Ан Мейджър
Див свят (14)

Тринадесета глава

Тримата бяха сами в малкия офис на Джексън. От пурата на Ян се издигаше плътна спирала задушлив дим.

— Как така няма да продаваш? — Гласът на Ян бе зловещ като цепеща въздуха рапира.

Джес леко се покашля и размаха ръка срещу дима.

Тед току-що бе изял най-обилния си и вкусен обяд от години насам и доволно се вслушваше в потракването, идващо от отдалечената кухня. Госпожа Би миеше чиниите — за пръв път, без да се оплаква.

Ян, Тед и Джес се наблюдаваха един друг през отрупаното с документи бюро.

Тед бавно се облегна назад.

— Ей, Ян, по-полека! — отпи голяма глътка от бирата си. — Ти си ми само адвокат, не забравяй! Аз вземам решенията.

Ян красноречиво погледна към Джес.

— Не всички, както виждам.

Обидата, предназначена да накърни мъжкото му достойнство, премина през тялото му като куршум. Ян знаеше какъв ще бъде резултатът.

Ах ти, негодник такъв! Между двамата мъже винаги бе съществувало някакво съперничество. Тед не позволи, дори с едно потрепване на тялото на Ян да разбере, че е улучил право в целта. Той бавно придърпа стола си към бюрото и постави бирената бутилка по средата на най-важния документ, така че върху листа се отбеляза мокър кръг. И изрече с още по-голямо настървение от преди:

— Никога не съм искал да продавам! Идеята беше твоя.

— Нищо не се е променило, откакто се съгласи.

Тед се протегна през бюрото, повдигна документа, погледна го, спомни си за месеците необходими за получаването на всички тези документи и го пусна да падне в кошчето. Взе пурата и я угаси в пепелника.

Ян повдигна гъстите си вежди.

— Много лош навик — промърмори Тед.

Ян се захили.

— И ти пушиш?

— Отказах ги — до този момент той не беше мислил по въпроса.

— Това твоя идея ли е или на докторката?

— Какво значение има, след като е добра?

Тед взе ръката на Джес и огледа тънките бледи пръсти, вплетени в неговите загрубели ръце. Замисленият му поглед срещна този на Ян.

— Грешиш, като мислиш, че нищо не се е променило. Всичко се промени. Аз вече няма да се боря сам.

Пръстите на Джес се впиха в неговите. Ян се изправи.

— Значи пътуването ми е било напразно. Ще ти се наложи да си платиш.

— Винаги се налага.

— Надявам се, че няма да съжаляваш.

— Благодаря ти за загрижеността — каза Тед и се усмихна.

Извади полупразния пакет цигари от джоба си, погледна го, а после го смачка и го изхвърли в коша. След това бавно повдигна ръката на Джес към устните си и я целуна.

 

 

Беше около четири през нощта, когато Ноел се обади паникьосана по радиото.

Джексън бавно се размърда, без да може да разбере какво е проникнало до дълбините на съзнанието му. Джес лежеше до него. Усещаше гърдите й притиснати до тялото му.

Бяха се любили часове наред и бяха заспали прегърнати. Той беше като упоен. Не искаше да се отделя от нея.

Въпреки това усети, че опасността е по-близо отвсякога. Измъкна се от леглото, като внимаваше да не я събуди и отиде до радиото. Гласът на Ноел беше тих. Той едва я чуваше.

— Грейнджър е полудял! „Джексън Даунс“, чувате ли ме?

Жената беше ужасена. Или тя бе дяволски добра актриса, или някой наистина я преследваше. Тед измърмори нещо в потвърждение.

— Грейнджър е въоръжен. Моля ви…

Беше невъзможно да пренебрегне плача на една красива, молеща за помощ жена.

Но ако беше капан? Усещаше го с мозъка на костите си. Преди да реши, какво да направи, чу гласа на Джес зад себе си.

— „Джексън Даунс“ до „Мартин Рийч“. Успокойте се! Идваме да ви спасим. Край.

Тед се обърна разгневен. Защо винаги тя решаваше? Това не беше медицински случай. Това беше негов случай.

През червената пелена на яростта си едва забеляза лицето на Джес, пребледняло от тревога и страх.

— Защо й каза всичко това?

— Не можем да я оставим там сам-самичка!

— Ами ако лъже?

— Ами ако не лъже?

Погледът му се проясни и въпреки че лицето на Джес бе засенчено наполовина, той я видя такава, каквато е — една уплашена жена, умоляваща го да помогне на друга?

Видя също и смелостта й.

Изражението му се смекчи. От устата му се изтръгна дълбока въздишка.

— Е, аз тръгвам. Щом ти го искаш.

— Благодаря ти.

— Но ти оставаш!

Пръстите й стиснаха ръката му.

— Джексън, моля те… Искам да ти помогна.

— Поне веднъж направи, каквото ти казвам! Може да стане опасно, много опасно.

— Добре.

— Обичам те! Твърде скъпа си ми и не искам да рискувам.

— И аз те обичам! — остани тук и се грижи за Лизи. Това е заповед!

— Слушам! — изкозирува тя.

 

 

Едва когато двата самолета и хората му пристигнаха в „Мартин Рийч“, Тед започна да се съмнява. Едва когато стреляха по него и когато освободи измъчената жена, завързана с белезници за тавана с поставена до нея бомба с часовников механизъм. Той обезвреди бомбата и тръгна след Грейнджър с един от собствените му джипове. Тогава си спомни загадъчната й усмивка. Но вече беше твърде късно.

На два пъти Грейнджър се опита да го подлъже да се хвърли в пропастта. Стреля по гумите му. Тед го изненада и го удари отзад. Джипът на Грейнджър зави твърде остро и гумите му се плъзнаха по един насип. Колата се преобърна и Грейнджър остана заклещен под нея.

Тед тръгна към преобърнатия джип с насочена пушка и усети миризмата на горящ бензин.

— Издърпай ме — крещеше уплашено Грейнджър изпод разкъсания плат на покрива.

Тед дишаше трудно. Ризата му бе мокра от пот. Избърса чело с ръкава си.

— Ще бъда с теб толкова милостив, колкото ти си бил с Ноел. Толкова милостив, колкото беше, когато подпали конюшните ми и едва не уби Макей.

— За Бога, Тед! Не бях аз. Не исках нищо от това, което се случи. Никога не съм искал да навредя на Ноел, но тя непрекъснато душеше наоколо.

— Тогава кой?

— Помогни ми, моля те!

— Кажи ми и аз ще пратя момчетата да те измъкнат.

Грейнджър винаги бе бил страхливец. Градско чедо.

— Кажи ми или ще се изпържиш жив като Холт! И него ли уби?

— Собственият си брат? Боже Господи!

Тед се спусна към джипа, наведе се и го стисна за гърлото.

— Ако смяташ да говориш, започвай! Огънят е стигнал до резервоара. Няма да се мотая тук и да чакам да стана на парчета — Тед се завъртя на пета и тръгна обратно. — Хайде, момчета!

Грейнджър видя пълзящия към него синьо-жълт пламък и закрещя.

— Добре, Джексън, ти спечели! Измъкни ме оттук!

— Казвай!

Грейнджър промълви едно име.

И на Тед това име му подейства като нож в гърба. Защото това беше името на единствения човек в Австралия, на когото вярваше. Може би невинаги го бе харесвал, но му вярваше. Тед стоеше като ударен от гръм.

— За Бога, освободи ме! — крещеше Грейнджър.

— Освободи го, Нед! По-бързо!

Ян Макбейн — приятелят, довереното му лице, борецът за справедливост.

Ян Макбейн — убиец, предател, подлец, вандал и любовник на жена му.

Проклетото копеле е искало да затвори Кърк в конюшните, а не да го освободи.

Защо Ян?!

Джипът експлодира, а Тед тръгна назад.

Мислеше си за хитрата усмивка на Джес.

Тя е знаела през цялото време.

И затова беше останала в „Джексън Даунс“.

Обзе го неистова ярост. Но яростта мигновено бе заменена от още по-силен ужас. Чувстваше се така, като че ли току-що го бяха ударили силно в стомаха.

Дирдри сигурно беше казала нещо на Джес в Индия. Нещо, което я е накарало да дойде на острова и да позвъни първо на Ян, когато пристигне.

Как не бе могъл да се досети?

Тази вечер тя умишлено се бе изложила на опасността. Но изложи на опасност и детето му, и всички, които останаха в имението. Това не можеше да й бъде простено.

Погаждаше му този номер за последен път! Тя доказа, че не може да й се вярва! Ако успее да я измъкне жива, ще скъса с нея завинаги.

Ян и Джес! Тед си спомни какво бе направил той с Дирдри. Тя вероятно го е обичала. Доверила му се е и е отишла на острова, а той я е убил. Какво ли би направил с такъв инат като Джес?

Страх сви стомаха му.

И той се втурна към самолета.

 

 

Джес бе доста спокойна, докато се промъкваше през къщата с Лизи, спяща в ръцете й. Мийта вървеше след тях и носеше купчина одеяла.

Спокойствието я бе завладяло постепенно, с отдалечаването на самолетите.

Тя нарочно бе останала в „Джексън Даунс“, заедно с мъжа, който по всяка вероятност най-хладнокръвно бе отнел живота на сестра й. Не беше планирала всичко това, въпреки че Тед щеше да си го помисли със сигурност. Молбата за помощ на Ноел беше действителна. Джес трябваше да изпрати Тед при нея.

Но сега нямаше кой да спаси това спящо дете, нито пък останалите. Никой, освен нея.

Имаше пет минути. Не повече! Докато Ян не предприеме нещо, ако действително беше той.

Денят, който бе прекарала в чистене, не беше изгубен. Бе открила под най-старата част на къщата едно студено мазе с естествена вентилация. Дебелите му врати, залостващи се отвътре го превръщаха в солидна крепост. Тя предвидливо бе складирала там храна, вода и оръжие, точно за такива случаи.

След като настани Мийта и Лизи, доведе вътре и господин и госпожа Би, за да ги пазят.

— Не отваряйте вратите, докато не чуете три изстрела, последвани от четвърти. Ако някой нападне вратата, стреляйте на месо.

Тя излезе и чу как госпожа Би нарежда на господин Би да залости:

Джес бе дала на Кърк силен наркотик. Надяваше се, че ако той не представлява заплаха за убиеца, никой няма да го закача.

Върна се в спалнята на Джексън и заключи вратата. Облече черна риза и черни джинси. Измъкна заредения тридесет и осемкалибров пистолет от чекмеджето, затъкна го в колана си и внимателно отвори прозореца. Ако успееше да се добере до пустинята, можеше да се крие там до сутринта. Докато Джексън се върне от „Мартин Рийч“.

Небето бе черно като съсирена кръв и сребърният сърп на луната висеше на фона на тази вещаеща смърт завеса.

Джес прехвърли крак през рамката. Бе наполовина излязла, когато той я сграбчи.

Ян взе пистолета и започна да я избутва към една от големите пристройки.

— Твърде си умна, за беда. Още от самото начало разбрах, че ме подозираш.

— Не от самото начало. Не и до този момент. Но бях почти сигурна, когато те видях при конюшните. Ти си убил сестра ми!

— Няма да чуеш никакви самопризнания.

— Няма нужда. Уоли ще открие тялото й с булдозерите си съвсем скоро. Онова момче те е видяло как я убиваш, нали? Връщал си се на острова и то те е видяло и тогава. Няма да е трудно да го накарам да проговори. То ми даде годежния й пръстен. Бил си неин любовник. Защо я уби?

— Всички й бяха любовници.

— Но тя е чакала теб на острова.

— Може би.

— Тя се е обърнала първо към теб, защото се е страхувала от жестокостите, ставащи в имението. А ти си я прелъстил.

— Не се прави на глупачка. Тя сама си го искаше.

— След това се върна в Австралия, защото те обичаше и защото си й обещал да я последваш, ако напусне страната. Ти си я изпратил обратно в „Джексън Даунс“ да открадне парите на Тед. За да го обезсърчиш.

— Дирдри не може да ти е казала всичко това — усмихна се невярващо Ян.

— Каза ми достатъчно, за да се досетя за останалото.

— Трябваше да си останеш в Индия, където ти е мястото.

— Мястото ми е тук.

Той я сграбчи за ръката и я изви.

— Не, тук е моето място! Тази земя беше на семейството ми, много преди Тед да се появи.

— Всичко свърши Ян. Твърде много хора са замесени. Може би си започнал от алчност или за отмъщение. Може би си искал само земята, която са отнели от семейството ти. Но отиде твърде далеч.

Той отвори вратата на пристройката. Миришеше на слама и животни.

— Малко бензин и това място ще пламне като факла. Също като конюшните.

— Защо, Ян? — гласът й изтъня повече, отколкото очакваше. Личеше си, че е уплашена. — Не ми приличаш на някой сантиментален глупак. Не мога да повярвам, че искаш тази земя, само защото семейството ти някога е живяло тук. Защо всъщност тя стана толкова ценна за теб, след като Холт Мартин се разби в планината? Той беше геолог, нали така?

— Досещаш се, явно — той я бутна вътре. — А сега е твой ред да отговаряш на въпросите ми. Трябват ми детето и двамата старци! Къде са?

Джес се опита да се освободи, но той я удари с дръжката на пистолета си.

— Нямам никакви свидетели — пръстът му бе готов да натисне спусъка. — Казвай къде са, по дяволите!

Той я дръпна за блузата и тя се разкъса. Джес потрепери от близостта му и от отвратителното му докосване. Мъжът продължаваше да я дърпа. Ръката му се провря в сутиена й и тя замръзна на място.

— Ти си дяволски красива жена… — изрече той и я притисна към мощното си тяло. — Дяволски красива! Кажи ми къде е детето? Можеш да умреш бързо или пък толкова бавно, че да се молиш смъртта да дойде.

Джес мълчеше, обмисляйки двете очарователни възможности.

След това в отговор тя се наведе и заби зъби в китката му, така силно, че той я блъсна в отсрещната стена. В главата й отекна пареща болка. Усещаше топлата лепкава кръв да се стича по косата й. Всичко около нея се завъртя.

— Значи искаш да е бавно.

Трябваше да остане в съзнание. Трябваше да го държи далеч от Лизи, докато Джексън се върне.

Това можеше да отнеме часове… Беше безнадеждно. Можеше да е мъртва дотогава. Искаше повече от всичко Джексън да я прегърне, преди да умре. Само още веднъж…

Мислите й започнаха да избледняват. Почти в несвяст, тя видя как Ян се навежда над нея и разкопчава колана си.

Какво правеше той? Нещо твърде ужасно, за да разсъждава върху него.

Тя лежеше в сламата, съкрушена и безпомощна. Не… Ако я докоснеше, щеше да го убие.

След това чу отварянето на вратата. Ян също трябва да го е чул, защото се обърна.

Разнесе се самотен изстрел от ловна пушка, последван от експлозия като от запалителна бомба. Някой стреляше бясно в тавана.

Настъпилата тишина можеше да накара човек да помисли, че е оглушал.

Сеното беше започнало да гори. Пламъците хвърляха призрачни сенки по стените. В подскачащата светлина Джес успя да различи широките рамене на Джексън на входа на постройката. Ръкавът му бе разкъсан и откриваше бронзовата му ръка. Красивите му черти бяха разкривени от омраза.

— Пусни я, Макбейн! — Сърдитият му глас отекна в празната сграда.

Пламъците обхващаха стената зад Джес. Ян се наведе и грубо я вдигна на крака. Изсмя се ехидно в ухото й.

— Казах да я пуснеш! — изкрещя Тед, като ги държеше на мушка. — Хората ми са отвън!

— Пистолетът ми е насочен в главата й. Нямам намерение да изпълнявам заповедите ти — изхили се Ян.

— Пусни я или ще те убия!

Беше топло като в пещ и Джес започна да кашля от задушливия пушек.

— Точно обратното ще стане. Ти ще хвърлиш пушката или ще я убия!

Двамата мъже се гледаха през тъмнината, пушека и пламъците и всеки от тях крещеше побъркано на другия.

Нещо трябваше да се случи или и тримата щяха да изгорят.

Една искра падна на блузата на Джес и тя подскочи. Ян заби тъпите си нокти още по-силно във врата й и тя изпищя. Джексън моментално хвърли оръжието си на земята.

— Не — простена Джес, като видя какво прави Тед. Бяха загубени. Господи! Безнадеждно загубени!

Ян я притисна триумфиращо.

— Каза, че ще я пуснеш Макбейн!

— Излъгах.

Ян така стискаше Джес, че тя изпищя отново. Той насочи пистолета си към Тед.

— Защо, Ян? — попита Джексън.

Разрастващите се огнени стени ги обгръщаха. От лицето на Тед течеше пот.

— Израснал съм на тази земя. Вие янките ми я отнехте. Затова толкова исках да се запозная с теб, когато дойде в Австралия. Холт Мартин работеше за мен. Грейнджър също. Холт търсеше уран, когато умря. След като се разби, аз изпратих друг геолог в Уулибара. Там има уран — ясно ли ви е сега! Направих всичко възможно, за да те държа далече от планината и да не го откриеш. Накарах Грейнджър да купи имението ти. Аз вече притежавам неговата земя. Той беше просто подставено лице. Той устройваше нападенията. Но ти продължаваше да се отбраняваш. А Ноел продължаваше да слухти и да вади душата на Грейнджър. Най-накрая се добра до него и аз го накарах да й затвори устата. Дирдри дойде в Бризбейн при мен за помощ, точно както бях запланувал. Не че знаеше какво съм замислил. Когато в края на краищата се досети, трябваше да я ликвидирам. Оказа се по-лоялна към теб, отколкото всеки от нас предполагаше.

Ян се измъкваше от горящата сграда, оставяйки Тед да загине в пламъците.

— Е, сбогом Джексън! Беше твърде упорит, а трябваше да се предадеш много отдавна. Върви в онзи ъгъл!

Тед бавно се отдалечи към ъгъла.

— Само я пусни.

— Няма начин! Необходима ми е, за да се измъкна от имението, а след това ще трябва да избия всички.

— Ти си луд!

— Не говори така! — усмихна се Ян.

Нещо в Джес прещрака. Тя чуваше всичко, което Ян казваше, безжизнена и задушаваща се в нетърпимата горещина. Но последните му думи я изпълниха с воля за живот и желание да го умъртви.

Ян възнамеряваше да ги убие и ако тя не предприемеше нещо, Лизи бе обречена.

Някога, много отдавна, когато бяха още в Индия, баща й я бе учил да се бие. Какво още чакаше?

Най-подходящия момент. Онзи миг, в който убиецът се почувства толкова сигурен в успеха си, че леко отпусна хватката си.

Тя издаде пронизителен дивашки писък, който се оказа по-силен дори от ревящия огън. Удари го силно в слабините. Завъртя се, подскочи и заби пета в гърлото му. Той изпусна пистолета и Джес мигновено го сграбчи.

Джексън се хвърли върху Ян и го бутна на земята. Двамата мъже се затъркаляха в схватка на пода.

Над тях покривът гореше.

Джексън се бе покачил върху Ян и го налагаше с юмруци. После сключи ръце около гърлото му и започна да го души, докато лицето на Ян не стана виолетово.

Джес се втурна към тях и се опита да ги разтърве.

— Не, Джексън! Ще го убиеш!

Навън тъмнината беше отстъпила пред подскачащите пламъци. Хората на Джексън нахлуха в хамбара.

— Спрете ги! — умоляваше Джес.

Нед я взе на ръце и я изнесе навън. Другите хванаха Ян и Джексън и ги разтърваха.

Те едва се бяха измъкнали от сградата, когато чуха ужасяващ оглушителен трясък, като че ли бе дошъл краят на света. Пламъците се устремиха нагоре към абаносовочерното небе.

Покривът беше пропаднал. Земята трепереше под грохота на свличащата се сграда.

Всичко това Джес видя в мъгла. Погледът и мисълта й бяха насочени към Джексън, а той не я поглеждаше.

— Джексън!

Красивото му лице бе изкривено от ярост. Той я изгледа продължително.

Чак сега тя се сети, че в неговите очи пак го бе излъгала.

Той вече бе приключил с нея. Можеше да прочете това в погледа му и твърдостта му я убиваше. Беше се върнал да я спаси. Бе рискувал живота си. Бе готов да умре заради нея. Тя виждаше всичко това. Но той вече не я искаше, защото не му бе казала за подозренията си срещу Ян.

Беше твърде горд.

Тед й обърна гръб и бавно тръгна към къщата.

Да върви по дяволите! Буца заседна в гърлото й. Не можеше да го остави да си отиде. Това шоу не бе само негово. Май още не беше разбрал с кого си има работа! Той не бе единственият, който щеше да взема всички решения в живота им.

Тя се втурна през прахоляка и увисна на врата му.

— Обичам те — проплака Джес и го докосна умоляващо. — Каквото и да съм направила, направих го, за да те спася. Обичам те! Това нищо ли не означава за теб?

За секунда той огледа обляното в сълзи лице. Усети меките коси, развени от топлия бриз.

Джес забеляза колко е напрегнат. Нервите му бяха опънати като струна.

— Обичам те. Ще направя всичко, което поискаш. Не разбираш ли, че ти трябва жена като мен. Че аз съм единствената…

Мълчанието между тях се проточи, докато стана наистина непоносимо. Най-накрая тя усети как напрежението постепенно изчезна. Погледът му стана мил, почти любящ.

— Мили Боже — промърмори той.

Сърцето й подскочи.

— Мили Боже?

Изражението му я накара да се почувства странно. Като че ли никога няма да успее да си поеме отново въздух. Бавно и нежно той я прегърна.

Джес отпусна глава на гърдите му. Притискаше я така силно, че можеше да усети ритъма на сърцето му.

— О, Джексън — прошепна тя. — Не ме оставяй.

— Като че ли бих могъл.

В гласа му имаше някакъв нов, по-мек тон, който тя не бе чувала досега. Той се предаваше пред нещо по-силно от самия него.

— И аз те обичам. Мога да ти позволя да го чуеш, въпреки че съм сигурен, че това ще те направи още по-непоносимо суетна, отколкото си сега. Отказвам се да се боря повече с тази… проклета… въпреки че упорито се опитвах. Но то е в мен. Тази любов… появява се отново и отново. Не мога да се боря с теб. Не мога да победя самия себе си. Трябва да те имам! Независимо че си толкова упорита, невъзможна и непрекъснато се налагаш.

Тя хлипаше. Точно като всяка обикновена жена. И дори й беше приятно да я люлее така нежно и грижовно в ръцете си.

— Когато Ян беше насочил пистолета си към теб, знаех, че ако те убие, аз също ще съм мъртъв — шепнеше той. — Ти си част от мен.

— И за мен е същото.

— Моя сладка, невъзможна… любима — Тед нежно мърмореше в ухото й и нямаше други думи на света, които да й бяха по-скъпи. Устните му се сляха с нейните.

Накрая той я освободи. Последва щастлива тишина.

Някой ден щеше да й каже, че не е нейна вината, задето любовта толкова трудно е завладяла сърцето му. Не бе нейна вината, че като дете бе превърнал баща си в идол, докато той не бе изоставил майка му заради друга жена. Почувствал се бе излъган. Без почва под краката си. Дори и след като баща им се върна, болката остана, заровена дълбоко в душата му. Може би подсъзнателно бе се защитавал, като повярва в най-лошото за Джес. Като я обвини. Оженил се бе за Дирдри — жена, която не бе могъл да обикне.

— Лизи — прошепна Тед.

— Тя е в безопасност заедно с Мийта и семейство Би. Заключени са в мазето. Дадох на Кърк морфин, така че да не може да се забърка в някоя неприятност.

— Е, да имаше някое хапче, което да дадем и на теб — усмихна се Джексън.

— Сигурно ми се сърдиш, защото те оставих да тръгнеш, въпреки че подозирах Ян.

— Да, отначало ти се сърдех. Но сега съм още твърде уплашен, за да мога да ти се сърдя. Беше твърде глупаво от твоя страна. Може би по-късно, когато се успокоя, страшно ще се ядосам. И ще трябва да си платиш.

— Обещавам, че отсега нататък ще правя точно това, което ми казваш.

— Не ти вярвам, Банкрофт!

Тя се притисна към него.

— Знаеш ли какво? — Тед повдигна брадичката й.

— Какво?

— Вече не ме интересува. Онова, което е от значение, е това, което направи преди малко. Никоя жена не е правила за мен подобно нещо. Каза, че ще уредиш нещата за седмица и наистина успя. Досега не знаех, че имам нужда от жена като теб. Обичам те и искам да се оженим.

Сърцето й запърха от радост.

— Наистина ли?

— О, скъпа, жал ми е за теб — рече той закачливо. — Ако аз не се оженя за теб, кой би го направил? Кой на този свят е достатъчно упорит и достатъчно луд да си вземе такава беля на главата?

По вените й се разливаше радостно тържество.

— Без съмнение, в този свят няма друга, която би застанала до теб пред олтара.

Тед се усмихваше с обич. Очите на Джес блестяха.

В следващия миг ръцете му я обгърнаха и устните му се впиха в нейните…

— Да отидем да кажем на Лизи.

— А след това…

— Да, след това ще имаме достатъчно време.