Ан Мейджър
Див свят (10)

Девета глава

Огненото кълбо на слънцето потъна зад кораловите хълмове. Луната се показа и изпълни кадифения мрак със сребристия си блясък.

В джунглата бе топло и тихо. Тед бе обгърнат от странна топлина, концентрирана в слабините му.

Знаеше, че животът му поема по фатален път. Тази жена не беше за него. Виждаше само блестящите й очи и устните й, сочни и подканващи. Той плъзна ръце по топлата кадифена кожа. Лека въздишка се изтръгна от устните й. Тед потрепери под напора на желанието си.

— Не трябва — протестира Джес, когато той я положи на хавлията, която бе хвърлил преди секунда върху мекия пясък.

Беше ужасно права.

— Никога ли не се предаваш, Банкрофт? — шепнеше той, докато покриваше с целувки шията й, а ръцете му докосваха гърдите й.

— Да се предам? Никога!

Но той усещаше конвулсивните й движения, докато пръстите му докосваха зърната й.

— И имаш намерение да защитаваш крепостта?

— Да, имам.

Ръцете й се обвиха около врата му, като че ли не възнамеряваше да го пусне никога.

— След като приключим, аз ще съм шефът.

— Така си мислиш ти, Джексън. Утре ще си платиш за всичко.

— Готов съм да посрещна последствията, скъпа.

Устните му се сляха с нейните. Тя вече не се бореше. Той също. За момента. Тя отвори уста и пое езика му. Беше топъл и сладък. Той почувства разгарящата се в нея страст.

— Желаех те години наред — шепнеше той. — Никоя друга, само теб. Въпреки че Дирдри изглеждаше точно като теб, тя не можа да заеме мястото ти. Поне не в моето легло. И в сърцето ми също.

Кой дявол го караше да й казва тези неща? Не знаеше. И не искаше да знае.

Пръстите му достигнаха до тънките презрамки на банския й. Дъхът й замря, когато ръцете му докоснаха раменете й. Гърдите й бяла наполовина открити.

— Не — опита се да го спре тя.

— Няма защо да се срамуваш от тялото си, Банкрофт, Ти си прекрасна. Прекрасна! Гърдите ти…

— Те са твърде големи. Вулгарно…

— Много са секси… — той дърпаше банския надолу.

— Карат ме да се чувствам някак… омърсена… Мъжете винаги…

— Красиви са. Невероятни! Ти си красива. Искам да те любя. Цялата…

— Ако някой ме беше попитал каква да ме създаде, щях да искам да съм плоска като дъска.

— Благодаря на Бога тогава, че не си била наоколо, за да дадеш компетентното си мнение.

Тя имаше твърде много недостатъци, но гърдите й можеха да надминат и най-разпалени те му фантазии.

Някак си той успяваше да задържи мъжките си инстинкти. Трябваше да бъде по-бавен.

И нежните му ласки, ръцете му, целувките му, сладките му комплименти постигнаха целта си. Той пое едно от зърната й в устните си. Топлината се стрелна от стомаха в слабините му. Зарови устата си в плътта й и я засмука като бебе, докато не чу стенанията й.

Толкова много я желаеше, че ръцете му се разтрепериха, докато сваляше банския си. Тя го гледаше, премаляла, докато махаше своя. Джес го привлече обратно върху себе си и той се почувства твърд, топъл и гол до бедрото й.

Най-накрая тя леко въздъхна и се предаде на желанието си.

Започна един дълъг час на горчиво-сладък унес и за двама им.

Упорството им бе пометено от силата на една необяснима връзка. Всичките им различия се бяха изпарили във въздуха.

Тя беше сладка като мед, а той — нежен като пролетен вятър. За един безкраен миг те бяха едно цяло.

Глупавата им лична самота бе изчезнала. Никога преди това не бяха изпитвали нещо подобно. Като че ли някоя жизненоважна част от тях е била мъртва дълго време и сега отново се събужда за живот. Предишният път, преди десет години, беше като сън и за двама им. Нещо, в което не си бяха позволили да повярват.

Тед нежно целуваше изящната й шия и потрепващите гърди. Езикът му потъна в трапчинката на пъпа й. Тя разтвори бедра и устните му се плъзнаха надолу, за да погълнат свежата роса на онова съкровено, само нейно място. Тя разпали кръвта му — пареща пулсираща част от самия него.

След това му върна целувките. Точно така, както той го направи. Не остана и частица от тялото му, неоткрита от устните й. Езикът й се втурна в устата му, проправи си път през гърдите към стомаха и по-надолу. Меките устни по-парещи и от огън, го целуваха, докато не обезумя от желание.

Не можеше да се въздържа повече.

Издърпа я под себе си и проникна дълбоко в нея.

Този първи миг, вътре в тялото й бе неописуем. Тя бе малка и тясна.

Жена.

Неговата жена.

Кадифена топлина и погубваща сладост. Неговото спасение. Неговото проклятие.

Боже, беше прекрасна, стегната, обгръщаща го изцяло. Гърдите й опрени в неговите и кожата й мека и гладка под пръстите му.

После той започна да се движи твърде бързо.

Тя извика. Тед се насили да спре и да бъде по-внимателен, въпреки че всяка частица от тялото му пулсираше. Сърцата им биеха като едно. Ръцете й отместиха падналите върху челото му кичури. Той отвори очи и потъна в омайващата тъмнина на нейните.

— Банкрофт — прошепна той, толкова нежно, че не можа да се познае.

Цялата й строгост се бе изпарила. Беше срамежлива и уплашена. И го желаеше.

— Джес — поправи го тя, като си играеше с косата му.

— Ти си моя… мила Джес.

— Ти си мой — каза тя и го погледна право в очите.

Той започна да се движи отново, по-бавно. Беше внимателен, настройваше ритъма си към нейния. Докато тласъците на желанието не го настигнаха и не пометоха всичките му задръжки. Те бяха две същества, хванати във водовъртежа на тъмнината и огъня на непреодолимата си страст. Тя ги бе измъкнала от черупките им и ги бе пренесла в страната на изригващия екстаз.

Когато всичко свърши, той я усети под себе си, тихо стенеща и трепереща. Ноктите й леко се забиваха в гърба му. Почувства тялото си непоносимо топло и мокро от пот. В мускулите му не бе останала и капчица сила. Нямаше желание да се помръдне, да я освободи… и в този момент разбра, че е обречен. От неясните очертания на действителността изкристализира мисълта, че той, който винаги бе искал да притежава, е притежаван — изцяло и безвъзвратно.

Протегна мускулестото си тяло и се просна до нея. Постепенно се унесе прегърнал здраво жената до себе си.

Събуди се рано сутринта. Надвесените над телата им клони изглеждаха черни на фона на изгряващото слънце. Чувстваше се невероятно спокоен и уверен в себе си, и щастлив, както никога досега. Докато не протегна ръка и не разбра, че Джес е изчезнала. Отново го беше изоставила. Без една дума! Както преди! Защо, по дяволите?

Тед скочи. Един разгневен и гол гигант, сам сред дългите сенки на гората.

Замеси се с нея отново като последния глупак. Близостта с тази жена беше като някаква опасна заразна болест. Хване ли те веднъж, не те пуска никога. Може да стане само по-лошо.

Къде ли е отишла?

Грабна банския си. Беше целият в пясък и неприятно студен. Не можеше да бъде по-студен от отчаянието, което изпълваше сърцето му. Удари го в едно евкалиптово дърво и милионите сребристи частици нападаха по хавлията. След това го навлече.

Изпитваше същото всепоглъщащо отчаяние и ярост, както преди десет години, когато се беше любила с него, а след това избяга и така го „сервира върху сребърен поднос“ на сестра си.

Вече нямаше никакво значение, че му се бе отдала. Единствено важно беше, че отново го бе напуснала.

Трябваше да вземе Лизи и да се освободи от Джес при първия удобен случай.

Той бързо затича по пътеката, заобикаляща канарата. На половината път до вилата стигна до мястото, от което Джес го бе блъснала. Един булдозер работеше много внимателно до ръба на скалата. Тед щеше да продължи по пътя си, ако не беше стреснат от две обстоятелства. Първо, видя някакъв мъж да слиза от машината и да се отдалечава в гората.

Тъкмо когато щеше да извика след него, чу гласа на Джес, идващ от ниското. Запровира се през храстите, към ръба на канарата, но не видя нищо. Тогава се покачи на булдозера, откъдето гледката бе по-ясна. Джес бе долу, под скалата, сведена над едно дете. Дали пък онзи мъж не е наблюдавал точно нея и с какво намерение?

Ключът висеше на таблото.

Булдозерът беше паркиран на самия ръб на скалата. Гадно копеле!

Ледени тръпки плъзнаха по тялото му. Пое дълбоко въздух. Всичко, което беше необходимо, бе едно завъртане на ключа и машината щеше да запали, да премине ръба и, падайки, да помете всичко по пътя си. В мислите си видя Джес под огромния булдозер.

Той си спомни за влака, взривен в „Джексън Даунс“, Всичкият добитък беше избит, а машинистът пострада жестоко.

Само за един миг ядът, който изпитваше към Джес, се изпари и той разбра, че трябва да я предпази на всяка цена. Дори, ако трябва да рискува собствения си живот.

Копелета! Сигурно го бяха проследили дотук. И нея ли преследваха?

Трябваше да тръгне след мъжа и да го пребие от бой, докато не разбере кой е и какво търси тук. Кой го е изпратил? И защо? С трепереща ръка Тед си проправи път през лианите. Джес бе коленичила до скалата с аборигенските рисунки. В едната си ръка държеше букет диви цветя, а с другата разглеждаше някакъв малък блестящ предмет, който просветваше в дланта й. Едно момче с пепеляворуса коса пристъпяше до дърветата. То притискаше до гърдите си като нещо много скъпо някаква плюшена играчка с виолетова панделка.

— Значи си мислил, че съм призрак? — дочу Тед.

Детето кимна.

— Радвам се, че ти не си тя. Не я харесвах. Ти ми даде… — тъмната му ръчичка притисна по-силно играчката.

Джес погледна още веднъж предмета в ръката си и го прибра в джоба.

— Благодаря ти. Тя ми беше сестра. Знаеш ли какво й се е случило?

Огромните черни очи се завъртяха уплашено.

— Кажи ми. Не се страхувай.

— Той също се върна.

— Призраци не съществуват! Тя не е отишла да плува, нали? Не и последния ден. Тя е дошла тук да се срещне с някого. Някой мъж, който…

— Той също се върна — повтори момчето.

— Какво се случи с нея? — продължаваше Джес. — Кажи ми, моля те!

— Тя падна. Той я удари с камък.

— Къде?

Момчето съзря Тед сред храстите, посочи го и започна неистово да крещи.

Джес се обърна. Тед дълбоко си пое въздух. Това полуидиотче се опитваше да му припише убийството на собствената му жена! А Джес го окуражаваше.

Сграбчи една лиана и се спусна при тях. Момчето погледна летящата мъжка фигура, бялото на очите му се завъртя и то отново записка: „И той се върна! И той се върна!“

Тед се протегна да го хване, но то отскочи настрани и избяга. Той се втурна след него през гората, прекършваше клони и се спъваше в пъновете, но момчето се оказа по-бързо и по-пъргаво. Провря се между дърветата и изчезна. В страха си бе изпуснало динозавъра.

Останал без дъх, Тед се наведе и вдигна играчката.

— Малък негодник! Това е на Лизи.

Джес стоеше зад него и едва дишаше.

— Аз му я дадох! Какво си мислиш, че правиш — Джес взе играчката и я остави на земята.

— Какво става тук? „Той се върна!“ Какво означава това? Че съм убил жена си?

Джес схвана агонията в гласа му.

— Не, глупако. Ти така го уплаши, че не се знае за кого те е взело. Но щях да разбера, ако не се беше намесил. Като че ли… О, Джексън, защо винаги объркваш нещата?

— Аз? — обидено каза той. Тя го беше изоставила. Ако не се беше намесил и тя, и детето можеха да са вече под булдозера.

— Тези неща изискват малко хитрост, а не силата на Тарзан, комбинирана с детинщини. Опитвах се да ти помогна.

— По дяволите помощта ти! Не ми трябва! Не съм някой беден гладуващ и болен абориген. Какво те кара да мислиш, че можеш да се справиш с проблемите ми, по-добре от самия мен. Ти, която изобщо не познаваш тази страна.

— Живяла съм по целия свят, Джексън! Хората навсякъде са еднакви.

— Онези хора са опасни!

— Имала съм си работа с опасни хора и преди.

— По дяволите, защо избяга, без да ми се обадиш — изрече той приглушено. Пропусна да й каже за мъжа, който я наблюдаваше от булдозера.

— Не можех да спя, а ти изглеждаше толкова изтощен, че не исках да ти преча.

Не вярваше на нито една нейна дума, но я остави да продължи.

— Затова станах. Когато стигнах до вилата, детето беше там. Преоблякох се и го последвах дотук. Сигурна съм, че то знае, какво се е случило с Дирдри. Бях на крачка от успеха, само да не се беше правил на Рамбо.

— Дирдри! Непрекъснато това чувам. Тя е мъртва! Не можем ли просто да я забравим?

— Аз не мога! Докато не открия какво се е случило.

— Твърде опасно е! Не разбираш ли?

Тя протегна ръка и помилва грапавата му като шкурка страна.

— Проклятие! Ти си най-сексапилната, най-упоритата… побъркваш ме! Не мога да живея с теб… Но не мога и без теб.

— Не можем просто да си затворим очите и да се преструваме, че светът не съществува, Джексън.

— По дяволите! Вече не ме интересува как е умряла Дирдри. Не ме интересува. Имението ми е в пламъци…

— Но мен ме интересува!

— Не разбираш ли, че е твърде опасно да се замесваш в това.