Джойс Тийс
Кралят на планината (1)

Пролог

Лятото, в което навърши шест години, момчето си намери скривалище край торфеното блато от другата страна на планината Маккан. Беше най-доброто от всички скривалища, които бе имал досега. Вече три години оттогава никой, дори Биг Уил Маккан, не бе открил местонахождението на момчето в дните, когато се чувстваше прекалено неспокойно, за да се държи прилично. Край блатото нямаше много дървета, но тревата бе достатъчно висока, за да се скриеш в нея. Още повече, че след като преминеше старото трасе за свличане на трупи, не можеше да чува гласа на баща си, когато го викаше, дори ако крещеше с пълно гърло. А щом не го чуваше, не се смяташе за длъжен да отговори. После, когато страхът му, че няма да се измъкне незабелязано, отминаваше, беше свободен да бъде какъвто си иска и да прави всичко, което пожелае.

Повечето пъти първото нещо, което правеше, бе да се съблече и да поиграе няколко минути с крака в топлата тиня, след това да види колко вода ще пръсне, като се бухне в калта. Част от удоволствието му бе свързано с ужаса, който знаеше, че майка му ще преживее, ако го видеше, че се съблича съвсем гол и ходи така посред бял ден нагоре-надолу. Да не говорим пък как би реагирала, ако го зърнеше да се хвърля в дълбокия вир, разположен ей там, зад обраслия с мъх пън.

Момчето плуваше добре, но майката би сметнала, че блатото е твърде опасно място за единствения й син. Едва ли някога би проумяла нуждата му да провери дали в историята за Дейви Крокет, който използвал за шнорхел куха тръстика, има поне частица истина. Момчето познаваше добре майка си и всеки път старателно почистваше и най-малката следа от тиня в късо подстриганата си черна коса, преди да се отправи неохотно към голямата къща от сив камък на върха на планината. Там нямаше място за глупости или измислици.

За съжаление, скоро разбра, че скривалището му е вече разкрито. Когато чу силния плисък, си помисли, че големите момчета, дето се заселиха в малката бяла къщурка в подножието, са намерили любимия му вир, но щом се вгледа през тревата, видя, че натрапникът е само едно момиченце — миниатюрно и съвсем голо. Изглеждаше му на около шест или седем години, макар да прецени по шума, който вдигаше, че плува като рибка.

На девет момчето бе доста зряло за годините си, но и инак би разбрало, че околните биха сметнали за грях, задето скришом я наблюдава. Може би трябваше да се чувства виновен, но нямаше това усещане. Тя беше най-красивото създание, което някога бе виждал — с изящното си телце, бяла кожа, къдрава червена коса и огромни сини очи — а палавата й игра във водата му доставяше истинско удоволствие.

Колкото по-дълго я наблюдаваше, толкова повече тя му напомняше на онези невинни розово-бели цветя, които ограждаха блатото, но това сравнение го направи още по-предпазлив. Беше съвсем наясно какво ставаше с лекомислените насекоми, които не можеха да се сдържат и кацаха на тези красиви гроздове от искряща роса. Както си летяха свободно — и в следващия момент се оказваха пленени в тъй примамливите капчици, полепнали за фините червеникави власинки на венчелистчетата. Наследило от майка си тази склонност, момчето лесно изпадаше в отчаяние, а освен това бе развило и силно недоверие към женската красота.

Момиченцето, което наблюдаваше, имаше много красива външност, но той отдавна бе научил, че приятното лице може да прикрива студена душа. Освен подозренията, той имаше и странното усещане, че ако рискува и издаде присъствието си, непознатото създание може да сграбчи нещо дълбоко вътре в него и да го плени завинаги. А най-големият му талант вероятно бе да избягва клопките, особено онези, които му поставяха възрастните. Решавайки, че с натрапницата рискува да попадне в различна, но не по-малко опасна клопка, той отстъпи крачка назад. В същия момент чу смеха й и се стъписа. Никога досега не беше чувал човек, все едно млад или стар, да се смее тъй чистосърдечно и радостно. За миг съмненията му се сториха неоснователни. Ами ако наистина беше толкова мила, колкото изглеждаше?

Само след секунди установи, че детето има невероятно остър слух и няма представа колко срамно е да ходи голо. Тя постави ръце на хълбоците и се втренчи директно в скривалището му.

— Няма ли да влезеш?

Момчето се изкашля и предпазливо прекрачи на калния бряг, все още притеснено, че се натрапва.

— Смятах да го сторя — призна с неохота, — но ме беше страх да не те уплаша.

Безгрижният смях на момиченцето му напомняше пенливата вода на поточето Хикъри, която бълбукаше по камъните.

— Ами че защо да се плаша от такива като теб? Нито си толкоз голям, нито пък изглеждаш гаден и надут, както разправят някои хора.

— Тъй ли? А ти откъде би могла да знаеш, Мъниче?

Яркосините очи с цвета на лятно небе се съсредоточиха напрегнато върху него и момчето изпита странното усещане, че проникват в душата му.

— Редовно идвам тук да те гледам как играеш разни роли — нагло го осведоми тя, — ама никак не ти помага преструването. Понякога изглеждаш тъжен и самотен, виждала съм те и да плачеш. Днес реших да дойда да си поиграем, за да не плачеш повече.

Момчето почувства неудобство и яд, като разбра, че тя знае тайната му слабост. Страните му поруменяха.

— Какво правя тук не е твоя работа!

Детето направи гримаса и рече:

— Дали ме е грижа за теб, или не, си е лично моя работа!

Изумен от тези думи, той отвърна грубо:

— Защо, по дяволите, трябва да те е грижа?

След мъчителна въздишка малката повтори това, което леля й Кери Хъбард казваше за нея.

— Боя се, че орисията ми е такава — да милея за несретните души, защото свиват сърцето ми от болка. Ето тук вътре — детето постави малката си ръчичка на сърцето и момчето изведнъж почувства как нещо го стяга в гърдите.

— Е, аз пък нямам нужда някакво сълзливо момиченце да се грижи за мен! — гласът му прозвуча настоятелно и враждебно. — Затова, махай се оттук, преди да съм насъскал кучетата. Навлязла си в частна собственост.

Без да обръща внимание на предупреждението, тя се усмихна мило и задържа топлия си поглед върху момчето, докато му подаваше ръка.

— Знам, че това си е твое място, Били, но все пак не мисля, че ще имаш нещо против да го споделиш с приятел.

При тези думи устата му зина от удивление. Не му беше позволено да има приятели, или поне не по негов избор, пък и никой никога не бе изричал галеното му име. Никой не бе дръзвал, но явно това създание с искрящи очи изобщо не се притесняваше дали ще обиди хора, които стоят по-високо от него.

— Защо ме наричаш така? — попита той с любопитство, защото беше излишно да се чуди откъде знае кой е. Родителите му бяха направили тъй, че в областта Джесъп да няма човек, който да не ги познава.

Момиченцето го погледна толкова съчувствено, че той поруменя.

— Леля ми Уини Хъбард казва, че добрите приятели се наричат с галени имена. Затова можеш да ми викаш Глори. Мъниче също ми хареса, но скоро ще порасна — заяви тя сериозно — и вече няма да звучи тъй добре.

— Сигурно си права — рече момчето, като едва сдържаше смеха си.

Много години щяха да минат, докато това мъничко създание „порасне“, само че му беше жал да й го каже, за да не я засегне.

— Леля ти е права. Към приятелите трябва да се държим приятелски, тъй че нека бъде Глори.

Благодарна, че е възприел логиката й, малката кимна, но едновременно с това очите й дяволито проблеснаха. Със светкавично движение загреба вода в шепите си и я изля върху ризата му. А в следващия миг се гмурна в дълбоките води на вира. Със зинала уста момчето се взираше в мокрото петно, после вдигна очи, чуло радостния звън на смеха й и изтананиканите думи: „Бедничкият Били, не може да ме хване. Не може да ме хване. Не може да ме хване“.

— Хайде на бас? — предизвикателно извика той, блъскайки мозъка си да измисли подходящ отговор: — Ще съжаляваш, малка Глори — изсмя се щастливо и се гмурна във водата след нея.

На брега на езерото бръмчащо насекомо кацна на едно цвете, привлечено от яркочервената му чашка. Почувства опасността и вдигна силните си криле, но вече бе твърде късно. Остана пленено от капките роса, които блестяха на слънцето.