Джудит Макуилямс
Брачният договор (3)

Втора глава

Не й се наложи да чака дълго. Джо се върна след не повече от пет минути в бежови спортни панталони и морскосиня трикотажна риза. Либи веднага се изправи. Въпреки своите метър и седемдесет се чувстваше като джудже до него и това физическо надмощие никак не й бе приятно. Не, нямаше да успее да я смути! Насмешките още отекваха в ушите й и тя отвори уста, за да го срази.

— Чакай! — разпери той широката си длан. — Преди да дадеш воля на всички подбрани епитети, които несъмнено ти парят на езика, позволи ми да заявя, че нямам нищо общо с това писание!

— Ти си Джоузеф Ландовски, нали?

— Да, аз съм Джо Ландовски — той потъна в кафявото кожено кресло и протегна дългите си боси крака на ниската табуретка.

— И живееш на Седемдесет и втора източна улица, номер четири, нали? — не отстъпваше Либи.

— Съвсем точно!

— И очакваш да повярвам, че името ти се е появило случайно в този долен документ? — гледаше го с отвращение.

— Не — въздъхна той, — чрез баща ми.

— Чрез баща ти ли?

— Не зная как и кога, но съм сигурен защо — призна той.

— Е, разкажи ми тогава!

— Защото иска да ме ожени и набързо да му произведа куп внучета — обясни той. — И очевидно е усетил, че от теб ще излезе добра съпруга.

— Но аз не познавам баща ти! — възкликна тя. — Освен ако… — тя си спомни стареца, който й донесе договора. — Да не би да е към седемдесетгодишен, висок около метър и шейсет и много слаб?

— Не — смръщи се Джо. — На тази възраст е, но е над един и осемдесет и е възпълен. За кого се сети?

— Човекът, който ми донесе това! — посочи тя договора, който Джо не преставаше да стиска.

— Може да е наел някого. Но начинът на предаване не е най-важното…

— Така си мислиш! — избухна тя. — Щеше да си на друго мнение, ако ти го бяха връчили в разгара на собствения ти купон!

— Вероятно! — в искрящите му сини очи заиграха весели пламъчета. — Но засега повече ме интересува съдържанието. И защо тъкмо ти си избраницата!

— Отговорът е аналогичен! — изкриви лице тя. — Не само ти имаш баща, който обича да се налага! Ни най-малко не се съмнявам, че и моят е забъркан в тази каша!

— И непрекъснато ти досажда, така ли?

— Е, не е стигал чак дотук! — потръпна тя. — Този път наистина е надминал себе си! Досега сватосването се е ограничавало до запознанство с всеки достоен мъж, който се изпречи пред очите му. Е, имало е и не чак толкова достойни… — припомни си тя ужасните досадници.

— Напълно те разбирам — отвърна съчувствено Джо. — И с мен е така. Напоследък проверявам списъка на гостите, преди да приема покана за вечеря у тях. Не мога да го убедя, че съм напълно способен да си избера съпруга.

— Е, ако вземем Мирна за модел, мисля, че си напълно прав! Изглежда страхотно! — наложи си да даде откровена оценка тя.

— За гледане — става — отвърна разсеяно Джо, все още съсредоточен в договора, — но не е от жените, подходящи за съпруги.

— О, така ли? — тя леко се намръщи, като се чудеше на какви ли непосилни условия трябва да отговаря съпругата, но не успя да попита, защото той избухна в смях.

— Прочете ли последния параграф на втора страница?

— Не, и първата беше достатъчна, за да ми вдигне кръвното!

— Написано е — не можеше да се овладее той, — че си съгласна да ме дариш с шест деца!

— Шест ли? — зяпна тя.

— Струва ми се, че няма да ти стигне времето! — продължи той с фалшиво съчувствие, което я изправи на нокти. — На колко си години?

— На тридесет! И ще се въздържа от шестте деца поради интелектуални, а не възрастови причини! — беше я засегнал.

— Тридесет? — той огледа колебливо безформената й риза и добави неопределено: — Вероятно дрехите са виновни…

— А ти на колко години си, Джоузеф Ландовски? — изстреля тя.

— Тридесет и шест — отвърна той с готовност. — Но възрастта на мъжа е без значение. Бащата на Конфуций е наближавал седемдесетте, когато се родил синът му!

— Тъй като не държа да имам син, който обикаля из страната и сипе афоризми, това е без значение!

— А с какво искаш да се занимават синовете ти?

— С нещо полезно — престрелката продължаваше.

— Ти какво правиш?

— Преподавам.

— В кой клас?

— Висша математика в университета. Специалността ми са Абеловите групи. — Либи с удоволствие проследи как снизходителното му изражение изчезна. Досадно мъжко его!

— Е, както се казва — всеки с вкуса си. Да не си роднина на Мишаловски — физика?

— Дъщеря. При това единствена. Пенсионира се през януари и сега измисля какви ли не дяволски начини да ми намери съпруг!

— Странно къде ли е открил баща ми? Физик и пенсиониран шивач са доста нетипична двойка заговорници!

— Тройка! — поправи го Либи. — С приносителя на договора!

— Е, звучи като в лоша комедия на Шекспир. Но най-важното е какво ще предприемем ние!

— Нямаме богат избор, като изключим убийството? — въздъхна тя. — Говорих, говорих, докато ме заболя устата, а той само ми казва да не се нервирам!

— А ако се обърнеш към майка си?

— Безнадеждно! Според нея велик успех за всяка жена е да завлече някой нещастник пред олтара. Изглежда, е била щастлива да живее чрез баща ми и ако е така — чудесно! Искам само да ме остави да намеря собственото си щастие!

— Значи ти опява непрекъснато?

— О, не! Но плете безспир бебешки пуловери. Когато защитих дисертация, плака три дни. Мислеше, че с този допълнителен недъг няма да успея да съблазня никого! Смята, че мъжете странят от жени с по-високо образование.

— Да разбирам ли, че си противник на женитбата?

— Не, нито пък на децата, въпреки че шест е повече от разточително в наше време! Просто не съм склонна да се заровя в предградията. Ще полудея! Нуждая се от моята професия, а мъжете, които съм срещала, смятат, че мястото на жената е у дома!

— Все пак някой трябва да се грижи за децата!

— А защо точно жената да се отказва от кариерата си и да се погребе у дома?

— Защото печели по-малко от мъжа!

— Невинаги! Колко печелиш годишно?

— Около двеста хиляди чисто — отвърна той невъзмутимо.

— Искаш да кажеш, че всичко това ти принадлежи?! — на лицето й бе изписано искрено удивление.

— Разбира се! Нима си се съмнявала?

— Да, в първия миг помислих, че си от онези невзрачни емигранти, на които баща ми понякога помага да се установят. Но екзотичната Мирна, а после и ти самият ме разколебахте. Все пак не вярвах, че… Но както и да е! — върна се тя рязко към първоначалния разговор. — Повечето пари не са убедителна причина, за да продължиш именно ти да работиш!

— Е, има и друга! — погледът му не се откъсваше от леката издутина на бюста й. — Не мога да проумея как ще кърмя бебето, а ти? — попита той язвително.

Очите й се плъзнаха по широките му гърди и тя си представи плоските зърна. Обля я гореща вълна. Не, нямаше да се поддаде! Джо бе привлекателен мъж, но тя няма да стане жертва на чара му! Имаше си достатъчно проблеми и без да добавя нежелано сексуално привличане към списъка.

— Стана въпрос за ядене и усетих, че умирам от глад! — изправи се той. Тъкмо щяхме да похапнем с Мирна, когато по невнимание се залях с шампанското.

— Съжалявам за Мирна! — премига Либи. — Ако ми дадеш адреса й, ще отида и ще й обясня всичко!

— Какво да й обясниш? — отвърна сухо Джо. — Че бащите ни са двама досадници? Благодаря, но предпочитам да прикрия тази информация! И без това за Мирна бе време да си тръгне! Е, хайде да нападнем хладилника!

— Добре — последва го тя, леко вцепенена от начина, по който се бе простил с Мирна — почти като с вчерашния вестник.

Не можеше да се каже, че кухнята му бе типична за ерген. Либи се огледа с любопитство, докато се качваше на високия бамбуков стол до барплота. Помощната маса бе като остров в средата, а над нея на окачалки от ковано желязо висяха излъскани до блясък медни съдове.

— Кухнята е чудесна! — пое тя чашата шампанско. — И огромна!

— Така трябва да бъде! — нареди той кифли, датско сирене и пушена сьомга пред нея. — В случай че не си забелязала — доста съм голям!

— Готвиш ли?

— Пека — той приседна до нея и Либи усети как кожата й потръпна като оживяла, усетила топлия полъх на тялото му. Тя решително разряза една кифла с плънка от лук и започна да я маже със сирене. Не искаше дори да си признае, че тялото му необяснимо я притегля. Никога не бе вярвала в мигновеното физическо привличане. Нямаше логика! Приятелствата, дори тези, които разцъфваха в по-интимни отношения, се нуждаеха от време. Не, не ставаше дума за приятелство, помисли си тя горчиво. А за секс — нещо съвсем различно!

— Преди време възнамерявах да стана световноизвестен майстор сладкар — продължи той.

— И какво се случи? — озърна се разсеяно тя в търсене на салфетка за изцапания си със сирене пръст.

— Позволи ми! — ръката й потъна в неговата.

Дългите му пръсти обгърнаха нейните и Либи потръпна. Обхвана я странна несигурност. Като че ли този мъж предявяваше права към собственото й „аз“.

Джо поднесе пръстите й към устните си и за голяма нейна изненада облиза размазаното по палеца й сирене. Допирът на грапавия му език до нежната й кожа се загнезди някъде дълбоко в съзнанието й, пресече дъха й и я обля с вълна от топлина. Не, така не можеше да продължава! Джо Ландовски размахваше мъжествеността си като оръжие, при това го правеше сякаш инстинктивно. Тя предпазливо го погледна, за да установи, че очите му са вперени в нея, а устните му — извити в любезна въпросителна усмивка.

— Така добре ли е?

— Салфетката щеше да бъде достатъчна! — отдръпна се рязко тя и побърза да смени темата: — Говорехме за сладкарската ти кариера.

— Да — той насочи вниманието си към кифлата. — Когато брат ми реши, че няма да продължи бизнеса на татко, останах само аз!

— Значи имаш брат! Защо баща ти не му повлия?

— Стен стана свещеник. Сега е епископ. Но всяко зло за добро! Сигурно за месец щях да се отегча до смърт в някоя ресторантска кухня! Бизнесът е нещо съвсем различно! Невероятно вълнуващо е да премериш сили с банките, ограничителните търговски закони, световната икономика, непреклонните профсъюзи и непостоянството на американските потребители.

— Не и за мен! — възрази Либи. — Страхотен хаос!

— Всеки с интересите си — протегна се Джо за каната с кафе и наля в две чаши. — На мен пък твоите математически занимания ми се струват адски тъпи!

— Тъпи ли? — зяпна тя, онемяла от определението.

— Да, математиката винаги следва точни правила. Нищо не се променя. Къде е емоцията? В бизнеса всичко е в непрекъснато движение. Зашеметяващо! Но да не ти пука. Всеки е различен. А сега трябва да решим какво да правим, за да спрем тези родителски набези! Вече става нетърпимо!

— Знаеш ли, имам идея! — лицето й светна. Тя сграбчи ръката му с въодушевление, но бързо се отдръпна, усетила свиването на мускулите му. — Може да се преструваш, че ме ухажваш, а аз ще кажа на татко, че си най-великото откритие след хляба! Ще сипя хвалебствия за теб всеки път, когато го видя. Ще си измислям! — настоя тя под скептичния му поглед.

— И как ще ни помогне това?

— После внезапно ще ме изоставиш, а аз ще се държа като че ли целият ми живот е провален. Може дори да изпадна в депресия — поколеба се Либи.

— Депресиите са за крехките суперженствени блондинки.

— Може да не съм руса миньонка, но мисля, че съм достатъчно женствена! — възкликна Либи, странно засегната.

— Е, ще разчитам на честната ти дума — продължи да дъвче той доволно кифлата си. — Като те гледам в този тоалет, не съм съвсем сигурен. Жените трябва да носят поли, освен ако не са прекалено дебели — плъзна поглед по стройните й бедра, очертани от тесните джинси и додаде: — А ти със сигурност не си!

— Е, доста се отдалечихме от основния проблем! — припомни му тя. — Въпросът бе как да отклоним вниманието на бащите си.

— Идеята ти не е добра. Особено за мен! Цял живот ще ми се опява, че съм разбил сърцето на едно бедно момиче!

— Жена — измърмори Либи.

— И не кое да е момиче — продължи той. — А достойно момиче от Полша! Цялото семейство ще се включи в коридата — потръпна мелодраматично.

— Разбирам — въздъхна тя. Опита кафето и на лицето й се изписа учудване. О, прекрасно е! — винаги бе откровена. — По-добро, отколкото аз го правя.

— Не се съмнявам, че правя доста неща по-добре от теб! — Джо прие комплимента със самодоволство, което я вбеси.

Какъв грубиян, без усет за фините неща в живота, спомни си тя мнението му за любимата й математика.

Бавно отпиваше от кафето, обзета от странно нежелание да си тръгне. Необяснимо защо този мъж я привличаше, въпреки че изобщо не бе неин тип. Прекалено едър и самоуверен, прекалено секси и най-вече абсолютен егоист, като се има предвид краят на връзката му с бедната Мирна.

— Още една кифла? — той побутна таблата към нея.

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам!

— Не и преди да сме решили как да се справим с тази комична ситуация.

— Та нали стигнахме до извода, че не можем да ги спрем! Поне що се отнася до легалните и морални средства! — сбърчи носле тя.

— Нищо подобно! Между спиране и пълно бездействие има огромна разлика! Ето какво значи да си математик! Не си свикнала да разглеждаш един въпрос от различни страни! Ще се съгласиш ли, че основният ни проблем не е в намерението им да ни оженят, а в прекаленото свободно време, което могат да посветят на този проект — сега, след като са пенсионери?

— Да — кимна тя. — Тази ново избликнала енергия ме тревожи! С течение на времето свикнах доста умело да се измъквам от татковите кандидати. А с него самия опитах всичко — говорих, спорих, изпадах в ярост. Без успех. Заговорите продължаваха.

— Е, след като не можем да ги спрем, нека поне отклоним вниманието им.

— Но как?

— Като се престорим, че сме съгласни с тях! — побутна той договора.

— Да се оженим ли? — зяпна тя. — Това ли е гениалното ти хрумване? — в гърдите й се надигна някакво налудничаво чувство само за да бъде потушено след миг от усърдното му опровержение.

— Разбира се, че не! Ще се оженя само, когато аз реша, а не за да изпълня желанието на баща ми!

— И каква е тогава бляскавата ти идея?

— Да започнем да обсъждаме договора! — наведе се към нея и дискретният аромат на скъп мъжки парфюм нахлу в ноздрите й и я зашемети. — Либи, не се преструвай на разсеян професор, а се съсредоточи! — острите нотки я сепнаха и тя се върна в реалността. Но какво, за Бога, й ставаше? Да се отдаде на мечти заради някакъв мъжки одеколон?

— Бях се замислила — излъга тя. — Но какъв е смисълът?

— Просто ще спечелим време! — обясни той търпеливо. — Толкова ще ги заангажираме с посредничеството на нашите искания и контраискания, че няма да имат време да измислят нещо ново!

— Вярваш ли? — гласът й прозвуча скептично.

— Убеден съм. Представи си, че изработим контрапредложение и утре го дадеш на баща си. Той ще трябва да организира среща с другите двама членове на това дяволско сдружение, за да обсъдят отново всичко. И доколкото ги познавам — да предложат нови алтернативи! Ще се наложи да го препечатат и да ми го изпратят. Така печелим доста дни. А когато го получа, започваме отначало!

— Хм! — Либи обмисляше предложението. Не беше кой знае какво, но определено превъзхождаше нейните идеи. — Е, струва си да опитаме!

— Значи — решено! — Джо протегна ръка и тя неохотно я пое. Топлите му пръсти се затвориха и познатата тръпка отново я прониза.

— Добре! — кимна тя. — Ще се преструваме, че обсъждаме условията на договора.

— Не, няма.

— Как така няма? — премига тя объркана и уморена. — Нали каза, че…

— Не, няма да се преструваме, а ще се вживеем в ролите, все едно, че е истина. Като добри артисти, иначе нищо няма да се получи! Автентичните елементи направо ще подлудят бащите ни!

— За съжаление — не за дълго!

— А за теб ще бъде добра тренировка, в случай че някога успееш да си намериш съпруг!

— Но аз изобщо не си търся! — сопна се тя. Постоянните му намеци за неспособността й да се омъжи започваха да я дразнят. — А когато реша, няма да има нужда от договор, защото възнамерявам да избера някой точно като мен!

— Аз не искам да се оженя за някой като мен! — очите му проблеснаха лукаво. — Мисля да избера представител на противоположния пол!

Либи стисна зъби и не отговори. Някои провокационни забележки трябваше да се подминават с мълчание. Особено в три часа сутринта.