Джудит Макуилямс
Брачният договор (8)

Седма глава

В петък Либи бе вече сигурна, че Джо няма да се обади тази седмица. Трябваше да изчака или пристигането на договора, или понеделник, когато щеше да звънне по телефона и да го попита дали ще удържи обещанието си да гледа децата на братовчедка й.

— Чакай, дай на мен! — Джеси се затича по стълбите и пое огромния плик с продукти, който Либи се опитваше да задържи между бедрото си и стената, докато отключваше входната врата.

— Благодаря — намести Либи тежката си чанта и бутна вратата.

— Като че ли малко помощ няма да ти е излишна! — Джеси огледа критично приятелката си — влажната й от пот коса, пребледнялото лице, намачканата, залепнала за гърба, блуза.

— Това, което няма да ми е излишно, е едно студено питие! През целия път насам мечтаех за ледена кока-кола. Искаш ли?

— Разбира се! — последва я Джеси в кухнята. — Климатичната инсталация в сградата на съда се повреди и вътре бе не по-малко от четирийсет градуса!

— О, само толкова ли? — засмя се Либи. — Искаш ли малко от онази торта „Сакер“, която правих миналата вечер?

— Шоколадовата обвивка втвърди ли се? — попита предпазливо Джеси.

— Не, трябва да топиш всяка хапка в крема! Фантастична е!

— Вероятно липсва нещо в превода на рецептата.

— Но не и във вкуса! — Либи сложи лед в две чаши, допълни ги с кока-кола и подаде едната на Джеси: — А сега се настани удобно! Идвам след няколко минути. Абсолютно наложително е да взема душ!

След около пет минути Либи се чувстваше доста по-добре. Хладната вода бе отмила умората и неприятното усещане от жегата. Младата жена бе навлякла широка синя фланелка, която едва покриваше стройните й бедра. Когато влезе в хола, Джеси бе приседнала на фотьойла, зареяла замислен поглед в далечината.

— В кома ли си или просто мечтаеш? — Либи вдигна изпотилата се чаша и отпи огромна глътка.

— Какво събираш в кабинета си? — попита Джеси.

— Нищо, освен прах. Защо?

— Е, тогава имаш проблем, защото прахът е започнал да се организира!

— Какви ги дрънкаш? — попита Либи без особен интерес. Беше уморена и леко разочарована от мълчанието на Джо, въпреки че не си го признаваше. Но все пак реши да провери. Отвори вратата и замря на прага на миниатюрния си кабинет. Затвори очи и пак ги отвори. Нещото бе още там. — Какво, по дяволите, е това? — замахна тя към огромното дебело крещящо розово нещо, натикано между солидното й дъбово бюро и стенната библиотека.

— Аз първа попитах! — последва я Джеси. Либи приближи и го докосна с пръст. Материята бе груба и тежка, но при допира установи, че вътрешността му е изпълнена с нещо много меко.

— О, не! — изстена Либи. — Хвани, моля те, единия край и ми помогни да го завлечем в хола, за да го разгледам по-отблизо!

— Лично аз видях всичко, което ми бе необходимо! — сграбчи го неохотно Джеси.

— Само дърпай! — избута го Либи през вратата. Джеси се отпусна на дивана и заизследва обекта над рамките на очилата си.

— Не пасва с декора! — заключи тя най-после. — И освен това заема почти цялото пространство!

— По дяволите! Знаеш ли какво е това свръх чудовище?

— Модернистична скулптура? Отмъщение на недоволен студент?

— Близко си! Отмъщение на неудовлетворен баща!

— Как се досети?

— Сутринта го нямаше, а единственият човек, който има ключ от моя апартамент, е баща ми! Но е сбъркал жертвата! Вината не е моя, а на Джо, въпреки че лично аз не бих имала нищо против чаршафите!

— Като те слуша човек, все едно чете речника! Всички думи са познати, но събрани заедно нямат никакъв смисъл!

— Това е дюшек! По-точно казано, пухен дюшек!

— Нима Джо си пада по крещящо розовите дюшеци? — повдигна многозначително вежди Джеси.

— Просто обича да създава затруднения! Блестящата идея да поиска чеиз от булката, бе негова.

— И баща ти се е хванал на този блъф! — изкикоти се Джеси.

— Както изглежда — да! Оттук следва, че са донесли и договора! — а това е идеална причина да се обадя на Джо, помисли си Либи и влетя в кабинета, за да намери договора върху отрупаното с книги бюро. Взе го, върна се в хола и се стовари върху яркорозовата безформена грамада. — Това нещо трябва да си отиде! — отсече тя.

— Съгласна съм! — подкрепи я Джеси, като пресуши чашата си. — Въпросът е къде?

— Джо го измисли. Нека той реши какво да прави с него!

— Чудесна идея! Но къде смяташ да го държиш, докато дойде да си го вземе?

— Никъде! Ако е тук, може да минат седмици, преди Джо да се появи. Но ако е в неговия хол, бързо ще се отърве от него!

— Умно! А как възнамеряваш да го пренесеш дотам?

— С такси! Доста използван метод за пренасяне на пакети!

— Но това не е пакет!

— Дребна подробност! Веднага ще позвъня за такси и ще ми помогнеш да го свалим!

— Разбира се! Нали приятелите са за това?! — въздъхна примирено Джеси. — Ще му се обадиш ли по телефона?

— Ако знаеш, че ще ти донесат нещо подобно, ще си останеш ли вкъщи?

— Умно! Изненадата определено е най-важният момент! Ако обаче Джо не си е у дома, внимавай съседите да не видят какво оставяш пред вратата му, защото ще те глобят за замърсяване!

 

 

Либи се смести на задната седалка до огромния издут дюшек и едва тогава се сети, че не бе помислила как ще качи тази гигантска грамада до апартамента на Джо. Не можеше да разчита на шофьора, който едва не припадна от смях, докато двете с Джеси тъпчеха безформената пружинираща маса в колата. Освен това бе поискал двойна такса! Мъже!

— Чакат ли те, сладурче? — мъжът се изкикоти и спря.

Либи опита да се усмихне, докато ровеше в чантата си за пари. Мислеше да му даде солиден бакшиш с надеждата да се смили и да й помогне.

— Как мислиш да го пренесеш? — почеса шофьорът оплешивяващата си глава, докато Либи упорито се опитваше да извади дюшека, който се бе разгънал и запълнил цялата кола.

— Няма ли да ми помогнете?

— Не влиза в сделката — но след като наблюдава няколко мига безуспешната й борба, изсумтя отчаяно: — Дръпни се, сладурче! Разбирам, че ако искам да си получа обратно колата, ще трябва поне да го измъкна! Но няма да го пренасям!

— Дадено! — беше благодарна на всяко предложение. След едно мощно дръпване дюшекът изригна от таксито и се прилепи към яките гърди на шофьора.

— Нямаш никакви мускули! — огледа той крехката й фигура.

— Напротив, имам в изобилие! Само че не са добре развити!

— Именно. Знаеш ли какво, разпери ръце, а аз ще го кача на гърба ти.

— Благодаря! — дюшекът я притисна, почти я остави без дъх. Краката й се подкосиха. Всеки миг щеше да припадне. — Ще бъдете ли така любезен да ми отворите вратата на блока?

— С удоволствие! — усмихна се широко той.

Хладният въздух на фоайето освежи пламналата й плът и тя вдъхна дълбоко. Придвижваше се бавно със странния си товар. Кимна царствено на пазача, който се преструваше, че не я забелязва. Асансьорът като че ли я чакаше и за щастие, бе празен. Но облекчението й бе краткотрайно. На втория етаж се качи възрастна двойка.

Либи се вторачи в бутоните и се престори на равнодушна.

Най-после жената не можа да сдържи любопитството си и се обърна към своя съпруг:

— Чарли, ти си психиатър. Как си обясняваш всичко това? — и посочи изчервената Либи.

Асансьорът спря безшумно и Либи успя да излезе, влачейки дюшека зад себе си като съдийска тога.

— Проклета глупачка! — измърмори тя.

Когато се добра до вратата на Джо, бе не само физически изтощена, но и дяволски изнервена. Дори удоволствието, че ще види Джо, се бе изпарило пред разочарованието от собствената й импулсивна реакция. Да се втурне през града с този дюшек! Винаги е била уравновесена и внимателно премисляше действията си. Вероятно отношението й към Джо бе причина за тази неприятна промяна! Раздразнението й вдъхна сили и тя диво се нахвърли върху звънеца.

Вратата се отвори и Джо се появи на прага. На лицето му се изписа учудване и той въпросително вдигна вежди.

— Какво празнуваме?

— Нелепата ти идея за пухен дюшек! — уморена до смърт, тя бавно се промъкна край него, без да се интересува повече от непосилния си товар.

— Това пухен дюшек ли е? — Джо бе зашеметен.

— Точно това е! — тя потъна в коженото кресло, избягвайки дивана, пълен с пух. Не искаше да види нито едно перце до края на живота си!

— Защо го донесе тук? — поинтересува се той, докато го наместваше в средата на хола.

— Ти го измисли! Ще трябва сега сам да се отървеш от него!

— Садистка! — огледа го Джо с неприязън.

— Предпочитам да мисля, че напълно ми липсват мазохистични наклонности! — усмихна му се тя. Настроението й започваше да се подобрява. — Обезпокоих ли те? — попита със закъснение.

— Тази грамада би обезпокоила и труп. Присъствието й означава ли, че договорът е пристигнал?

— Аха — Либи извади листовете от чантата си и му ги подаде.

— Добре! Ще го прегледаме тази вечер.

Откъде бе толкова сигурен, че е свободна! Е, нямаше намерение да измисля несъществуващи срещи! Защо да се лишава от компанията му?

— Изглеждаш така, сякаш по-скоро имаш нужда да използваш дюшека, отколкото да го влачиш през целия град! — той нежно докосна влажните къдрици, залепнали по челото й.

От допира му в кръвта й избухна мощен вулкан и тя потръпна. Като че ли се вкамени и не смееше да помръдне, а ръката му бавно се плъзна по бузата й. Устата й пресъхна, а погледът й се впи невиждащо в копчетата на жълтата му риза.

— Цялата гориш — намръщи се Джо. — Какво ще кажеш за едно студено питие?

— О, с удоволствие! — отвърна задъхано тя.

— Ще се върна след минутка! Жени! Мъж никога не би постъпил така!

— Е, след като мъж ми докара тази беля на главата.

— Знаеш ли, вчера ти купих нещо за компенсация.

— О, така ли? — отвърна тя сдържано, като го наблюдаваше как се отдалечава към кухнята. Дали си бе мислил за нея поне една стотна от времето, което тя му бе отделила? Вероятно не, заключи Либи, като се опитваше да разсъждава трезво. И въпреки че Джо упражняваше невероятна притегателна сила върху нея, почти изключено бе да очаква взаимност. Особено след като самата тя не бе сигурна какво изпитва или по-точно — защо! Джо бе красив, но не поразително. Имаше страхотно тяло, но Либи никога не бе отделяла на физиката такова внимание. Той притежаваше остър ум и желязна логика, която впечатляваше с интуитивността си. Но Либи бе срещала много по-умни мъже! Чувството му за хумор й допадаше неимоверно, но от друга страна голяма част от архаичните му схващания за жените и семейството я вбесяваха. Добрите му страни би трябвало да се компенсират с лошите, но необяснимо защо — не се получаваше! Всяка среща я караше да копнее за следващата; всяка нова черта на характера му я хвърляше в догадки за други. Никога преди не бе попадала в такава ситуация и не знаеше какво да предприеме.

Вероятно нищо! Скочи на крака, защото не желаеше да се задълбочава повече. Докато успее да си изясни противоречивите чувства, сигурно всичко щеше да се промени!

Приближи до дюшека, заобиколи го и се тръсна отгоре му. Искаше да провери, дали наистина е удобен. О, доста го бяха прехвалили! Подът се усещаше. Дебелият пълнеж я обгърна от всички страни.

— Какво правиш? — стресна я гласът на Джо.

Тя вдигна поглед и очите й се плъзнаха от добре оформените мускулести прасци към бедрата и колана на протритите му джинси. До главата й тупна малко пакетче и я извади от съзерцанието.

— Няма ли да го отвориш? — отпусна се до нея мъжът.

— Да го отворя ли? — повтори тя, а очите й отново се прилепиха към плоския му корем. Думите му причиниха експлозия от страст — представи си как бавно, много бавно, сваля металния цип на джинсите му.

— Подаръкът ти! — подсети я Джо нетърпеливо, като посочи пакетчето. Но тъй като Либи продължаваше да се взира неразбиращо, той се вгледа в лицето й и попита загрижено: — Добре ли си? Изглежда операция „Транспортиране“ ти е сварила мозъка!

— Не, само ми съсипа репутацията! — изсмя се Либи, като си спомни реакцията на жената в асансьора. — Но едно студено питие ще ми се отрази добре! — и многозначително погледна изстуденото шише бира, което Джо държеше.

— Съжалявам, отидох да ти донеса, но забравих, като видях подаръка! — Джо й подаде своята бира и тя колебливо я пое. Да пият от една бутилка бе твърде интимно. — Ако предпочиташ кока-кола, веднага ще ти донеса!

— Не, и това е добре. Благодаря! — отпи тя голяма глътка от ледената течност. Подаде му бутилката и той прилепи устни до гърлото. Либи потръпна, сякаш усети натиска върху собствените си устни и бързо изви глава, за да се съсредоточи върху пакетчето.

Разви опаковъчната хартия и зяпна, изумена от фантастичния контраст между яркочервения копринен конец и снежната белота на лененото платно.

— Какво е това?

— Покривка за пикник, която да избродираш… За чеиза ти! — Джо изглеждаше невероятно доволен от себе си. — Аз лично нямах късмет, но Агнес, секретарката ми, я откри! Спомни си за компанията в Айова, която бродира за фирмата ни миналата година!

— Не е трябвало да си правиш труда! — отвърна Либи с унищожителна откровеност.

— Е, няма нищо, щастлив съм, че мога да помогна!

Още малко помощ от негова страна окончателно щеше да я довърши. Първо, стоварваше й един розов слон на главата, а после й поставяше задача, чието изпълнение щеше да й осигури занимавка до четиридесетия рожден ден!

Либи го погледна изпод полуспуснатите си клепачи, като се чудеше дали не се подиграва с пълната й липса на интерес към булчинския чеиз. На лицето му бе изписано огромно задоволство. Е, не беше сега моментът да рови под повърхността, реши тя и остави подаръка на земята.

— Искаш ли? — предложи й той бутилката, но тя поклати глава и Джо допи бирата.

— Не е това, което си спомням — размърда се той на дюшека.

— Понякога спомените се разминават с действителността. Но съм адски любопитна как бабата ти е успявала да се спаси от задушаване през лятото!

— Ала помисли за зимите! Все едно се намираш върху три юргана! А сега лежи, без да мърдаш! Искам да усетим удобството му!

Либи знаеше, че идеята не е добра, но две неща я накараха да се подчини. Първо, не искаше да го остави с впечатлението, че се страхува от близък контакт с него! И второ — съвсем просто — искаше й се да полежи до него и не можеше да устои на изкушението.

— Хм! — Джо се приближи едва забележимо и леко я докосна. Мускулите й се вцепениха. — Нещо липсва!

— О, нима? — цялото й внимание бе насочено към топлината, излъчвана от тялото му, топлината, която проникваше през дрехите й. Разтърси я силна тръпка и тя нервно облиза устни.

— Може би ще стане по-добре, ако сменим положението!

Тя го чу, но не осъзна смисъла на думите му. Мислите й бяха съсредоточени над въздействието му върху нея и й бе невъзможно да следи разговора. Затова изненадата й бе голяма, когато мускулестата му ръка я обърна настрани.

— Какво правиш? — попита тя.

— Опитвам се да намеря удобно положение! — въздъхна мъжът. — Но не е лесно — той отново се размърда и топлата му длан се озова върху гърдите й.

Либи помръдна и стегнатите й хълбоци се притиснаха към твърдия му корем. Дъхът й секна.

— Джо… — започна тя неуверено.

— Ш-шт! Пробваме дюшека! — той намести главата й под брадичката си и прилепи гърди към гърба й.

Не, поправи го тя наум. По-скоро изпробваме границите на моята издръжливост! Затвори очи и се отпусна в прегръдките му. Тялото му я притискаше и кожата на гърба й сякаш оживя и затрептя. Топлината му разпали желанието, скрито нейде дълбоко в нея. Внезапно ръката му се плъзна под фланелката й и тя инстинктивно затаи дъх. Бавно, безумно бавно пръстите му продължиха нагоре, като оставяха зад себе си пътека от горящи огньове. Цялото й внимание се съсредоточи в тези магически пръсти едва доловимо докоснали нежната й, чувствена гръд. Очакването бе изнурително — дори забрави да диша, от полуотворените й устни се отрониха накъсани, неравномерни въздишки. Сякаш измина цяла вечност, докато ръцете му обхванаха разголените й гърди и бавно събужданата й страст лумна като огън. В някакъв влудяващ ритъм дланите му се задвижиха в кръг и зърната й разцъфнаха в неутолим копнеж.

От устните й се изтръгна умоляващ стон и тя се притисна по-плътно до него, тържествувайки от мощта на мъжката му възбуда. Ръката му се плъзна към колана на джинсите й. Тялото й конвулсивно се изви под омагьосващите милувки. Отвори устни, но не успя да издаде нито звук. А и какво можеше да каже? Не бе необходимо да му обяснява как й въздействаше. Той сам го усещаше. Не искаше и да го спре. Все още не! Скоро щеше да го стори. Но в миг над разума й се спусна плътна пелена, а неумолимите му пръсти свалиха ципа и се плъзнаха под твърдата материя на джинсите.

— Джо! — запротестира тя, но изпълненият й със страст глас правеше възраженията смешни.

— Всичко е наред, моя възхитителна Либи! — обърна я той към себе си.

— Не трябва… Искам…

— Всичко каквото пожелаеш, мила! — дрезгавият му глас разпалваше вулкана на страстта й, а пръстите му нежно погалиха пламналата й женствена плът. — Толкова си красива! Никога няма да сторя нещо против волята ти!

— Бедата не е там. Всъщност аз прекалено много го искам, но трябва…

Топлите му устни обхванаха втвърденото зърно и тя изстена. Ненаситният му език стопяваше съпротивата й, сякаш я поглъщаше водовъртеж от кънтяща наслада. Пръстите й се вкопчиха в копринената му коса и притиснаха главата му още по-плътно.

— Не тук на пода! Не и с теб! — прошепна Джо и неочаквано се надигна. Преди Либи да успее да реагира, той я вдигна и я притисна към гърдите си. — Ще те отнеса в спалнята!

Казал паякът на мухата! Мисълта прониза съзнанието й, но тя бързо я пропъди. Склони глава на рамото му, като потръпваше от приятната ласка на леко наболата му брада. Не искаше да го погледне в очите. Страхуваше се от това, което би могла да открие. Не искаше да мисли! Предпочиташе да чувства! Беше зряла жена и можеше да вземе от живота всичко, което желае! И да понесе последствията. Животът трябваше да се живее пълноценно и точно в този миг тя бе твърдо решена да го стори!