Ан Мейджър
Див свят (5)

Четвърта глава

Тед беше стиснал ръката й като в белезници. Усещаше топлината на гърдите й, поклащащи се прелъстително над него. Тялото й бе меко и подканващо. Но сърцето и главата й бяха хладни като камък.

— Виждаш ли, Джексън, и аз искам Лизи.

Гласът й бе вездесъщ. Омразният му звук пропълзя навсякъде наоколо.

Тя бе казала, каквото имаше да казва, и отново го гледаше високомерно. Господи! От всички злини на света, със сигурност няма по-голяма от жена, наумила си да се меси в живота ти.

Вентилаторът бръмчеше. Лунната светлина посребряваше косата й.

Тед не можеше да прогони думите й от съзнанието си.

Настъпи неловко мълчание. Те се дебнеха един друг напрегнато. Бяха казали достатъчно и никой не се осмеляваше да продължи. Все едно че стояха пред бомба, която ще избухне всеки момент, и бяха толкова втрещени, че бяха в състояние единствено да чуват цъкането на часовниковия механизъм.

— Какво искаш да кажеш?

— Същото, което разбираш, Джексън.

— Лизи е мое дете.

— Твое дете, не твоя собственост — отговори Джес с отвратителния си наставнически тон.

Въпреки моралното превъзходство, с което говореше, тя бе тази, която му бе откраднала детето. Искаше му се да изкрещи — „То е мое, мое, глупачке!“, но това нямаше да помогне при Джес. Трябваше да разсъждава логично. Логично — независимо, какво означава това за нея. Той започна спокойно:

— Сигурно не смяташ за нормално някой да отвлече чуждо дете и повече от година да не каже на баща му дори къде е.

— Би могъл да разплачеш всекиго. Но аз не съм отвличала Лизи, Дирдри ми я повери, тъй като имението ти е във военно положение и ти не предприемаш нищо…

— Не предприемам нищо? Отбранявах се с всички сили. А скъпата ми женичка ми взе детето и изчезна.

— Не я обвинявам. Като всички мъже виждаш само собственото си положение. Тя беше уплашена до смърт, а ти не я защити. Винаги си бил невъзможен като съпруг — дори и в най-добрите ви времена. Разбира се, че ще избяга!

Тед усмири гнева си и продължи горчиво:

— Като остана без пари, тя се върна и открадна оборотните ми наличности и един от самолетите ми.

— Трябваха й пари, за да живее.

— Остави ме без стотинка! Беше изпразнила и общите ни сметки. После дойде тук и не се върна повече.

— Защото са я убили.

— Детето ми изчезна и единственият човек, който знаеше къде е, беше мъртъв. Имението ми се превърна в бойно поле. Всички мислеха, че аз съм ги убил. Собственото си дете? Нямаше как да се защитя. Единствено адвокатът ми ме спаси от затвора. А хонорарът, който трябваше да му платя заедно с всички останали разходи, довършиха имението.

— Дирдри ми е споменавала за Ян — отбеляза Джес със странно изражение.

— Знаеш ли какво е да те мразят и презират за нещо, което не си извършил? Да живееш с мисълта, че детето ти е някъде, наранено или мъртво, а ти нищо не можеш да направиш? Всяка вечер да си лягаш със снимката й и да се питаш дали някога ще я видиш отново? Това ме измъчваше повече, отколкото непрекъснатите нападения.

— Съжалявам — каза Джес меко.

— Дължиш ми много повече от едно „Съжалявам“.

— Не знаех какво да правя — промълви тя най-накрая. — Когато Дирдри не се върна, аз направих някои проучвания и разбрах, че имаш ужасни неприятности.

— Неприятности? Бях в ада! Ти си знаела и въпреки това не доведе Лизи.

— Никога не си бил измежду любимите ми хора.

— Дори не ми писа. Поне един ред, за да разбера, че е жива.

— Но тогава щеше да разбереш къде сме.

— Значи признаваш. Умишлено си я крила, независимо че си знаела какво ми е.

— Какво можех да направя?

— Можеше да я доведеш вкъщи.

— Как? Работех в Калкута, в една клиника. Не можех просто да напусна. Дойдох веднага, щом намерих заместник.

— Не, била си твърде заета да спасяваш света, за да те е грижа за някакъв си мъж, чийто живот започна да разрушаваш още от момента, когато за пръв път го погледна.

— Това не е вярно!

— Напротив! Вярно е!

— Как можех да ти доведа Лизи? Особено след това, което Дирдри ми каза. Не и след като ме накара да й обещая…

— Хващам се на бас, че е казала достатъчно. Сладката ми женичка имаше навика да очерня името ми пред всеки, който имаше желание да я слуша, и съм сигурен, че ти е било приятно да чуеш за неудачите в брака ни.

Очите на Джес се разшириха.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не си прав?

— Дирдри вече я няма. Каквото и да ти е казала, няма значение.

— За мен има. Тя дойде при мен преди година и каза, че имате големи неприятности. Помоли ме да се грижа за Лизи. За нея тази година не беше лека.

— Разкажи ми — подкани я той хапливо.

— За мен също не беше лесно. Бях в Индия. Работех в една клиника, по четиринадесет часа на ден. Опитвах се да забравя за… за случилото се. Дирдри ми остави едно петгодишно дете и не се върна. А Лизи, която между впрочем ти е одрала кожата, трудно може да се нарече лесно дете. Животът ми се обърна с главата надолу. Трябваше да се приспособявам. Лизи беше далеч от дома, от всичко, което обичаше, от всичко познато. Разбирах я. Няколко месеца си мислех, че Дирдри ще се върне. След това разбрах, че е умряла и че според слуховете ти си замесен в смъртта й.

Джес спря и презрението и страха в изражението й го накараха да потрепери.

— Значи и ти мислиш, че аз съм я убил?

Джес не отговори. В уплашения й поглед се, четеше нещо, което той не разбираше.

— Не, не мисля така — сведе клепачи тя.

Тед не можеше да понесе хладното й държание.

— Така мислиш.

Тя се опита да го погледне отново.

— Аз никога не лъжа.

— Не е вярно! Излъга, спомняш ли си, преди десет години.

Джес отричаше, клатейки глава, но продължаваше да я гледа.

— Добре, излъгах. Тогава, преди десет години, но сега не лъжа. Не знам какво се е случило с Дирдри, но знам… Знам, че ти не си я убил.

— Тогава защо ме гледаш така?

— З-защото знам, какво е да си виновен за нещо толкова ужасно. Виждаш ли, когато Джонатан и Бенджамин загинаха… Аз карах.

— Вината не е твоя — той леко стисна ръката й.

— Да бях и аз толкова сигурна. Иска ми се да можех да върна времето. Всички правим грешки и понякога не ни се предоставя възможността да ги поправим.

Тед усети странно чувство. Завладя го неразумното желание да я прегърне, да я погали и утеши.

Тя му вярваше! В момент, когато всички се съмняваха в него, тя му вярваше. Тя знаеше какво е да страдаш, да си обвинен в нещо, което не си направил.

Той се почувства невероятно облекчен, че някой го разбира. Дори и това да беше Банкрофт, най-големия му враг. Тя не мислеше, че той е убил Дирдри. За пръв път от една година насам Тед се почувства по-малко самотен.

Искаше му се да я сграбчи и да я целуне. Изведнъж разбра колко абсурдно е това желание. Тази великолепна русокоса, чието тяло така добре му пасваше, беше неговата безотговорна, тиранична роднина.

Искаше да може да я изхвърли от стаята и никога вече да не я види. Не му трябваше нейното разбиране. Но нещо отвътре му подсказваше, че точно тя е това, което иска.

Спомни си как Джес мразеше сантименталните глупаци. И той също ги мразеше.

— Виждаш ли, знам, че не би наранил човек. Но просто не можех да дам Лизи на някой, който… Не можех да я изпратя в „Джексън Даунс“ сред цялата тази жестокост, след като съм сигурна, че няма да се грижиш за нея както трябва.

— Аз съм й баща — каза Тед грубо. — Щях да съм до нея, по дяволите! Аз отговарям за нея, не ти.

Усещаше ръката й да трепери в неговата. Тя беше разстроена толкова силно, колкото и той.

— Значи отново сме един срещу друг — каза тя спокойно. — Както обикновено. Защото смятам, че аз също съм отговорна за Лизи.

— И изпълняваш сериозно всичките си отговорности?

— Много добре знаеш, че го правя. Особено, що се отнася до Лизи. Джексън, не искам да се караме.

Тед погледна спокойното й лице и разбра, че е решена да се бори за Лизи не по-малко от него. И също толкова упорито.

— Не те искам в живота си! — каза той, като стискаше ръката й, като че ли тя бе единствената му връзка с живота.

— Не съм молила Дирдри да прави Лизи част от живота ми, но така или иначе това е факт. Не съм искала да обичам друго дете. Не и след… — гласът й заглъхна. — Особено пък твоето дете. Но я обичам. И няма да ти разреша да съсипеш живота й, така както баща ми…

Един облак засенчи луната и за няколко секунди лицето на Джес потъна в тъмнина. След това луната, по-ярка от преди, отново се промъкна през щорите и той забеляза отчайващата уязвимост в погледа й. Не само той беше минал през ада.

Протегна ръка и прекара пръсти по брадичката и шията й. Усети пулсът й да се ускорява. Видя долната й устна да потрепва. Тя се опита да се овладее.

Собственият му пулс заби лудо и той бързо отдръпна пръсти от омайващо меката й кожа.

Джес си пое дълбоко дъх. Ръката й беше спряла да трепери. Той се опита да контролира собствените си чувства.

Предстоеше битка. Най-жестоката досега.

— Държиш детето ми — каза Тед — повече от година, без дори да ми кажеш къде е…

— Някой трябваше да се грижи за нея! Беше очевидно, че родителите й са твърде ангажирани със собствените си проблеми, за да го правят.

Това беше повече, отколкото Тед можеше да понесе.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм лош баща?

— Пусни ме, Джексън! Нека да говорим за това утре.

— Не, ще приключим сега.

— Слаб си като пале — тя изви ръка и се освободи от хватката му. — Виждаш ли!

Начинът, по който се измъкна, беше твърде унизителен.

— Утре — настоя тя, отдръпвайки се в сянката. — Сега трябва да спиш.

И тя си отиде.

„И аз искам Лизи. И аз искам Лизи…“ Думите се смесваха с крясъците на папагалите отвън.

Още едно, много по-опасно предчувствие пулсираше в кръвта му.

Тя му бе наредила да спи. Дори и да беше от мъжете, който се оставят да бъдат командвани, как би могъл да заспи, когато думите й не излизаха от главата му? Как би могъл да заспи, когато уханието на портокалов цвят се промъкваше в леглото му, когато присъствието й беше извикало заключените спомени?

Не го преследваше само красотата й, но и тъгата в очите й, и ужасяващата жажда в гласа й, и топлата копринена кожа под пръстите му…

Искаше му се да изпитва към нея само леден гняв и още по-голямо удовлетворение от това, че и нейният живот беше провален също както неговия. Но в сърцето му се бе притаило нещо по-силно от омразата и то го изпълваше със страх.

Той отхвърли неспокойно завивките и остана да лежи, изнемогвайки от горещината. Опитваше се да не мисли за нея.

Не можеше да мисли за нищо друго. Беше без жена повече от година. Може би точно за това непрекъснато си мислеше колко е красива Джес, с коса блестяща в тъмнината. Спомни си как гърдите й изпълваха поплинената блуза и опъваха копчетата. Мразеше я! Мразеше онази тъпа, упорита жилка в нея, която не се пречупваше. В същото време жадуваше да я прегърне и да я държи в ръцете си цяла нощ. Искаше да я успокои, да я накара да забрави Джонатан и Бенджамин. Не искаше никога повече да вижда лицето й така отчаяно. Ужасът, който бе преживяла, му беше до болка познат.

Вентилаторът се въртеше над него и започна да му става студено. Той се зави, но скоро му стана горещо, непоносимо горещо.

Стана и уви чаршафа около кръста си. Отвори вратата към верандата. Не усети дори и лек полъх. Само плътна, влажна топлина, носеща се от джунглата. Прималя, почувства се болен и упоен. Тъмнеещите дървета се завъртяха около него като ужасяващи гиганти.

Банкрофт беше виновна! Тя го набута в този ад. Тя му взе детето. Тя го бутна от скалата. Тя го натъпка с тези лекарства…

Щеше да падне всеки момент.

Знаеше, че трябва да се върне в леглото.

Въпреки това продължи напред.