Джойс Тийс
Кралят на планината (10)

Девета глава

Една сякаш безкрайна седмица беше към края си, но за пръв път Бил имаше основание да се усмихне. Наистина личният му живот пак се беше заплел, в замяна на това обаче в деловата сфера нещата най-после потръгваха. Той захвърли купчината документи на бюрото и се пресегна да стисне ръката на шефа на отдел „Продажби“.

— Прекрасно, Мърфи — поздрави го той, — не съм се и надявал, че „Банър Кънстръкшън“ ще сключат договор с нас, независимо колко изгодни условия им предлагаме. Ще ми издадеш ли тайната как успя да го постигнеш?

Рандолф Мърфи скромно вдигна рамене, но кафявите му очи блестяха победоносно, докато приемаше поздравленията.

— Нищо особено — отвърна с широка усмивка, която го правеше много по-млад от трийсет и петте му години. — Ройъл Банър се конкурира с Том Дилън откак се помня. Освен това случайно знам, че и двете фирми претендират за работа в новия жилищен проект, който ще започне в Сентър Сити догодина. Когато споменах пред стария Ройъл, че преди две седмици „Дилън Хоумз“ е подала заявка при нас за цялото количество талашит и ламинирани плоскости, които можем да произведем до пролетта, те решиха, че Том възнамерява да ги изпревари.

— И за да се подсигурят, направиха двойно по-голяма поръчка — завърши мисълта му Бил.

— Точно така — отговори Рандолф и се ухили, докато се настаняваше на стола пред бюрото на Бил.

Бил също се усмихна и посегна към огромната сметачна машина, която заемаше твърде голяма част от бюрото въведе няколко серии числа в допотопното съоръжение и дръпна ръчката.

— За доста големи суми става дума, Мърфи — недоверчиво се взря в лентата той.

— Огромни.

— Наднормените часове ще бъдат повече, отколкото си струва да плащам.

— Хайде де! — помръкна Рандолф. — Да не искаш да отхвърлиш толкова примамливо предложение?

Бил усети силното разочарование на мъжа, но не и враждебността, която очакваше да почувства при подобен извод. Може би трябваше веднага да успокои човека. Изведнъж той осъзна, че Мърфи не е единственият му служител, който бе претърпял такава драстична промяна в отношението си към него през последните няколко седмици. Мъжете от отдел „Продажби“ не само се бяха съгласили да се лишат от комисионите си, ами в началото на август сменният ръководител Бен Потър бе дошъл и бе заявил, че докато бизнесът не потръгне, той и неговата бригада са решили да работят за старото, по-ниско възнаграждение.

Като се замисли, Бил осъзна, че дори тъй тираничната госпожица Пийбоди бе започнала да се държи почтително — признаваше, че той е шефът, а не някой случаен нехранимайко, които се опитва да узурпира властта й.

Дали наистина служителите му не започваха да се доверяват на решенията му? Дали действително най-сетне са разбрали, че той е изградена силна личност, а не придатък на баща си?

За жалост, сега нямаше време за размисъл, защото пред него седеше един много разочарован служител, който чакаше отговор на въпроса си.

— Няма причина да се отчайваш, Мърфи. Сделката си е сделка. Исках само да кажа, че ще започнем предвижданията за бюджета едва след като назначим още хора на пълно работно време.

— Наистина ли?

Лицето му изразяваше такова недоверие, че Бил едва сдържа смеха си.

— Не виждам друг начин. С два толкова големи договора ще ни излезе по-евтино да изплащаме заплати, отколкото допълнително възнаграждение.

Бил реши, че вдигнатите вежди и кимането на Мърфи са признак на одобрение.

— Е, добре, намери Кен Хъбард и му изложи проблемите ни. Още в понеделник сутрин тримата трябва да изготвим списък на хората, които ще ни трябват, и да поговорим за начина, по който ще ги извикаме.

— Да, сър! Веднага, сър! — възкликна Рандолф със сияещо лице, скочи от стола и хукна към вратата.

Бил вдигна ръка да го спре.

— Още нещо, Мърфи. Докато не уточним колко души ще са ни нужни, най-добре разговорът да си остане между нас. Все още не можем да си позволим да вземем обратно всички, останали без работа, затова не искам да им даваме лъжливи надежди.

— Дадено, шефе — отвърна Рандолф и излезе от стаята, преди Бил да успее да каже още нещо.

Бил поклати глава, като го видя как започва да обикаля от бюро на бюро, предавайки новината на ококорените от изненада служители.

— По дяволите, нищо не остава скрито тук — изръмжа той примирително, погледна подписания договор на бюрото си, после отново вдигна глава, щом усети, че го гледат настоятелно. Зашари с поглед, но да търси нахалника или нахалниците сред тълпата се оказа съвсем безрезултатно. Като видя широките усмивки по лицата на служителите, Бил усети, че страните му поруменяват.

— Дявол да ги вземе тези витрини! — изруга той и въздъхна с облекчение, когато телефонът иззвъня. С благодарност посегна към слушалката, завъртя се на стола и обърна гръб на любопитната публика. — Бил Маккан на телефона.

Отначало Ида-Мей говореше прекалено бързо и Бил не можа да проумее думите. После, след като я накара да намали темпото, разбра, че не могла да открие Джейми. Сутринта не го завела в детската градина, защото подсмърчал, но тъй като времето било много топло, му позволила да изведе кученцето и да поиграе с него. За последен път го видяла, когато той гонел малкия лабрадор по алеята.

След като я разпита по-подробно, Бил установи, че както кучето, така и детето, ги няма от няколко часа.

— Успокой се, Ида. Ще го намерим — рече той на разплаканата жена, но ръката му трепереше, когато затвори телефона.

Бил знаеше склонността на сина си да се усамотява и губи. Особено след онази случка, когато се озова в къщата на Глори, той реши, че е много важно да го научи как да се връща у дома от всяка възможна точка на планината. И ето, независимо от предпазните мерки, Джейми пак се бе загубил.

— Случило ли се е нещо, Уил Младши? — извика госпожица Пийбоди след него, когато мина забързан край бюрото й.

Но той не я чу, не спря дори да отговори, нито възрази, задето отново го бе нарекла с прозвището, което той тъй силно мразеше. Може би изопнатото му лице или фактът, че я отмина, накара жената да вдигне веднага телефона, още преди той да е излязъл от помещението. Бил не видя трескавата дейност, която се развихри зад гърба му.

След десет минути вече бе извън града и летеше по пътя към планината Маккан. За негово изумление, когато взе завоя преди големия наклон, пред него се изпречиха две бавно движещи се коли.

— По дяволите! — объркан извика той и натисна спирачката. Един-два пъти се опита да ги задмине, но пътят беше много тесен и пълен със завои. Започна да натиска клаксона, като се надяваше да му дадат път. Но вместо да отбият, шофьорите само отвърнаха с клаксони, сякаш го поздравяваха весело.

Водачът на първата кола дори протегна ръка през прозореца и му махна, като с това едва не го извади съвсем от равновесие. Още няколко секунди Бил бе толкова ядосан, че изобщо не си зададе въпроса какво правят тези две коли на пътя за дома му. След малко хвърли поглед в огледалото и видя, че зад него се оформя нарастваща автоколона. Единственото обяснение, което му хрумна, бе, че хората са разбрали за изчезването на Джейми и възнамеряваха да се включат в търсенето. Това се потвърди веднага щом той паркира колата пред къщата и се измъкна навън.

— С момчетата бяхме в кметството, когато дойде вестта, че синът ти се е загубил, Бил. Бързо ще го открием — заяви Калиб Бонър, излизайки от първата кола и веднага се зае да насочва пристигащите превозни средства. — Изтегли я насам до гаража, Били Рой. Хей, Джими Лий, не паркирай таратайката си на хубавата трева. Хектор, твоите фенери ще са ни нужни, когато се стъмни, затова докарай микробуса близо до къщата.

Бил стоеше неподвижно и наблюдаваше с изумление колите и пикапите, които се изнизваха през железните порти. Шофьорите послушно следваха инструкциите на кмета Бонър. Бил все още се оглеждаше зашеметен, когато от една кола слезе Глори, приближи и хвана ръката му.

— Сестрите ще пристигнат след малко — съобщи тя. — Ако нямаш нищо против, ще се заемат с работата в кухнята. Както сигурно си се досетил, Ида-Мей е абсолютно безпомощна при подобни ситуации.

— Ще се заемат с работата в кухнята? — глуповато повтори той и й позволи да го поведе към къщата.

— Лимонада, докато е светло, кафе и сандвичи след това — обясни тя. Разбираше объркването му, но се надяваше той да проумее, че не е време за дълги разисквания. Слънцето вече клонеше към залез и имаше само няколко часа, докато напълно се скрие зад планината и хвърли гората в непрогледен мрак. Дори на дневна светлина щеше да е трудно да открият момчето.

— Докато е светло — повтори той и от тона му пролича, че не може съвсем да схване трудностите, които им предстоят.

Глори забеляза страха в очите му и побърза да го успокои.

— Разбира се, при такава голяма група имаме сериозни основания да се надяваме да го намерим, преди да се стъмни. Сигурно ще си бъде вкъщи много преди това, но, както казва леля Офелия, най-добре е да сме подготвени.

Щом влязоха в къщата, Глори го побутна към стълбището. Тъй като той не помръдна, младата жена му подсказа:

— Сигурно искаш да се преоблечеш в нещо по-удобно. През това време аз ще говоря с Ида в кухнята и след няколко минути ще се срещнем пак тук.

Той вече бе изкачил три стъпала, когато изведнъж излезе от вцепенението си. Обърна се и заслиза обратно.

— Кой ви каза… Как така всички са тук… Не разбирам защо…

Глори го прекъсна с рязък и раздразнен тон, който той не бе чувал никога преди.

— Сега Джейми е един от нас и, дори да не ти се вярва, ти също.

Тя видя как тъмните му очи се разшириха от изненада и сърцето й се сви. Изумлението му ясно доказваше, че е свикнал да действа съвсем сам и истински е вярвал, че може да се превърне в самотен остров сред останалите. Да не се смята отговорен пред никого, да се съмнява във всички, освен в сина си. Бе успял да се самозаблуди, че няма нужда от никого.

Самата Глори бе израснала сред любещо семейство, което знаеше как да отгледа децата си, да им осигури безрезервна подкрепа и разбиране. Младата жена си даваше сметка, че Бил има още доста да учи. Много правилно бе казал поетът, че човек не може да бъде самотен остров. Колкото и да не му харесваше, дори самостоятелният Уилям Даниъл Маккан Втори беше частица от континента, част от едно цяло.

— Както вече ти споменах, съвсем справедливо е да разчиташ на нас, тъй като ние също зависим от теб — припомни му тя, като се надяваше да не усети съчувствието в гласа й. — Така става, когато хората държат един на друг, Били Маккан. Хайде сега, действай, че ни чака работа!

Занемял, той се взира дълго в нея, после рязко се обърна, но тя успя да забележи влагата в очите му, преди мъжът да се заизкачва тичешком по стълбите.

— Така става, любов моя — прошепна Глори и тръгна към кухнята, за да успокои братовчедката Ида, че скоро ще дойде помощ.

 

 

Пет часа по-късно Глори и Бил газеха из калта, която заобикаляше блатото. Бяха прегракнали от викане, гърлата ги боляха. От време на време дочуваха името на Джейми отдалече, където други групи претърсваха планината, но на черното беззвездно небе все още нямаше следа от сигналната ракета, която трябваше да възвести успеха на акцията. След дълги часове безплодно търсене, започваше да им се струва, че малкото момче и кученцето му са пропаднали вдън земя.

Глори забеляза, че Бил е доста разтревожен и не можеше да го вини, защото собствената й фантазия рисуваше какви ли не ужасни картини. След залез-слънце черни облаци покриха небето, а последвалата гръмотевична буря разнесе влагата и горещината на августовския ден, но остави след себе си бръснещ вятър и гъста мъгла, от която страдаха както тялото, така и душата. След като облаците се разпръснаха, търсенето продължи. Всеки член на претърсващата група бе подтикван от една и съща мъчителна картина — треперещо, мокро, уплашено до смърт дете, може би болно или наранено, сгушено някъде в тъмната гора, прегърнало кученцето си.

И макар че това видение се бе запечатало в съзнанието на всеки един от тях, Джеймс Маккан продължаваше да е в неизвестност.

Стандартната процедура при подобни случаи беше да се извърши претърсване в продължение на няколко часа, после групите да се съберат отново в дома, за да разменят информация и да починат. Но щом се отнасяше до сина му, Бил не бе състояние да спазва установените правила. Дори след като нарани сериозно крака си на паднал заострен клон, мъжът отказа да се върне и да го превърже. А тъй като Глори се безпокоеше за него също тъй силно, както и за Джейми, тя също не бе спирала за почивка.

Цялата беше мокра, изтощена, но Били бе по-зле от нея — с всяка измината крачка започваше да куца все по-забележимо. Тя знаеше обаче, че няма да спре търсенето, докато не открие сина си.

И Глори бе упорита като него, но когато мъглявата светлина на зората започна да се процежда през боровите клони, младата жена вече изоставаше на няколко крачки. Наложи й се да спре и да поеме въздух, когато заизкачваха хлъзгавите гранитни скали, заобикалящи водопада.

— Съжалявам, Бил, трябва да си почина няколко минути — подвикна тя отзад и за нейна изненада той веднага спря и се обърна.

Глори видя сълзите, които се стичаха по изцапаните му с кал бузи и умората й моментално се изпари.

— О, Били — извика и го прегърна през кръста, мъчейки се да потисне тръпките, които разтърсваха тялото му. — Моля те, не прави това със себе си… моля те — прошепна тя и започна да му обещава всичко, което й идваше наум, като се надяваше, че Бог ще й позволи да го изпълни. — Заклевам ти се, колкото и време да отнеме, накрая ще го намерим и всичко ще бъде наред. Джейми ще е жив и здрав. Знам, че ще е така.

— Боже мой, Глори, никога не съм бил така изплашен през живота си. Къде, по дяволите, се е скрил? Цяла нощ го търсим. Защо още не сме го открили?

— Ще го намерим — настоя тя и залитна под тежестта на тялото му, след като краката му се подгънаха. — Трябва да се върнем в къщата и да превържем крака ти…

— Какво ме интересува кракът! На всяка цена трябва да открия сина си. Всичко останало няма значение.

Тя му помогна да седне на една плоска скала и се настани до него.

— Само въпрос на време е, толкова много хора го търсим.

Той очевидно не споделяше увереността й, защото в тона му се долавяше отчаяние.

— Какво значение има времето, ако е вече мъртъв — нови тръпки разтърсиха тялото му. — Господи! След всичко, което преживях, за да му помогна да оцелее след раждането! Не мога да го загубя сега!

Глори хвана ръцете му и ги стисна в стремежа си да го успокои по някакъв начин, но това само го стимулира да говори. Отчаяние проблясваше в очите му, когато мъжът започна да й разказва това, което досега не бе поискал да сподели.

— Знаех, че най-вероятно правя грешка, като се обвързвам с Мелани, но бях толкова самотен, а тя откликна с готовност. По това време работех по дванайсет часа на ден при строителството на една магистрала в Оклахома и Мелани беше сервитьорка в местната закусвалня. Всъщност не си спомням точно как започна всичко, но една нощ се озовахме в леглото… — той се поколеба, сякаш доста притеснен, но прочисти гърло и продължи: — И за двамата преживяното не бе от значение. Разделихме се и всеки тръгна по своя път…

— Само че Мелани забременя — тъжно довърши Глори.

Бил кимна.

— Не я бях виждал няколко месеца и докато реши да ми каже, беше твърде късно за аборт. Но всъщност точно такъв е бил и планът й.

Глори се намръщи. Искаше й се да попита за какъв план става дума, но по изражението на мъжа разбра, че не трябва да го прекъсва.

— Като благороден млад глупак аз постъпих кавалерски и й предложих брак, но, както се оказа впоследствие, това не я интересуваше, защото вече беше омъжена — той кимна, забелязал изумлението на Глори. — По закон, да, но призна, че е напуснала съпруга си месеци, преди да ме срещне.

— И ти й повярва?

— Честно казано, не знаех на какво да вярвам, но съвпадаше по време и тя се закле, че детето е мое.

— И ти се почувства отговорен — досети се Глори.

— Точно както тя бе предвидила — подхвърли той със самоирония. — И след като приех отговорността, Мелани се приготви за настъпление.

Мъжът замълча и Глори си помисли, че е съжалил, задето й е разказал толкова много. Решила да чуе историята докрай, младата жена го подтикна с логично предположение.

— И тъй, макар Мелани да не очакваше брак, тя настояваше да поемеш издръжката й през остатъка от бременността?

— Най-вече защото бе пристрастена към наркотиците — яростно рече той. — Дребен факт, за който бе пропуснала да ми каже, както не ми бе споменала и че е омъжена. Освен това ме бе излъгала най-нагло, че взима хапчета против забременяване. Три месеца по-късно разбрах, че е забременяла съвсем преднамерено.

— Но, защо, за Бога, ще прави такова нещо?

— За да може един ден да ме изнудва за пари. Смятах, че е напуснала работа в закусвалнята, защото и за двама ни беше неловко да се срещаме там, но явно се бях излъгал. За втори път я хванали дрогирана и я уволнили. Вероятно много повече й е харесала идеята да забременее и да си осигури издръжка от мен, отколкото да се опита да запази постоянна работа.

— Господи — прошепна Глори, ужасена от разкритието, че съществуват жени, способни на такива неща.

— Естествено, веднага щом разбрах, че е пристрастена, започнах да я моля да се откаже от наркотиците, да даде шанс на бебето, ако не на себе си, но тя не ме послуша. Бе постигнала своето. Бях готов да направя всичко, за да я спра да погуби себе си, и едновременно с това моето дете, но каквото и да направех, тя все ме изнудваше.

— Звучи ужасяващо — прошепна Глори, представяйки си колко отчаян и безпомощен трябва да е бил той. — Жената е била болна, Били, ужасно болна.

— Понякога ми беше трудно да повярвам. А и подобно обяснение съвсем не ми помагаше да приема това, което тя причиняваше на мен и на детето ми.

— Убедена съм — съгласи се Глори, ала изведнъж забеляза колко се е уголемило петното от кръв на крака му и загрижеността й се прехвърли в друга посока. — Замълчи за малко и ме остави да погледна раната. Прекалено много кръв загуби, за да се успокоявам, че е повърхностно порязване.

— Нищо ми няма — рече Бил и безстрастно се взря в дългия разрез на джинсите си. Усещаше как кръвта се стича по крака му и се събира в ботуша, но не можеше да събере сили да направи нещо. Цялото му тяло бе студено и безчувствено, неспособно да функционира, с изключение единствено на онази свръхактивна част от мозъка, в която се въртяха спомените от ранното детство на Джейми и жената, която му беше дала живот — въртяха се безспир като отвратителен филм, който никога нямаше да свърши, ако не приключеше разказа. — Мелани сякаш изпитваше извратено удоволствие от това, че е в състояние да контролира живота на друг човек, след като собствената й пристрастеност не й позволяваше да управлява своя. Шест месеца и двамата живяхме в умопобъркващ ад, накрая болките започнаха, тя роди детето и умря, докато беше на масата. Тогава мислех, че най-лошото е отминало. Ала се бях излъгал.

— Джейми се е родил привикнал към наркотиците — промърмори тя обезсърчено. Вече не бе убедена, че иска да чуе докрай тази ужасна история.

— Да — рече Бил с натежал от тъга глас. — Прекарах седмици до кувьоза му в интензивното отделение и наблюдавах как това невероятно крехко телце се бори, за да превъзмогне болестта. В един момент ми позволиха да го взема на ръце, да го утеша с ласки. През цялото време се боях, че дори по някакво чудо да успее да оцелее, ще бъде с толкова забавено развитие, че никога не ще бъде способен на нормален живот.

— Но Джейми наистина се е преборил и е оцелял — припомни му тя, за да му помогне да се отърси от мрачните мисли. — Може би е малко дребничък за възрастта си, но със сигурност е много умен.

— Не изглеждаше така в началото. Лекарите смятаха, че шансовете му да оживее през първата година не са големи и може би затова властите не ми създадоха големи затруднения да го взема вкъщи. Не мога да го загубя, Глори. Това ще ме убие — в този момент той рухна отгоре й, сякаш ужасното му пророчество се сбъдна. Младата жена осъзна, че е припаднал. Мина време, докато се измъкне изпод тежестта на безчувственото тяло и го настани да легне върху плоската скала. В същия миг очите на мъжа се отвориха.

— Какво се случи? — попита той и се помъчи да вдигне глава. Откри, че няма сили, но продължи да опитва.

— Припадна — обясни Глори и го притисна към скалата, а с другата ръка се опита да измъкне колана на джинсите си!

— Не съм припаднал, само за миг ми е прилошало — рече той и се опита да отмести ръката й. Не успя и това го ядоса. — Хайде, Глори, нека стана. Трябва да търся Джейми.

— Никъде няма да ходиш — решително заяви тя, но за да може сам да се убеди в това, го пусна.

На третия опит Бил успя да се повдигне до седнало положение, но тъй му прилоша, че веднага легна обратно.

— По дяволите!

Докато той се мъчеше да преодолее замайването, Глори раздра прореза в джинсите му и каза:

— Нищо чудно, че нямаш сили.

Тя внимателно огледа раната. Бе доста дълбока и все още кървеше обилно. Явно бе засегната голяма вена. Глори направи турникет с колана си и го уви около бедрото му. Доволно закима, щом видя, че кръвотечението отслабна значително.

— Добре, това би трябвало да свърши работа, докато доведа помощ.

Както можеше да се предполага, идеята съвсем не се хареса на Бил.

— Ако очакваш, че ще лежа тук, докато момчето ми е някъде из гората, лъжеш се.

— Това, което очаквам, е поне веднъж в живота си да признаеш, че не можеш да свършиш всичко сам — троснато отговори тя и тропна с крак. — С нищо няма да помогнеш на Джейми, ако от инат загубиш толкова кръв, та се озовеш в болница. И ако не беше тъй отвратително себичен, щеше да осъзнаеш, че има още петдесет души в гората, които в момента са в далеч по-добра форма от теб, за да намерят детето.

— Себичността ми няма нищо общо с това — изръмжа Бил. — Ако случайно си забравила, аз съм израснал в тази планина и я познавам като петте си пръста.

— А ти, ако случайно си забравил, аз пък израснах съвсем наблизо, а също и братята ми, Калиб Потър и още дузина от останалите.

— Но аз съм бащата на Джейми!

— Е, и какво от това? — загубила търпение извика тя. — Аз пък случайно обичам това момченце не по-малко от теб! — за първи път в живота си Бил сякаш не успя да намери подходящ отговор и Глори веднага се възползва. — И ако още не си разбрал какво правят всички тези хора тук, нека ти кажа. Ти и синът ти може да не сте ни истински кръвни роднини, но все пак тук ви смятат за близки, а в този град хората поддържат близките си в трудни моменти.

— Глори, аз съвсем не омаловажавам… — Бил изведнъж се надигна и посочи към небето. — Виж!

Глори извърна глава в указаната посока, видя сигналната ракета, която освети небосвода, и стрелна с поглед легналия мъж.

— Можеш ли да си представиш — хитро поде тя — някой друг, а не това упорито магаре, бащата, току-що откри Джейми.