Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (8)

6
Труди

„В спомените ми нахлува

на светулките роякът.“

„Прелюдия“^[1] Федерико Гарсиа Лорка

Понеделнишките сутрини бяха истински кошмар — децата се суетяха насам-натам, ровеха в чантите за липсващото домашно, търсеха загубени ръкавици, обувка, оказала се зад вратата в банята, а аз се опитвах да се погрижа всички да сложат поне по залък в уста, да изпият чаша мляко, да поемат малко белтъчини и въглехидрати, които да ги поддържат през деня. Всеки понеделник се случваше едно и също, сякаш бяхме изненадани за пореден път от шокиращото завръщане към делника.

Вината бе моя, убедена съм. Никога не можах да бъда като онези майки, които записваха важните задачи с големи букви на календара. Всъщност почти съм сигурна, че онези напомнящи обаждания от лекарските и зъболекарските кабинети са измислени специално заради мен.

Сега приветствам понеделниците с радостта, запазена за специални поводи, тъй като ходенето на работа ме спасява от безкрайните самотни почивни дни. Този понеделник е разкошен. Миниатюрните ледени кристалчета придават на въздуха сиянието на диамант, като хващат и усилват златните слънчеви лъчи, които огряват света. Оголените върхове на дърветата са протегнали пръсти към оцветеното сякаш с детски боички яркосиньо небе.

Дърпам пердетата, за да го пусна в къщата. Из стаята тихо танцуват прашинки и се хващам, че си тананикам под носа мелодия без думи от детството ми, лека и весела. Добър знак. Избирам от гардероба тюркоазна пола с етно бродерия и подобна блуза с деколте, което ми придава леко предизвикателен вид. Гримирам се — не много, естествено, малко руж, спирала и прозрачно кафеникаво червило. Големите халки на ушите ме карат да се чувствам екзотична и млада.

Мога да го направя. Да бъда сама. Дори самотна майка. Измъквам уморената Ани от леглото. Тя мърмори, като всички тийнейджъри, и отново си мисля, че гимназиите щяха да имат много по-голям успех, ако съобразяваха програмите си с нуждата на тийнейджърите да спят поне до десет. Много по-разумно би било, ако училищата работеха от обяд до седем вечерта.

В кухнята откривам, че последният пакет зърнена закуска е свършил — единственото нещо, което Ани може да понася рано сутрин. Кутията с пълнозърнести блокчета, въпреки че стои обещаващо на обичайното си място, е празна. По-щателното търсене изважда на бял свят един грейпфрут, дванайсет стафиди от дъното на една кутия и около двайсет зърна овес. Аз лично се задоволявам с каничка кафе и мляко, но откривам, че в кутията има зърна само за три чаши кафе.

По пътя за работа ще спра при Мо, за да си взема кексче и кафе с мляко, така че ми остава време да полея растенията в зимната градина.

Зимната градина. Влюбих се в къщата по много причини. Представлява едноетажна постройка, произведение на изкуството и занаятите, със стъклописи от двете страни на камината, полирана дърворезба и ламперия в основните помещения и вградени шкафове със стъклени вратички. Няма съмнение, че беше замаскирано бижу, когато я купихме преди шестнайсет години. Много дълбоко замаскирано, след като беше давано под наем в продължение на десет години.

Ала щом зърнах зимната градина, за мен друга къща не съществуваше. Не можех да спя нощем от притеснение, че някой може да я купи. В продължение на три дни се измъчвах, тревожех и ходех напред-назад. Рик изтъкна, че къщата не е достатъчно голяма за нас, че имаме нужда от четири спални, а не от три и зимна градина. Гаражът беше отделно и не се отопляваше. И сега го повтаря. Повтаряше го много по-често, когато момчетата се биеха, делейки една и съща стая, окачваха завеси и деляха територията си с тиксо през килима. Казвах му, че няма да умрат от това, и се оказах права.

Горките душици! Никога не ми е било мъчно за тях. Никога не съм вярвала в американската неписана заповед, че всички деца трябва да имат собствена стая. Аз делях стая, малко по-голяма от двойна спалня, със сестра ми. Единичните легла оставяха място само за две нощни шкафчета. Пишехме домашните си на масата в трапезарията, както всички наши приятели. Познавах момичета, които трябваше да делят стая с две или три сестри.

Няма значение, Рик искаше всяко дете да си има стая и аз се съгласих, поне на думи. Ала се влюбих в зимната градина и въпреки всичките му твърдения, че се опитвал да ме разубеди, знам, че той също искаше къщата. Умираше си да има голям гараж, където да може да си бърника по двигателите, да ги разглобява и после отново да ги сглобява. И двамата получихме каквото искахме.

В тази слънчева понеделнишка сутрин отварям старинната врата от ковано желязо и стъкло към градината и занасям кафето си във влажния зелен свят, като се спирам, за да пусна котарака Зоро да изтича напред в черно-белите си гащи. Вратата се затваря зад нас и изолира внезапно загърмялата техно музика на Ани.

Щрак. Няма я.

Оазис.

Зоро скача щастлив на широката маса, долепена до стената от стъкло и желязо, промушва се между саксиите и отрива носа си в едно декоративно дърво. Със Зоро сме единодушни, че това е най-хубавото място в къщата.

Мирише на хумус, влажна земя и зеленина. Почти долавям оживлението, с което ме посрещат цветята и листата. Бегонията „Ангелско крило“ цъфти с тежки топки от тъмнорозови цветове под зелено-белите листа. По-висока е от мен, стеблото е дебело наполовина на китката ми. Обгръщам цветовете с длан за поздрав. Представям си, че на свой ред чувам радостен възглас, тих като самодивски смях. Отивам до другите, докосвам листата, цветовете, стеблата. Бъркам с пръст в една саксия, проверявам влажността, отварям отдушника, за да може въздухът да циркулира през деня.

Помещението не е голямо — дълго и пълно с обикновени растения, нищо по-екзотично от африкански теменужки, няколко орхидеи и гераниуми. Тук-там разсад и захванати стръкчета. Под дългия рафт на височината на кръста са прибрани празни саксии и всичките ми инструменти. Харесва ми да е леко разхвърляно, все едно съм сред дивата природа, в джунглата. Бих искала да има канарчета или папагали, които да си летят свободно, но се опасявам, че на Зоро също би му харесало.

В най-отдалечения ъгъл е сложен бял люлеещ се стол и малка масичка, на която подреждам олтарите на моите богини. Скрити са тук, защото Рик не се чувстваше много удобно в тяхно присъствие, но аз нямам нищо против. Веднъж месечно при пълнолуние ги сменям.

Този месец е Хеката, богинята, която за Рик беше особено неприятна или по-вероятно го беше страх от нея. Представлява тъмна статуя на старица с развята посивяла коса, придружена от куче. Олтарът е покрит с черен шал, щампован със сребърни звезди, а благоуханието е мирта. Запалвам пръчица мирта, после вземам турмалина с форма на яйце.

Не само Рик не разбира тези мои ритуали. Децата ми също ги намират за странни и плашещи. Всички сме малко или много католици, макар че аз от дълго време съм се отклонила от правия път. Преди няколко години почувствах силна нужда да открия женското начало в Бога и го намерих навсякъде — в Хеката, Жената паяк и в Дева Мария, във всички тях. Това ми дава възможността да се наслаждавам на своите олтари и удоволствието, че те са по някакъв начин моята тайна, че живеят тук, в личното ми светилище.

Държа в дланта си камъка и сядам на стола, чувствайки върху кожата си дъха на растенията. Зоро скача в скута ми с мъркане, а аз го галя по козината, загледана през прозореца. Вижда се съседната къща, давана под наем, което е вечен повод за недоволство на всички съседи, а сега в нея живее Ейнджъл Сантяго. На простора в задния двор е окачил няколко дрехи. Долнището на пижамата, което носеше вчера сутринта, бяла риза и едни джинси.

Чувам, че в кухнята Ани вдига шум и мърмори. Така и не свикна с понеделниците, а сега крещи:

— Мамо! Не мога да си намеря лилавите чорапи. Пак ли си ги изпрала?!

Зоро ме поглежда, мърда с дебелата си опашка и облизва мустаци.

— Боже, може ли да си представиш? — му казвам. — Аз да изпера нещо.

— Мамо! — Ани отваря вратата с размах. — Чу ли ме?

Почивката свърши. Ставам решително, все пак някой има нужда от мен.

— Да, изпрах ги. Провери в сушилнята.

— Колко пъти ти казах да не ми переш нещата!

— Ани, чорапите ти можеха да стоят прави.

Донасям ги, сгънати един в друг и ухаещи на омекотител вместо на вмирисани крака.

Тя отмята назад червената си коса, по-тъмна от моята, но със същия къдрав и тежък косъм. Тази сутрин е облякла фланелка с дълъг ръкав с келтска щампа. Напоследък е запалена по всичко келтско; скоро ме пита дали може да приеме моминското ми име О’Нийл вместо Марино.

Отвърнах й да си помисли хубаво.

Фланелката й открива малко от корема й над широкия колан на панталона с ниска талия. Когато се навежда да си опъне чорапите, лавина от гривни се изсипва надолу по ръката й. Косата й е като моята, но е взела лицето на баща си — големите очи и сочните устни, красивия му нос. Иска ми се да я докосна, но навреме се спирам.

— Снощи обади ли се на баща ти?

Тя поглежда встрани.

— Не, забравих.

— Ти му липсваш, Ани.

— Да се беше сетил по-рано.

— Ти нямаш нищо общо с тази история, миличка — изричам внимателно.

Тя стяга за последно връзката на едната обувка и потропва с крак на пода.

— Не ме поучавай, майко. Това засяга мен точно колкото и теб. Той напусна всички нас.

На практика той не напусна — аз го изхвърлих. Моментът не е подходящ да я поправя.

— Баща ти те обича, Ани. Знаеш го.

— Не ме интересува.

— Обади ми се след училище.

— Добре. Винаги се обаждам.

Тя си взема раницата, провира ръце в ръкавите на якето и изтичва навън, когато приятелят й изсвирва с клаксона. Ходят повече от осем месеца и почти съм сигурна, че спят заедно, вероятно на задната седалка на колата му или на други също толкова удобни места. В чекмеджето с чорапите й намерих противозачатъчни хапчета, които са причина за забраната да пера чорапите и да прибирам дрехите й. Трябва да поговорим по този въпрос и наум си отбелязвам да не забравя. Горда съм, че е взела мерки за предпазване от бременност, но сексът е нещо повече от това.

Междувременно трябва да тръгвам, за да имам време да се отбия до Мо. Стомахът ми къркори и не мога да си спомня какво ядох за вечеря, после се сещам, че не съм вечеряла.

Бакалията на Мо не е далече. Представлява старомоден магазин с потъмнял от времето дървен под и дървени рафтове, хладилна витрина в дъното, пълна с бира, газирани напитки и минерална вода. Нещо като минимаркет, но по-добре уреден, с продажба на лотарийни билети и цигари на касата и няколко колонки за гориво отвън. Вземам едно кексче от кошницата с тестени изделия, наливам си голямо кафе в хартиена чашка и ги занасям на касата, където ме чака собственикът иранец.

— Как си днес? — пита. Мо държи магазина вече почти десет години — висок и красив, към петдесетте.

— Добре, Мо. Ами ти?

— Добре, добре — тонът му се снишава почтително. — Едгар почина снощи, а?

Част от блясъка на деня помръква.

— Да. Внучката на Робърта, Джейд, се върна при нея снощи, така че няма да е сама — не си спомням той беше ли тук, когато Джейд се премести. — Помниш ли Джейд? Красиво момиче.

— Аха. Много хубаво — внучката да се погрижи за баба си — после рязко сменя темата: — Къде е Рик? — усмихва се, но в тъмните му очи има загриженост. Сочи към касата, където стоят лотарийните билети, захлупени със стъкло. — Напоследък не го виждам — пита ме не за първи път.

— Ъъъ, вероятно… е много зает.

— Така ли? — той изчаква да добавя още нещо, докато маркира бавно покупките ми. Зад мен прозвънва камбанката на вратата.

Не знам защо просто не кажа: „Ние сме разделени.“ Чувам думите в главата си, но някак не могат да достигнат до устните ми. С една ръка държа кексчето и кафето, другата протягам за рестото. Той го пуска неохотно в шепата ми, а рунтавите му вежди се свъсват лекичко.

— Кажи му, че трябва да купува повече лотарийни билети от мен. Продажбите намаляха.

— Ще му кажа.

В бързината да си тръгна почти се блъсвам в човека зад мен. Една ръка ме хваща, докато се опитвам да не изпусна кафето или да не го разлея през дупката на капачката.

— Извинете!

— Няма нищо — акцентът е като шоколад. Поглеждам нагоре към красивото лице на Ейнджъл Сантяго.

— О! Хм. Привет.

— Добро утро.

Дали е плод на въображението ми, или той се възхищава на дрехите ми? Усмихва се, бавно и сластно като котарак, с разбиране и аз си представям как се протяга на верандата. Изведнъж съвсем реално се виждам как се сгушвам в него и се потапям в уханието на тялото му.

— Закъснявам. Трябва да тръгвам. Довиждане, Мо.

— Чао засега. Предай на съпруга ти какво казах.

Досмешава ме и му помахвам на излизане. В колата запалвам двигателя и оставам за минута замислена, че се смея не само на репликата на Мо, но и на себе си. Чувствам се замаяна като шестокласничка, а крайниците ми вибрират от слънчева енергия. Позволявам си да се насладя на всичко това за малко, възхищавайки се на слънчевия ден, докато отпивам от кафето, после разтърсвам глава и се включвам в трафика.

Той мирише толкова хубаво! Толкова хубаво! Този мъж сигурно е натъпкан с феромони.

 

 

Работата си е просто… работа. Аз съм секретарка в музикалния департамент на местния университет — облицовани с бял кварц сгради, разпрострели се на хълма над Пуебло. Една приятелка, която не е оттук, когато го видя за първи път, възкликна: „Леле! Все едно е построен наведнъж по време на криза.“ Съвсем близо до болезнената истина, макар че когато слънцето огрява блестящия кварц, сградите са красиви.

Не е работата, за която съм си мечтала. Всъщност преди да си счупя ръката през юли си бях създала доста добра клиентела за масажи, след като завърших деветмесечния курс по холистична медицина в Боулдър, който се провеждаше през почивните дни. В продължение на две години списъкът с клиентите ми нарастваше постоянно и задоволително, но това приключи, когато ми гипсираха ръката за три месеца. При тази мисъл си разтривам китката. Вече не ме боли. Не знам защо още не съм се обадила на клиентите си, за да им кажа, че работя отново.

Във всеки случай музикалният департамент е интересно място, освен това имам достъп до университетската библиотека и до материали за научната ми работа. По-трудно е, отколкото си мислите, да движите делата на група заети и артистично разсеяни професори, както и на също толкова заетите им и разпилени студенти. Поне веднъж дневно се правя на герой, като спасявам някаква загубена информация или изнамирам жизненоважни данни, необходими за дипломиране, стипендия или нещо подобно. Благодарна съм, че заплатата ми е достатъчна, за да се издържам след развода, а и ползвам редица привилегии.

Освен това имам право да се запиша на един безплатен курс през семестъра — не че съм го правила през всичките тези години.

Ала през този слънчев и студен понеделник ми е скучно. Отегчението ме връхлита от време на време. Тежи ми, когато професорите се отнасят с мен като с незабележима робиня. Дразня се, когато студентите не зачитат интелигентността ми. Безсмислен труд — еднообразен и отегчителен.

На връщане към къщи се сещам да напазарувам, което си е направо победа. Слагам в кошницата всички продукти от мисления си списък с надеждата, че нищо не съм забравила. Мисля си колко е очевидно, че съм сама жена, която готви само за себе си. Малките консерви риба тон, замразените единични опаковки солен пай и глезотии от сорта на козе сирене, нарязани на ивици печени чушки и пакет спаначени макарони. Обръщам се назад към една млада майка, която се опитва да контролира малкото си дете. Кошницата й е пълна с месо, бисквити и изобилие от здравословни храни — ябълков сок, сирене и зърнени закуски. Има и опаковки с месо. Предимно шницели от мляно телешко, но също така пилешко и свинско за печене. В къщата й живее мъж.

Не разбирам защо ми става толкова неудобно, но извръщам засрамено глава и погледът ми попада на двойката на съседната каса. Тя е много дебела. Поне сто и двайсет килограма — много ме бива в преценката кой колко тежи. Косата й е с неопределен цвят — нито руса, нито кестенява, освен това носи грозни очила. Въпреки това съпругът й, обикновен, но в никакъв случай противен мъж, я докосва леко по рамото и плъзва ръка, за да я погали по врата. Златната халка проблясва на пръста му, а тя се обръща и вдига глава, за да му каже нещо. Той я целува.

И си мисля, че не е честно тя да има любовта на съпруга си, когато аз работих толкова упорито над брака си и пак загубих. Тя не се притеснява непрекъснато, че косата й не е идеална, както аз през изминалите месеци, търсейки някакъв недостатък, причината, довела до този разрив. Имаше дни, в които си мислех, че е заради бръчките ми. Нащърбените ми нокти, които никога не лакирах. Това, че почти никога не слагах червило, нито изрязани деколтета. Увисналите ми задни части. Кожата ми с цвета на яйчен белтък.

Все нещо. Не може да е било без причина.

Но сега пред мен стои истината. Тя е тромава и едра, обикновена и очевидно обичана. Главата ми започва да бучи и само виждам как устните на касиера мърдат.

— Извинявай, Кен. Какво?

Той се усмихва добродушно — човек, който търпеливо ни е обслужвал десетина години, че и повече.

— Как е свадливият ти съпруг? Чаках го да заложи на неделния мач, но той почти не се мярка.

— О, ъъъ… напоследък има много работа — наблюдавам как маркира продуктите и си мисля, че трябваше да купя пържола само заради показността. Дали е възможно още да не са се сетили, че вече не живеем заедно и той пазарува на друго място, по-близо до апартамента си? Или знаят? Съчувствие ли виждам в погледите им?

В главата ми се ражда спасителна шега:

— Най-вероятно ви избягва — не иска да загуби.

Той се засмива учтиво, прибира женските ми покупки в торби и ми връща рестото. Тръгвам към колата, а точно пред мен се оказват младата жена и влюбеният съпруг. Забелязвам, че е бременна, а той нежно се навежда към нея и докосва корема й. Нищо ми няма, докато не пъхам ключа в стартера и не чувам по радиото фрагмент от песен на Пинк Флойд: „Значи мислиш, че можеш да различиш рая от ада…“

Поглеждам белите си луничави ръце без гривни върху волана и се заслушвам в равномерното бръмчене на двигателя.

Мислех си, че мога. Имам предвид — да ги различа. Рая от ада.

 

 

Джейд изниква пред мен, докато разтоварвам покупките от багажника. Под очите й има кръгове и около устата й бръчки, които снощи не бях забелязала. С облекчение се отърсвам от самосъжалението и поставям ръка на рамото й.

— Как си, мила?

— Добре — тя хваща наведнъж две торби с едната ръка.

— А Робърта?

Джейд поклаща глава.

— Не е станала от леглото цял ден. Не плаче, но и не прави нищо друго — изчаква, докато отключа вратата и влизаме вътре. — Всъщност затова дойдох. Надявам се да ни помогнеш да организираме погребението.

— Разбира се. Хайде да си направим кафе или нещо друго и ми кажи от какво имаш нужда.

— О, майко! — Джейд се заковава в средата на дневната. — Много е хубаво!

— Отдавна не си влизала тук.

Спирам се, за да видя стаята през погледа й. Следобедното слънце прониква през стъклописите в зелено и кораловочервено на прозорците от двете страни на камината. Водни кончета, старинни вещи, които открих в интернет. Светлината се разлива върху гладката дървена ламперия на полицата над камината, занаятчийско изделие, което намерихме в една подлежаща на разрушаване къща. Стаята е красива благодарение на усилията, които положих. Напоследък малко са ми омръзнали приглушените тонове на този стил и търся нещо по-ярко и цветно. Чудя се дали тази приглушеност не се дължи на факта, че предметите, които ни заобикалят, са стари и потъмнели.

— Ела в кухнята. Кафе, нали?

— С удоволствие.

Тя оставя торбите на плота и сваля якето си. Под него носи копринена блуза, която подчертава тялото й. Когато кръстосва ръце, бицепсите й изпъкват, а коремът й е твърд като дъно на тиган.

— Боже, Джейд! Само мускули си — тренираш ли?

Тя се усмихва от сърце и за първи път виждам познатото момиче. Вдига ръце и ги свива.

— Хубаво, а? — засмива се тя, почти кикот. — Няма да повярваш колко съм силна.

Изплаквам цедката и отварям кутията с кафето. Миризмата ме удря в носа и почти ме зашеметява. Спомням си, че тази сутрин пих много малко кафе.

— Тежести?

— Да, включих и тежести, но първо започнах с кикбокс. Когато Данте отиде в затвора… — при вдигнатите ми вежди тя добавя. — Да, затвора. Кражба с взлом — тя поклаща глава. — Когато влезе, бях на границата на лудостта, докато чаках процеса, и една приятелка ме заведе на кикбокс. Страхотен начин да се освободиш от агресията, повярвай ми — тя замахва във въздуха към въображаем противник. — Бам, бам, бам! — при замахването въздухът свисти и си мисля, че не би ми харесало съприкосновението на юмрука й с лицето ми.

— Вероятно още по-успешно от ругатните — усмихвам се аз. — Може би трябва да опитам.

— Едно от нещата, които първо трябва да направя, е да намеря такъв курс в града. Ще се побъркам, ако не тренирам. Не е лошо да дойдеш и ти. Да пробваш.

— Може — явно й е приятно да си говорим. — Не знам дали съм в достатъчно добра форма.

— О, това не е като аеробиката, където трябва да заучиш серия от измислени стъпки. Ще останеш изненадана.

— Може би.

Отварям пакет бисквити асорти „Пеперидж фарм“, които са ми слабост. Те също са типична покупка за претенциозна сама жена, но вече не ме интересува. Жените ги обичат.

— Хапни си.

Настанявам се край масата, изваждам салфетки. Джейд се отпуска с облекчение на отсрещния стол.

Избира „Милано“, разглежда я и отхапва голяма хапка. Затваря очи.

— Боже, много е вкусно! — навежда се енергично към мен и снишава глас: — Знаеш ли с какво наистина искам да се занимавам? Да изляза на ринга.

— Да се боксираш?

— Да.

Не знам какво да кажа. Зелено-златистите й очи грейват и само заради това си струва да я окуража.

— Нали знаеш Шанел, момичето, което дойде с мен снощи?

— Да, днес намина няколко пъти. Мило момиче.

— Братът на съпруга й е боксьор. Вероятно ще може да те ориентира.

Тя стиска ръката ми точно над китката.

— Наистина ли?

— В града го познават — нещо като местния герой в боксовите кръгове. Сигурно тренира някъде.

Джейд вирва брадичка, обляга се назад и дояжда бисквитата. Движенията й са плавни и естествени, за което й завиждам.

— Майка ми ще получи удар, но ще трябва да свикне. Точно от това имам нужда.

Пред очите ми изниква едно лице, руса коса, кафяви очи. Каролин, жената, която ми създаде толкова много неприятности, причината за кошмарите ми. Жената, която разби живота ми на парчета. Вината не е точно нейна. Знам го. Мъжът трябва да го иска, иначе една жена не би могла да постигне нищо. Той е също толкова отговорен за разрушението, ако не и повече.

Само че ми е трудно да мразя Рик, а трябва да мразя някого. Омразата протича през тялото ми като измамна сребриста струя, изпълва вените ми с хладна сила и също като живака се пръсва и нахлува в дробовете, сърцето и стомаха ми. Представям си как се качвам на ринга с нея, как размазвам лицето й и я свалям на земята. Стоя надвесена над нея, дишам тежко, победоносно и с периферното си зрение забелязвам как Рик ме гледа с ново породено уважение и възхищение.

Джейд вероятно е още по-ядосана от мен. Избирам малинова бисквита и накланям глава.

— С удоволствие ще дойда да те гледам, стига да не те пребият до смърт. Много ще е жалко.

Тя се усмихва едва-едва.

— Виждам пламъчето в погледа ти, момиче. Приятно е да си го представиш, нали?

— Може би — признавам аз. — С кого се биеш?

Тя поглежда към прозорците и лицето й помръква за миг.

— Не знам. Може би с мъжете.

— С всички мъже ли?

— Да — изрича вече уверено. — До последния. Ами ти?

Сякаш запазила спомена за сериозното ми правонарушение, китката започва да ме боли. Разклащам я и ставам да налея кафе.

— Да си изпием кафето и да съставим най-добрия план за погребението, после трябва да вдигнем Робърта на крака поне за малко. Какво ще кажеш?