Джойс Тийс
Кралят на планината (2)

Първа глава

От трийсет години дърводобивната компания „Маккан Лъмбър“ спонсорираше пикника, който се организираше за Четвърти юли на градския площад. Тази година празненството започна точно навреме и всичко вървеше по план с една-единствена твърде огромна разлика — собственикът на компанията не се разхождаше насам-натам из претъпкания павилион да държи речи, да целува бебетата и да се здрависва. Биг Уил Маккан, най-влиятелният гражданин на Хилсбъро, Западна Вирджиния, бе починал, победен от чернодробното заболяване, което го измъчваше заради годините системно алкохолно препиване.

Мнозина скърбяха за него, но не поради кой знае каква привързаност. Хората се бояха, че без Биг Уил, компанията му или ще банкрутира, или ще премине в чужди ръце, а без нея, градът не би могъл да съществува.

Обикновено пикникът за Четвърти юли беше празник за града, но тази година всичко бе по-различно. Присъстващите чакаха съобщението, което щеше да определи дали в бъдеще ще бъдат в състояние да изхранват семействата си, и атмосферата в павилиона ставаше все по-мрачна. И тъй като решението за продължаване или спиране на производството зависеше от сина на Биг Уил, човек, за когото никой не бе чувал, нито пък беше виждал в продължение на почти десет години, напрежението непрекъснато растеше. Уилям Даниъл Маккан Втори бе за тях странник и малцина вярваха, че могат да се доверят на непознат.

Една групичка обаче не се бе примирила да приеме безпрекословно решението, което блудният син би благоволил да вземе. С трима мъже от семейството, чиято работа зависеше от компанията, сестрите Хъбард смятаха, че носят отговорността да въздействат на този човек в правилна посока. Естествено, той бе имал работа с тях още по времето, когато бе малко момче и може би не помнеше какво представляват, но повечето жители на Хилсбъро добре знаеха, че когато сестрите Хъбард имат нещо да кажат, те не си мълчат, независимо дали ще се хареса, или не. Гордостта идва преди падението — това беше мотото на сестрите и те изцяло пренебрегваха хората, които не спазваха тази доктрина.

— Както винаги съм казвала, крушата не пада далеч от дървото — рече Кери Хъбард, като по този начин въведе предстоящата за дискусия тема и изгледа втренчено над металните рамки на очилата си седналата точно насреща й жена с птицеподобно лице и ясни сини очи. — Мразя да говоря лошо за мъртвите, но, когато решеше, Биг Уил можеше да бъде ужасно твърдоглав и започва да ми се струва, че синът му ще се окаже същият. Какво мислиш ти, Уини?

Както обикновено, преди сдържаната Уинифред да успее да отвърне, Офелия, която бе на седемдесет и пет години и бе най-възрастната от трите, отговори вместо нея:

— Съгласна съм, сестро, но това не значи, че не можем да променим решението му. Мисля, че някой трябва да се намеси и да се опита да го вразуми.

— Напълно те подкрепям, сестро — отвърна Кери. — А този пикник ни предоставя прекрасна възможност. Ако приемем горделивото му държание от погребението насам за някаква индикация, може би това ще бъде единственият случай, в който той ще благоволи да слезе от тази проклета своя планина. Братовчедката Ида-Мей Потър разправя, че прекарва времето си там изцяло в размишления за неща, дето никой не може да промени. Дори не се е мяркал в канцелариите или в дъскорезницата. Нямал никакво намерение да се появи на днешния пикник, докато тя не му казала как се вълнуват хората. Предполагам, че и това не е искал да чуе.

— Ида-Мей мисли, че той има намерение да продаде компанията и да отпътува пак — рече Офелия, като поклати неодобрително глава — това ще бъде трагедия, и то не само за онези, които работят при него. Колкото и пътешествията да са му по сърце, неговото място е тук и винаги е било така. Да не говорим за това негово момченце. Представяте ли си, Ида-Мей твърди, че малкият няма ни най-малка представа кой е и къде му е мястото на този свят.

С ясно доловима умолителна нотка в гласа Уинифред се намеси в разговора за първи път.

— Не е ли срамота? Едно дете трябва да расте с корени, ако иска да стане добър и стабилен човек.

Кери кимна мрачно.

— Без съмнение, сестро, нашето семейство чудесно доказва това. И при нас са се случвали трагедии, но човек всичко може да преодолее, щом има подкрепата на роднините си.

— Може и да не ни е кръвен роднина, но всички в този град ги свързва някакво родство, колкото и далеч да избягат оттук — заяви Офелия. — По тази причина мисля, че ние трябва да поемем нещата в свои ръце, не съм ли права, сестри мои? Време е този младеж да разбере, че семето не избира мястото, на което е посято, само изсмуква необходимото от почвата и се развива колкото може по-добре.

— Тогава решено — усмихна се Кери благосклонно на последния член от компанията им, който още не бе произнесъл нито дума, нито пък бе изказал одобрение. На двайсет и пет, Глория Хъбард беше много по-млада от трите си лели, но родството й с тях бе очевидно, макар косата й все още да не се бе превърнала от искрящо червено в снежнобяло. Очите й имаха същия яркосин цвят като техните, лицето й — същите фини черти и изящна костна структура, която се предаваше от поколение на поколение на всички жени от фамилия Хъбард.

В този момент обаче, когато върху нея многозначително се спряха изпълнените с надежда погледи на трите й неомъжени лели, тя бе готова с удоволствие да се откаже от принадлежността си към семейния клан.

— Не и от мен! — извика тя възмутено и продължи настоятелно, като видя, че думите й нямат никакъв ефект. — Аз съм последният човек на земята, когото би трябвало да молите да го увещава.

— Глупости — Кери отхвърли с царствен жест това разпалено изявление. — Като знаеш толкова много за детската психология и тъй нататък, кой по-добре от теб би могъл да се справи с тази ситуация?

— Всеки! — настоя Глори, но лелите й само се усмихнаха, очевидно отхвърляйки като смехотворни възраженията й.

— Помисли за невинното малко момченце, какъв ли живот е водило досега, обикаляйки от град на град, сякаш носено от течението — обади се Уини. — Е, Глори, не би казала, че това ще му се отрази благотворно, нали?

Точно за това дете Глори не искаше и да помисли, но лелите й не биха приели подобна безчувственост от нейна страна, независимо какви причини има за това. Та нали, биха казали те, получи тази стипендия и се труди така упорито, за да вземеш научна степен по детска психология само защото изпитваше такава необичайна загриженост за доброто на децата? Нали ако не беше се кандидатирала за тази тъй трудно достъпна държавна субсидия, бедните дечица, които посещаваха детската й градина, щяха да стоят сами вкъщи, докато родителите им са на работа.

Глори нямаше ни най-малко желание да слуша тази лекция, нито пък каквото и да е било по въпроса от страна на лелите ти.

— Ако знаех, че вие трите ще ми скроите такъв номер, никога нямаше да дойда на празненството — и подозирайки, че е жертва на сложна конспирация, попита: — И къде, ако мога да попитам, са милите ми братя?

— Отпратихме ги, за да поговорим с теб — делово отвърна Кери, като впери поглед в закачената на гърдите й брошка часовник. — Не се безпокой за тях. Сигурно са в заведението на Кен и Лилия и щом започнем да се храним, ще дотичат моментално.

Офелия разтвори огромна плетена кошница и извади пържено пиле и кутия бисквити, които нареди до разнообразните соленки и закуски, пръснати по масата. През това време сестрите й подреждаха чинии, сребърни прибори и чаши в отсрещния край на трапезата.

— Толкова надежди възлагаме на теб, Глори. Все някак си ще съумееш да превъзмогнеш личната обида и да го убедиш, че трябва да остане верен на себе си, че никъде няма да се чувства по-добре, отколкото тук.

— Може би ще промениш мнението си, ако помислиш колко тежък е този ден за него — кротко припомни на племенницата си Уинифред и окуражително потупа ръката й.

Глори понечи да се изтъкне, че и за нея денят се очертава неочаквано тежък, но замълча навреме — знаеше, че лелите й ще сметнат подобна забележка за изключително егоистична. От друга страна, често ги бе чувала да защитават тезата, че милосърдието се ражда в семейството. Честно ли беше от тяхна страна да я въвличат в ситуация, която нямаше нищо общо с нея самата? Категорично не, реши тя.

— Една среща с мен само ще направи деня му още по-непоносим — възрази тя, като едва се сдържаше да не изкрещи, че е невъзможно да стори това, което искат от нея. Навремето сърцето й бушуваше от любов към Уилям Даниъл Маккан Втори, но той бе погазил чувствата й, а после бе заминал незнайно къде.

Като се имаше предвид унижението, което някога бе изпитала заради него, Глори би била щастлива, ако очите й никога вече не го зърнеха. И ако някой в това предателско семейство се бе сетил да й каже, че този човек все още не е напуснал града след погребението на баща си и ще присъства на днешното тържество, тя за нищо на света не би дошла.

— Не мога да проумея защо смятате, че ще се вслуша в съветите ми.

— Доколкото си спомням, някога притежаваше талант да го караш да слуша — рече Кери и присмехулно намигна към сестрите си зад гърба на Глори, — особено за неща, които той изобщо не искаше да чуе.

— Да, но това беше преди родителите му да го изпратят във военно училище. Не помните ли колко различен беше, след като се върна, колко зле се държеше с мен през онова последно лято, което прекара в града? — оплака се Глори, мъчейки се да изпроси малко съчувствие.

Този въпрос обаче предизвика единствено равнодушен кикот.

— О, Господи, разбира се — гордо заяви Офелия. — Ти никога не си се впечатлявала от факта, че носи името Маккан и той побесняваше от това. Понякога трябваше само да минеш край него и очите му започваха да пускат виолетови искри, като онова растение долу при потока.

— Е, не само по цвета на очите си приличат с онова отровно растение — промърмори Глори, премълчавайки, че самата тя, не един или два пъти съвсем преднамерено бе предизвиквала печално известния му темперамент. — Та той плюеше отрова.

Уинифред се усмихна носталгично и каза:

— Няма да забравя как се вбеси той, когато го бутна от мотоциклета му в градския фонтан. Със сигурност не му хареса, дето го направи на глупак пред очите на всички в града.

— В такъв случай, не е трябвало да се държи като глупак — сряза я Глори, но щом забеляза благосклонното изражение на лелите си, веднага започна да отстъпва. — Едно е да мислиш, друго — да действаш. Като се има предвид колко арогантен беше някога, не е трябвало изобщо да рискувам, а сега още по-малко бих предприела нещо, което може да го раздразни. Според мен си е единствено негова работа какво да прави или да не прави и никой не трябва да го поучава.

— Искаш завинаги ли да затворят дъскорезницата? — попита Офелия с гримаса, която винаги караше Глори да изпитва вина.

— Не, разбира се — възрази Глори, като се опита да забрави, че съдбата на трима от братята й зависеше от днешното решение. — Но ако иска да продава, каквото и да кажа аз, няма да има никакво значение.

Кери очевидно не споделяше мнението й.

— Ти веднъж вече му се опълчи, Глория Хъбард, и ние всички се гордеем с теб. Добър урок му даде, та вече да не обикаля градския площад с този негов мотоциклет.

Глори би предпочела да не споменават за този инцидент, особено след като знаеше, че мотивите й нямаха нищо общо с чувството й за граждански дълг. Двамата с Били Маккан бяха приятели от детинство, но след като се върна от частната военна академия, в която го изпрати баща му, младежът изобщо не забелязваше присъствието й. В града се говореше, че е бил изхвърлен от училището за непристойни прояви само месеци преди да завърши, но този факт очевидно не притесняваше местните хубавици.

На седемнайсет Бил беше дяволски привлекателен. Облечен в черни кожени дрехи, той се завърна в градчето на мотоциклет и за девойките бе живо въплъщение на онзи рискован и авантюристичен дух, който липсваше в провинциалния им живот. Нямаше момиче в Джесъп, което да не би дало душата си, само и само да се покаже с Били в обществото. Като слушаше историите им за смелите волности, които си бяха позволили с него, Глори беше убедена, че някои от тях действително са се случили. Например само след една среща с Бил, Нели Харпър се бе похвалила, че наистина са се любили.

Неприятното бе, че Глори също се включи в групата на обожателките, които си оспорваха неговото внимание. Нямаше фигурата на Нели, но повечето момчета я намираха красива и я беше яд на Били, задето не проявява ни най-малък интерес към нея, още повече, че тя имаше силно развито собственическо чувство. Като видя, че традиционните методи не помагат, прибягна до драстични мерки и го бутна във фонтана.

Това постигна нужния ефект, спомни си Глори и направи гримаса. Били със сигурност я забеляза тогава и това постави началото на един много болезнен етап в живота й, за който й бе мъчително да си спомня дори след всички тези години.

Лелите й обаче нямаха представа за дълбочината на нейните чувства, нито пък за причините за враждебността й към Бил и Глори не смяташе да се издава.

— Както ти обяснявах — поде отново темата Кери, — някой трябва да пусне фитила под тази упорита опашка и смятам, че ти най-добре ще свършиш тази работа. Каквото и да си въобразява, неговото място е тук в тези планини, а също и на момчето.

Дори леля Уини, която обикновено взимаше страната на Глори, кимна и се съгласи с този абсурден план.

— Опитахме се да говорим с него сами, но нищо не излезе. Не прие поканата ни за вечеря, дори когато обещахме, че ще му приготвя баница със сладки картофи. Сякаш не иска да има нищо общо с когото и да е било от областта.

— Тогава да го оставим на мира — предложи Глори, но думите й увиснаха във въздуха.

— Сега всичко зависи от теб, Глори — заяви Кери. — Трябва да му покажеш къде са задълженията му.

Глори вдигна умолително очи към небето, усещайки, че нищо друго не би могло да я спаси сега, освен някаква свръхестествена намеса. Все пак не се отказа от битката.

— Слушай, лельо Кери, не мога…

— Виждам, че момчетата идват, затова започвайте да се храните, преди да са изяли всичко — предотврати по-нататъшните спорове Офелия, като прехвърли вниманието си върху храната в чинията.

Още през първата седмица, след като загубиха родителите си в грипната епидемия и се преместиха при трите неомъжени сестри на дядо им, петте сирачета от фамилия Хъбард — четири палави момчета и малко бъбриво момиченце — разбраха, че не трябва да безпокоят леля си Офелия, докато се храни. Тя твърдеше, че има свръхчувствителен стомах, и макар никой да не бе свидетел на физическите прояви на тази болест, не се намираха желаещи да предизвикат някоя от характерните й „жлъчни кризи“. Натякванията към виновника не спираха в продължение на седмици.

 

 

— Господи! Наистина ли всички тези хора са работили за дядо ми?

Бил Маккан се усмихна на сина си, който недоверчиво бе ококорил очи.

— Не всички, Джейми, но повечето от тях — призна той и се намръщи, усетил внезапен спазъм в стомаха си, когато приближи павилиона. За последен път се бе изкачвал по широките боядисани стъпала и бе седял на запазените за семейството сгъваеми столове, когато бе на осемнайсет години и макар вече да бе зрял уравновесен мъж перспективата да повтори това му бе неприятна. Напъха ръце в джобовете на избелелите си джинси и попипа сгънатите листове с речта си. Това му напомни, че днес за последен път ще му се наложи да заеме мястото си като член на фамилия Маккан.

— Имаме ли роднински връзки и с други хора, освен с госпожица Ида?

— С Ида не сме родственици — отвърна Бил, без да отмества поглед от трапезата и дървения подиум. Ако през последните десет години не бяха настъпили промени, тя трябваше да е тук със семейството си.

Да, така беше. Усещаше присъствието й. Явно не бе загубил шестото чувство, което винаги се задействаше, когато се отнасяше до нея.

Слава Богу, не му остана време да мисли за това, че всеки момент отново ще види Глория-Елоиз Хъбард. Последният му коментар бе предизвикал възмущение у шестгодишния Джейми и за разлика от баща си на тази възраст, той имаше смелостта свободно да изразява мнението си.

— Роднини сме! — извика той. — Тя ми го каза. Каза, че макар да сме били далеч, роднинството си остава.

Стомахът на Бил отново се сви, този път от чувство за вина.

— Ние с теб сме роднини — рече Бил, като се постара гласът му да прозвучи равнодушно, — а останалите са просто хора, които се познават добре, но нямат истинска кръвна връзка. По-скоро приятели.

— О — въздъхна момчето разочаровано, после се усмихна, — нямам нищо против, стига да завържа много нови приятелства.

— Джейми… — започна Бил, ала внезапно млъкна. Тъй като не се установяваха задълго на едно място, момчето не бе успяло да създаде трайни познанства и желанието му беше напълно нормално. За жалост, и в Хилсбъро нямаше да останат по-дълго от необходимото, но това не значеше, че Джейми не трябва да се забавлява, докато са тук. — Ако нещата не са се променили от моето детство насам, ще откриеш куп момчета зад павилиона. Щом свърша с речта, ще дойда при теб.

— Господи, тате, та този град е прекрасен. Защо не намериш работа тук, за да постоим по-дълго — рече Джейми, щастливо ухилен.

При тази забележка застаналият на стълбите набит мъж на средна възраст избухна в гръмогласен смях.

— Уил Младши, имам една службица долу в закусвалнята — пошегува се Калиб Бонър, — ако се интересуваш, ела! Откак ме избраха за кмет, не мога да прекарвам цялото си време зад бара, но съм сигурен, че клиентите с удоволствие ще ти дават поръчките си. Разбира се, не е добре платено, но мястото е твое, стига да го искаш.

— Благодаря, господин Бонър — отвърна Бил, подемайки шегата на по-възрастния мъж, тъй като трудно би могъл да обясни на сина си абсурдността на подобно предложение. За Джейми всички предложения за работа, които баща му получаваше, заслужаваха сериозно обмисляне, и тъй като нямаше представа от завещания и наследства, за него житейската философия все още се базираше на принципа добра надница за добре свършена работа.

— А кое е това момченце? — мъжът прехвърли вниманието си върху Джейми. Момчето подаде ръка.

— Джеймс Маккан, сър, но предпочитам да ме наричат Джейми, така както баща ми предпочита Бил пред Уил Младши. Откакто сме дошли, все им разправям, че е прекалено стар, за да му викат младши.

— Да, наистина — съгласи се Калиб и хвърли нервен поглед към бащата, преди да стисне ръката на момчето.

— Добре, Бил ще бъде, а пък аз много се гордея, че се запознахме, Джейми.

— Ако приеме предложението ви, татко със сигурност ще работи здраво, много съвестен работник е — заобяснява Джейми, без да съзнава, че Бил не се нуждае от реклама в Хилсбъро.

Бил видя как рунтавите вежди на Калиб се повдигнаха при това изумително сведение, но не сметна за нужно да обяснява подробно, а само рече:

— Както сигурно разбирате, господин Бонър, Джейми не е съвсем наясно с някои неща.

Из планините хората не разпитваха много за личния живот на другите, затова Калиб само кимна, но не успя съвсем да прикрие изненадата си. Бил не предложи по-нататъшен коментар, но за съжаление синът му упорито продължи:

— Татко е работил на толкова много места. И е сръчен във всичко, което похване, но най обича работата на открито. Например миналата година помогна да построят истинско дълго шосе.

Бил призна неохотно само за да спести по-нататъшни подробности за себе си:

— Работих при строежа на магистралата в Тулса.

— Господи! — възкликна Калиб и ги поведе по стълбите, като гладеше с ръка пооредялата си коса, сякаш с този жест помагаше на мозъка си да поеме невероятната информация — единственият син на Биг Уил и Лорийн Маккан да се занимава с физически труд.

Калиб Бонър бе поддържал добри отношения със стария, но сега започваше да предусеща, че положението със сина му нямаше да е така гладко. Краят на мандата на кмета наближаваше и той смяташе да се кандидатира отново, затова не можеше да си позволи да обиди мъжа, в чиято власт сега бе целият град.

С бащински жест, който в миналото му бе осигурил не един глас, Калиб разроши косата на малкия.

— Както разбирам, не си чувал често татко да държи речи, нали?

— Не, сър — призна Джейми. — Но не се притеснявам. Всичко му е написано на един лист, тъй че няма да се изложи.

Още щом Бил зае мястото си на подиума, разбра, че спокойствието на сина му е било неоснователно. Не беше нервен. Чувството, което изпитваше, бе по-скоро паника.

Очаквателно мълчание изпълни павилиона, когато Калиб представи Бил на множеството, но атмосферата съвсем не бе доброжелателна. Напрежението се чувстваше във въздуха съвсем осезателно и Бил усети, че устните му пресъхват. Израствайки в рода Маккан, той бе свикнал да очаква известна враждебност у околните и като дете често се сблъскваше със завистта и неприязънта на хората, макар обикновено те да се криеха зад усмихнати лица и приятни думи.

Днес никой дори не си правеше труд да се усмихва.

С нарастващо притеснение Бил бавно разгъна листа, на който бе написана речта му. Няколко секунди се взираше в написаното, но не можеше да започне. В настъпилата неловка тишина той обхвана с поглед морето от лица, някои познати, други не, и сякаш метална скоба стегна гърлото му.

Един въпрос не му даваше мира. Можеше ли да постъпи както бе решил и да продължи да живее без угризения? Хилсбъро беше градче, което съществуваше благодарение на компанията, а компанията бе на Биг Уил, не негова. Дали обаче някой щеше да се сети за това, когато чековете престанеха да идват? Не вярваше в това и изведнъж реши, че няма право да ги моли да опитат. Нима ако продадеше бизнеса, последствията не биха били много по-ужасни, от който и да е грях, извършен от собствения му баща? Без „Маккан Лъмбър“ не би съществувало и поселището.

В този момент я съзря. Очите му я намериха, като че ли притеглени от магнит и годините сякаш се стопиха. Стори му се такава, каквато я бе видял първия път — предизвикателна, със сини като небето очи, които искряха насмешливо, с коса, блеснала на слънцето като огнен пламък. „Бедният Били не може да ме хване. Не може да ме хване“.

— Хайде на бас! — бе изрекъл думите.

Със свито гърло Бил погледна речта, после смачка ненужната хартийка. Прочисти гърло и заговори решително:

— От днес „Маккан Лъмбър Къмпани“ се връща в производство. Едва ли ще възвърнем пълните смени, докато не разрешим съществуващите проблеми, но обещавам, че ще настъпят огромни промени, в начина, по който оперира компанията. Онези от вас, които са били на работа непосредствено преди закриването на производството, могат да се върнат по работните си места във вторник — завърши той рязко и не се сети какво повече да добави.

Почувства се неловко от аплодисментите, които посрещнаха мизерната му реч и се отдръпна. След тази жертва градът му дължеше награда, но единственото нещо, което би поискал, беше Глория Хъбард. Сега, когато Биг Уил беше мъртъв, между тях нямаше прегради и това уталожи част от разочарованието, което мисълта за предстоящата чиновническа работа му донесе.

Той потърси младата жена сред тълпата, но изражението й не му хареса. Кожата й бе станала пепелявосива, а каменното й лице подсказваше на всеки, който я погледнеше, колко малко я интересуват нечии филантропски решения. Всички в града искаха Бил да остане, но Глори мечтаеше да види гърба му завинаги.

Калиб се качи на подиума и извика:

— Времената се променят, приятели, но някои промени са за добро.

От мястото си Бил не виждаше Глори, но и съвсем не държеше да зърне изражението й, когато младата жена чуеше приветствените думи на кмета. Като дете Бил често бе ставал жертва на избухливия й нрав и сега можеше да си представи огнените искри в очите й.