Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (23)

21
Труди

В събота сутринта Ейнджъл се появява пред вратата ми още преди да съм се облякла прилично. Преметнал е раница през рамо, носи чантата с фотоапарата и е облечен в късо кожено яке, много секси, което не му придава вид на евтин сваляч, просто си личи, че е европеец.

Отварям вратата и се опитвам да приема факта, че съм прекалено стара за него. Той трябва да ме види такава, каквато съм в действителност, в стария ми анцуг и тениската, с която спя, без никакъв грим върху призрачното ми лице.

— Здрасти, Ейнджъл — отварям вратата с мрежата. — Влизай.

— Не, не. Не мога — имам платена поръчка тази сутрин, но ти донесох нещо — дава ми кутийка с филми — три ролки. — Изщракай ги, поле ми донеси снимките, става ли?

— Чакай да ти ги платя.

Той се усмихва и махва с ръка.

— Просто се забавлявай.

— Добре.

За съжаление днес е „Ден на Каролин“, както го наричам, което означава, че не мога да престана да мисля за тази жена, която някак си успя да открадне съпруга ми, без да усетя. Където и да отида, виждам жени, които приличат на нея, от което дъхът ми секва. Жени, които имат нейната коса, походка; които носят същите дрехи. Изтощително е, да не говорим за болката във врата от непрестанното озъртане.

Снимам ги, като се чудя колко време ще ми е необходимо, за да преживея тази история. Остатъкът от проклетия ми живот?

Вечерта имам среща с Джейд. Успя да изтръгне съгласието ми преди два дни. Нервна съм, защото ме преследва образът на Каролин — нещо, за което нямам обяснение. Защо днес, когато се чувствам много по-позитивно настроена? Все пак приятно е да се глася за излизане, дори да се притеснявам, че имам вид на отскоро разведена жена, готова да отмъсти, като си навакса. Голямото огледало показва, че съм се стопила през последните месеци — ключиците ми стърчат, лицето ми не изглежда добре. Косата ми, дълга, без прическа, изведнъж попада точно в тази категория, но не мога да я отрежа само заради едното излизане, макар че от нерви малко ми остава да го сторя. Изваждам новата индийска блуза от зелен памучен плат, чифт джинси и семпло кожено яке. Оглеждам се в огледалото и се одобрявам. Вече не съм млада, но всички остаряват все някога. Мъжете също. Мъж на моята възраст би ме харесал.

Ани не е възхитена, че ще излизам, затова не я търся за съвет. Ще хареса тоалета ми само ако ме покрива от шията до петите. Свободно.

Чувам звънеца и се забързвам да отворя вратата с мисълта, че е Джейд. Вместо нея виждам Рик.

— Здрасти — казва той. — Забравих да се обадя предварително. Удобно ли е?

Правя му път, докато си слагам обицата, и сядам на дивана, за да си обуя ботите. Внимавам да не се вглеждам много в него и да не обръщам внимание на горчивите гънки около устата му, които ме карат да го прегърна и да го погаля утешително по гърба.

— Какво става? — питам, докато нахлузвам новите кафяви боти, които отиват на якето ми.

Токчетата ме издължават още повече, но излизам с Джейд, така че на кого му пука? Вероятно всичките ми усилия са нахалост, казвам си мрачно, защото кой мъж би ме погледнал, докато стоя до тази убийствена мацка.

— Излизаш ли? — интересува се Рик.

— Да. С Джейд — изричам със закачливо извита вежда. — Сигурно ще е интересно.

Той кима.

— Май не съм избрал подходящия момент. Може да намина утре.

— За?

— Нищо. Да поговорим, нещо такова. Нещо нормално може би? — въздъхва той. — Не знам, Труди.

Скръствам ръце в скута си и го поглеждам.

— Имаш уморен вид. Пиеш ли си витамините?

— Да — той се обляга на стената с ръце в джобовете. Атина идва от кухнята и прескача обувките му, като се отърква о глезените му. — Ей, ти! — той я вдига, за да я погали зад ушите. — Мислех дали да не си взема коте.

— Така ли?

Често имахме спорове заради многото котки. Луда съм пр всички загубени представители на котешкия род по света, трябва да призная, и понякога броят им нарастваше до три, а веднъж за кратко — четири, но напоследък се контролирам. Две, не повече.

— Човек не разбира колко е приятно да имаш котка в скута си, докато не почувстваш липсата й.

— В такъв случай трябва да си вземеш една. Пълно е с бездомни котки.

Той погалва ушите на Атина.

— Къде ще ходите, момичета? В кръчмата?

— Не. Не е в стила на Джейд. В някакво заведение в центъра. Ходила е няколко пъти там с колежки.

— Сещам се кое. Секретарките ходят там. С много папрати, натруфено.

Не го питам откъде има тази информация. Каролин е барманка наблизо. Вероятно би желала да е секретарка. Като мен.

А може би не.

Изведнъж отвътре ми припарва познатото усещане за тревожност или очакване, което ми докара много беди в началото на тази история. Подтиква ме да нахълтам в заведението й и да я изложа пред всички, както тя изложи мен. Да облепя стените и прозорците в бара с пикантните й имейли до съпруга ми, които е чел в собствената ми спалня.

Джейд ме спасява от караницата, като се показва на входната врата.

— Здрасти! — изрича весело, донасяйки със себе си миризмата на екзотичен парфюм. Облечена е семпло в червена копринена блуза, която показва красивия й млад бюст, с черни джинси и черни ботуши. Косата й се спуска като див разкошен водопад върху раменете й. — Готова ли си?

Изправям се и вземам чантичката си. Рик излиза с нас.

— Приятно прекарване!

— О, да! — Джейд премята ръка през рамото ми. — Ще вдигнем малко пушилка — тя помахва с пръстите на свободната си ръка над рамото ми. — Приятна вечер!

Глупаво е, но се чувствам виновна и тъжна, че стои на верандата с безжизнено отпуснати до тялото ръце и гледа как потегляме.

Обръщам се назад.

— Ако искаш, утре мога да ти помогна да избереш котка.

Той кима, веднъж.

— Момиче — казва Джейд близо до ухото ми, все още прегърнала ме здраво, — да не си посмяла да се чувстваш зле. Той си го заслужава. Не го забравяй.

— Имаш право.

Нощният клуб още не е претъпкан по това време и си намираме добра маса встрани от бара. Пълно е с млади работещи хора, пият вино, маргарити и червени мартинита. Джейд си поръчва едно — казва се „Веселият каубой“. Аз си поръчвам шардоне, но тя настоява да опитам мартинито.

— Има бонбонен вкус — коментирам, — но не това е същественото за едно мартини.

Тя се ухилва.

— Отпусни се, бабче. Това е нов век. Когато сме в Рим, да се държим като римляните.

Бедата е там, че наистина съм баба и знам какво трябва да бъде едно мартини — сухо и идеално за отливане. Съществуват Джеймс Бонд и Лас Вегас около 1963-а и изчезналият свят на диаманти, елегантност и неща, в които никога не съм вярвала, за разлика от някои хора. Да ги оцветиш във вишневочервено ми се струва някак неуважително.

В заведението няма нито един човек на моята възраст. Улавям се, че мисля твърде много за Каролин. Иска ми се да се измъкна и да седна в сумрачното старо заведение с джубокс с блусове и маси за билярд, където тя работи. Много по-вероятно е да намеря сродна душа там, отколкото тук. Само че ще трябва да си имам работа с Каролин, а това би било пречка.

Вероятно понеже мисля за нея, в клуба влиза жена, която прилича на Каролин. Същата дълга права като клечки коса, същите дрехи, същият леко отбранителен език на тялото.

Отпивам от виното с присвити очи.

— Ето така изглежда приятелката на Рик.

Реакцията й ми допада.

— Ужас! Къде му е умът? Той добре ли е? Искаш ли да поговорим за това? — пита ме Джейд. — Явно те измъчва.

— Какво има за говорене?

Тя се навежда над питието.

— Как стана? Прибрал се е един ден и ти е казал, че обича друга и те напуска?

— Не съвсем — засмивам се кратко и безрадостно. — Няколко месеца се държеше странно. Не знаех точно какво става, но си мислех, че е свързано със загубата на Джо. Знаеш ли, най-добрият му приятел Джо почина.

— Онзи тип с мотора? О, не!

— Да, точно той. Минаха две години, майка му също почина. Много му се насъбра. Опитвах се да бъда до него, без да се натрапвам. Да оставя времето да излекува скръбта му — въздъхнах. — Не най-добрата тактика, както се оказа.

— О, не можеш да бъдеш сигурна, Труди — докосва ръката ми тя. — Не е задължително да е свързано с теб.

— Може би не.

— После?

— После все ми затваряха, когато вдигнех телефона. Няколко пъти след излизане с момчетата се държа наистина особено. Честно, дори през ум не ми е минавало, че може да има друга жена — изведнъж китката ме заболява силно и аз разтърсвам ръка. Стоманена плоча затиска сърцето ми с глухо тупване. Разтърсвам глава и стискам клепачи. — Беше много грозно. Не ми се говори за това. Може би друг път, а?

— Добре. Дошли сме, за да се забавляваме.

Тя вдига чаша и се чукваме. После отпиваме.

 

 

Часове по-късно, много след като минах на газирана вода с лимон, за да мога да шофирам, си тръгваме. Джейд си прекара чудесно и страните й са зачервени от приятните емоции с всички онези мъже, които не спряха да говорят с нея през цялата вечер.

Аз, от друга страна, се разделих с малкото ми останало самочувствие. Бях невидима не само защото седях до Джейд, но защото бях твърде стара за тази среда. След известно време стана унизително — начинът, по който очите им срещаха моя поглед и го отбягваха, като че ли можех да скоча и да сграбча младите им тела със старческите си ръце, а после да ги завлека вкъщи и да ги погълна в леглото си.

Излизаме навън във ветровитата нощ и без много-много да му мисля, започвам да дърпам Джейд за ръкава на палтото.

— Хайде да направим едно малко отклонение.

Тя ме поглежда изразително.

— Ще ми хареса ли?

— Разбира се. Защо не? — сърцето ми изведнъж започва да бие в приповдигнат ритъм. Адреналин. По-добре от нищо. Със сигурност по-добре от тъгата.

Улицата между баровете е тъмна, а вятърът гони сухи листа, фасове и една пластмасова чаша по тротоара. Подминаваме неугледен бар със старомодна врата с кръгли прозорчета и Джейд казва:

— Хм. Прилича на кръчма, нали?

Кимам и продължавам да вървя. Спирам се три врати по-надолу пред един прозорец от дебело стъкло и аз се скривам в сянката, далеч от слабата светлина, която идва от бара. Джейд шепне:

— Кого търсим? Рик?

— Не. Е, може да е тук, защото обича да идва, но всъщност се надявам да не го видим — сега вече сърцето ми наистина препуска, защото не се бях сетила за тази възможност, а би било болезнено.

Прозорецът е боядисан до половината в червено, с надпис със златни калиграфски букви: „ПРИ МАГИ“.

Вътре цари уютен сумрак, освен около бара и край масата за билярд в дъното, която не се вижда добре от този ъгъл. Старинният бар е осветен с тънки неонови лампи, които разпръсват лилава светлина над огледалото, отразяващо десетките бутилки подредени пред него. Около бара на високи столчета, тапицирани с изкуствена кожа, са се наредили редовните клиенти — обичайните заподозрени, мъже с бейзболни шапки с емблеми на строителни фирми и марки инструменти, англо или испаноговорещи, със загрубели от тежък физически труд ръце. Повечето от тях пият бира. В единия край, близо една до друга, са седнали две жени, чийто език на тялото изключва мъжете. Дочува се музиката на Боб Сийгър. Рик го няма, слава Богу.

— Ето я.

— Кой?

— Каролин.

Стои зад бара, отпуснала тежестта на тялото си на един крак с подпряна на ханша ръка, в която държи парцал. Косата й изглежда мека на лилавия неон, а светлината от друга лампа осветява щедро количество гола плът над ниско изрязаното деколте на блузата й. Не изглежда курвенски. Дрехите й са впити, вероятно твърде тесни за жена на нейните години, но аз не я съдя. Работата й на барманка го налага. Издържа деца, няма кой знае какво образование. Какво да стори човек? Това е честен начин да си изкараш прехраната.

Сърцето ми слиза в петите, докато я наблюдавам през обрамчения с позлатен кант прозорец. Меката светлина прикрива бръчките й; личи си, че се чувства добре в кожата си. Вероятно — за първи път ми хрумва! — тя се прегърбва само в мое присъствие. Имам предвид, че със сигурност не бих се прегърбвала, ако имах такива гърди. А и познавайки съпруга си, знам, че едва ли би избрал някоя плаха и лишена от женственост жена. Сигурно си купува дантелени колани за жартиери и масажни масла.

Иска ми се да повърна. Или да запратя през прозореца камък по нея.

— Хайде да вървим.

Джейд обаче ме хваща за ръка.

— Не, да влезем вътре.

— Не.

— Имаш право да ходиш, където си искаш. Може да си минала оттук и да си решила да влезеш, защото ти е харесало.

Поглеждам я многозначително. Тя повдига рамене и подхвърля:

— Може да намина някой път.

— Рик често идва тук. Ще се сети какво правиш.

— Не смяташ ли, че заслужава да страда?

Той страда, но не го изричам на глас. Гледам втренчено Каролин през стъклото, мисля си, че наистина прилича на Сюзън Сарандън, и мога да си представя с какво е омагьосала Рик.

Казвам само:

— Бях добра съпруга.

— Аз също — добавя Джейд.

— Може би не това търсят у нас.

Тиквам ръце още по-дълбоко в джобовете, наблюдавайки как Каролин се смее на нечия шега, докато сипва наливна бира. Съвършено. Пръстите й навиват еднодоларовата банкнота като хартиена верига около кокалчетата. Кима вежливо. Боже, каква трудна професия!

— Добро деколте! — коментира Джейд. Изсумтявам — нещо средно между смях и стенание.

— Джейд! Много ти благодаря!

— Добре де, гърдите ти не са големи, но това е единственото проклето нещо, с което те превъзхожда, Труди. Сериозно говоря. Та погледни я! Ти изглеждаш с десет години по-млада! Не ми ли спомена, че имала няколко разхайтени хлапета?

Кимам.

— Значи ти си дала на този мъж семейство, дом и си се старала всичко да му е наред, а той излиза и намира някаква лека барманка с големи цици и лични проблеми и ти вече не си в играта?

— Досега не съм го поглеждала от този ъгъл.

— Да, вероятно е време да си отвориш очите — тя ме поглежда. — И когато се замислиш, задай си въпроса що за мъж би зарязал семейството си по този начин и се запитай дали не си грешила през всичките тези години за него.

Ушите ми започват да бучат от съпротива или съгласие, или от двете. Изведнъж тръгвам по тротоара с изправени рамене и рязко отварям вратата. Мъжете около бара се обръщат и ме поглеждат, после забелязват до мен Джейд, изправят се и заглаждат предниците на ризите си.

Каролин не вдига очи веднага. Минава минута, преди да втренчим очи една в друга през студеното свободно пространство, покрито с линолеум на кафяви и бели плочки. Боб Сийгър пее за остаряването, чува се как билярдните топки се удрят една в друга. Тя стои неподвижно с тъжно изражение и прехвърля еднодоларовата банкнота през пръстите си. Неприятно ми е, че виждам хубавото у нея в обстановката, в която Рик го е забелязал. Чудя се какво ли си мисли за мен, зачервена и издокарана, за да направя впечатление, и ето че един мъж от сепаретата ме забелязва и се приближава.

— Маце, защо двете не дойдете при нас?

Поклащам глава. Не знам защо влязох. Вероятно защото ми е омръзнало да я срещам, без тя да ме вижда. Стоя там сякаш цяла вечност с Джейд зад мен, готова да ме придружи или да ме дръпне назад в зависимост от ситуацията.

Изведнъж ме поразява мисълта, че сме си разменили местата с Каролин. Много дълго тя е знаела, че съществувам, и не й е било приятно да яде трохите от трапезата ми. Сега е обратното. Аз знам за съществуването й. Не мога да прочета мислите й по изражението, но тя ме вижда от плът и кръв и изведнъж това ми стига.

Обръщам се и Джейд ме последва навън. По пътя за вкъщи не продумваме.