Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (17)

15
Джейд

В петък следобед обличам екипа си за тренировки. Черен анцуг, видял и по-добри времена, стегнат спортен сутиен и стара фланелка на Данте с лого на пури от Ню Орлиънс. Ръкавите са отпрани. Прибирам косата си с ластик, измивам грима и си обувам най-старите маратонки. Една жена в спортната зала трябва да има сериозен вид. Никакви сладки малки трика, никакви прилепнали тениски, никаква идеално очертана очна линия. Остави ги вкъщи, бейби.

Пресичам улицата към къщата на Шанел. По стъклата са залепени хартиени духчета, а рамката на прозореца е окичена с лампички с форма на тикви. Тъкмо на място една лъскава черна котка се отърква в краката ми.

— Хей, ти — навеждам се и я погалвам. Нежна като коприна козина.

Шанел отваря вратата. Изглежда сто пъти по-добре. Подуването от извадения зъб е изчезнало, тенът й вече не е болнаво сивкав, а кожата й е бяла като на млекарка.

— Здрасти — посреща ме тя. — Влизай. Тони се обува. Тази сутрин ме е хванал мързелът, така че не обръщай внимание на бъркотията.

„Бъркотията“ са няколко разхвърляни на дивана вестника. Под масата има играчка камионче. Момчетата надничат иззад ъгъла, изкикотват се и се скриват. Усмихвам се съзаклятнически на майка им. Тези момченца флиртуват с мен цяла седмица. Отивам на пръсти до прага и приклякам. Когато те отново надникват, аз изревавам, хващам ги и започвам да ги гъделичкам. Те започват да пищят:

— Мамо! Спаси ни, спаси ни!

Тони разтърсва крак и се изправя.

— Сигурна ли си, че си добре, мила? — обръща се към Шанел. Той е висок, хубав мъж. Децата са негови копия. Харесва ми начинът, по който докосва тила на Шанел.

— Добре съм — леко раздразнено му отвръща тя. — Минаха 3 дни.

— Добре тогава. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Да, скъпи — махва към компютъра. — Казах ти, че днес искам да отделя малко време на писането. Нали се разбрахме.

Той е уплашен от мен. От начина, по който изглеждам. От това, какво би си помислил за тялото ми, седнал до мен в колата. Може да звучи самомнително, но не е така, както изглежда. Той е от свестните мъже. Не хвърля похотливи погледи и не се интересува от никоя друга, освен от съпругата си.

Или може би не е такъв човек, но се притеснява какво ще си помислят хората, като го видят с мен.

— Шанел, забравих — имаш ли някакъв пръстен, който поне малко да прилича на брачна халка? — вдигам рамене. — Така ще си спестя много главоболия.

— О, много хитро! Ей сега — тя се връща със сребърен пръстен с тюркоаз. Става ми точно. Тя ми намига, когато Тони не гледа.

Нервна съм по пътя до залата. Тони също. Мълчанието в колата е много неловко. Пътуваме само десет минути, преди да отбием пред голяма сграда с магазини отдолу в северната част. Има мексиканска бакалия с розови и зелени стоки на витрината, а всички табели са на испански. Тони отваря съседната врата и ми прави знак да мина първа. Качваме се на втория етаж по едно тясно стълбище. Тъмно е и мирише на пот. Спирам за миг, за да се ориентирам.

Появата ни вече е забелязана. Изведнъж ми хрумва, че трябва да съм идиот, за да желая подобно нещо. Тук са се събрали само корави мъжаги, повечето чернокожи или мексиканци, облечени в подобни на моята униформи. Поне в това съм уцелила. Слънцето прониква в помещението през редицата прозорци в дъното, гледащи към задния двор. Няма много хора, което е добре. Няколко млади мъже се упражняват на боксовите круши, на ринга има спаринг мач, други скачат на въже, бинтоват ръцете си, правят лицеви опори и коремни преси. Аз съм единствената жена и го забелязват.

Ала след първоначалното стъписване престава да ми пука. Звукът от ударите по крушите, миризмата на талк, прах и тела, острият мирис на състезание ме грабват. Мога да го направя. Знам, че мога. Просто имам нужда от малко помощ.

— Мараба, Тони! — мъж, който много прилича на Тони, но е по-нисък и по-набит, се приближава с пружинираща походка и светнали от любопитство очи. На лицето му е изписано одобрение, когато протяга ръка. — Ти си Джейд, а?

Поемам протегнатата ръка и кимвам.

— Аз съм Гейб.

— Приятно ми е.

— Та значи, Тони каза, че искаш да тренираш — скръства ръце пред гърдите си той. — Откъде това желание?

Повдигам рамо.

— И аз като другите.

— Много мъже мислят, че боксът ги прави по-мъжествени. Искат да се перчат и да се фукат, че са боксьори. Много жени искат да докажат нещо си.

Срещам погледа му с невъзмутимо изражение.

— Дясното ми кроше може да свали мъж с един удар. Искам да видя какво още мога.

— Без майтап — той сочи с глава към другия край на залата. Потупва брат си по рамото и казва:

— Брато, върви да си вземеш нещо газирано или за ядене, ако предпочиташ — обръща се към мен: — Хайде — тръгвам след него, опитвайки се да не се стягам, но усещам как всички ме измерват с очи. — Треньорът ми не иска да се занимава с жени, но намерих човек, който иска да поприказвате. Ей, Рубен. Това е тя.

От тъмния ъгъл на залата се отделя една тъмна сянка с ръста на Дарт Вейдър. Примигвам, когато излиза на светлото, защото виждам един хубав мъж. Тъмно, ъгловато лице, най-големите топли тъмнокафяви очи, които съм виждала, и красива уста. Кожата му блести като на тюлен, а ръцете му са огромни. От начина, по който се движи, виждам, че е в отлична форма.

Той протяга ръка и ме оглежда преценяващо по начин, който не ме настройва враждебно.

— Здравей — казва с нисък провлечен глас. Тексас, разпознавам акцента на мига. Дядо ми говореше така. — Аз съм Рубен.

— Джейд — ръката ми изчезва в неговата. Дланта е корава и суха. — Приятно ми е да се запознаем.

Гейб сочи към ринга.

— Мога ли да ви оставя?

Рубен кимва.

— Значи искаш да се боксираш?

Поглеждам към един младеж, който боксира тежка круша. У мен се надига глад.

— Да. Започнах да тренирам в Сакраменто, но дядо ми се разболя и се върнах вкъщи, за да се грижа за баба — примигвам. — Извинявай — казвам, прочиствайки гърлото си. — Той почина само преди няколко дни. Раната все още не е зараснала.

— Няма нужда да се извиняваш. Това, че се грижиш за близките си, говори добре за теб. Не всеки го прави в днешно време.

— Да. Те са добри хора.

Той кима, без да откъсва от мен съпричастния си поглед, с ръце на кръста.

— Трябва да видя какво можеш, но ми изглеждаш в добра форма. Започнала си с кикбокс?

— Как се сети?

— Познах по случайност — усмивката му открива големи снежнобели зъби. Отпускам се и усещам как се изпълвам с енергия. Вече по-сериозно той казва: — Защо не се състезаваш в този спорт? Или се захвани с бойни изкуства.

— Защото искам да се кача на ринга. На боксовия ринг.

— Защо?

— Омръзна ми този въпрос. Защото искам — втренчвам предизвикателен поглед в него. — Защото искам да видя дали притежавам нужните качества. Да победя.

— Хора умират на ринга.

— Умират и докато се возят в автобуса.

— Гледката след мач може да бъде много грозна.

— Добре, нека ти кажа, че досега красотата не ми е донесла нищо добро.

Той се засмива силно на глас.

— Сестро, тук излъга — намига и ме побутва с юмрук по рамото. — Попитай някоя грозновата жена.

Сещам се за мъжете на бензиностанцията, но също и за момчето на щанда с деликатеси, което ми даде четвърт печено телешко повече.

— Готова съм да рискувам — замълчавам, после додавам: — Искам да бъда силна. Колкото е възможно. Искам да разбера какво мога да постигна. Няма друга по-дълбока причина. Просто го искам.

— Добър отговор — казва той. — След малко имам друга тренировка, но защо не дойдеш следващата седмица и тогава ще видим какво можеш?

— Наистина ли?

— Да. Какво ще кажеш за четвъртък? Да кажем в шест и половина?

— Отлично — вълнението ме кара да протегна ръка и да стисна неговата. — Благодаря ти, Рубен. Наистина.

— Засега без обещания.

— Разбирам.

Той обръща дланта ми.

— Съпругът ти съгласен ли е?

— Разведена съм — в думите ми има повече горчивина, отколкото бих искала. Рубен само кимва.

Тръгвам към Тони в другия край на залата и успявам да се сдържа през целия път по стълбите и отвън на улицата. Там се спирам и изигравам един бърз лудешки танц, съпроводен с няколко крошета във въздуха.

— Ууу! — възкликвам.

Той се смее.

У дома ме чака съобщение от Социалните служби. Сигурно имат спешна нужда от човек, защото жената ме моли да се обадя още тази вечер във връзка с автобиографията, която съм изпратила. Имат нужда от служител за работа с приемните семейства, а аз точно с това се занимавах морето покрива земята.

Да. Съдбата ми се усмихва.