Джойс Тийс
Кралят на планината (6)

Пета глава

Щом сирената оповести края на работния ден, Бил захвърли производствения отчет, който четеше, и стана от бюрото си. Обърна гръб на стъклената стена, която преграждаше предната страна на просторния му кабинет, и се загледа през прозореца отзад. Оттам виждаше входа на склада за дървени трупи и дъскорезницата, а също и планината. С всеки изминат миг разочарованието му нарастваше.

Може да не ги виждаше, но със сигурност чувстваше всички недоверчиви погледи, които пронизваха гърба му, докато не особено лоялните му служители се изнизваха по дългото централно фоайе на излизане от сградата. Обикновено този процес продължаваше десетина минути и, за да мине по-бързо времето, Бил си припомни деня, в който баща му инсталира огромната панорамна витрина и замени стените със стъкло. Спомни си също и мотивите му за това.

— Ако човек иска да контролира всичко, което е в полезрението му, добре е да си осигури възможно най-широка гледка — шеговито бе посъветвал Биг Уил десетгодишния си син, изтегнат върху кожения фотьойл сред облаците дим от любимата на баща му хаванска пура. — Сега виждам големия часовник на портала и всеки закъснял ще ми плаща, а като ги контролирам така, и в канцеларията няма да остане ни един безделник. Когато дойде денят да седнеш в това кресло, спомни си какво съм ти казал и няма да имаш никакви проблеми като шеф.

Биг Уил се наслаждаваше на позицията, от която можеше да шпионира служителите по време на работа, но Бил се чувстваше като на показ, сякаш от другата страна го наблюдаваха като огромен екземпляр на непознат вид насекомо, захлупено в буркан. Всички, които минаваха край кабинета му, го оглеждаха безцеремонно. Първата седмица като че ли се опитваха да решат дали гадината, която са хванали, е отровна, или безобидна, макар че жили и бръмчи силно и дразнещо. Сега, след като в продължение на месец понасяше хапливостта им, можеше да се досети до какъв извод са стигнали, но дори знаейки, че всеки миг може да се пресегне от буркана и да замъкне някой от тях при себе си, те продължаваха да рискуват.

В първия момент Бил помисли, че силното бръмчене, което долови, идва от подсъзнанието му, но след това осъзна, че това е интеркомът — безнадеждно остаряла инсталация, която съпътстваше цялото старомодно оборудване. Дори секретарката му приличаше на престарял патриарх. За жалост, уважението към по-възрастните му бе втълпено от най-ранно детство и той все още не можеше да събере кураж да уволни този скелет от артритни кости, наречен госпожица Пийбоди.

Бил яростно натисна единствения клавиш от идиотската старовремска машина, който все още работеше. Дори не си даде труд да погледне към първото и най-голямо бюро от редицата, изпречило се пред кабинета му. Веднага след пристигането му в сградата, старицата, която седеше начело, го информира, че не реагира на сърдити погледи и жестове. Ако му трябвало нещо, необходимо било да следва точната процедура.

— Какво има, госпожице Пийбоди?

— Работното време изтече, но Кенет Хъбард иска непременно да говори с вас, Уил Младши. Да го пусна ли, или да му кажа да почака до утре?

Бил бе направил всичко, което беше по силите му, за да я откаже от това обръщение, ала без успех. Струваше му се, че подкопава бездруго твърде лабилния му авторитет, но според нейните стандарти всички под петдесетте бяха много зелени и не заслужаваха кой знае какво уважение. Със страдалчески тон той й припомни отново:

— Бих предпочел да ме наричате Бил, госпожице Пийбоди, а за тези, които не са си извоювали правото да ме наричат на малко име, съм господин Маккан. Моля, запомнете го и въведете Кен при мен.

Старицата изсумтя презрително и подхвърли към посетителя:

— Потънали са му гемиите на момчето. Цяла седмица все е така. Една хубава доза рициново масло ще му раздвижи червата, ама след като се държа тъй грубо с мен, не съм аз тази, дето ще му каже. Сигурно на теб трябва да се падне честта, след като той ти нареди да им вървиш по гайдата на ония сприхави господа от „Шугърбуш Гросъриз“.

Челюстта на Кен бе здраво стисната, когато след минута се появи в кабинета. Беше имал достатъчно вземане-даване със синьокосата драконка, за да не се засмее на думите й, а от друга страна, бе изстрадал и твърде много съвещания с Бил Маккан, за да си представи какво би станало, ако само се усмихне за негова сметка. Беше се мъчил да обясни на сестрите, че идеята им е неуместна, но трудно можеше да им се противопостави, точно както и Бил не можеше да укроти секретарката на баща си.

— Знам, че беше ужасна седмица — започна Кен, но Бил го спря с ръка и кимна към прозореца. С изправен като бастун гръб, притиснала чантичка към плоските си гърди, госпожица Милдред Пийбоди се оттегляше с маршова стъпка по коридора към изхода с най-голямата скорост, която можеха да понесат ревматичните й нозе.

Щом се скри от погледа им, Бил се свлече върху стола и подпря с ръка болезнено пулсиращата си глава.

— Разбирам, че не съм най-симпатичният човек на земята, но все пак какво толкова съм сторил, та да заслужа това наказание? Кълна се, че ако не беше ти, тя щеше да връхлети в кабинета ми и да започне да ме налага.

Ако не беше доловил самоиронията в тона му, Кен вероятно би успял да се сдържи, но тъй като сам бе страдал доста от прищевки на обидчиви стари моми, избухна в смях.

— В такъв случай ще ми върнеш услугата, шефе, защото ако не те закарам вкъщи за вечеря, точно това ще ми се случи.

Бил вдигна глава, изненадан от поканата. От всички мъже, които работеха при него в момента, по-големият брат на Глори изразяваше най-голяма готовност да му сътрудничи за прогресивните идеи, но никога по никакъв начин не бе показал да си спомня, че навремето двамата са били приятели. Бил бе сметнал, че отчуждението идва заради факта, че Глори се бе почувствала изоставена и след неотдавнашните й злъчни думи бе решил, че цялото семейство го обвинява за злочестата съдба на градчето. Явно не беше прав или поне сестрите Хъбард не споделяха това мнение. Твърде възможно беше, тъй като трите мили старици винаги се бяха държали любезно с него. Още от момента, в който Глори го бе завлякла у тях да се запознае с братята й, лелите го бяха приели като член от семейството си.

— Ти споделяш ли поканата им, Кен? — попита той колебливо. — Или го правиш само от страх заради последствията, ако не изпълниш поръчението?

Кен бе наясно колко двусмислен е въпросът, но реши да рискува и да отвърне честно. За разлика от доста хора в града, напоследък той бе преосмислил мнението си за „синьокръвното“ отроче на Биг Уил. След като го бе наблюдавал как работи, неохотно започна да го уважава, макар някои от по-кардиналните му методи да напомняха на хората за баща му.

Може би защото бе познавал и харесвал Бил като момче, Кен искаше да вярва, че неговите съграждани се заблуждават. Почти беше убеден, че за разлика от Биг Уил, грижейки се за компанията, синът му не мислеше единствено за себе си. Той се опитваше да спаси всички.

— Нямам нищо против, макар че Дейвид и Зик може да не са тъй благоразположени — призна той. — Особено Дейвид. Вече от година е без работа и трябваше да се върне да живее при лелите. И Зик не печели кой знае колко в „Зандърс Плайуд“, но все пак се издържа сам.

Бил кимна мрачно, замислен над иронията на съдбата. Глори нямаше представа за това, но преди десет години, за да могат момчетата Хъбард да запазят работата си в дъскорезницата, Бил се бе съгласил да се откаже от по-малката им сестра, а сега тя беше тази, която го обвиняваше за сполетялата ги безработица. Според нея Биг Уил бе загубил интерес към компанията само защото синът му бе избягал.

Макар че сега разполагаше с властта да върне братята й на работа, не можеше да го стори. При сегашното положение, въпреки страстта към красивата им сестра, не би било справедливо да постави интересите на двама души пред тези на компанията.

— Как бих искал да мога да ти кажа, че ще ги извикам още през следващите дни, но нови работни места ще се разкрият едва след като подпиша договор с „Джей и Ар Шипинг“ за опаковките им. Докато не намерим пласмент на поне пет милиона тона хартия годишно, няма да имаме нужда от още работници.

— Знам — отговори Кен, — но този договор ще го имаме, и като прибавим амбалажните пликове, които произвеждаме за „Шугърбуш“, скоро ще си възвърнем капацитета.

Това беше първото положително изявление, което Бил чуваше от устата на свой подчинен, и за миг му се стори, че се е заблудил. Схванал съвсем точно недоверчивия му поглед, Кен сви рамене, направи гримаса и рече:

— Не мисли, че не те подкрепяме, шефе — опита се да обясни. — Просто сме се научили да не вярваме безрезервно на решенията, които излизат от този кабинет. На някои ще отнеме повечко време да ти се доверят, но помни ми думите, ако продължиш както досега с пълна пара напред, и това ще стане.

— Пълна пара напред — повтори безизразно Бил и въздъхна отчаяно. Личеше, че е изтощен до мозъка на костите си. Кръговете под очите му свидетелстваха колко безсънни нощи е прекарал през последния месец над всички възможни книги по въпросите на дърводобива, които бе успял да намери. А бръчката между веждите му говореше за напрежението, което е изживял, за да вземе правилните решения.

По време на ваканциите му от военната академия баща му го бе научил на всичко, което смяташе, че трябва да знае един собственик на дървообработващо предприятие, но след като пое компанията, Бил бързо осъзна, че няма достатъчно познания. Не смяташе да следва стъпките на баща си, а това означаваше, че ще трябва да прокарва нови пътеки в непозната територия. Тежката житейска школа, която премина през последните години, му бе дала да разбере какво значи да си „на дъното“, а не „на върха“, но колкото до собствения му бизнес, започваше да съзнава, че има още много да научи.

Беше твърде умен, за да знае, че мъже като Кен, които имаха дълъг стаж в „Маккан Лъмбър“, бяха ценен източник на информация, но извличането й беше мъчително като вадене на зъби. За да владее положението, още от първата седмица Бил работеше по шестнайсет часа в денонощието и не виждаше възможност това да се промени скоро. Ако нещата потръгнеха, през следващите седмици щеше да има още два изгодни договора, но не можеше да си позволи да заложи само на два коня, независимо колко му се струваха печеливши.

Едновременно с борбата да разреши проблемите на продажбите, трябваше да сключи споразумение с банките за финансиране на новите производствени съоръжения, от които щяха да имат нужда, още щом производството се увеличи. Шефът на профсъюзите вече му създаваше тревоги заради удълженото работно време и мизерните заплати на работниците му, а администрацията се прикриваше зад купища документация.

На всичко отгоре отговорниците по горите му натякваха, че младите насаждения са в окаяно състояние и той още не беше решил дали да изсече всички дървета безразборно, или пък да възприеме по-селективна система, която да не причини тъй големи вреди на горите.

По дяволите! Последните две седмици дори не бе имал време да седне на маса заедно със сина си.

— Много мило от страна на лелите ти да ме поканят, но боя се, че ще трябва да откажа. Напоследък почти не се прибирам вкъщи и знам, че момчето ми ще ме чака за вечеря. По обед говорих с Ида-Мей и тя ме принуди да обещая, че ще се върна.

— Ето ти потвърждение на това как се променят плановете на човек, когато банда стари моми се сдушат.

— Моля?

— Джейми е вече у нас — съобщи Кен. — Братовчедката Ида помоли Глори да го доведе със себе си от детската градина.

Тази информация зашемети Бил.

— Сестра ти се съгласи да извърви целия този път, за да го вземе?

— Никакъв път не е извървяла, след като детето си беше при нея така или иначе. Просто са се върнали заедно.

— Къде при нея? Довела го е откъде?

Кен сякаш се обърка от въпросите, но след получените отговори беше ред на Бил да загуби нишката.

— От детската градина — и като видя, че Бил още повече се смръщи, добави: — Ида-Мей щеше да го прибере, както винаги, сама по-раничко, но сестрите я помолиха да приготви онзи специален сос за шунката.

— Какво искаш да кажеш с това, че Ида обикновено го прибира по-рано? — изкрещя Бил.

Стреснат от емоционалната реакция, Кен вдигна ръце да се защити.

— Слушай, шефе, ако има някакъв проблем с дневната програма на сина ти, не изливай яда си върху мен. Зная единствено, че дневната смяна свършва в пет и че повечето от родителите си взимат децата до пет и половина. Ако искаш синът ти да стои до по-късно, надали ще има с кой друг да си играе, освен с Глори. Разбира се, тя сигурно няма нищо против, тъй като и без това рядко помръдва оттам преди залез-слънце.

Макар че му трябваше време, накрая Бил успя да осъзнае новополучената изумителна информация. Без негово знание или разрешение самозваната Флорънс Найтингейл от областта Джесъп се бе заела с още една милосърдна мисия. Но този път щеше да разбере, че е минала границите. Когато ставаше дума за доброто на неговия син, той единствен можеше да взима решения. Така ще я подреди тази госпожица Доброжелателка, че късмет ще има, ако се отърве невредима.

— Добре, Хъбард, по кое време ни очакват на вечеря? — процеди през зъби Бил.

— В твоя чест ще бъде по-официално и сестрите ще отложат сервирането до шест и половина — отвърна Кен, за да му припомни, че вече живее в малък провинциален град.

Бил усети намека и се усмихна иронично. Беше му ясно, че ако иска тези хора да го приемат изцяло, ще трябва да започне да играе по техните правила.

— В колко часа обикновено вечеряте?

— Ако няма гости, всички трябва да са на масата точно в шест, в противен случай — да се справят както могат. Естествено, след като лелите приемат, че задълженията на Глори са богоугодни, на нея често й се прощава. Ужасно го глезят това момиче от край време.

Бил също й готвеше нещо специално, но не възнамеряваше да сподели с Кен какви действия ще предприеме към милосърдния ангел на къщата. Погледна часовника си и стана.

— Тогава да вървим.

Той пропусна Кен пред себе си, взе палтото си от закачалката и угаси светлината.

— Не знаех, че двамата с Лилия живеете при сестрите.

— Не живеем там — рече Кен и се зачуди как става тъй, че богатите не знаят почти нищо за простосмъртните, докато обикновените хора обсъждат почти всички факти от живота на по-високопоставените си съграждани. Представете си, той дори можеше да каже колко яйца яде Бил на закуска и че предпочита кафето си с повече захар. — Имаме жилище на главната улица, но това не значи, че можем да отсъстваме от петъчната вечеря на лелите. Трябва да знаеш, че ако някой Хъбард, все едно млад или стар, я пропусне без сериозна извинителна причина, дълго време ще му натякват за това.

Досега Бил не се бе сещал да попита, но тъй като Кен отдавна бе прехвърлил трийсето, сигурно имаше няколко деца.

— Голямо ли е семейството ти?

Сините очи на Кен проблеснаха шеговито.

— Имахме проблеми, докато започнем, но като тръгнаха да се раждат, все по двойки се появяваха. Осемгодишните момиченца имат благ характер, но шестгодишните малчугани са напаст Божия.

— Ако си спомням правилно — ухили се Бил, — преди години мнозина в града твърдяха, че ти и тримата ти братя сте голяма напаст за старите дами.

Кен му хвърли поглед, който ги върна доста години назад.

— А за теб сума народ смяташе, че си напълно неуправляем.

— Независимо от това, помня, че бях канен на доста неделни обеди у вас онова лято, преди да замина за Академията. Един час след църковната служба и нито минута по-късно. Какво се е случило? Да не са сменили дните?

— Не. Неделните обеди са си отделно.

— А какво мисли Лилия за това? — попита Бил и кимна за довиждане на дежурния пазач, който тъкмо заемаше поста си на портала.

— Какво има да мисли? — сви рамене Кен. — Семейството си е семейство и нейните родители не са много по-различни. Един уикенд заминахме, без да предупредим майка й, и когато се върнахме, тя беше постъпила в общинската болница.

— Защо?

— Каза, че тъй се изтормозила от притеснение, та искала да умре. Дежурният лекар се кълнеше, че била толкова близо до смъртта, та дори успяла да зърне Свети Петър. Тя не се успокои, докато двамата с Лилия не коленичихме до леглото й и не я помолихме за прошка.

Бил често се бе опитвал да си представи какво би било да си обграден от любовта на роднините си. Още от времето, когато Глори го помъкна да се запознае със семейството й, изпитваше завист заради близостта между нея, братята и лелите й, както и между всички останали членове на големия клан Хъбард. След като чу какво е трябвало да понесе Кен, за да поддържа мир сред семейството, започна да се чуди дали не е бил късметлия, че е единствено дете. Може би роднините му бяха липсвали в детството, но вече бе прекарал твърде дълго време сам, за да позволи някой да му казва къде да ходи и какво да прави.

От друга страна, с горчивина призна, че нуждите на един мъж са съвсем различни от тези на момчето. Мъжът можеше да мине без подкрепа, докато момчето не можеше. То се нуждаеше от постоянни уверения от страна на хората, които го обичат. По тази причина Бил никога не успя напълно да прости на майка си, че се е отказала да го възпитава и го е пратила още на девет години във военното училище.

Оттам нататък никой от родителите му не се интересуваше много какво прави или къде ходи през учебната година, стига да не получаваха оплаквания от държанието му. И за да се застраховат от неприятности, бяха дарили на академията сума, с която да си построи физкултурен салон и библиотека, не по-малка от тази на близкия университет. Така си бяха осигурили достатъчно бяла боя за замазване дори на най-хитроумните младежки конспирации, тъй че да изглеждат като безобидни шеги. Бил бързо бе забелязал, че търпят присъствието му вкъщи само за няколко месеца през лятото, защото, като техен единствен наследник, той трябваше да научи как се ръководи семейният бизнес. Ако не беше тази нужда, сигурно щяха да го държат в училище през цялата година.

Отчаян от безсърдечното им отношение, той правеше всичко възможно да привлече вниманието им, но в един момент разбра, че каквото и да стори, директорът винаги го прикрива. Чак до последния учебен срок.

Разбира се, методът, който използва, за да ги принуди да го изключат, не бе възможен преди това. През тази година започна да вдига тежести и тялото му укрепна, а малко по-късно пък директорът реши, че репутацията на русокосата му дъщеря е далеч по-важна от душевното равновесие на най-големия благодетел на училището.

Чак когато се върна в Хилсбъро, Бил осъзна, че не е постигнал нищо с това изключване. Може би ако беше още жива, майка му щеше да се притесни поне привидно, да го упреква, задето е жертвал образованието си и е отклонил от правия път момиче от „добро семейство“, но тя бе починала от рак предишната пролет. Що се отнася до баща му, Биг Уил се забавляваше с цялата история, извинявайки романтичните приключения на сина си с мъдрата житейска философия, че на момчетата всичко е позволено. Това доведе Бил до извода, че от него никога няма да очакват да следва законите на обикновеното общество.

— И аз доста скитах на твоята възраст, пък и по-нататък, но майка ти бе достатъчно умна да си затваря очите в такива случаи — бе казал баща му. — Но не забравяй, че Маккан не се женят за момичета от простолюдието, тъй че тук наоколо дръж ципа на панталоните си затворен. Щом трябва да задоволяваш природата си, ще ти давам пари — плащай на жени, дето с това се занимават и няма да ми се появят на вратата с надут корем, претендирайки да проявиш кавалерско отношение.

След като произнесе тази „мила“ родителска реч, той бе извадил от джоба си някаква хартия и му я бе подал.

— Накарах директора Краули да ти напише тази диплома. Не че някога съм вярвал много в образованието, но майка ти държеше да завършиш гимназия и да идеш в колеж. Ако това смяташ да правиш, нямаш проблеми с мен. Иди си избери някое хубаво училище и ще платя, на когото трябва да те приемат. В противен случай, през есента можеш да заемеш полагащото ти се място в предприятието.

Полагащото ти се място. Тези съдбовни думи още ехтяха в съзнанието на Бил. Откакто се бе върнал в този забравен от Бога град, в сънищата си все чуваше как победоносният смях на Биг Уил Маккан се разнася от гроба. През огън и вода, дори с цената на собствената си смърт, старецът го бе победил в крайна сметка.