Джойс Тийс
Кралят на планината (3)

Втора глава

Глори се движеше с тълпата към градския резервоар, като се надяваше, че не привлича вниманието сред множеството пъстри летни рокли. Почти десет години не бе виждала Били Маккан, но на външен вид той не се бе променил много. И както установи със съжаление, реакциите й към него също не бяха по-различни. Наистина, в първия миг, когато го зърна, се бе почувствала толкова неочаквано развълнувана, че неволно потръпна.

Беше забравила колко е привлекателен — тъмна коса, тъмни очи, силно загоряла от слънцето кожа. По причини, неизвестни и на самата нея, този мъж винаги я бе привличал. Може би защото обичаше да си седи вкъщи и авантюристичното излъчване, което трептеше около стройното му тяло като ореол, бе невероятна притегателна сила, или пък той притежаваше обаяние, на което тя не можеше да устои. Сега това притегляне бе дори по-осезаемо от времето, когато бяха деца, чувствата бяха по-силни от тези в юношеска възраст.

На двайсет и девет години Били бе вече зрял мъж. Глори трябваше с изненада да признае, че сексуалното му излъчване не бе намаляло с годините.

Беше малко по-висок, позаякнал в раменете, а бедрата му бяха все така стройни — дори най-обикновените избелели джинси подтикваха към греховни помисли. Глори си каза с тъга, че тя също, макар да й липсваха пищност на формите и импозантна височина, беше вече зряла жена, похабила, за съжаление, твърде много години в стремежа си да забрави Били.

До днес бе смятала, че усилията й са били възнаградени, но когато усети втренчения му поглед, сякаш годините на раздяла изчезнаха, и тя в миг разбра, че всичко е било напразно. Както хиляди пъти преди това, Бил й се усмихна ослепително и цялото й тяло потръпна от удоволствие, все едно още беше влюбена до уши ученичка. Но този път си обеща, че по-скоро би умряла, отколкото да признае, че изпитва каквито и да било чувства към него. Веднъж той я бе отхвърлил, жестоко и безапелационно, и тя повече нямаше да му даде шанс — поне ако й стигнат силите.

Навремето Били я бе научил на толкова много неща, но най-тежкият урок бе засегнал женската й гордост. В отношенията си с Били не бе запазила и капчица от нея и това бе най-голямата й грешка. През лятото, в което навърши шестнайсет години, дори успя да си въобрази, че означава за Бил повече, от което и да е друго момиче, че той започва да се влюбва в нея, но много скоро разбра колко е била лековерна.

Сега, като се спомняше за този бурен период от живота си, Глори прие за истинско чудо факта, че Бил сложи край на краткия им романс, преди името й да попадне в списъка на покорените женски сърца. Но вместо да е благодарна на съдбата за това, тя го бе сметнала като доказателство, че изобщо не е в състояние да привлече някой мъж. Слава Богу, малко след унизителната им среща в Хънтърс Гроув Били напусна града и тръгна да завоюва нови, неизследвани територии.

Само при спомена за тази ужасна вечер лицето на Глори пламна като божур. За едно поне беше доволна — неочакваното му изявление я бе освободило от задължението да го убеждава да промени решението си. Бил и синът му щяха да останат в Хилсбъро, точно както искаха лелите й, братята й и очевидно всички жители на града, с изключение на нея.

— Как си, Глори? Толкова години минаха.

По-малко, отколкото бих желала, помисли си тя с горчивина. Как съжаляваше, че не е увиснала на ръката на красив мургав съпруг или поне на дългогодишен приятел, когато се насили да обърне лице към притежателя на този плътен, запомнящ се глас.

— Никак не си се променила — подхвърли той.

Глори си обеща, че на всяка цена ще му докаже противното. Може би му изглеждаше почти същата, но в действителност бе прибавила значителна доза изисканост от добрите стари времена насам. По време на студентството си бе излизала с неколцина мъже, които съвсем не намираха за лоша не особено пищната й фигура. Наивната гимназистка, която Бил помнеше, я нямаше вече.

Отблизо обаче Бил изглеждаше още по-добре и устата й пресъхна, както ставаше винаги, когато той бе до нея.

— Били… Уилям… Искам да кажа, Бил… — младата жена смутено се почуди как да го нарече.

— Бил звучи чудесно — рече той и плъзна поглед по тялото й.

— Бил — повтори тя покорно, — и ти не си се променил много.

— Може и да не се забелязва, но съм друг човек.

Глори като че ли долови закана в гласа му. Всъщност мъжът винаги бе представлявал заплаха за нея, ако не физическа, то емоционална. Младата жена реши, че е най-добре да предотврати по-нататъшни опити за разговор. Усмихна се за довиждане и понечи да се обърне, но очевидно Бил смяташе да продължи мъчението.

— Бих искал да те запозная със сина си Джейми.

Глори присви очи и усети как сърцето й подскочи, после с мрачно изражение се приготви за запознанството. Фактът, че Бил има дете от друга жена, я нараняваше жестоко, но тя никога не би го показала. Когато се обърна, срещна познати тъмновиолетови очи, същите като на бащата.

— Джейми — прошепна тя, неспособна да се овладее, забелязала луничките по нослето и червеникавия оттенък в кестенявата коса, — много ми е приятно да се запознаем.

— На мен също, госпожо — учтиво отвърна детето.

В този момент откъм резервоара се чу трясък. Кметът Бонър изкрещя и цамбурна във водата, след като дъската, на която седеше, се счупи на две. Посрещна го бурен смях и Джейми хукна да провери какво се е случило.

Глори го проследи с очи, после вирна брадичка и се обърна към Бил.

— Красиво момче — призна искрено и прехапа устни в опит да потисне любопитството си. — Избягал си и си се оженил за жена с червена коса и лунички, Били? Само дотук ли беше приликата между нас двете?

— Внимавай да не те чуе — засмя се Бил. — На тази възраст ще го приеме като обида.

Бил бе невероятно доволен от откритието, че в този свят все още има неща, които не са се променили. Струваше му се, че Глория Хъбард бе запазила същата всеотдайност, която притежаваше като младо момиче. След жестокия начин, по който се отнесе с нея навремето, не бе очаквал топло посрещане, и фактът, че тя намери достатъчно благородство в себе си, за да направи комплимент на сина му, сгря сърцето му.

С типичната си обезоръжаваща усмивка, която неминуемо му печелеше възхищение сред слабия пол, той попита:

— Може би имаш предвид красив… като баща си?

Като всички жени и Глори бе запленена от тази очарователна усмивка, но лицето й се сгърчи веднага щом тя се сети за майката на момчето.

— Ида-Мей ни разказа, че съпругата ти починала по време на раждане. Съжалявам. Сигурно ви е било много тежко на двамата с Джейми.

Бил сви устни. Не му беше времето и мястото да се впуска в продължителни обяснения за жената, която бе родила Джейми. Но се почувства лицемер, като прие съболезнованията на Глори.

— Майката на Джейми не ми е била съпруга.

— О — Глори се почувства глупаво, — не знаех.

— Много неща не знаеш за мен, Глори. Ала се боя, че както ти, така и всички останали в този град, ще научите за мен повече, отколкото бихте искали.

Глори не знаеше как да приеме това изявление, още повече, че в тона прозвуча едва ли не… зловеща нотка.

— Преди малко каза, че почти не съм се променила, но и аз не съм момичето, което познаваше в миналото. Научих да не се забърквам в неща, които не са моя работа.

Бил се раздразни от внезапната студенина в гласа й. Усмихна се подигравателно и рече:

— Някога всичко, което правех, те интересуваше.

Ето, нещата се изясняваха! Останал си бе същият надут фукльо.

— Да, някога не ми беше безразличен — припомни му тя със сладникаво нежен глас. — Но тогава бях много млада и много глупава.

— Много млада и много красива — поправи я той с онзи плътен, галещ глас, който тя никога не успя да забрави. — И невероятно съблазнителна.

Съзрял изумлението й, Бил се запромъква през тълпата, за да открие сина си, който имаше отвратителния навик да се губи. Откри го край оградата и успокоен се обърна да хвърли последен поглед на Глори. Тя стоеше на същото място, загледана след него.

Бил й изпрати мълчаливо послание с искрящи очи — за пръв път откакто преди години една девойка го направи за смях пред всички и го бутна в градския фонтан, той се почувства изпълнен с мъжествена решителност. Хубаво си помисли над думите ми, Глори Хъбард.

 

 

Заради сериозното заболяване на Биг Уил дъскорезницата бе затворена вече повече от месец, но точно в шест часа във вторник сутрин, както бе обещал Били, сирената обяви началото на работния ден. За Глори това означаваше, че трябва да има готовност да поеме поне двайсетина деца в предучилищната група, която през последните четири седмици наброяваше само осем присъстващи. Слава Богу, още с пристигането на децата, дойдоха и трите млади жени, които и помагаха в детската градина, преди да намалее капацитетът на дъскорезницата.

— В най-близко време ще трябва да си прокараш телефон у дома, Лорийн Милър — намръщи се Глори на първата жена, която влезе в просторната едноетажна сграда.

— Не е нужно. Нали си знаех, че ще ме чакаш и дойдох веднага.

Макар тонът й да бе строг и заплашителен, Глори непрекъснато се изумяваше как нито едно от децата не се страхуваше от Лорийн, която се извисяваше над тях като великан с нейните поне метър и осемдесет и говореше с дрезгав мъжки глас. И те като Глори сигурно усещаха, че това е може би най-нежният гигант на планетата.

— Не трябваше да се притеснявам — Глори заканително размаха пръст към влизащите Синди Потър и Беки Милър. И двете едва бяха прехвърлили двайсетте, но вече бяха омъжени. Беки имаше пет деца. — А вас се опитвах да открия цяла събота и неделя, но никой не отговаряше.

— С Бен се наслаждавахме на последните дни от отпуската — обясни Синди с блажена усмивка. — Сигурно ще ни бъде последната.

— А аз бях при майка ми — рече Беки и издърпа ръце от вкопчените в нея деца — четиригодишната й дъщеря и двегодишния й син. — Хайде, милички, влизайте. Най-големият ми син ни съобщи, че дъскорезницата ще започне работа днес, та снощи се върнах. Сега, когато и Том е безработен, не мога да ти опиша колко ни липсваше моята заплата.

Глори бе доволна. Откакто преди три години отвори детската градина, откри няколко нови дейности, които можеше да предложи на хората. Сега под опеката й бяха три нововъведения — кооперация за хранителни продукти, която намаляваше себестойността на стоките, магазин за дрехи втора употреба и програма за народни изкуства, която стимулираше местните жени да разработват, споделят и пласират практическите си умения. Тъй че, макар да не можеше да се сравнява с „Маккан Лъмбър“, Глори беше един от сериозните работодатели в Хилсбъро.

Зачуди се как ли ще реагира Бил Маккан, ако разбере това, после се упрекна, че отново мисли за него. Както си казваше милион пъти от пикника насам, нямаше никаква работа с този мъж. Та какво я беше грижа за реакциите му?

— Хайде, Райли Томас, намери онази хубава книжка с картинки и нека видим дали старият бухал още безпокои своите горски приятели — рече Лорийн и грабна един току-що проходил малчуган.

Докато се отдалечаваше, Глори чу как останалите шумно се струпаха около младата жена, за да чуят приказката. През следващите два часа помогна да надпишат и разпределят храната, после се върна в помещенията за игра и се включи при храненето на закуска. Преди обяд вече бе изпратила писмата си и бе провела над двайсет телефонни разговора с местни бизнесмени, които агитираше да подпомогнат финансово следващия проект в списъка й — клиника, която да осигури добро медицинско обслужване за бедните. Помогна при сервирането на обяда, надзираваше детските игри преди следобедната почивка, а останалата част от деня до късна привечер посвети на колегите от центъра за народни изкуства.

Винаги с удоволствие изминаваше пеша трите километра до дома си, защото само тогава можеше да се наслади на величествените планини.

Хилсбъро се намираше в икономически най-изостаналата част на страната, но за Глори нямаше по-красиво място на света. Почвата бе плодородна, богата на гори и овощни градини, в езерата и реките течеше кристално бистра вода.

Глори поемаше въздух с пълни гърди. Както винаги, се носеше уханието на горски цветя и бор, на зелена трева. Беше малко след залез-слънце, тъй че не се чуваше птича песен, но по ливадите от двете страни на шосето се виждаше голямо разнообразие на пернати. Чу крякането на жаби, когато прескачаше поточето Хикъри, и докато стигне до миниатюрната си бяла къщичка, сгушена под дърветата, луната беше вече изгряла и щурците подеха своите песни.

Вървеше по каменната пътечка и тананикаше, когато на верандата се появи тъмен силует и я стресна.

— Кой е? — тревожно попита тя, но не получи друг отговор, освен ритмичното поскърцване на градинската люлка.

Страхът й премина. Очевидно новата идея на най-големия й брат Кени бе да я изплаши до смърт, та да я убеди, че е неразумно да живее сама.

— Слушай, подло животинче такова! Можеш колкото си искаш да ме нападаш иззад храсталаците или да ми се хвърляш от дърветата, но няма да се преместя в града — изкачвайки сърдито стъпалата, тя продължаваше да нарежда: — Колко пъти ще трябва да повтарям, преди ти и двамата ти безмозъчни братя най-после да схванете, че е безсмислено да упорствате?

— Мисля, че един път стига — отвърна мъжки глас, но не беше на Кени, нито пък на Дейвид или Зик. Беше гласът на Уилям Маккан!

— Какво правиш тук? — заекна Глори и застина на най-горното стъпало, като наблюдаваше как от тъмната вътрешност на верандата се появи строен мъж, облечен в тъмносиня фланелка и черни джинси.

Глори се раздразни, когато мъжът спокойно и уверено се придвижи до входната врата, заби юмрук в точно определено място на боядисаната дървена стена и запали осветлението.

— Не знаех, че някой още живее тук — дрезгаво призна той. — Ида-Мей ми каза, че след като ти и братята ти сте пораснали и сте напуснали дома, лелите ти са купили къща в града.

— Така е — отвърна Глори, като се надяваше, че Бил няма да забележи как треперят краката и, — но когато се върнах от колежа, ми предложиха да наема тази къща и аз се съгласих, макар че братята ми възразиха. Смятат, че не е безопасно да живея сама, още повече на място, което е тъй отдалечено от града.

— И аз си помислих същото — рече Бил и прикри усмивката си, като си спомни възмутената тирада, която изслуша. — И разбирам откъде идват опасенията им. В днешно време имат сериозни причини за безпокойство. Светът не е вече тъй невинен, както в нашето детство.

Глори разпозна циничните нотки в гласа му, долови и искрената тъга.

— Затова ли си дошъл? Търсиш изгубени светове?

Бил бе забравил за способността на Глори да чете мислите му. Както като дете, така и сега, нейната интуиция го уплаши.

— Може би — процеди той през зъби и веднага смени темата. — Кени спомена, че брат ти Джеси напуснал града година след мен и тръгнал да си търси късмета. Винаги съм харесвал Джес. Не вярвам да обича да пише, но все пак, имаш ли някакви вести от него?

На Глори също не й се искаше да затъва във философски разговори, но пък не желаеше и да обсъжда отсъстващия си брат. Навремето, когато ги наблюдаваше да играят заедно, трябваше да признае, че между най-добрия й приятел Били и любимия й брат, превърнал се в черна овца на фамилия Хъбард, освен възрастта имаше много други общи неща.

Доста неохотно, тя му каза местонахождението на Джес, като изпусна дребната подробност, че той се мотае безцелно от град на град.

— Последното, което чухме е, че работи в голяма животновъдна ферма в Монтана.

— И аз работех на подобно място известно време, преди да се роди Джейми. Хубав, честен труд, но се съсипваш от работа. После не можеш да стоиш на краката си.

През ученическите си години Глори не можеше да откъсне очи от тесните джинси на Бил и сега с ужас установи, че отново плъзва поглед към стройните му крака. А още повече се вбеси, като видя, че той е уловил моментната й недискретност.

— Не, язденето не ми е повлияло — подхвърли той със закачлива усмивка, — ако за това се чудеше.

Глори излъга безсрамно, само и само да се измъкне от може би най-неловкия момент в живота си.

— Аз… Стори ми се, че леко накуцваш на пикника.

— Сигурен бях, че си забелязала — отвърна той иронично и очевидно изпита удоволствие, като видя поруменялото й лице. После, за неин най-голям ужас, протегна ръка и покровителствено повдигна брадичката й. — Една жена, която още може да се изчервява. Като говорим за невинност и изгубени светове…

Гневът на Глори растеше. Младата жена едва се удържаше да не тропне с крак и да изкрещи, че вече не е дете.

— Може би ти е приятно да мислиш така — презрително отвърна тя, — но съвсем не съм тъй невинна.

— Наистина ли? — изненадано повдигна вежди Бил.

— За теб може да е ужасно, но някои от нас предпочитат да са в крак с времето.

— И ти спадаш към тяхната група?

Без да усети клопката, Глори заяви:

— Разбира се.

— Щом като си модерна жена, това няма да те шокира толкова — рече Бил, сграбчи я за раменете и я привлече в прегръдките си.

В началото целувката бе сякаш продиктувана от обикновено любопитство, но само след секунди стана настойчива и агресивна. Още щом вкуси устните й, Бил бе завладян от жаждата, която бе потискал през всички тези години и страстта му се разгоря.

Не бе имал подобни намерения, но бе свикнал да дава на жените това, което искат и, ако питаха него, Глори сама си бе виновна за всичко. Естествено, тя не подозираше, че бе мечтал за нея през изминалите години и не би могла да предположи как ще му подейства твърдението й, че има опит с мъжете. Бил се опитваше да обясни собствената си реакция, но след като постигна своето, смяташе да се отдаде на момента изцяло.

Глори се чувстваше безпомощна в обятията му. Нямаше сили да се противопостави, потънала в еуфоричен хаос от спомени. Толкова отдавна не бе целувана от мъж, способен да я накара да се почувства желана — талант, който Били притежаваше още като гимназист. Той й бе дал първата целувка, беше я научил какво значи да изпиташ страст, но Глори не можеше да забрави какво се бе случило, след като учителят бе решил, че урокът е приключил.

Бил почувства как гърдите й се притискат към неговите и вдигна глава, преди да загуби способността да се владее. Вгледа се в подпухналите й устни, докато тя мечтателно се взираше в него.

— Господи, колко много си научила — похвали я той, но в гласа му прозвуча разочарование. — Предполагам, не излъга за загубата на невинност, нали?

Циничната извивка на устните му върна Глори бързо към реалността. Прииска й се да оттегли думите си, но същевременно желаеше да докаже, че не е онова невинно и беззащитно създание, което той бе изоставил.

— Как бих могла? На двайсет и шест години съм, нали?

— Но не си се омъжила — рече той и се отдръпна, — нито пък си се сгодила или подхванала сериозна връзка с някого, ако може да се вярва на Ида-Мей.

Вбесена от предположението, че тази досадница братовчедка й може да му е разказала твърде много, Глори се помъчи да даде сравнително приемливо обяснение.

— Нима си забравил? Никой не споделя с Ида-Мей Потър повече, отколкото би искал тя да научи. Иначе личните му тайни биха станали достояние на всички в града.

— Не, не съм забравил — отвърна Бил и стисна челюст, като си спомни онзи ден, в който баща му направи разправия заради отношенията му с Глори. Винаги бе подозирал, че точно Ида-Мей е предупредила стария за разцъфващата връзка, но тъй като икономката проявяваше по-топли чувства към него, отколкото собствената му майка, никога не бе поискал обяснение от нея. Освен това, след като разговорът приключи и събитията взеха непоправим обрат, не виждаше смисъл да обвинява жената, че е казала нещо, което той сам отдавна събираше кураж да сподели.

Глори нетърпеливо тръсна глава и това предизвикателно движение изтръгна Бил от унеса.

— Сега вече никога няма да забравя колко добре се целуваш — провлече думите той и се засмя, зърнал възмущението, заискрило в очите на младата жена. — Или колко приятно ти беше да се целуваш с мен. Щом си станала модерна съвременна жена, нищо не би ни попречило някой друг път, като се върна, да правим любов и да видим дали ще ни хареса.

Глори положи неимоверни усилия, за да се въздържи и да не реагира като скандализирана викторианска девственица. Тя вдигна предизвикателно брадичка и се отдръпна. Когато Бил й отвори вратата, не се шмугна набързо вътре, а влезе бавно и спокойно. Извърна се, погледна мъжа през мрежата на вратата и рече:

— Почти бях забравила колко си арогантен и самомнителен. След като ми припомни, надявам се никога да няма „друг път, като се върна“.

— Но аз се върнах, Глори — напомни й той с ослепителна усмивка. — И този път ще остана.

Глори затръшна тежката дъбова врата, която винаги оставяше отворена през лятото. За жалост, дървото не бе достатъчно дебело, за да заглуши думите на Бил на сбогуване:

— Лека нощ, скъпа. Спокойни и приятни сънища.

Глори знаеше, че докато Били Маккан живее в Джесъп, тя няма да може да спи спокойно и сънищата й едва ли ще бъдат приятни. За пръв път през живота си дръпна тежкото метално резе и си легна зад заключена врата.