегнат вид, неприсъщ на жена, която желае да се впусне в дива сексуална авантюра. Стискаше нещо в ръката си.

— Какво има? — попита я той.

— Намерих това днес — пусна златната гривна на дланта му, докато влизаше в хола. — Беше на Мередит.

Ренч се появи със силно надъвкана кожена играчка в уста. Седна на хълбоците си пред нея и пусна имитацията на кокал в краката й. Тя се наведе, вдигна играчката и го погали по главата.

— Благодаря ти, Ренч, чудесна е!

Кучето бе доволно от отговора й.

Леонора подаде на Томас якето си, влезе във всекидневната и застана до прозореца, обвила ръце около себе си.

Той разгледа гривната. Имаше малка златна плочка, върху която бе гравирано името на Мередит.

— Подарих й я, когато завърши колежа със страхотен среден успех — устните й се извиха в иронична усмивка. — Разбира се, това беше, преди да открия, че е проникнала в компютърната база данни в деловодството на колежа, за да поправи оценките си.

Той изучаваше златната верижка в ръката си.

— Къде я намери?

— Зад картотеката в кабинета в библиотеката. Там има врата, отвеждаща към сервизно стълбище. Знаеш ли, никога не съм виждала Мередит без тази гривна, след като й я подарих. Носеше я дори в деня, когато я заварих в леглото с Кайл.

Томас вдигна поглед внезапно, тъй като вниманието му бе привлечено от мрачното настроение, долавящо се в гласа й. Лицето й бе извърнато. Изглеждаше очарована от гледката към заливчето.

Светлината на огъня в камината придаваше на войнишко зеления й копринен пуловер мек блясък. Дрехата бе с кръгло деколте и дълги ръкави. Прилягаше плътно към елегантната форма на раменете й и се плъзгаше над малките й високи гърди. Панталоните й също бяха зелени, с няколко тона по-тъмни от оттенъка на пуловера. Косата й бе хваната в обичайния кок.

С усилие върна вниманието си отново към скъсаната гривна.

— Спомням си, че съм я виждал на китката й изрече, без да се замисли.

Леонора му хвърли поглед през рамо. Леденото раздразнение, светещо в очите й, го накара да стисне по-силно гривната.

— Какво искаш да направя — попита той, — да се преструвам, че не съм имал връзка с нея ли?

— Разбира се, че не — тя се извърна от прозореца. — Какъв смисъл би имало? Вече знам истината. И без това сме заобиколени от достатъчно лъжи и полуистини.

Искрите на яростта й го свариха неподготвен. Прекоси стаята с три големи крачки и спря точно зад нея. Достатъчно близо, за да долови аромата й. Но не я докосна.

— Това ти е проблемът всъщност, нали? — попита той. — Желаеш ме също толкова, колкото и аз теб, но не можеш да приемеш факта, че съм имал кратка връзка с Мередит.

— Да се придържаме към конкретния проблем, става ли?

— Не, по дяволите, не става! Първо трябва да уточним нещо. Поправи ме, ако греша, но имам чувството, че ме считаш просто за поредното тъпо завоевание на Мередит.

— Не е вярно.

— Вярно е и не ми харесва ниското ти мнение за моята интелигентност, зрялост и самоконтрол.

— Никога не съм твърдяла, че не си интелигентен, зрял или овладян.

— Не е нужно да го твърдиш. Показа го по хиляди други начини. За твое сведение не съм някой управляван от хормоните си деветнадесетгодишен хлапак, който мисли с онази си работа.

— Няма защо да се гневиш.

— Твърде късно е. Вече съм разгневен. И знаеш ли какво? Направо ме вбесява фактът, че ме считаш неспособен да устоя на Мередит. Мислиш си, че тя беше от онези митични духове, които се съвкупяват със спящите мъже, така ли? Или сирена, напълно неустоима за слабоумници като мен и бившия ти годеник?

— Никога не съм твърдяла, че си слабоумен.

— Не съм и бившият ти годеник.

— Знам — рязко се отдръпна и се завъртя, за да се изправи срещу него. — Изобщо не приличаш на Кайл. Много си различен.

— Благодаря ти поне за това — той скъси разстоянието помежду им. — Докато не сме сменили темата, бих искал да поясня няколко въпроса. Връзката ми с Мередит беше много кратка. Искаш ли да знаеш кой я прекрати?

Леонора отстъпи още една крачка и се опря в перваза на прозореца.

— Сигурна съм, че е била Мередит. Винаги тя слагаше край на връзките си. Няма нужда да навлизаш в подробности.

— Пълни глупости! Ние вече сме навлезли в подробностите — той постави едната си ръка на рамката на прозореца зад главата й и се наведе по-близо в желанието си тя да го разбере. — Аз бях този, който прекъсна връзката, ако може да се нарече такава. Искаш ли да знаеш защо?

Тя премигна и прочисти гърлото си.

— Сигурна съм, че си имал причини.

— Адски си права, имах причини. Скъсах с Мередит, защото се отегчих. Ето защо.

— Отегчен? С Мередит?

— Да, отегчен. Това поведение на сексуална богиня бързо омръзва. Поне с мен бе така. Разбрах, че е време да сложа край, когато осъзнах, че повече се интересувам от завършването на плочките в банята, отколкото да изтърпя още една вечеря с нея. Имаш ли представа колко е трудно да разговаряш с жена, която непрекъснато следи реакциите ти?

— Плочките, а? — тя присви устни. — Не съм чувала друг мъж да се е отегчавал дотолкова от Мередит.

— Ето ме.

Томас отдръпна ръката си от прозореца, изправи се и се обърна. Осъзна, че все още държи златната гривна. Подхвърли я леко към нея и видя как тя я хвана във въздуха с бързо, рефлекторно движение.

— Не знам защо си правя труда да ти обяснявам — каза й. — Вероятно просто си губя времето.

— Не мисля така — отвърна Леонора, като гледаше гривната в ръката си.

— А аз — да — той отиде до плота, облегна се, кръстоса ръце и овладя гнева си. — Права си. Имаме да обсъждаме по-важни въпроси.

— Само още нещо, преди да сменим темата.

— Да. Какво?

— Би трябвало да знаеш, че никога не съм те смятала за поредното обикновено завоевание на Мередит.

— Да бе, как не!

— Вярно е. От първия миг разбрах, че не спадаш към предпочитания от нея тип мъже — тя стисна гривната в дланта си. — Не можех да си обясня защо изобщо се е забъркала с теб. После, след като научих за парите, предположих, че те е подлъгала, защото е сметнала, че може да те използва. Само това обяснение се връзваше.

— Ако се опитваш да ми намекнеш по не съвсем деликатен начин, че не съм толкова привлекателен или интересен, колкото стандартните й жертви за прелъстяване, можеш да спреш до тук. Остави ми поне капчица мъжка гордост.

Внезапният й смях за миг замая сетивата му. Беше зашеметен. Сигурно приличаше на някакъв глупав елен, заслепен от светлината на фаровете.

— Изобщо не искам да накърня достойнството ти — отвърна тя. — Виж, тъй като се изясняваме, сега е мой ред да обясня няколко неща. Казах, че не си от предпочитания от Мередит тип, защото тя обикновено не се занимаваше с мъже, които биха се оказали с труден характер.

— Мислиш, че имам труден характер ли?

— С една дума ли? Да. Освен това, Мередит трябва да го е усетила веднага.

— Така ли смяташ?

— Всъщност тя не преследваше мъжете, защото й харесваше предизвикателството. Дори не обичаше секса. Веднъж ми сподели, че в най-добрия случай го счита за вид физическо упражнение, нещо като бягане за здраве.

Томас се поколеба, като си припомняше как бяха вървели нещата с Мередит. Не много добре.

— Този въпрос ме озадачаваше — призна накрая. — Мислех, че вината е у мен.

— Не е била у теб.

— Да не би да е предпочитала жени?

— Не. Не харесваше никакъв вид секс. Помниш ли, че ти разказах за множеството любовници на майка й?

— Да.

— Един от тях я изнасилил, когато била десетгодишна.

— По дяволите!

— Да. В известно отношение така и не преодоля травмата. Е, разбира се, съзнаваше, че притежава привлекателно за мъжете тяло, и се възползваше от него. Но така и не се научи да се наслаждава на преживяването.

— Това обяснява някои неща.

Настана мълчание, нарушавано само от прашенето на огъня.

— Наистина ли смяташ, че имам труден характер? — попита я накрая.

— Аха. Интересен, но определено труден.

Томас прокара пръсти през косите си.

— Знаеш ли, не само аз отговарям на това определение.

За негова изненада Леонора бавно му се усмихна.

— Ще го приема като комплимент — каза тя. — Предпочитам да съм трудна, отколкото лесна.

— У теб няма нищо лесно, Леонора Хътън.

— Нито пък у теб, Томас Уокър. И какво следва от това?

Той се приближи до нея и леко я изправи на крака. Тя не се противопостави.

— Казват, че два минуса правят плюс — сложи ръце на раменете й и изчака дали ще го отблъсне. — Може би двама души с трудни характери ще се сближат лесно.

Обви ръце около врата му.

— Не мисля, че ще е лесно, но със сигурност ще е интересно.

— О, да!

Той покри устните й със своите.