Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (36)

34
Джейд

През седмицата преди Коледа Рубен ми се обажда да отида в залата във вторник вечерта. Когато влизам вътре, виждам, че няма никого, освен него.

— Къде са всички?

— Състезания в Колорадо Спрингс. Пабло има мач.

Зяпвам от изненада.

— Защо никой не ми е казал?

— Не е важно. Преобличай се и ще направим загрявка. Шантал ще дойде след четирийсет и пет минути.

Усмивката се разлива по лицето ми, твърде широка, за да я потисна.

— Ще се бия с нея?

Той кима.

След по-малко от пет минути съм обратно в залата, доволна, че косата не ми пречи. Рубен ме чака с въжето за скачане и упражнявам стъпките си. Обичам момента, когато разтрива раменете ми. Много сме примерни, откакто се целунахме на онази вечеря. Истината е, че напоследък нямах много свободно време, а той работеше с момчетата от дома непрекъснато. Коледа е трудно време за тези деца.

Шантал пристига с треньора си точно в шест и четирийсет и пет. Излъчва ожесточение и Рубен се навежда към мен, за да ми даде последни наставления.

— Внимавай за ъперкъта — кимам и той завързва ръкавиците ми. Готова съм.

Този път е различно. Без коментарите на зяпачите е тихо и чувам дори шума от стъпките ни, докато обикаляме в кръг. Имам време да се изплаша при мисълта за едва поразнеслата се синка около окото ми. Знам, че е грешка да го пазя, но неволно накланям тялото си така, че да подложа другата си страна под прицела й. Шантал го забелязва. Замахва отляво и ме бръсва по челюстта. Отскачам назад, изчаквам засечката в стъпките й, замахвам и я удрям, но не толкова силно, колкото ми се искаше. Тя си кима, повдига брадичка и атакува.

И така през цялото време. Назад и напред. Измерваме се и нанасяме обмислени удари. Няколко от тях постигат целта си и двете сме пострадали по един или друг начин. Тя умее да избягва десния ми удар и това ме затруднява, тъй като съзнавам, че там е силата ми.

Обзема ме недоволство. Шантал използва момента и нанася рязък удар по устата ми. Вкусвам кръв. Адреналинът нахлува в кръвта ми. Атакувам я със серия от леки удари и тя се вкопчва в мен. Долавям мириса на потта й.

Докато сме вкопчени в хватка, тя ми нанася няколко удара по гърба под ребрата. По-добре, отколкото по бъбреците.

— Кучка! — изсъсквам аз и я отблъсквам.

Оттук нататък става грозно. Тя има наранявания, аз също.

Тя избягва крошетата ми, аз нейните. Засечката в стъпките й е съвсем явна и знам, че само така мога да я нокаутирам, но имам усещането, че ръцете ми тежат триста килограма.

Тя се стяга и ми нанася двоен удар по току-що заздравялото око. Мамка му!

Докато се стегна, зъбите ми изтракват при ъперкъта, който ми нанася. Олюлявам се назад, но не падам. Бърза съм при защитата, задържам я на разстояние и разтърсвам глава.

Точно от това имах нужда. Обзема ме студена ярост. През вените ми потича сребро. Заемам стабилна позиция и я изчаквам да атакува.

Удрям я.

Тя пада. Дишам тежко и чувствам как потта се стича в очите ми. Тя се мъчи да се изправи, но треньорът й прави знак. Мачът приключи.

— Майната ти! — изкрещява ми тя. — Ще те убия.

Отдалечавам се. Отивам при Рубен. Срещам погледа му и му показвам, че съм дала всичко от себе си.

— Добра работа, Джейд — дава ми вода и ми помага да си сваля ръкавиците. — Нека тя първа се преоблече.

Разбира се с другия треньор и отиваме отзад. Отвън ме пита:

— Как е челюстта?

Утре няма да съм в състояние да говоря, но мога да я движа. Опипвам я.

— Лошо ме удари.

— Пое удара само частично, защото отстъпваше назад, когато тя замахна.

Подсвирвам.

— Да — потвърждава мрачно той. — Лягай на масата.

И аз лягам по корем. Имам усещането, че костният ми мозък се е превърнал в газирана вода. Той ми разтрива раменете. Насилвам се да мисля за мача.

— Забеляза ли накуцването й? Миналия път така я свалих.

— И сега се възползва. Добра работа — палецът му докосва набитото ми рамо и аз простенвам. — Макар че ти нанесе няколко лоши удара, нали?

— Да — признавам. — Пазех си дясната страна. Не исках пак да ме удари по окото и тя го знаеше.

— Видях.

— Все пак мина добре. Много научих — жуженето в костите ми се засилва. Чувствам се силна и жива. Все едно от мен се излъчва светлина. — Боже, обичам усещането, когато нанеса удар!

— Знам какво имаш предвид — засмива се той.

— Ще ми се всяка жена по света да можеше да изпита това усещане. Всички тези момичета, които седят безсилни в офиса ми — искам да кажа, Шантал можеше да е една от тях, но тя е успяла да стане силна. Ох! — с мъка лягам по гръб, сядам и във вълнението си го хващам за ръцете. — Мили Боже, Рубен! Защо няма бокс за момичета? Истински? Защо не може да се бием? Е, не всички, но поне някои — поглеждам нагоре към него и мислите ми скачат на друга тема. — Можеше да е толкова хубаво!

— Бог е милостив — отвръща той, а после грамадните му ръце са около главата ми и ме целува. Заболява ме и аз се отдръпвам леко. Той казва: — Съжалявам — но не спира, само става по-внимателен.

Насъбраното в мен и без това е много, затова просто избухва и аз отвръщам на целувката му с цялото си същество. Невъзможно е да го спра точно сега. Не ме интересува докъде ще доведе, какво ще последва, дали спираме, или започваме. Чувствам, че имам нужда да се отдам и да го приема безрезервно, устните ни са толкова жадни, че направо се хапем един друг. Обвивам с крака тялото му и го придърпвам в себе си.

Този мъж е прекрачил границата, чувствам го. Ръцете му са по гърба, лицето, дупето ми, придърпва ме към твърдото си тяло. Между нас тече ток, чието жужене почти може да се чуе. Не знам дали това са звуците, които издаваме, или е шумът от копнежа, който изпитваме.

— Докосни ме — прошепвам.

Ръцете му свалят потната ми фланелка, после и спартанския спортен сутиен. Той се навежда над мен, целува шията ми, възвишението на гърдите ми и пак устните, докато ме гали с ръце.

— Трябва да си взема душ — едва успявам да прошепна.

— Не — отвръща той, докато ме намества в извивката на ръката си, обръща ме странично и ме целува. По устата и лицето, а ръката му се плъзга по ръката, гърдите и извивката на тялото ми. — Искам да те вкуся така.

Това и прави. После се освобождаваме от панталоните си — аз от шортите, а той от долнището на анцуга — и се сливаме силно, ръцете ми са около врата му, нуждаем се единствено от силата му и картината не е нито красива, нито мила, но е наистина много хубаво.

Никога не съм изпитвала същото с друг мъж. Усещането е толкова естествено. Тялото му пасва на моето. Височината му отговаря на моята. Държа го в себе си, а отмалелите ми ръце са обвити около врата му и дишам, сгушена в него. Той ме целува по главата и потрива гърба ми, докато отново се приземяваме в реалността.

— Нямах намерение да те изкушавам — изричам тихо. Страхувам се, че ще ми се ядоса.

— Да. Знам — той помръдва към мен. Усещам усмивката му. — Аз съм слаб.

— Не — засмивам се аз. — Ти си много, много силен.

Оставаме да лежим така много дълго.

— Да не си полудял? — питам накрая, като се надигам.

— Не — отвръща нежно. — Искаш ли да дойдеш у нас?

— Да.

— Само за тази вечер. Утре се връщаме пак на начална позиция.

Усмихвам му се.

— Не трябва ли да спреш, когато осъзнаеш, че си посегнал към чашката?

Той преглъща.

— Да, но вече съм пиян.

— Аз също — пошепвам.

Никога няма да забравя тази нощ. Към края й кожата вече не ми принадлежи. Всеки сантиметър е татуиран от дъха на Рубен. Когато се отпусне, той въобще не е сдържан и сериозен любовник. Гъделичка ме. Украсява ме с храна. Целува наранените ми места. Прям е. Дори дяволит. Земен.

Откарва ме до колата ми призори, изпотена и задоволена, и се разделяме след дълга, много дълга целувка.

— Щом изгрее слънцето, започваме на чисто.

Кимам. Без да му вярвам.