Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (33)

31
Труди

„Сърце, а тая нетърпима

горчивина къде се ражда?

— Безкрай горчива е водата

на морето.“

„Балада за морската вода“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

Слава Богу, че Денят на благодарността трае само един ден! Коледа продължава цяла вечност.

Търговският център ми причинява главоболие. Претоплен, претъпкан, а обстановката всеки път ми се струва все по-старомодна. Мразя коледното веселие — навън се стеле сняг, Дядо Коледа от стола си надава радостни възгласи към децата. От колоните звучат коледни песни, коя от коя по-любима:

„Радост за света“

„О, елате всички вие, вярващи“

„Какво дете!“

Стискам зъби и заобикалям хор от петокласници, които пеят „Тиха нощ, свята нощ“, като се опитвам да не мисля за времето, когато с Рик се налагаше да ходим на поне десет — броя ги — коледни тържества с децата. Рецитали, пиеси, програми…

Тази година имам само да напазарувам и списъкът е лесен. Колин има нужда от органайзер, Ани от нов телевизор за стаята й, тъй като старият издиша. Вече съм се погрижила за големите неща, както и за подаръците за Ричард и семейството му, така че днес трябва само да купя някои дреболии. Лакомства за чорапчетата. Компютърни игри за Колин. Чорапи и бельо за Ани, защото поне с това все още мога да я зарадвам. Разведрявам се малко, като избирам най-хубавите бикини. Морскосини с лилави звездички, прашки с леопардови шарки в комплект със сутиен. Лилави чорапи, нейният любим цвят, десет чифта. Някои с разноцветни пръстчета, други от пухкава прежда, а трети от естествена вълна, за да й държат топло на краката.

Купувам шоколади и ментови бонбони за чорапите. Благотворителни книги, които са традиция в семейството още откакто аз самата бях малка. Бътърскоч бонбони в станиолови обвивки, малка кутия пралини за Ани, друга с тофи за Колин, шоколадови с череши за Ричард и карамелени за съпругата му. Тази година няма да има желирани за Рик, който не е голям любител на шоколада.

Не мисли за това!

В един от големите бутици купувам сертификати за подаръци^[2], за нови компактдискове за всеки, също по традиция. Три вместо четири. Докато съм вътре, не устоявам и се спирам до новата уредба с двайсет и пет диска, която е в промоция за петдесет долара по-малко, отколкото беше през юни, когато я избрах за коледен подарък за Рик.

Имам чувството, че съм заобиколена само от двойки. Млади двойки. Възрастни двойки. Двойки на средна възраст, които пазаруват за децата. Един мъж възкликва до мен:

— О, Господи! Има даже дистанционно?

Точно затова избрах този модел. Подавам му го и си тръгвам. Неприятно ми е, че няма да купя нищо на Рик тази година. Наистина ми е гадно. Той се грижеше за голямо семейство, бяхме от средната класа и нямахме много средства за пищни рождени дни и коледни тържества. Правеше се на притеснен от разточителния начин, по който организирах празнуването на Коледа, но никога не бях виждала нечие лице да грейва така, както неговото. Вълнуваше се наравно с децата.

Не мисли за това!

Докато плащам за сертификатите за подаръци, от колоните зазвучава „Малкият барабанчик“. Чувам го за първи път тази година и ме сварва напълно неподготвена…

Седя на коледна служба с Рик, бременна с Ричард. Въздухът ухае на зеленика, подправки и парфюм. Рик държи ръката ми, а хорът изпълнява прочувствено „Малкият барабанчик“ в акомпанимент от барабани и камбанки. Рик припява с блеснали очи. Когато забелязва, че го гледам с обожание, той се изчервява, стисва ръката ми и се навежда да ме целуне. „Много те обичам!“

Момчето, което маркира покупките ми на касата, е толкова младо, прилича на елф и изведнъж емоциите, които съм сдържала, изригват. Сълзи, но не такива, които можеш да преглътнеш, се стичат по бузите ми. От срам си слагам слънчевите очила. Сълзите продължават да бликат. Момчето е ужасено. Жената зад мен вади книжна кърпичка от чантата си и ме побутва с нея.

Излизам тичешком. В колата в продължение на десет минути се опитвам да се стегна, но мъката ме е завладяла, стича се от носа, устата и очите ми. Казвам си, че следващата година ще съм по-добре, че ще съм преминала през всички празници без него и няма да ми е толкова тежко, но тогава се сещам, че дори Ани няма да си е у дома догодина и какво, по дяволите, ще правя сама? Сълзите и секретите продължават да извират и не ми остава нищо друго, освен да похлупя глава върху кормилото, да скрия с коса лицето си и да не се боря с горестта.

Когато не ми остават сили дори да плача, намирам в жабката някакви изостанали салфетки от сандвичи и си издухвам носа. За днес ми стига. Ще довърша покупките друг ден.

Дни наред Ани ми досажда за елха. Обикновено я купуваме през първата седмица от декември, като придаваме тържественост на цялото начинание — закуска в „Пати“, уютен ресторант в центъра на града. Голяма закуска — бифтек и яйца, пържени яйца с пикантен мексикански сос или питки със сос грейви. После обикаляме пазарите на елхи в Санта Фе, отиваме до Вленд и заобикаляме южната част, за да разгледаме пазарите на елхи в прерията. Ани не е участвала в този ритуал през последните години, но иска елха. С изнизваното на дните опакованите подаръци започват да се трупат в ъгъла, където обикновено я поставяме, и тя става все по-нетърпелива.

— Мамо — започва една вечер след коледното парти в работата й. Още е със зачервен от студа нос. — Може ли да купим с Травис елха? Той каза, че може да вземе камионетката от баща си. После само ще ми помогнеш да я поставим, а аз ще я украся.

Почувствах се като най-лошата майка на света. Казвам й, че ще се погрижа за елхата тази събота и неделя.

Сигурно се е обадила на Рик, защото той идва в събота сутринта точно преди Колин да пристигне от Бъркли. Закусвам с мюсли, чета вестник и съвсем безгрижно слушам „не коледна“ музика по станцията на колежа, когато чувам звънеца. Навън е слънчево и ясно, а той е облякъл вълнения си пуловер с яка. Косата му има нужда от подстригване, стига до яката и блести като на дете.

Поглеждам го намръщено.

— Нали ти казах да се обаждаш, преди да дойдеш.

— Да, но ти не вдигаш телефона — кима той.

— Не го вдигам само когато си ти.

Той разперва ръце.

— Точно в това е проблемът.

— Можеше да оставиш съобщение.

— Господи, Труди! Оставях съобщения. Написах ти писмо. Говорих с Ани дванайсет пъти през изминалите две седмици. Не сме се виждали от Деня на благодарността.

Застанала съм със скръстени ръце, без да забележа.

— Ани ли те накара да дойдеш?

— Да ме накара? Да разговарям със съпругата си за това, че синът ми, когото не съм виждал цели шест месеца, ще си дойде за четири дни и може би искам да прекарам известно време с него?

Отстъпвам, за да му направя път да влезе.

— Влизай. Искаш ли кафе?

— Не — поклаща глава със стиснати устни. Виждам какво му коства да си поеме дълбоко дъх. — Защо не излезем да закусим навън, Труди? Да отидем да купим проклетата елха.

— Твърде много искаш от мен, Рик — изведнъж започва да не ми достига въздухът и се отпускам на дивана. — Мразя всичко това — признавам с отпуснати безжизнено ръце. — Коледните глупости ме депресират до дъното на душата ми.

Той сяда до мен.

— Мен също.

Седим и мълчим. Забелязвам, че изглежда уморен.

— Напоследък винаги изглеждаш уморен.

— Е, да. Такъв тих и спокоен апартамент…

Атина е чула гласа му, влиза тичешком и започва да се усуква около краката му. Мъркането й звучи като двигател на Харли. Рик я вдига и я пъха под брадичката си, като я гали по гривата. Тя изпада в ступор.

— Не мога да ти опиша колко й липсваш.

— И тя на мен.

За кратко настъпва тишина, наситена с неизказани неща. Той ме поглежда. Очите му са бездънно сини, очи, в които съм се взирала толкова много пъти и не мога да си представя, че отсега нататък ще живея, без да го правя.

— Хайде, Гъртруд, да вървим за елха. Знаеш, че не можеш да минеш без камионетката ми.

— Само да си изгълтам кашата и да си обуя обувките.

— Обуй си само обувките. Ще ти купя закуска. Знам, че не се храниш. Питките и грейвито ще ти се лепнат на ребрата.

— Грейвито — казвам, докато бъркам на сляпо под дивана за обувките — е вредно за артериите.

Той обаче вече е взел купичката и я носи към мивката, за да изсипе съдържанието й в боклука. Атина едва балансира на рамото му. Обувам си обувките и докато го чакам, откъсвам лист от календара и виждам, че е 17 декември.

— О, по дяволите, Рик! Чак сега видях, че днес е рожденият ден на Джо.

Той излиза от кухнята дъвчейки. Атина се омотава около глезените му с вирната опашка. Рик поглажда брадичката си, отваря вестника на некролозите и сочи с пръст страницата.

Не бях стигнала дотам и сега поглеждам през рамото му дясната колонка, почти цялата запълнена с различни снимки на Джоузеф Замора. С голяма брада, на мотора си, а под снимката са изредени имената на всичките му братовчеди. Родителите му са поместили снимка от пикник, на която е усмихнат. Най-долу е снимка, която съм виждала хиляди пъти. Тя ме пронизва право в сърцето. На нея са Рик и Джо, около двайсетгодишни, прегърнати. Под нея пише:

„Липсваш ми, приятел.“

Премигвам. Докосвам Рик по рамото, но показалецът му се задържа на скъпото за него лице.

— Хайде, мъжко момче. Да закусим и да купим елха, за да престане дъщеря ти да ми досажда.

Ейнджъл е навън и събира с гребло опадалите листа. Помахвам му, както се надявам, невинно и небрежно. Той се изправя в цял ръст, строен и безбожно хубав, и се усмихва. Много бавно и многозначително.

Или поне на мен така ми се струва. Надявам се, че не съм се изчервила, докато се качвам на камионетката на Рик.

— Кой е този?

— Новият съсед. От няколко месеца живее тук. За първи път ли го виждаш?

— Да — той пали двигателя.

Слагам си колана и се опитвам да не търся под вола теле. Дали държи любовни писма в камионетката? Става ми криво и със свито гърло си мисля, че не съм се возила на камионетката, откакто разбих предното й стъкло преди пет месеца. Борейки се с надигащата се в гърдите ми паника, барабаня с пръсти по седалката.

— Е, каква е историята му? — пита Рик.

— На кого?

— На съседа.

— О. Казва се Ейнджъл.

— Не трябва ли да е Анхел?

Поглеждам го, изненадана от тона му.

— Предполагам. Той го произнася правилно, но някак си всички започнахме да му викаме Ейнджъл.

— Кой го нарича така?

— Ами всички. Аз, Робърта, Джейд, Шанел.

— Значи сте се сближили с този непознат?

— Рик, за какво е всичко това? Няма нужда да играеш вече тази игра.

— Срещаш ли се с него?

— Не е твоя работа — подходящите думи излизат от устата ми, преди да ги намисля.

Той се взира над кормилото, стиснал мрачно челюсти.

— На мен ми прилича на жиголо. Искам само да те предупредя да внимаваш.

Мъча се да потисна усмивката си и повдигам лявата си вежда. Прочиствам гърлото си.

Той ме поглежда със сините си като на сиамска котка очи, още по-кристалносини на слънчевата светлина и аз съм готова да забравя за всичко.

— Туш.

Докато слизаме от камионетката пред „Пати“, аз пипам предното стъкло.

— Оправили са го много добре, а? — усмихвам се печално.

Той докосва гърба ми.

— Славата ти се носи, знаеш ли?

— Слава?

— Да. Името ти е като нарицателно в гаража. Ако някой кръшка, му викат: „Внимавай, помниш ли Труди, приятел?“

— О, Боже! Толкова ме е срам — покривам лицето си с длани. — Никога през живота си не съм била толкова ядосана.

Той повдига рамене и отваря вратата на ресторанта.

— Сигурно е имало защо.

Собственичката е същата и ни посреща с широка усмивка. Тя е привлекателна стройна брюнетка, малко над трийсет и пет години, модерно подстригана на етажи с нарочно търсен небрежен ефект.

— Здравейте! Още малко и щях да ви отпиша като клиенти! Отдавна не сте идвали. Как сте?

Хвърлям светкавичен поглед на Рик, докато тя ни води към залата за непушачи, без да сме й казали.

— Сигурно сте тръгнали за елха, а?

— Благодаря, Вики — отвръща Рик. — Къде продават най-хубавите тази година?

— Купих си триметрова от Бленд, Пандероса. Току-що отсечена. Кафе?

— Да, моля.

Когато се отдалечава, поглеждам към Рик.

— Благодаря ти, че не си водил Каролин тук.

— Никога не бих го направил — поглежда ме с възмущение той. — Ще ти бъда благодарен, ако държиш Ейнджъл настрана от нашите местенца. Или който и да е друг.

Цъкам с език.

— Бог ми е свидетел, че се редят на опашка пред вратата ми.

— Ти си красива жена, Труди.

Очевидно не достатъчно красива. Вместо да го изрека на глас, забождам поглед в менюто. Ако имаме намерение да останем приятели след развода, това е начинът.

Веднъж взела вече решение, няма проблем да бъда в компанията му. В добре позната обстановка закусвам с Рик, както сме правили години наред. Мога да забравя за всичко останало. Той носи синьо-жълтия пуловер, който аз съм му купила, а на фланелката му пише: „Собствениците на Харли го правят на пътя.“

По ръцете му няма нови белези, а от джобовете му не се показват странни късчета хартия. Просто закусваме, както сме го правили толкова много пъти през изминалите двайсет и няколко години.

Има само една разлика. Очите му са изморени. Смъртно изморени и все се връща към Джо по време на разговора. „Помниш ли, когато той…“, „На единайсетия му рожден ден…“ и хиляди подобни неща.

Чувала съм тези истории преди. Знам за онзи ден, когато ги спрели на път към Лас Вегас с фалшиви лични карти на имената на Рик Блейн и Джеймс Т. Кърк. Задържали ги за някакво измислено нарушение — било по времето, когато все още прожектирали „Самотният бегач“ в големите кина. Когато стигнали в управлението в някакъв малък град в Аризона, сержантът бил бесен на заместника си, задето не разбрал, че личните им карти били фалшиви, конфискувал ги и пуснал провинилите се да си вървят.

Слушала съм тези истории безброй пъти, затова понякога имам чувството, че и аз съм била там. В по-късните и аз присъствам. Дояждам питките със соса и отпивам от ароматното кафе.

— На мен също ми липсва. Не като на теб, очевидно, но има много дребни наглед неща, които ме разстройват. Намерих триколката, която той подари на Колин за един рожден ден — спомняш ли си?

Едва доловима усмивка.

— И онази бутилка вино, която беше купил на някакъв търг — с такава гордост ми я подари! Не съм я отваряла. Все си мисля да я отворя някоя вечер в негова чест — поклащам глава, — но тогава какво ще ми остане за спомен от Джо?

Рик примигва.

— Ти си единственото нещо, за което той ми завиждаше, Тру, знаеш ли?

Изсумтявам. Джо никога не ме е харесвал като жена. Той обичаше сексапилни, руси и гърдести жени. Предимно гърдести.

Като Каролин.

Почти забравям за решението си да не засягам болезнени теми, защото изведнъж ми се изяснява очевидното — че Джо я е познавал и дори може да е бил неин любовник някога. Сигурно си мислите, че трябва да съм свикнала вече с тези унизителни факти, но този ме парва също толкова силно, колкото останалите — и то задето съм такава глупачка, че да не се сетя досега.

Малко остава да си разваля настроението, когато Рик казва:

— Завиждаше ми за начина, по който се разбирахме.

Изречението увисва във въздуха — черно-бяла картина, няма средно положение.

— Той беше умен мъж — отбелязвам.

— Да — Рик си играе с лъжицата.

За да избегна капаните, казвам:

— Помниш ли, когато умря котката му Локи? Плака толкова много за нея, че чак се притесних.

Това е достатъчно. Рик кима.

— Бях забравил.

Поддържам разговора, докато пътуваме към Бленд — селце, непосредствено до Пуебло на южния бряг на река Арканзас, което някога трябва да е било част от Мексико. Новите магазини с надписи на испански и мексиканските стоки на сергиите и по витрините ми се струват странно пророчески. На мястото, където продават елхи, виждам едно семейство — баща, майка, две слабички момиченца със сплетени коси с панделки и момче. Синът и бащата са облечени с еднакви джинси, ботуши, изгладени раирани ризи и бели сламени шапки. Усмихвам се, когато момченцето обяснява нещо на испански на сестрите си и както винаги, това ми прави силно впечатление. Боже, какво умно дете!

Елхата, която избирам — Рик мълчи през цялото време и се намесва само за да се увери, че бодлите не са изсъхнали — е от вида жълт бор. Изваждам от портфейла си седемдесет долара, но Рик ми прави знак.

— Аз ще платя.

Виждам, че е разстроен, затова казвам само:

— Благодаря.

Изчакваме до камионетката собственикът и синът му да натоварят елхата.

— Купи ли си елха за апартамента?

— Елха? Не.

— Не е лошо да си вземеш.

Той вдига глава.

— За какво, Труди? Единствените подаръци, които купувам, са за вас — поклаща глава. — Нямам кой знае какво коледно настроение.

— Обзалагам се, че няколко тамалес ще ти дойдат добре.

На лицето му се разлива типичната за Рик усмивка и огрява очите му, като премахва умората около устните му.

— Никога не ме изслушваш, знаеш ли? Чуваш само това, което искаш да чуеш.

— Ако искаш нещо по-различно, трябва да решиш какво искаш.

— Знам какво искам, но ти ме изхвърли!

— Закарай ме вкъщи, Рик.

Пътуваме в напрегнато мълчание. Той сваля елхата и тръгва да я внася вътре, но аз го спирам:

— Остави я.

Той понечва да възрази и аз си поемам дълбоко въздух.

— Твърде тежко е за мен, мили. Не мога да ти бъда просто приятел. Ще ми се да можех — поглеждам го в очите, без да, скривам чувствата си. Повече от всичко искам да протегна ръка поне още веднъж и да прокарам пръсти по брадичката му, да загладя горчивите гънки, да докосна лъскавите му мустаци. — Справям се, стига да не те виждам, стига да не мисля какво загубихме.

Той забива поглед в краката си, разравя земята с върха на ботуша си, като чертае квадратчета на влажната земя.

— Съжалявам.

— Знам, че и за теб денят беше тежък, и съжалявам, но нищо не мога да направя. Само ти можеш да оправиш нещата, които те тормозят.

Лицето му придобива изражение на крайно отчаяние.

— Как, Труди? Как да ги оправя? Да оправя себе си?

Без да искам, се разсмивам. В страната на психотерапията за всичко живо само един моторист би задал подобен въпрос.

— Можеш да започнеш да ходиш на терапия.

— Като на консултация ли? — не долавям ужас, само изненада. Тази идея никога не му е хрумвала.

Засмивам се.

— Да. Свещеник, терапевт. Човек никога не знае. Може да помогне. Ти преживя много загуби през последните години.

— Ще си помисля — той прочиства гърлото си. — Предполагам, че искаш да се придържаш към първоначалния план да посрещнеш сама Колин, а?

— Ще стане както днес, Рик — наглед същото и въпреки това толкова различно. Няма да мога да го понеса, но ако искаш, можеш да го докараш от летището.

— Не. Ще иска да види първо майка си. Ти отиди. Той може да ми се обади, когато пристигнете.

— Добре — обръщам се да се прибирам. — Благодаря ти за помощта.

— За нищо.

Той вдига ръка за довиждане. Качва се на камионетката, както е правил хиляди пъти. Поглеждам ръцете му на кормилото и мрачните гънки около устата му. За миг си помислям: „Как, за Бога, стигнахме дотук? Как можа да се случи?“

Писателското табло на Шанел

Ако писането е искрено, то не може да бъде отделено от автора му.

Тенеси Уилямс