Ан Мейджър
Див свят (1)

Пролог

Слънцето бавно залязваше зад нащърбените хребети на планините. Половин час по-късно изпепеляващият западен вятър, поел жегата на хилядите километри австралийска пустиня, утихна.

Пилотът се взираше напрегнато. Очите му бяха зачервени. Движенията му — забавени. От часове се бореше с горещината и напористия насрещен вятър.

Червеното небе се обагри във виолетови отблясъци. Планините и клисурите преляха от алено в бледолилаво и тъмновиолетово и дивите, ловуващи нощем, животни заизлизаха от скривалищата си. Никое местно същество, човек или животно, не би се изложило на палещите слънчеви лъчи.

Правеха го само белите.

Самолетът летеше все по-ниско, следвайки посока север-северозапад. Прелитайки над най-северния край на забранената територия на имението „Джексън Даунс“, Гайгер-Мюлеровия брояч запищя лудо. Пилотът забеляза необичайно високите показания и пулсът му заби в слепоочията. Загриза нокът и закръжи още по-ниско. Направи два кръга над обширните територии, ала всеки път броячът се отклоняваше силно. Ръцете му затрепериха. Под него наистина се намираше огромно находище на уран.

Погледна надолу. Под двумоторния самолет се простираха милиони декари нажежена кървавочервена пустош, която тъмнееше в здрача. А отвъд тези навяващи страх хълмове, следваха други и други, а под тях — несметно състояние, ако се съдеше по цената на урана на световния пазар.

Той бързаше да се върне в станцията и да разкаже на Ноел. Най-после тя щеше да оцени способностите му. Досега се бе отнасяла пренебрежително към него като към невръстно момче.

Въпреки че брат му лекомислено бе продал тази адска земя и тя вече не им принадлежеше, той не можеше да потисне вълнението си от откритието.

За момент пилотът си спомни за Тед Джексън — собственика на земята. Никъде в тази безкрайна пустош нямаше човек, по-твърд и по-уважаван от него.

Джексън и неговото семейство трябваше да бъдат сломени.

Самолетът вече беше започнал да се издига, когато като че изпод земята, точно пред него, изникна страховит планински зъбер. Във вълнението си пилотът бе забравил да следи набордния висотомер. Той издърпа лоста, за да се издигне силно нагоре, но не последва нищо.

Не можеше да се разбие в проклетата планина!

Не и тази вечер.

Кървавочервените хребети сякаш се устремиха към него. Животът никога не бе му се струвал толкова хубав. И жесток.

Самолетът тежко пропадаше из въздушните пластове.

В тези последни критични секунди той си помисли, както много пъти преди това, защо винаги на него му се случваше така. Тъкмо всичко започваше да се подрежда и изведнъж се проваляше.

Ноел! О, Боже, Ноел…

Самолетът се взриви в скалистия скат.

Лавина от пламъци погълна момчето-мъж.

Ято птици изхвърчаха уплашено. Размахваха криле и неистово кряскаха като обезумели прилепи над лумнал пожар. После огънят утихна и птиците се върнаха в гнездата си.

Летящите лисици и малките сиви планински кенгура вече излизаха от убежищата си да търсят храна и вода.

Настъпи мъртва тишина. Сенките се сляха в тъмнината, освен бляскавия лунен сърп, плуващ в черното като катран небе.