Джейн Ан Кренц
Дим в огледалата (21)

Двадесета глава

На следващата сутрин Леонора седеше на бюрото в библиотеката на Къщата на огледалата с компютър пред себе си и няколко книги отстрани и си мислеше за оставането си в Уинг Коув.

Публикуването на колекцията на Къщата на огледалата в Интернет беше интересна работа, а и знаеше, че Глория ще се радва да долети до Вашингтон, за да й гостува. Всъщност баба й несъмнено щеше да настоява за това. Нямаше да устои на възможността да се запознае с Томас.

Но не това бяха причините, поради които обмисляше сериозно предложението на Дийк.

Време беше да се изправи срещу истината — чувствата й към Томас бяха много по-силни от мимолетно привличане. Беше влюбена и бе готова да рискува с него. Но това би било безполезно, ако той не желаеше да рискува с нея.

Прозрението я бе споходило късно през нощта, но знаеше, че от известно време го е осъзнавала. Беше се опитала да се съсредоточи върху въпросите, довели я в Уинг Коув. Но като се обърнеше назад, ясно виждаше, че от самото начало интуицията бе й подсказвала, че между нея и Томас ще се случи нещо важно. Нещо, което оправдава всички рискове.

Вероятно беше пълно безразсъдство да остане, след като бе получила отговорите, които я вълнуваха. Ако имаше разум, би се върнала в Мелба Крийк и би продължила живота си.

Отвори една от старите книги — малко, подвързано с кожа томче, написано в края на седемнадесети век, и разгледа титулната страница. „Правилният метод за улавяне на демон в магическо огледало.“

Авторът бе предпочел да остане анонимен, несъмнено по обществени и политически причини. Но в пространното въведение уверяваше читателя, че е… изучавал окултните науки и е отлично подготвен, за да ги въведе в това крайно опасно и могъщо изкуство.

Чудеше се дали авторът на малката книжка е спечелил доста от продажбата на метода си за затваряне на демони в огледала. Сети се за Алекс Роудс и неговата противостресова хранителна добавка и огледалната му терапия. Във всички векове шарлатани и измамници не липсваха. Винаги щеше да има и хора, готови да си дадат парите за вълшебен цяр.

Погледът й бе привлечен от други редове. „… Имайте предвид, че образите в магическото огледало трябва да се изучат отблизо и да се тълкуват мъдро и изключително внимателно, защото в техния свят нищо не е такова, каквото изглежда…“

Чу стъпките на Томас в коридора, точно пред вратата. Обзе я чувство на пълна сигурност. За разлика от виденията в огледалото, той бе точно такъв, какъвто изглежда — истински, материален.

Появи се на вратата, метнал якето си на рамо, и я попита:

— Готова ли си за обяд?

Тя се бе облегнала в стола си и го изпиваше с очи. Спря пред работната й маса и й отправи въпросителна усмивка.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не — Леонора затвори книжката много внимателно. — Няма нищо. Предай на Дийк, че ще довърша работата.

Той замръзна.

— Значи ще поостанеш известно време?

— Да. Колекцията е много интересна и важна. Има историческо значение и трябва да бъде достъпна за учените.

— Ами аз? — гледаше я настойчиво. — И аз ли имам историческо значение?

— Да, наистина — отвърна му тя. — Но не възнамерявам да те правя достъпен за другите.

Томас й се усмихна бавно.

— Ще ме задържиш само за себе си ли?

— В частната ми колекция.

— Нямам нищо против. Стига да съм единственият мъж в нея.

— Ще бъдеш — отговори тя.

В коридора отново отекнаха стъпки. На вратата застана Кайл.

— Какви са всичките тези страховити старинни огледала? — попита той.

— Колекционирал ги е първият собственик на сградата — обясни му Леонора. — Какво търсиш тук, Кайл?

— Минах да видя дали не искаш да ме придружиш на обяд — отвърна той, като хвърли поглед на Томас.

— Благодаря, но съм заета.

— Нали чу дамата! — Томас я хвана за ръка и тръгна към вратата. — Довиждане, Делинг.

— Лео, почакай! — Кайл я сграбчи за свободната ръка. — Трябва да поговоря с теб.

— Някой друг път — каза Томас, без да спира.

Другият не му обърна внимание. Продължи да стиска китката й.

— Чуй ме, времето изтича. Не мога да вися тук повече. Трябва да се връщам заради лекциите си.

Двамата я дърпаха за ръцете.

— Винаги съм си мечтала за това — промърмори Леонора.

— Пусни я, Делинг! — Томас спря и се извърна. Нещо в изражението му, изглежда, разтърси Кайл. Тя изведнъж почувства, че ръката й е освободена. Но отчаянието на бившия й годеник бе очевидно и я накара да спре.

— Лео…

— Няма нищо, Кайл — каза му тихо. — Ще се обадя на Хелена следобед.

Нужни му бяха няколко секунди, за да осъзнае значението на думите й.

— Сериозно ли говориш? — попита я.

— Да. Но не гарантирам за резултата. Решението се взема от нейната комисия, а не мога да предвидя какво ще направи тя. Но ще й позвъня.

— Благодаря! — очите му светнаха от неимоверно облекчение. — Знаех си, че ще го направиш за мен, скъпа!

Преди да осъзнае намерението му, той я сграбчи за раменете и се опита да я целуне разпалено по устните. Тя понечи да извърне глава, за да посрещне ласката с бузата си, но в същия миг Томас я дръпна за ръката и я изтръгна от Кайл. В резултат той целуна въздуха, но бе твърде възбуден, за да го забележи.

— Трябва да го отпразнуваме — разтвори ръце с широк размах. — Нека ви заведа на обяд.

— Дума да не става! — отряза го Томас и издърпа Леонора от библиотеката.

— Край на фантазията ми — заяви тя.

— Каква фантазия?

— Двама мъже, които се бият за честта ми.

— Хей, да не би да искаш да се върна и да пребия тоя нещастник? Няма проблем.

— Недей — отвърна тя. — Ти струваш колкото двама като него. По-точно, колкото дузина такива.

Той се ухили, очевидно зарадван. Заприлича й донякъде на Ренч, когато приемаше някой от кучешките му подаръци.

— Така ли мислиш? — попита Томас.

Преди да успее да отговори, край тях по стълбите мина Робърта. Усмихна им се малко угнетено и каза:

— А, ето те, Леонора! Един много приятен мъж дойде да те търси преди малко. Изпратих го тук, горе. Намери ли те?

— Да — отговори Леонора.

— Хубаво, хубаво.

— Добре ли върви подготовката за приема? — поинтересува се Томас.

— Съсипана съм. Долу цари пълен хаос. Вестта за убийството на Роудс и самоубийството на професор Кърн разстрои всички, и мен включително, да си призная.

— Сигурна съм, че всичко ще мине по план — успокои я Леонора.

— Лесно ти е да го кажеш — изкиска се Робърта. — На обяд ли отивате?

— Да — отговори Леонора. — В кръчмата. Искаш ли да ти донесем нещо?

— Много мило, че ми предлагаш, но не, благодаря. Донесох си нещо за обед. Знаех, че няма да имам време да изляза — тя продължи да се изкачва по стълбите. — До скоро.

Леонора вървеше до Томас през трескавото суетене, обхванало първия етаж на сградата. И двамата не проговориха, докато не излязоха на предната тераса.

— Наистина ли ще се обадиш на приятелката ти Хелена? — попита я той с безразличен тон.

— Да.

— А какво стана със сладкото отмъщение?

Тя се замисли над въпроса му, докато слизаха по каменните стълби към паркинга. Какво бе станало със сладкото отмъщение наистина, запита се мислено.

— Открих нещо по-сладко — отвърна накрая.

 

 

Малко преди четири часа Томас се размотаваше в любимия си магазин в Уинг Коув — железария и водопроводни части „Питни“. Това беше един от най-старите магазини в града и един от малкото, които не бяха променени според вкуса на колежанското съсловие.

Откри онова, което търсеше, на третата четвърт от дългия щанд. Елегантният компактен комплект с инструменти за домакинството включваше набор от отвертки, лъскав гаечен ключ с форма на полумесец, малко чукче и клещи. Всичко това поставено в хубаво черно пластмасово куфарче. Извади чука и го претегли в едната си ръка, за да усети тежестта и баланса му.

В далечния край на редицата щандове се появи една тъмна фигура. Томас пусна чукчето и потисна стона си, когато видя Кайл да се приближава към него.

— Видях те да влизаш тук, Уокър — каза той. — Пиех кафе отсреща. Радвам се, че те засякох.

— Надявах се вече да си напуснал града, Делинг.

— Не се тревожи, скоро тръгвам. Но първо исках да поговоря с теб — Кайл спря на средата на пътеката. — Става дума за Лео.

Томас не помръдна.

— Не искам да я обсъждам. Особено пък с теб.

— Тя е добър човек — започна другият със сериозен и проникновен вид. — Наистина добър човек.

— Което в превод означава, че си дошъл със съзнанието, че ще можеш да я убедиш да ти ходатайства пред приятелката си.

— Ами да — той повдигна рамо безгрижно. — Нямаше начин да не го направи накрая. Познавам я, нали разбираш. Не би провалила нечия кариера, като откаже едно обикновено телефонно обаждане.

— Получи каквото желаеше, можеш да си вървиш.

— Бързаш да се отървеш от мен, нали? — Кайл изглеждаше развеселен.

— Да.

— По-спокойно, тръгвам си. Но преди това исках да ти дам един малък съвет за Лео. Не прави същата грешка като мен.

— Не се тревожи, няма.

— В някои отношения е малко старомодна. Вероятно защото са я отгледали баба й и дядо й. Просто не може да приеме някои неща.

— Като например да завари годеника си в леглото със сестра си? Господи, Делинг! Да не би да мислиш, че е преиграла?!

— Това си беше бройка — намръщи се Кайл. — И ти звучиш раздразнено като нея. Повярвай ми, ако познаваше Мередит, щеше да разбереш защо се озовах в леглото с нея онзи ден. Тя ми се сваляше, а не обратното.

— Познавах я. Известно време излизахме заедно.

Кайл се обърка за момент. После го озари прозрение.

— Чукал си Мередит? Без майтап?

Томас не отговори.

— Това не е хубаво — продължи Кайл. — Изобщо не е хубаво. Лео знае ли?

— Да.

Той отново се смути.

— Не разбирам. Защо, по дяволите, е още с теб, след като знае, че си имал връзка с Мередит?

— Излизах с Мередит, преди да се запозная с Леонора. А ти си се чукал с нея, докато си бил сгоден за Леонора. Схващаш ли голямата разлика, Делинг?

Погледът на Кайл за малко се спря на чука.

— Не се обиждай, но няма нужда от лекции по семантика от човек, който умее да използва големи и опасни инструменти.

— Не ти чета лекция — обясни търпеливо Томас. — Накърнявам чувството ти за чест и достойнство.

— Ясно. Ако си просиш сбиване, откажи се. Аз съм доктор по английска литература. В моята област споровете се уреждат в писмен вид.

— Ето, развали ми целия следобед.

— Щом си познавал Мередит, трябва да разбираш защо съм я чукал и съм си проиграл шансовете — въздъхна Кайл.

— Не — отвърна Томас. — Не разбирам защо си рискувал да загубиш Леонора заради едно чукане с жена, която беше студена като лед.

— Мередит? Студена? — изглеждаше стъписан. После се изкиска. — Не зная как е било с теб, но с мен беше гореща и страстна.

— Значи си се хванал на преструвките й, а? А аз си мислех, че вие, докторите, сте по-умни от средностатистическо едноклетъчно.

— Какви преструвки? — запита Кайл.

— Мередит не харесваше мъжете.

— Не харесвала мъжете ли? Ти си луд!

— Питай Леонора — сви рамене Томас. — Мередит е била изнасилена като дете. Това я е отвратило от секса завинаги. Не харесваше мъжете и не им се доверяваше. Използвала е тялото си, за да получава каквото пожелае, а щом веднъж е постигала целта си, е слагала край на връзката.

— Не вярвам. Защо, по дяволите, ме прелъсти тогава, след като е нямала интерес да го прави?

— Ти май изобщо не разбираш за какво е било всичко в леглото на Леонора онзи следобед, а? — попита Томас. — Целяло, е да съсипе връзката ти с Леонора. Мередит не е искала сестра й да се омъжи за теб и те е прелъстила, за да докаже, че не заслужаваш доверие.

— Глупости!

— Да, но точно така стана, нали? Достатъчно добре е познавала Леонора, за да знае, че изневярата е нещо, което не би простила.

— Пълни глупости.

— Помисли малко, Делинг. Защо мислиш, че Мередит се е погрижила да се случи в леглото на Леонора? Кой, мислиш, че се е обадил на Леонора половин час преди голямата сцена с прелъстяването, за да е сигурно, че ще влезе точно на момента?

Кайл изглеждаше шокиран.

— Мередит се е обадила на Леонора?! Значи затова си дойде по-рано онзи ден.

— Никога не ти е хрумвало, а?

— Чакай малко, изопачаваш нещата.

— Я ми кажи — не отстъпи Томас, — Мередит продължи ли да се среща с теб, след като се разделихте с Леонора?

— Ситуацията беше сложна. Съмнявам се дали можеш да разбереш — стисна устни Кайл.

— Разбирам и още как. Опитал си се да се обадиш на Мередит след това и тя те е отрязала, нали?

— Имаше скрупули — изчерви се той. — С Лео бяха сестри, в края на краищата.

— Мередит нямаше скрупули. Имаше правила. Щом приключи с теб, продължава напред.

Кайл сякаш се готвеше да оспори твърдението му. Но изглежда, размисли.

— Лео ли ти разказа всичко това? — попита той.

— Да.

— И е знаела, че проклетата й сестра ме е подмамила?

— Разбира се.

— Не схващам — той разпери ръце. — Щом е знаела, че вината не е била у мен, защо не ми даде втори шанс? Не й е присъщо просто да скъса връзка, в която е вложила толкова много от себе си.

— Може и да е всеотдайна във връзката си, но това не означава, че няма някакви изисквания. А ти се провалил, Делинг.

Лицето му се сгърчи.

— Провалил съм се? Това едва ли е подходящата дума.

— Всъщност това е идеалната дума.

— Никога не съм се провалял през живота си! Бил съм пръв във всичко, от изпита САТ до компютрите. Имам дузина публикации! Кой си ти, че ще ми казваш, че съм се провалил?

Томас остави чука и избра една лъскава отвертка.

— Представи си, че си като тази отвертка. Лъскав и блестящ си, но си направен от някаква слаба сплав, вместо от първокачествена стомана. Няма да издържиш на продължителна употреба. Не остава нищо друго, освен да те изхвърлят на боклука.

Кайл се разяри. Стисна юмруци.

— Леонора не ме е изхвърлила, кучи син такъв!

— Ти си специалистът по английски. Мислех, че държиш на точната дума. Но както обичаш. Важното е, че тя е постъпила както всеки умен човек с некачествен инструмент, негоден за работа. Запратила го е на боклука.

— Затваряй си устата! — процеди през зъби Кайл. — Затваряй си мръсната уста! Изобщо не познаваш Леонора! Като те гледам, нямаш нищо общо с нея!

— Защото нямам научни степени ли?

— Мисли реално! — изпуфтя леко Кайл. — Едва ли си неин тип. Може за известно време да й харесват мъжкарството и майсторлъкът ти, но няма да е задълго.

— Ако я познаваше толкова добре, колкото си мислиш — изрече меко Томас, — щеше да знаеш, че най-бързо би я загубил, като й покажеш, че не може да ти има доверие.

— По дяволите, в онази авантюра с Мередит не ставаше дума за доверие, а за секс! Беше си просто едно чукане!

— Но Леонора не го възприе така, нали, Делинг?

— Ако някой не е заслужавал доверието й, това беше нейната проклета сестра, а не аз!

— За съжаление Мередит е имала едно предимство пред теб. Преимущество, което добре е познавала и е използвала постоянно.

— Какво? — настоя Кайл. — Какво преимущество е имала?

— Била е част от семейството.

Кайл го зяпна онемял.

— Леонора е можела да разкара мъжа, който й е изневерил — обясни търпеливо Томас, — но не е можела да разкара сестра си. Нали знаеш поговорката — човек може да избира приятелите си, но не и семейството си.

Кайл успя да затвори увисналата си челюст.

— Защо си мислиш, че знаеш мислите на Леонора?

Томас си спомни как тя се бе заела да открие отговорите за смъртта на сестра си, от която бе видяла само неприятности. Спомни си как той и Дийк се бяха подкрепяли през всичките тези години.

— По отношение на важните неща в живота — отвърна меко той, — с нея се разбираме чудесно.

Чертите на Кайл се изкривиха от ярост. За миг Томас си помисли, че може да го удари. Тази възможност подобри настроението му. Но за негово разочарование Кайл се успокои с примирителна въздишка.

— Виж — каза той, — ако щеш вярвай, но не съм дошъл да се караме. Исках само да ти кажа да се държиш към Лео с уважение. Не е като Мередит. Тя е наистина свестен човек.

— Знам.

Кайл се поколеба. После кимна.

— Може би наистина го знаеш. Ще ми се да бях постъпил другояче. Мисля, че с Леонора можехме да имаме чудесни отношения.

— Но ще я забравиш, нали?

— О, разбира се. Животът си продължава.

Томас си помисли, че и той самият бе казал същите небрежни думи, когато разказваше на Леонора за развода си. Но сега съзнаваше, че не би могъл да ги изрече, ако загубеше нея.

— Знаеш ли, Делинг, искрено се надявам да получиш безсрочното назначение.

Кайл не се опита да скрие изненадата си.

— Благодаря. Може ли да те питам защо ти пука за това?

— Защото не искам да се върнеш в живота на Леонора и отново да търсиш подкрепа за кариерата си — Томас затвори капака на куфарчето с инструменти. — Ясно ли е?

— Ясно — намръщи се Кайл. — Желая ти късмет, между другото. Мисля, че шансовете ти да се ожениш за нея са колкото на снежна топка в ада, но все пак — късмет!

— Не възнамерявам да оставя това на късмета.

Кайл понечи да се извърне, но спря.

— А, онова сиво чудовище, завързано отвън, онова, което прилича на помияр — твое ли е?

— Ренч ли? Да, мое е. Защо?

— Просто се чудех. Не съм виждал подобно куче преди. Каква порода е?

— Нямам представа. Така и не попитах.

— Хапе ли?

— Ще ти изтръгне гръкляна като едното нищо.

— Хм.

— Но само ако му заповядам — добави меко събеседникът му.

Кайл се обърна и се отдалечи по пътеката между щандовете. Томас почака, докато звънчето на вратата оповести излизането му, преди да отнесе елегантния комплект инструменти на касата.

Гюс Питни, основател и собственик на магазина за железария и водопроводни части, вдигна очи от вестника си и погледна над очилата за четене. Лицето му напомняше на Томас за самия магазин — стар и предлагащ множество интересни неща.

— По едно време си помислих, че двамата ще се сбиете там, на пътеката между щандовете — заяви Гюс.

— Не. Хора като него не се бият — Томас остави комплекта инструменти на зацапания стъклен щанд. — Вместо това публикуват статии в научни списания.

— Ами!

— Да — бръкна за портфейла си. — Ще го взема.

Питни примижа срещу куфарчето.

— За какво ти е, по дяволите? Това е основен комплект. Вероятно имаш по няколко броя от всичко в него.

— За подарък е — Томас извади кредитната си карта. — Можеш ли да ми го опаковаш подходящо?

— Като подарък? Това тук да не ти е клон на „Нордстром“? — Гюс бръкна под щанда и извади кафява хартиена торба. — Ето на това казваме опаковка за подарък в магазина на Питни.

— Чудесно — Томас си отбеляза мислено да купи красива опаковка от отсрещния магазин за картички.

Гюс отиде да маркира покупката на стария касов апарат.

— Не е моя работа, разбира се, но за какво беше тази кавга преди няколко минути?

— С професор Делинг просто обсъждахме в приятелски диалог колко важно е да имаш подходящ инструмент, за да си свършиш работата.

— Хм — Гюс пъхна куфарчето в торбата. — И най-добрият инструмент е безполезен, ако не знаеш как да си служиш с него.

— И аз мисля така — съгласи се Томас.

 

 

Каси излезе от спалнята си по халат за баня. Червените й къдрици бяха увити в кърпа. Във всяка ръка държеше по една рокля на закачалка.

— Коя да избера? — попита тя.

Леонора се облегна в стола си, протегна крака, преплете пръсти и огледа двете предложения. Роклята в лявата ръка на приятелката й беше къса, сексапилна, черна. Етикетите още висяха от деколтето. Роклята вдясно беше скромна бежова одежда.

— На мен ми харесва черната — отвърна тя.

Каси я огледа, изпълнена със съмнения.

— Не зная. Може да е прекалено смела за първа среща.

— Това не ви е първа среща. Първата беше вечерята у дома. А и всичките онези уроци по йога.

— Знам, но не искам да шокирам Дийк. Обади се на баба ти.

— Мислиш, че не можем да решим сами ли?

— Не искам да поемам никакви рискове. Кажи на баба ти, че се нуждаем от съвета на Хенриета.

— За бога, Каси…

— Обади й се! Искам да чуя мнението на специалист.

— Добре, добре — Леонора вдигна телефона. — Но може да не я намеря. Днес й е ден за бридж, а мисля, че има и водна аеробика.

Каси продължаваше да стърчи упорито със закачалки в ръце.

За щастие Глория вдигна на второто позвъняване.

 

 

— Лео, скъпа, хвана ме точно на вратата — Глория метна хавлията си за басейна на ръкохватките на проходилката и притисна телефона до ухото си. — Отивам на урок по плуване. Всичко наред ли е?

— Приятелката ми Каси се нуждае от още съвети за една среща. Ще ходи на официален прием. Има убийствено сексапилна къса черна рокля и обикновена, но елегантна бежова рокля до коленете, с дълги ръкави. Иска да знае коя би предпочела Хенриета.

— Разбирам. Приятелката ти, казваш?

— Да. Слушай, като поискаш съвет за Каси, би ли попитала Хенриета и за една друга моя приятелка?

— И тя ли ще ходи на официалния прием?

— Да.

Глория бе обзета от решителност.

— Дай ми минутка да прекося коридора. Ще ти звънна от апартамента на Хърб.

— У Каси съм. Нека ти дам номера.

— Почакай.

Глория драсна номера на бележника си до телефона, затвори, затегна колана на халата си и се отправи към вратата с помощта на проходилката.

Хърб отвори, когато тя заблъска силно по вратата му.

— Какво има? — намръщи се той. — Изглежда, си тръгнала за басейна.

— Зарежи го. Имам още въпроси от внучка си и приятелката й. Мисля, че става сериозно, Хърб.

— След петнадесет минути имам компютърен урок — хвърли поглед към часовника си той.

— Това е по-важно — тя се придвижи с проходилката през вратата. — Пази се от пътя ми, Хърб!

— Я по-полека! — старецът отстъпи, за да й направи място да влезе, и затвори след нея.

Тя спря, обърна се и седна на седалката на проходилката. Набра номера, който Леонора й бе дала.

— Хайде, казвайте — обърна се към внучка си, когато тя вдигна. — Ние тук сме готови.

— Както казах, Каси се опитва да избере между къса сексапилна черна рокля и една бежова — отвърна Леонора.

Глория погледна към Хърб.

— Къса сексапилна черна рокля или бежова за първа среща?

— Лесен въпрос — отговори Хърб. — Сексапилната черна рокля.

— Черната — предаде Глория.

Каси взе телефона.

— Попитайте Хърб дали тя няма да противоречи на образа на добрата домакиня. Предполагам, че това целяхме с лазанята и ябълковия пай.

— Притеснява се дали няма да развали впечатлението от добрата домакиня — Глория се обърна към Хърб.

— Има си време и място за всяко нещо — отговори той. — Предай й да отиде с черната. Никой уважаващ себе си мъж не знае какво да прави с бежова рокля.

— Добре — Глория заговори в слушалката. — Чухте ли това, Каси? Хърб твърди, че никой уважаващ себе си мъж не знае какво да прави с една бежова рокля.

— Добре — отвърна Каси. — Ще облека черната. Предай му моята благодарност.

Леонора отново взе телефона и заговори малко напрегнато.

— Кажи на Хърб, че другата ми приятелка има само една тъмнозелена рокля с дълги ръкави и високо бие. Трябва ли да си купи друга?

Глория предаде въпроса.

— Да отиде със зелената — отвърна Хърб. — Ще й отива на очите.

— Той каза, че зелената става — съобщи Глория.

— Разбрах. Благодаря ти, бабо. Благодари и на Хърб от мое име.

— Ще го направя, скъпа.

Тя затвори телефона, преливаща от доволство. Обърна се към Хърб и заяви:

— Има напредък. Първо вечеря, а сега и официален прием. Този Томас Уокър определено има сериозни намерения.

— Аз също — каза той. — Когато името на Хенриета бъде свалено от рубриката, искам моето да бъде придружено от снимката ми.

— Ех, журналисти! Много сте специални.