Джудит Макуилямс
Брачният договор (10)

Девета глава

Понеделник вечер. Изтегната удобно на пода пред вентилатора, Либи обмисляше как най-непринудено да се обади на Джо и да го попита дали все още е готов да изиграе ролята на майка пред племенниците й утре. Оказа се, че проблемът е доста по-тежък, отколкото бе предполагала. Всяко начало й звучеше или ужасно неуверено, или фалшиво любезно.

— Трябва да направиш нещо! — обърна се тя към тавана, а после се претърколи по корем. Уговорено бе да вземе децата сутринта преди закуска, но ако Джо се откажеше, трябваше да телефонира на Елизабет тази вечер! — По дяволите! — седна, обгърна краката си и допря брадичка о коленете. Състоянието на нерешителност бе крайно нетипично за нея и изобщо не й се нравеше. Целият този душевен тормоз я съсипваше, но изглежда, беше безсилна. Едва потисна първоначалния импулс да му позвъни и да се извини за отвратителното настроение, в което бе изпаднала миналия четвъртък.

Клепачите й се спуснаха — несъмнена грешка, защото бавно, като във възбуждащ сън, се заредиха картини от случилото се в спалнята на Джо миналата седмица. Всъщност тревожеше я именно неизвестността за бъдещето на отношенията им, след като се бяха любили, призна си тя откровено. Въздъхна дълбоко. Тази несигурност я бе изнервила до такава степен, че не успя да я прикрие и я изля чрез крясъци върху причинителя на ужасните й съмнения.

Безпокоеше я мълчанието на Джо. Цели четири дни! Това ли бе краят — и на познанството, и на преговорите? Е, може и да не беше толкова зле… Нали й бе казал, че работи усилено върху някакъв проблем в дизайна? Тогава фактът, че са любовници не би имал нищо общо с мълчанието му! Какво всъщност превръщаше мъжа и жената в любовници? Само плътската любов ли?

Двамата с Джо имаха доста допирни точки — чувството за хумор, етническите и религиозни корени, уважението към способностите и ума на другия. Поне що се отнася до мен, отсече мрачно Либи. Един Бог знаеше какво мисли Джо! И двамата обичаха филмите на Чарли Чаплин и загадките на Агата Кристи. Правеше ли ги това любовници?

— О, по дяволите! — скочи тя. — Трябва да предприема нещо!

Пое дълбоко дъх и се отправи към телефона. Внезапното му иззвъняване я вкамени. Сърцето й замря, а миг след това заби като лудо. Дланите й се изпотиха. Това беше Джо! Прониза я мрачно предчувствие. Знаеше си! Той вероятно се обаждаше, за да й каже, че утре е зает и не може да гледа момчетата. Или бе някой рекламен агент? Сграбчи слушалката.

— Ало — произнесе и едва не изпусна телефона, когато чу плътния глас на Джо. О, Боже, наистина бе той! Стомахът я присви.

— Либи, там ли си? — нетърпеливият му глас я измъкна от света на виденията.

— Разбира се, че съм тук! Какво има? — Либи реши да пренебрегне формалните любезности, за да достигне по-бързо до същността. Ако трябваше да последва бившата неоплакана Мирна, по-добре да го научи веднага!

— Искам да ти покажа нещо!

— По телефона ли? — весело подхвърли тя. Заля я вълна от облекчение. Джо не възнамеряваше да прекрати връзката им. Държеше се нормално! Според неговите стандарти.

— Не се прави на по-лоша, отколкото си! Пристигам след двайсет минути — Джо затвори телефона и остави Либи, вторачена в онемялата слушалка. Неприятната сцена от миналия четвъртък изобщо не бе спомената! Чудесно! И бездруго й се искаше избухването й да потъне в забрава! Но Джо не бе намекнал и за случилото се в спалнята… Означаваше ли това, че не желае да си спомня?

Тя бавно остави слушалката. Всъщност мъжете, за разлика от жените, не бяха склонни да обсъждат чувствата си. Освен това, когато Джо се опита да засегне въпроса в леглото, тя много категорично го отряза. Нищо чудно, че се бе върнал към старото си държане!

Какво ли искаше да й покаже? Любопитството я глождеше. Може би нещо, изпратено от бащите им? Обзе я радостно нетърпение. Изтича в кухнята да направи кафе и да скрие останките от кейка полуфабрикат, който направи вчера в знак на протест.

След не повече от петнайсет минути Джо вече бе на вратата. Очевидно не бе губил време по пътя!

— Готова ли си? — огледа примирено джинсите й, но, за нейно учудване, се въздържа от коментар.

— За какво? — осведоми се тя предпазливо, като надзърташе зад рамото му. — Какво ще ми покажеш?

— Не е тук. Хайде да тръгваме! Колата ми е долу на паркинга.

Той внимателно я подхвана над лакътя и забързано я поведе по коридора, а топлината от пръстите му сякаш проникваше през кожата й и трептеше около фините окончания на нервите й. Реакцията й бе много по-бурна от друг път. След споделената миналия четвъртък страст, чувствената й възприемчивост се бе изострила до неузнаваемост. Като че ли Джо бе настроил тялото й да улавя най-съкровените сигнали, изпращани от неговото!

Не, това бяха някакви глупави халюцинации, възпротиви се разумът й. Виждаше го за пръв път от дълго време — цели четири дни — и не възнамеряваше да си разваля удоволствието!

Джо й помогна да се качи във ферарито и тя го проследи с поглед, докато заобикаляше сребристото туловище. Мъжът се движеше с котешка гъвкавост. Като тигър. Либи притвори очи, спомнила си играещите под кожата мускули, когато миналата седмица се бе надвесил над нея.

Дъхът й секна. Той се настани до нея и лимоновият аромат на одеколона му изпълни колата. Либи вдъхна дълбоко, с желание този зашеметяващ мирис да проникне до мозъка й.

— … да не говорим за здрав разум! — последната част на изречението разкъса чувствения ореол около Либи.

— Моля? — премига тя.

— Казвах ти, че трябва да си закопчаеш колана! — той се пресегна и го издърпа. — Само секунда. Заплел се е!

— Мога сама… — тя потъна в сивата кожена седалка, докато Джо се бореше със закопчалката. Бедрото му се притисна плътно до нейното и въпреки джинсите, тя усети топлия полъх на кожата му. Изви се, но ръката му докосна рамото й и неволният жест събуди у Либи неутолим копнеж за интимност. Тя затвори очи, а излъчваната от тялото му топлина я погълна като облак. Облак, зареден с чувственост, който я наелектризира.

— Готово! — щракването на закопчалката отекна в тишината. Джо леко помръдна и мускулестите му гърди внезапно се притиснаха до меката й гръд. Смутена, Либи не смееше нито да помръдне, нито да диша и само се наслаждаваше на божественото усещане от близостта му.

— Всичко наред ли е? — прошепна тя само за да каже нещо.

— Разбира се! — Устните му погалиха нежната кожа зад ухото й. Леко наболата му брада се отърка в нежната й шия. Милувката се оказа невероятно възбуждаща и тя се отдаде на чувствата си без никакви задръжки. Тялото й, притеглено от неговото, копнееше за близостта му. — Хм! Ужасно си вкусна! Като прясна плодова торта с крем от бита сметана! — измърмори той едва чуто и нежно захапа ухото й.

Либи затрепери като лист и изви глава назад, окуражавайки търсещите му устни. Пръстите й се плъзнаха по мускулестите му ръце, проследиха с възторг очертанията на яките му бицепси и силните рамене. Тя галеше потрепващата кожа на жилестия му врат, а под дланите й се разгаряше жива жарава. Пръстите й се вплетоха в копринената му коса.

Неуморните му устни докоснаха ъгълчетата на устата й с леки закачливи целувки.

— Недей! — силата на чувствата не й даваше миг спокойствие — тя непрестанно се извиваше в ръцете му.

— Недей ли? — попита Джо. — Какво искаш? Може би това? — ръката му неусетно се озова под блузата й и обхвана голата й гръд.

— Да! — изхлипа Либи, без дори да се опита да отрече възпламеняващия ефект на ласките му. А и е безсмислено, отпусна се тя с примирение. Нали дланта му усещаше страстния зов на втвърдените й зърна?

Полуотворените му устни сграбчиха нейните и езикът му проникна между тях — очевидна награда за откровеността й. Могъщо великолепно нахлуване! Либи потръпна и се вкопчи в косата му. Жадните му устни се впиваха с все по-голямо настървение и тя изцяло се предаде, вдишвайки топлината на дъха му — опияняващ като вино, сладък като мед. Вълната на необузданото желание отново я понесе в бездиханен водовъртеж и целият свят изчезна. С изключение на демоничните му пръсти, които галеха пламналите й разцъфнали зърна. Нима имаше някакво значение, че се намира на предната седалка на кола в центъра на жужащия град? Съществуваше само необузданото й желание да чувства голата му плът до своята. С отчаян стон тялото й се притисна до неговото. За нещастие закачи скоростния лост и колата леко потегли.

— По дяволите! — изруга Джо и подскочи. Натисна спирачката и оправи лоста. Либи не успя да се съвземе така мигновено. Премига в напразен опит да се съсредоточи върху таблото. Устните й бяха подути, а тялото й пулсираше от неудовлетворена страст. Състояние, което се опита да прикрие, като забеляза бързото изтрезняване на Джо. — Предните седалки не са предназначени за целувки! — усмихна й се нежно.

Либи направи безуспешен опит да отвърне на усмивката — бе доста объркана, когато той отново се наведе към нея. Златисторусата му глава рязко се сниши и тъмнорозовият връх на гърдата й бе дарен с гореща целувка. Разголената й гръд! Дори не бе усетила, че е повдигнал блузата й! Бавно, с очевидна неохота, той се отдръпна и нежно придърпа тъканта над пламналата плът.

— Всяко нещо с времето си! — гласът му бе тих. — Достатъчно ме разтърсваш, когато трябва да се справям с ума ти, а какво да кажа за тялото ти!

Тя го разтърсваше?! Той самият надхвърляше по сила скалата на Рихтер!

— Либи — изгледа я Джо колебливо. — За миналия петък…

— Мисля, че колкото по-малко говорим, толкова по-добре! — вметна забързано тя, уплашена, че ще провалят вечерта с ровене в миналото.

— Съгласен съм, но преди да приключим, искам да знаеш, че не исках нарочно да те ядосам! Не разбрах, че ще го приемеш толкова сериозно, докато не се вбеси.

— Всичко е наред! Къде отиваме сега? — смени темата тя.

— Ще бъде изненада! — отвърна Джо и съсредоточи вниманието си върху трафика.

Либи се възползва от пътуването, за да успокои нервите си. Движението бе доста натоварено и едва когато подминаха Тридесет и осма улица, тя разбра, че Джо не я води в апартамента си. Тъкмо се канеше да попита къде отиват, и той спря близо до парк, който блестеше като тъмнозелено бижу сред нажежения град.

— Колко е красиво! — на тревата, под строгия поглед на изискана жена на средна възраст, си играеше малчуган. Бавачка, помисли си Либи. Чудесно се вписваше в околната среда! Тя огледа внушителните стари къщи около парка. Кварталът издаваше добър вкус и традиции.

— Права си! — измърмори Джо, а сините му очи не се отделяха от нея. — Това е Мъри Хил — и като посочи голяма ъглова къща срещу тях, добави: — Ето това исках да ти покажа!

— Червените тухли ли? — Либи я заоглежда с любопитство. Беше огромна. Два етажа и скосен таван. Широки стъпала водеха към блестяща черна врата с лъскаво пиринчено чукче. Високите прозорци — шест вдясно от вратата и четири вляво — бяха с плътни тъмни завеси. Старата къща изглеждаше усамотена. Като че ли обитателите й искаха да се изолират от външния свят. — Кой живее тук? — попита Либи, изненадана, че Джо, вместо да почука, извади тежък ключ и отвори вратата.

— Засега никой. Един приятел на баща ми я наследил от майка си.

Прекрачиха прага, премигвайки в дрезгавия сумрак. Джо превъртя електрическия ключ, но ефект не последва.

— Няма ли електричество?

— По-вероятно е да няма крушки — Джо влезе в огромния хол и включи нощната лампа, поставена на мраморна масичка. Тя замъждука, но двайсет и петте вата не можаха да се преборят с огромното мрачно пространство.

— Опитай да дръпнеш завесите! — посъветва го Либи.

Той я послуша, но в стаята се вдигна такъв облак прах, че Либи се закашля.

— На колко години е била госпожата, която е живяла тук?

— Деветдесет и няколко. През последните десетина години е била прикована на легло.

— Кога ли за последен път е чистено? — попита Либи.

— Не може да се каже — избърса Джо прашните си ръце в джинсите. — Зная обаче, че Фарки — приятелят на баща ми — ще го обяви за продан. Реших, че ще искаш да го видиш!

Защо? Въпросът пареше върха на езика й, но математиците никога не бързаха със заключенията! Не трябваше да се пали излишно! Специалната му покана не означаваше нищо! Вероятно е решил, че ще й бъде любопитно да разгледа една стара, автентична къща от края на миналия век. Наистина си заслужаваше, призна тя.

— Мога ли да поразгледам наоколо?

— Разбира се, няма кой да те притеснява!

Тя обиколи огромния двоен хол, надзърна в отрупания с книги кабинет, пет пъти по-просторен от нейния, хвърли поглед на скромната столова и двете малки дневни и завърши в кухнята.

— Боже мой! Каква каша! — намръщи се тя на свлечените тапети, огромните петна на тавана и скъсания линолеум на пода. На паянтовата маса в кухнята имаше остатъци от храна. Шкафчетата бяха разнебитени. — Накъде водят тези две врати?

— Едната към мазето, а другата към стаята на икономката. Какво ще кажеш?

— Мисля, че тук нищо не е пипано от двайсет години! — Либи погледна мръсната олющена мивка и се намръщи с погнуса. — Освен това на първия етаж няма нито една тоалетна!

— Е, това вече е проблем! — в очите му заблещукаха весели искрици. — Какво друго ще направиш, освен да монтираш няколко тоалетни?

— За начало, ще изхвърля всички боклуци от кухнята, ще бутна стената към стаята на икономката и ще преустроя всичко. Ще направя просторна кухня с удобен кът за хранене. Може би с френски прозорци. Какво има отзад? — тя отмести дървените кепенци и надникна навън. Лицето й грейна при вида на двора, ограден от тухлена стена. — Идеално! Има достатъчно място за огромна цветна градина!

— С пясъчник и люлка.

— За шестте деца! — добави тя. Странно, но хипотетичните деца на Джо като че ли оживяваха в старата, задрямала къща. — И тъй като стана въпрос за децата, на които толкова много държиш, мисля, че трябва да събориш стената между двете дневни, за да се получи голяма стая за игра.

— Да се надяваме, че не е носеща! — усмихна й се той.

— Ще се качим ли на втория етаж? — стълбите бяха тъмни и стръмни. — Някой може да си счупи врата тук!

— Това са стълбите за слугите, а в онези дни, общо взето, не са се грижили много за простолюдието! — последва я Джо, като подпря покровителствено ръка на грациозния й гръб.

Озоваха се в дълъг тесен коридор, осветен от една-единствена четиридесетватова крушка, люшкаща се от тавана.

— Знаеш ли, тази къща е абсолютна аномалия! — Либи започна да отваря вратите от двете страни на коридора. — Отвън има страхотен вид — прясна боя, модерни прозорци, защитени срещу буря, но вътре… — посочи тя малката стая, прилична на килия, отрупана с мухлясали кашони, — вътре прилича на пропаднал богаташ, който с неимоверни усилия се опитва да запази външния си облик!

— Външният вид понякога лъже. Фарки и майка му бяха милионери. Несъответствието идва оттам, че тя не го допускаше в къщата. Затова той я поддържаше само отвън.

— Колко тъжно! Той… — Либи замлъкна пред поредната отворена врата. Беше банята. — О, господи! — онемяла, тя съзерцаваше дълбоката старинна вана с рамка от махагон. — Вярно е, къщата има нужда от обновление, но който се заеме трябва да запази на всяка цена очарованието й!

— Какво очарование? — закашля се Джо от праха.

— Излъчва неповторим чар, който само трябва да бъде освободен! — настояваше Либи. — Като тези спални. Ако се съборят няколко стени, могат да се получат доста прилични стаи вместо тези мрачни клетки.

— Но нали ще ни трябват шест спални — по една за всяко дете?

— Както казах, ще станат около две нормални стаи! — Либи изтърка чисто кръгче в прашния прозорец и се загледа в градината. Каква бе тази игра? Джо говореше като че ли има намерение да купува къщата и да я ремонтира! Или бе само продължение на играта с „договора“? Може би я смяташе за добра инвестиция и същевременно средство за заблуда на баща си, а защо не и на нея самата?! Не можеше да отгатне, без да попита, но не съумяваше да измисли достатъчно непринуден въпрос. Реши да разгледа, притисна нос до стъклото и успя да изцапа цялото си чело. — Вторият етаж не покрива изцяло първия. Това е покривът на кухнята, нали?

— Така ми се струва! Знаеш ли — замисли се той, — можем да поставим голям прозорец на тавана в кухнята.

— Звучи чудесно! — отвърна тя неуверено, като се колебаеше каква точно роля трябва да играе. За нищо на света не би го навела на мисълта, че след като са се любили, тя очаква нещо от него! Имаше достатъчно гордост! Освен това тя не искаше нищо! Кой би желал за съпруг човек с такива архаични възгледи? Щеше да се озове вързана у дома с дузина деца и тежка форма на клаустрофобия. Как да постъпи? Ярките видения на любовните им преживявания се занизаха пред очите й и бузите й поруменяха. Пое дълбоко въздух, с желание да овладее разгарящата се жарава на страстта. Прахът, който пое, я накара да се закашля силно и чувственото усещане за близостта на Джо поизбледня.

— Заповядай! — подаде й той чиста носна кърпа с лек аромат на скъп одеколон. — Избърши си лицето. Сълзите ти размазват праха.

— Май ще трябва да я изпера? — огледа тя тъмното петно, нарушило безукорната белота на кърпичката.

— Не тук! Водата е спряна. Хайде, ще те заведа у дома, а ти ще ми разкажеш за децата, които пристигат утре.

— Какво да ти разкажа? — тя се остави Джо да я насочи към широкото парадно стълбище, като опитваше да прикрие възторга си. Не бе забравил уговорката им! — Само четири дребосъка — на две, четири, пет и седем години. Нищо особено! Значи не си се отказал?

— Не, и то основно, за да ти докажа, че гледането на малки деца има много преимущества! — отвори външната врата и й направи път. — Освен това съм взел документацията на фирмата вкъщи. След като ги нахраня, ще имам време за работа до обяд. Нали ще донесеш някои от любимите им играчки?

— Ще се постарая.

Не поиска да му каже, че любимите им занимания са или забранени, или вредни за обществото. За миг изпита угризения, задето не го бе предупредила. Но бързо ги отблъсна. Нека сам открие прелестите на ранната детска възраст! Може би някои от железните му възгледи щяха да се поразклатят!

 

 

— Тук?! — седемгодишният Тод огледа прехласнат луксозното фоайе и се вторачи в портиера, който поздрави Либи по име. — Този Джо трябва да е богат като телевизионна звезда!

— Ами! — опроверга го петгодишният Том. — Ако е толкова богат, защо ще ни гледа?

— Нали ви казах! — Либи остави препълнената с детски вещи чанта до асансьора, пусна ръката на двегодишния Тими и изгледа строго другите трима, които се влачеха по петите й. — Господин Ландовски ми прави услуга! И да знаете — никога не говорете дали някой има пари, или не! Не е… — тя изведнъж замълча и се вгледа в омазаното лице на четиригодишния Теди. — Откъде намери шоколад в седем и половина сутринта? — зарови из чантата си за салфетка.

— Добрата леля в автобуса ми го даде!

— Какво? — възкликна Либи. — Знаеш, че майка ти е казала никога да не вземаш сладкиши от непознати!

— А, не-е! — мъничкото личице на Теди изглеждаше ангелски невинно. — Тя каза да не вземам нищо от непознати, когато съм сам! Ама аз не бях сам. Ти и Тими седяхте пред мен!

Без да се впечатли ни най-малко от логиката му, Либи започна да почиства лицето му, когато Тими внезапно захленчи:

— Уиби! Пиш-пиш! Сега!

— О, не! Нямаш ли пелена? — тя го грабна и се вмъкна в асансьора, последвана от останалите. — Стискай, Тими, моля те! — Искаше да даде урок на Джо, но не преди да е отишла на работа!

— Мама казва, че никога няма да свикне да стиска, ако се чувства в безопасност с пелената! — изрецитира Тод явно често повтаряната фраза.

— Повече се тревожа за собствената си безопасност! — измърмори Либи и асансьорът спря на единадесетия етаж.

— Уиби! — изхленчи Тими.

— Само минутка още! — затича се по коридора и връхлетя върху звънеца. След почти цяла вечност вратата се отвори. Златистата коса на Джо блестеше току-що измита, мускулестите му рамене изопваха светлосинята риза, а стройните му бедра се очертаваха под меките удобни джинси. Не за пръв път Либи остана замаяна от покоряващата му мъжественост. — Нуждаем се от тоалетна!

— Чувствайте се като у дома си! — извика след нея, докато тя тичаше по коридора.

След пет минути Либи се върна победоносно, следвана от щастливия Тими. Намери Джо на колене, разсъблечен до кръста и заобиколен от малчуганите. Познатата тръпка прониза тялото й.

— Какво става? — попита тя, като видя, че Теди се взира в голите му гърди.

— Искахме да видим откъде са му я извадили — обясни й Тод, — но не си личи.

— Какво да са извадили?

— Душата му.

— Какво-о?

— Нали ни каза, че има жена, която му чисти! — отвърна Тод, като че ли изумен от недосетливостта й.

— Джо Ландовски, ще ми обясниш ли най-сетне какво става?

— Нямам понятие! Казаха ми да си сваля ризата и тъй като ми се стори доста безопасно, го направих! Но очевидно са разочаровани!

За разлика от нея! Не можеше да откъсне очи от играта на великолепните му мускули! И едва преглътна разочарованата си въздишка, когато Джо се облече.

— Какво общо има жената за чистене? — недоумяващо се обърна Либи към момчетата.

— Мама каза на татко, че ще си продаде душата за жена, която чисти! Понеже той — Том посочи Джо — си има такава лелка, искахме да видим откъде дяволът му е взел душата!

— Да продадеш душата си на дявола е само израз! — опита се да обясни Либи, но гласът й бе заглушен от гръмогласния смях на Джо. — Майка ти просто е искала да каже, че страшно много иска да има жена, която да й помага. Не можеш да продадеш душата си на дявола! — отвърна тя на подозрителните им погледи.

— Не можеш ли? — не отстъпваше Тод.

— Не — повтори тя и се обърна към кикотещия се Джо. — Позволи ми да ти представя гостите: Тод, Том, Тед и Тими — ръката й се задържа върху бледорусите къдрици на Тими. — Момчета, това е господин Ландовски.

— Добър ден! — произнесоха всички в хор — бегло доказателство за усилията на майка им по тяхното възпитание.

— Защо не седнете малко, дечица? — посочи Джо дивана. — Закуската ще е готова след миг!

Либи не си спомняше някога да са мълчали и четиримата едновременно. Но нека Джо открие всичко сам!

— Имаш ли телевизор? — попита Том.

— Разбира се! — отвори Джо един шкаф, но това, което неочаквано ги впечатли, беше видеото.

— О, страхотен си! — възкликна Тод. — Какво имаш да ни покажеш?

— Чакай да помисля… — отвори Джо друг шкаф и откри внушителна колекция от касети. — Какво ще кажете за Мъпет шоу? Имам и трите части!

— Сериозно? — намеси се Либи. — Много ги харесвам!

— Аз също — призна глуповато Джо.

— Ами! Бебешки глупости! — гласът на Тод бе унищожителен. — Искаме истински филм! Екшън!

— Иска да каже с много кръв и борби! — обясни Либи.

— Но ще имат кошмари!

Либи го изгледа със съжаление. Племенниците й нямаха кошмари, те ги вселяваха у другите!

— Какво ще кажеш за този? — разгледа тя заглавията.

— „Касапинът“? — извади я Джо и огледа колебливо четирите малки личица, обърнати към него.

— Хайде, пусни я! — настоя тя. — Ще ги усмири за известно време.

— Щом така мислиш… — Джо очевидно все още изпитваше съмнения, но пусна касетата. — Кога трябва да тръгваш?

Либи погледна часовника си и го последва в кухнята.

— До първото занятие имам около час. Ще се повъртя тук още няколко минути, в случай че им се сториш странен.

— Аз — странен? — саркастично я погледна Джо, но тя срещна очите му с неподправена невинност. — Започвам да мисля, че твоите малки протежета биха накарали доктор Спок да стане ветеринарен лекар!

— Глупости! Те са съвсем нормални малки момченца! — де да бяха! Но всъщност какво знаеше тя със своя скромен опит?

— Закуската е почти готова! — Джо сложи шунката в микровълновата печка и изсипа разбитите яйца в тигана.

Либи вдъхна с наслада аромата на топлия кейк, който изстиваше на масата. Маса, наредена за шестима! Джо наистина се бе постарал доста! Наля си чаша димящо кафе и въпреки че нямаше навик да закусва, не можа да устои на изкушението.

— Защо не извикаш момчетата, Либи? Сега ще налея портокаловия сок! — той сръчно прехвърли яйцата в чиния и ги сложи на масата.

Както очакваше, и четиримата се бяха втренчили в телевизора. Тя го изключи, каза им да си измият ръцете и се върна в кухнята. След тридесет секунди всички пристигнаха — доста съмнително за качеството на измиването — но в интерес на мира, Либи премълча.

— Може ли да ядем пред телевизора? — попита Тод.

— Не! — категоричният отказ на Джо явно го учуди, но само за миг.

— Не искаме да изпуснем филма! — опита Том.

— Няма да го изпуснете! Аз го спрях — обясни им Либи. — А сега седнете!

— Не съм гладен! — измрънка Теди. — Натъпкан съм с шоколад!

— Тогава ни забавлявай! — смени Джо внезапно любезния тон.

— Искам каша! — изпищя Тими.

— Какво не харесваш на шунката с бъркани яйца? — направи Джо тактическата грешка да влезе в спор.

— Както искаш — или яж, или не, но няма да станете от масата, докато всички не свършим със закуската! — нареди Либи, доста по-обиграна в безплодните дискусии.

— О-о, Либи! — нацупи се Тед.

— Седни! — посочи му тя свободния стол и той се подчини с тихо мърморене. Либи не му обърна внимание. Та нали всичко това бе предназначено не за нея, а за Джо? Тази мисъл я накара да се усмихне, докато отпиваше от кафето си и Джо я погледна подозрително. Тя не трепна.

— Не са толкова зле! — рече Том с половин изядена карамелена кифла в ръка. — Не са хубави като на мама, но тя ги купува от магазина. Нямате ли пари да си купувате?

— Готови кифли ли? — Джо изглеждаше ужасен.

— Либи каза, че не трябва да говорим за пари! — бутна Тод брат си.

— О, съжалявам! — погледна я Том виновно.

— Аз… — започна Джо, но бе прекъснат от яростно звънене и думкане по вратата. — Кой ли може да бъде? — и като погледна Либи, додаде: — Ти си единственият човек, който има такива навици! — после се отправи към вратата, последван от четирите момчета.

Очакваше ги вбесен около шестдесетгодишен мъж. Изглеждаше абсурдно. Като наежен петел пред тигър. Размаха юмрук под носа на Джо и Либи, които едва не се изсмяха.

— Спрете я! Веднага! — изкрещя той.

— Какво да спрем? — попита Джо, като видимо едва се владееше.

— Водата! — Моравочервеният цвят на лицето на мъжа започваше да тревожи Либи. Страхуваше се, че човекът ще получи инфаркт. — Живея отдолу и водата в банята ви прелива! — продължи той.

— О, Господи! — чу Либи гласа на Тед и я обхвана ужасно предчувствие. Затича се към банята, на крачка пред Джо. Разбра, че подозренията й са напълно верни в мига, когато кракът й шляпна в напоените с вода плюшени пътеки. — О, не!

От тоалетната изригваше впечатляващ фонтан чиста вода. Тя безуспешно се опита да затвори крана, но Джо мина пред нея, издърпа някаква ръчка и потопът мигновено спря.

— Ще ви изпратя сметката за поправката на тавана и смяна на тапетите! — мъжът дебнеше Джо в очакване на спор, но тъй като реакция не последва, се задоволи с един последен унищожителен поглед и си тръгна.

— Как се случи това? — обърна се Либи към четиримата, които неуверено джапаха във водата.

— Тими сложи цялото руло хартия в тоалетната — обясни Тед.

— И ти пусна водата? — продължи тя разпита.

— Разбира се, че не! Тими го направи.

— Аз — призна весело Тими и се усмихна. — За да се изпишка!

— Няма значение как се е случило — огледа се Джо безпомощно в подгизналата баня. — Въпросът е как да го оправим?

— Вероятно като извикаш водопроводчик! Много бих искала да ти помогна, но след половин час трябва да бъда на работа.

— Какво? — извика Джо.

— Нали ти твърдеше, че гледането на деца доставя много радост! — подчерта тя. — Така че сам трябва да се справиш!

— Но това не са деца! А малки дяволчета!

— Искам кино-о! — захленчи Тими.

— Заминавай с благословията ми! — въздъхна тежко Джо.

— И аз тръгвам! — усмихна се Либи.

Ще му бъде добра тренировка, уверено заключи тя. Правеше му неоценима услуга, като го запознаваше с прелестите на едно истинско голямо семейство!