Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на съдбата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wilderness Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Ан Мейджър. Див свят

ИК „Арлекин България ЕООД“, София, 1995

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0311–1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Не е ли това онзи янки, който уби…

— Трудно е да го познаеш с тази брада.

— Мисля, че си права. Той е.

Гласовете на жените бяха пискливи, възбудени и безмилостни. Попадаха точно в раната. Необуздан убийствен гняв измести болката в душата му.

Всички очи се приковаха в стройния златокос гигант, облечен в джинси и риза в цвят каки — неизменната униформа на австралийските фермери. Лицето му бе обгоряло, а косата — изрусена от прекалено силното южно слънце.

Разбира се, те го бяха забелязали веднага, още с влизането му в сградата. Жените винаги го забелязваха. Дори и сега, независимо че си беше пуснал брада.

Тлеещият гняв изостри чертите му и сиво-сините му очи се присвиха. В изражението му се, четеше безразсъдство, нещо неуловимо, диво и опасно, нещо враждебно, излъчващо груба мъжественост. Точно на това особено, необяснимо излъчване жените не можеха да устоят.

Някога той го считаше за предимство, но през последната година се оказа недостатък. Не можеха ли да го оставят на мира? Защо всички в Австралия — мъже, жени и деца — искаха да го разпънат на кръст?

Не беше ли достатъчно, че той, семейството му и хората му бяха тероризирани вече от две години, че огражденията му бяха разрушавани, животните — убивани, хората му попадаха на засади, а влаковете, откарващи добитъка му на пазара — нападани? Преди една година жена му, обезумяла от страх, тайно взе дъщеря им Лизи и избяга. Върна се, за да му вземе парите и отново избяга. Той обичаше дъщеря си, но не и съпругата си. А после се понесе мълвата, че ги е убил. Не беше истина! Отчаяно искаше да ги открие.

Жените го гледаха, ужасени и очаровани едновременно. Заля го топлина. Погледът му се плъзна по групичката и устните му се изкривиха в горчива усмивка. Може би един ден някоя от тях ще направи погрешна стъпка и ще разбере какво е да си преследван за престъпление, което не си извършил.

— Добър ден, госпожи! — Тед вдигна пръст към веждите си.

Поздравът му беше австралийски, акцентът — тексаски, но усмивката върху това смръщено мъжко лице предизвикваше тръпки на ужас.

— Чул ни е — зашушукаха жените.

Той се насили да задържи усмивката си, въпреки че чувстваше как околните стени сякаш пълзят към него заплашително. Господи, дали този кошмар щеше да свърши някога? Дойде в Австралия, защото искаше да бъде независим, да разчита единствено на себе си. Не се разбираше със семейството си в Тексас, още повече, след като брат му Джеб бе поел семейните работи. Тед доведе Дирдри тук и разби живота й. За какво? Сега бе готов да продаде имението, да опакова багажа и да се върне обратно в Тексас. Дори това да означава, че ще трябва да се подчини на Джеб.

Усещаше как женските погледи го пронизват.

— Казват, че убил жена си… А също и дъщеря си… На един от онези модни курорти на Големия бариерен риф. Миналата седмица отново писаха за това в местните вестници.

— Какъв ужас!

— И дори не е подведен под отговорност! Не са намерили тялото.

— Горката жена! Няма и да я открият. При тези акули около островите. А детето им? И то е изчезнало без следа. Убиец, макар да е… очарователен мъж. Не е ли така?

Тед остави вратата да се затръшне след него и се спусна по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Изкачи тичешком осем етажа. Тича, докато не почувства, че сърцето му ще се пръсне. Спря и се облегна на стената, прекарвайки трепереща ръка през косата си. Посегна към джоба за цигара, запали и дръпна. Гърлото му пламна и това му припомни, че е болен и не трябва да пуши. От цигарата болката в гърдите му се засили. Той я хвърли и я стъпка с тока на ботуша си.

Тед бе саможив затворен човек. Не го интересуваше какво мислят другите за него. Поне досега.

Дано Ян да има основание, като го накара да долети в Бризбейн. Всеки път, когато идваше в града, Тед се чувстваше зле. Хората го гледаха с ненавист, говореха зад гърба му и го обвиняваха, че е затрил жена си и дъщеря си. Като че ли той изобщо можеше да нарани жена или дете! Камо ли неговото дете — Лизи…

Повечето от приятелите му го изоставиха. Дори Ян, собственият му адвокат, не му вярваше напълно, че не е убил Дирдри. Ян го уговаряше да продаде имението и да напусне Австралия.

Тед изкачи последния етаж и нахлу в приемната на кантората, подминавайки секретарката. Тя тъкмо старателно нагласяваше вълнистите къдри на изрусената си коса. Прекалената й кукленска красота би накарала повечето мъже да паднат в краката й. Тя изпусна четката си и изумена отвори уста, но след миг скочи и се спусна след него. Тъкмо когато докосваше дръжката на вратата, той чу токчетата й да чаткат зад гърба му.

— Чакайте, господин Джексън! Не можете да влезете!

Той се извърна и тя едва не връхлетя върху него.

— Мислиш, че можеш да ме спреш ли, сладурче? — усмихна се Тед и тя отстъпи назад.

Дори да бе изправена пред седемметрова змия, готвеща се да я нападне, нямаше да изглежда по-уплашена.

— Защо не се заемеш с нещо, което ти е по силите — каза по-меко Тед и отвори вратата.

В луксозно обзаведения кабинет цареше спокойствие и тишина. Човек се чувстваше така изолиран от реалния свят, като че ли се намираше в банков трезор. Януарското австралийско слънце можеше да те изгори жив навън. Вътрешността на тази, изпълнена с градски разкош, клетка се охлаждаше от ледени струйки въздух, плъзгащи се по персийските килими, облицованите с махагонова дърворезба стени и панорамните стъкла, заемащи цялата външна стена.

Ян беше един от най-богатите хора в Куинсланд. За разлика от Тед, той бе започнал от нищото. Нищо, освен амбиция и алчност, горчиво помисли Тед. Две от най-мощните сили, движещи света. Ян беше израсъл в Куинсланд, в една ферма, син на коневъд и овчарка. На шест години бе се научил да преследва гущерите в скалите по-добре от повечето аборигени. Към десетата му година имението бе продадено на американски заселници и семейството му остана без препитание. Ян не беше навършил още четиридесет, но вече бе натрупал завидно благосъстояние и се справяше чудесно.

На една от стените бяха окачени картите на Куинсланд и Северните територии. Ян бе очертал владенията си. Беше собственик на милиони декари земя, находища на руда, сол и гипс, добитък и вълна. Девизът му беше: „Притежавай всичко, на което другите са хвърлили око.“ Той беше най-добрият адвокат в Куинсланд, но независимо от принадлежността си към богоизбраната прослойка на обществото, по душа си остана уличен разбойник. Той бе най-добрият приятел на Тед в Австралия.

Тед разглеждаше картите с гръб към откриващата се под него панорама на Бризбейн — историческия мост над разлятата река, плъзгащите се по гладката водна повърхност яхти и суетенето по пристанището. Забеляза по картите, че Ян разширява дейността си. Този факт добави още сол в раната на собствения му провал.

Ян издаваше нареждания по телефона. Пурата му догаряше в пепелника. Беше нисък и набит мъж. Излъчваше суровата животинска сила на състезател по вдигане на тежести. Само блясъкът на черните му като въглени очи подсказваше остър ум и интелигентност. Имаше твърдо, грубо изсечено лице, гъсти черни вежди и кичури преждевременно посивели къдрици. Ян срещна погледа на клиента си, набързо се сбогува и затвори телефона.

— Дано да имаш да ми кажеш нещо хубаво, Ян.

За разлика от своя клиент, Ян бе ведър и спокоен. Той посегна към пурата си, дръпна няколко пъти и я остави обратно в пепелника.

— По-хубаво отколкото очакваш — произнесе той бавно. — Седни и ще разбереш. Искаш ли кафе?

— Кафе? Не, по дяволите! — избухна Тед и се тръшна върху кожения фотьойл срещу бюрото. — Хайде, казвай!

Ян се усмихна. Той никога не се притесняваше от избухванията на Тед.

Тед мислеше, че приятелят му извлича някакво перверзно удоволствие от това да държи в напрежение събеседниците си.

— Не можеш ли да се отпуснеш, Джексън?

Не можеше. Не и когато беше притиснат между стени, сред хората и града, не и когато адвокатът му бе настоял да долети спешно тук.

— Мислех, че ще се чувстваш по-добре, след като вече си решил да продаваш — продължаваше Ян.

— Нима съм имал възможност да решавам? Принуден съм да продавам. Не искам да се откажа, но аз вече не управлявам фермата. Това е война. Хората ми са въоръжени до зъби. Никой от нас не се осмелява да напусне стопанството сам. Бих искал да знам поне с кого се бия. Те просто изникват от нищото. Винаги се случва, когато най-малко ги очакваш. Днес ти събарят оградите, след седмица взривяват сонда. Другите собственици също имат проблеми. Суша е. Добитъкът измира, но всеки път, когато се опитвам да продам стотина глави, влаковете биват нападани. От месеци в „Джексън Даунс“ не е валяло. Непрекъснато съм на червено през последните три години. Прелетял съм хиляди километри над опърлена земя и измиращ добитък, за да дойда при теб, а ти ми казваш да се отпусна!

— Значи нещата не са се подобрили?

— Да се подобрят? Откакто самолетът на Холт Мартин бе взривен преди две години в планината Уулибара…

— Мислиш, че е бил взривен? — Ян протегна ръка през ледената струйка на климатичната инсталация.

Лицето на Тед потъмня.

— Кой знае! Ченгетата се появиха по-важни отвсякога, помотаха се около останките на самолета, паркираха в станцията новите си джипове и написаха доклада. Оттогава нищо не се е чуло. Навремето не му обърнах внимание, но от този момент започнаха моите неприятности. Холт беше безобиден, горкото момче — геолог! Винаги си пъхаше носа, където не му е работа, търсеше минерали. Не съм чул да е намирал кой знае какво. Предполагам, че изобщо не е разбрал защо се е разбил.

— Имаш ли някаква представа кой стои зад цялата тази история?

— Мисля, че да, но нищо не мога да докажа. Не вярвам на никого от семейство Мартин. Дори и на Ноел, братовчедката им от Америка.

— Не вярваш на жените, откакто те познавам.

— Откакто си нахлузих примката и се ожених за една от тях. Не мога да забравя, че докато Ноел не се появи, нямахме никакви проблеми. А сега положението е — брат срещу брата, собственик срещу собственика! Някога си имахме доверие. Сега, когато всеки е застрашен, никой на никого не вярва. По дяволите! Както и да е. Не съм дошъл тук, за да предъвкваме това отново.

— Извиках те, защото имам добра новина — широко се усмихна Ян. — Един от хората ми е открил Дирдри.

Тед скочи от стола и се наведе над бюрото, забравил убийците, които го тормозеха ден и нощ, забравил семейство Мартин и сушата.

— Какво? — изрече дрезгаво той. — Имаш предвид тялото й? Къде? Сигурно е обезобразено. А, Лизи?

Ян също се приведе напред. Лицето му беше невъзмутимо. Само острият поглед издаваше безпокойството му.

— Не тялото й, негоднико! Нея. — Той хвана Тед за ръката. — Тя е жива и детето ти също.

— Жива…

Полазиха го тръпки. Не можеше да повярва. Той не искаше Дирдри да е мъртва, но и не я искаше отново в живота си. Искаше само Лизи.

Дирдри трябваше да е мъртва. Нямаше как да напусне Австралия без пари. А той намери парите във вилата.

Спомените от онова кошмарно време преди година отново се върнаха. Ченгетата го бяха закарали във вилата й на острова. Той все още си спомняше полуотворения куфар върху неоправеното легло и дантеленото й бельо в него. Останалите й дрехи бяха разхвърляни навсякъде по тапицираните в розово дивани и по килимите. Въпреки педантичността й, когато пътуваше, тя винаги разхвърляше всичко наоколо. Казаха му, че вероятно се е удавила.

Тед си припомни соления дъх на морето, промъкващ се през отворените прозорци, онзи кошмарен ден. Беше вдигнал бледолилавата й копринена блуза паднала под люлеещия се стол. Бе усетил парфюма й. Беше облечена със същата блуза последния път, когато я видя, три дни по-рано. Върна се в имението под претекста, че иска да обсъдят проблемите им и да му каже къде е Лизи. Всъщност, това, което е търсила, са били парите, които той държеше в наличност в сейфа. Тя ги бе откраднала, всичките седемдесет и пет хиляди и самолета му, и бе избягала повторно. Беше изпразнила общите им банкови сметки в Бризбейн. Той нямаше и най-малка представа къде е заминала, докато ченгетата не дойдоха да го вземат.

Спомни си как стоеше в пустата вила. Чувстваше присъствието й навсякъде. Изглеждаше така, като че ли е излязла преди минута и ще се върне всеки момент. Имаше обаче някаква мистериозност в изчезването й, която му подсказваше, че тя няма да се появи. И тя наистина не се върна повече. И дъщеря им също не бе открита.

Каза на полицаите да проверят подплатата на куфарите й, защото беше забелязал, че понякога крие нещата си там. Откриха парите и счетоха това за улика срещу него.

Полицаите предположиха, че се е гмуркала сама, или някой се е погрижил да изглежда така. Знаел ли той защо е дошла на острова с парите? Къде е бил по времето, когато е изчезнала? Какво е алибито му? Бяха открили, изхвърлени на брега остатъци от нещо, което би могло да бъде водолазният й костюм, — смачкан жълт найлон, парчета от черен клин… Не можеха да са сигурни. Тя бе изчезнала без следа, както и Лизи.

После започнаха да го измъчват с въпроси за Лизи. Единственото, което можеше да им каже, бе, че нищо не знае. Дирдри я беше взела със себе си.

— Не е тайна за никого, че вие и съпругата ви не се разбирахте много добре, господин Джексън. Не е тайна, че я мразехте.

Омраза… Тази единствена дума не беше подходяща, за да опише сложността на чувствата, които изпитваше към нея.

— Казвате, че ви е отнела детето. Взела ви е парите. Не я ли проследихте дотук? Имате мотив да я убиете. Сторихте ли го?

Разпънаха го на кръст от разпити.

Тед нае професионалисти да открият Лизи. След като и те не успяха, той се затвори в болката си сред тишината на имението за повече от година. Понякога беше благодарен за атаките срещу земите му, понеже те успяваха да го откъснат от черните мисли.

— Няма начин Дирдри да е жива — прошепна Тед.

Той нямаше да я приеме дори и да е жива, между тях всичко бе свършено. Бе приключил с жените.

— Значи не мислиш, че тя може да се върне? — попита Ян напрегнато.

— Не. Това е някакъв трик. Мистерия…

— Не е никаква мистерия. Голям късметлия си, тя се появи. Можеш да спреш да се криеш и да обръснеш проклетата си брада — Ян хвърли няколко снимки пред Тед. — Един от моите хора ги е направил вчера.

Тед гледаше снимките, без да може да отрони и дума. Красива млада жена — ако не беше Дирдри, беше съвършено нейно копие — на плажа, на фона на тропическа гора. Беше с тъмни очи, висока и загоряла — като валкюра. Гладка и стройна и въпреки това богато надарена точно там, където мъжете най-много желаеха. Блестящи водни струйки браздяха кадифената й кожа. Беше облечена в цял бански костюм, прилепнал по тялото. Държеше в ръцете си Лизи, мокра и уплашена, и я успокояваше.

За Дирдри винаги бе имало други неща в живота, много по-интересни от собственото й дете…

— О, Лизи! — промълви Тед. Ръцете му започнаха да треперят. За пръв път, от една година насам, можеше да си позволи да се надява, че дъщеря му е жива.

Той жадуваше да я прегърне, така както тя я прегръщаше. Да докосне меките рижи къдрици, да чуе звънкия й смях, да я гледа как припка наоколо в нейните вечни костюмчета с динозаври отпред. Той би слушал с наслада дори и плача й, и темпераментните й избухвания, наследени от самия него.

На снимката косата й изглеждаше същата, блестяща и медночервена, но момиченцето беше пораснало. Беше вече на шест години. Косата й бе дълга, вързана отзад с виолетова панделка. Разбира се, любимото й виолетово! И динозаври… Той с болка осъзна, какъв дълъг период е за малкото момиченце една година. Дали би го познала?

Тед поглъщаше с поглед снимките. На една от тях тя си играеше с морска звезда. На друга жената се бе навела над нея и оглеждаше нараненото й пръстче. Доверието, което цареше между двете, докосна дълбока струна у него. За същото копнееше душата му.

Джес…

Забравеното име изплува от дълбините на съзнанието му.

Джес — сестрата близначка на Дирдри?

Милостиви Боже! Той затръшна бързо вратата на предателското чувство, което само Джес можеше да пробуди.

При тази жена, която и да бе тя, се намираше детето му. Тя съвсем съзнателно ги бе разделила за повече от година.

Последният удар му бе нанесен с Лизи.

Той бе вперил невярващи очи в познатото лице, докато чипото носле и червените къдрици не се размазаха пред погледа му. Вълнението, облекчението, че тя е жива бяха непосилни за него. Зави му се свят. Опита се да фокусира погледа си, но детският образ плуваше пред очите му. Той не можеше да пренебрегне съществуването на жената, прегърнала Лизи. Дъщеря му изглеждаше по-щастлива, отколкото когато и да било с Дирдри. Опита се да се съсредоточи.

Взе снимката и отново я разгледа. С престорено нежелание погледът му се плъзна по стройното съблазнително тяло. Джес… Знаеше, че е тя.

Припомни си как вятърът развява дългата руса коса. Представи си как заравя пръсти в меките като коприна кичури. Знаеше колко топла е кожата й, ако я докоснеш, и как блестят очите й, когато се смее. Как умело може да се възползва от красотата си, за да върти мъжете на пръст. Някога тази жена го беше омагьосала. И днес едно-единствено нейно докосване би го възпламенило за миг.

Сърцето му се изпълни с жесток черен гняв. Никога повече!

Той изучаваше, красивото лице, каращите дъха да секне прекрасни гърди, тънката талия и устата му се изкриви от болка.

Лицето на Дирдри.

Жената, която доведе живота му до катастрофа. Само че не беше Дирдри.

Беше сестра й. Доктор Джесика Банкрофт Кент.

Стомахът му се сви.

Мразеше я повече и от Дирдри.

Защото тя беше тази, която той обичаше някога.

Преди много години, когато самият той беше още хлапак и учеше в университета в Остин, Джесика Банкрофт го беше измамила. Въпреки че се представяше за добродетелна интелектуалка, вършеща всичко в името на доброто и решена да стане лекар, за да спаси света, той разбра, че тя е също такава лъжкиня като сестра си.

Банкрофт беше главната героиня в театъра, завършил с най-голямата грешка в живота му. Единственото й оправдание бе, че помага на собствената си сестра. Но предателството не можеше да бъде забравено. Да помогнеш някому… Това беше ключовата теза, която хора като Джес използваха като извинение, за да се месят в живота на другите. Тед вярваше, че ако всеки се занимава само със собствените си проблеми, животът би бил много по-лек.

Въпреки че Джес и Дирдри поддържаха връзка, Тед винаги я избягваше. Не се интересуваше какво мисли тя за него. Знаеше само, че тя беше помогнала на Дирдри да го впримчи в този ужасен брак. После и Джес се омъжи. Но тя не се държеше като нормална съпруга. Обикаляше света да лекува бедните и беше оставила мъжа си и детето си да се грижат сами за себе си. Преди три години загуби и двамата при автомобилна катастрофа в Остин.

Дирдри отиде при нея, но тя едва ли е била много съкрушена, защото скоро след това замина на едно от своите медицинско-мисионерски странствания. Тя не беше жена по сърце, макар да бе си изградила име на ангел на доброто. Истината беше, че обичаше да заповядва на другите. Имаше високо мнение за себе си. Харесваше й да се подвизава в бедните мизерстващи райони на света, където никой не бе по-образован от нея. Там тя можеше да се перчи и да важничи, като учеше нещастните бедняци да преваряват водата и да си мият ръцете, докато израждаше бебетата им или ги лекуваше от поредната епидемия.

Два месеца след погребението Дирдри се прибра. Чувството на изолация, което я обземаше винаги, когато се връщаше в отдалечената ферма в Австралия се засили.

Тед нямаше нищо против Дирдри да не стои там. Когато беше в имението с Лизи, той беше спокоен. Това отсъствие обаче бе повратна точка и след него бракът им тръгна по наклонена плоскост. Като че ли и двамата знаеха, че всичко вече е свършило и се бяха предали.

Холт Мартин се разби в планината Уулибара. Дирдри отлетя за Бризбейн при Ян, умолявайки го да склони Тед да напуснат Австралия или да й даде развод. След това започнаха нападенията срещу имението и напрежението помежду им се засили…

Тед продължаваше да гледа снимката. Ако Дирдри е мъртва, това може да е само Джес.

Не след дълго той я остави при другите снимки.

Полазиха го тръпки. Сякаш призракът на нещо отдавна погребано, изплува в съзнанието му. Опитваше се да се убеди, че това няма значение. Важното бе, че неговата Лизи е жива.

— Това е невероятно — прошепна Тед. — Наистина невероятно… Лизи… Дирдри…

— Значи мислиш, че това е Дирдри?

— Кой друг може да е? — отговори Тед, без да повдига глава.

Сигурно е изглеждал необичайно, защото Ян го гледаше втренчено, не пропускайки нито един нюанс от неговото бързо сменящо се изражение.

— Много странно… Бяха ме търсили по телефона. Женски глас. Предала на секретарката ми, че един наш клиент, Тед Джексън ще е много заинтересуван от това, което има да каже. Била американка. От тези, които се нагърбват с цялата отговорност. Арогантна. Познаваш този тип жени — присъствието им никога не остава незабелязано. Нямало да затвори, докато не разговаря с мен.

Значи наистина е Банкрофт. Отказала се е от доброволните си мисии и е свободна да се меси отново в живота му.

Боже Господи! Да, той добре познаваше този тип жени. Тед стисна зъби. Дори само споменът за нея го нараняваше дълбоко.

Но Лизи беше при нея! И от снимките личеше, че се разбират чудесно.

Бащинските и собственическите му инстинкти заговориха. Изгледа свирепо червенокосото момиченце. И тя го беше предала!

После погледна блондинката, виновна за всичко това, и тук сгреши. Невъзможно беше да откъсне поглед от впития бански, прилепнал по мекия овал на гърдите й.

О, тези гърди! Бяха прекрасни. Той изпитваше слабост към добре оформените женски фигури. Убеждаваше се, че това е нещо обичайно. Но усещането, породено от спомена за онази нощ, опъна всяко мускулче по тялото му. Нощта, която се бе зарекъл да забравят.

Една нощ изпълнена с миризмата на цъфтящи портокалови дървета и лунна светлина, проблясваща върху набраздената повърхност на градското езеро. Незабравима нощ на необикновено вълшебно удоволствие.

Джес Банкрофт беше твърде добра в любовта, за да може да бъде забравена.

Кой би си помислил, че пуританка като нея ще бъде толкова освободена в леглото. Той беше зашеметен от първичната й необуздана страст. Накара го да мисли, че тази, с която се люби, е Дирдри. Това той никога нямаше да й прости.

Тед се намръщи.

— Непознатата казала, че трябва да отида на определеното място, където ще намеря нещо интересно — проговори Ян. — Мислех, че е някаква шега, но изпратих човек за всеки случай. И той направи тези снимки.

Тед бавно потъна в креслото. Беше онемял. Пребледнял. Усещаше яростните удари на сърцето си. По челото му изби пот. Дали болестта му беше причина да се чувства толкова зле, или убийствената всепоглъщаща ярост, породена от възможността съпругата му или близначката й да се появят отново.

— Къде са направени снимките?

— Наистина, не мисля, че трябва да се срещаш с нея — отвърна Ян хладно. — Поне засега. Не и докато не се успокоиш. Лицето ти е мораво.

— Тя ми е жена, по дяволите! Направи живота ми ад. А ти ми разправяш, че не трябва да я виждам. Ще я удуша със собствените си ръце! Ето какво ще направя! — Тед не можеше да обуздае гнева си. — А ако не ми кажеш, ще удуша теб.

— Като твой адвокат съм длъжен да заявя, че не съм те чул. И те съветвам да не говориш подобни неща пред други хора.

— Добре. Но ти си само мой адвокат, не и мой пазач. Аз сам управлявам живота си. Никой друг! Къде е тя?

— Може би, не иска да те вижда — още се двоумеше Ян. Не позна. Джес Банкрофт не е дошла в Австралия, за да изучава живота на морските звезди.

— Нали тя ти се е обадила?

Ян се обърна към него и хладно рече:

— Това е най-странното. Не мога да си го обясня. Защо се обади на мен… а не на теб?

— За Бога, Ян! Лизи е при нея! Никога ли не си изпитвал непреодолимо желание? — Тед погледна към картите на стената. — Освен алчност?

Ян се усмихна.

— Не съм. Откакто бях млад — не. Не и откакто собственият ми дом ми бе отнет и продаден на някакви янки, а родителите ми останаха да гладуват на улицата. Не и откакто сестра ми умря в нищета. Научих се да обуздавам емоциите си, а не да действам под тяхно влияние. Ожених се за жена, на която й харесва да си стои вкъщи. Жена, която разбра, че този свят принадлежи на мъжете. Тя знае мястото си и моето също. А ти… Оженил си се за най-красивото създание на земята. Богиня, създадена да омайва и да й се възхищават. Но я погреба в „Джексън Даунс“, сред крави, термити и пълзящи гущери за компания. И се учудваш, че когато започна стрелбата, тя те напусна.

— Ако можех да върна времето, ще бягам презглава от всяка жена, която дори и най-бегло ми напомня за Дирдри.

За момент двата чифта очи се приковаха в изкусителния образ от снимката.

— Трябва да ми кажеш къде са, Ян. Какво ще стане, ако тя отново отведе някъде Лизи?

Светът беше пълен с бедстващи райони, където лекар като Банкрофт можеше да се скрие.

— Те са на острова — рече Ян.

— Какво?

— Отседнали са във вилата — сами.

— Тя е луда да отиде там!

— Май предизвиква съдбата, не мислиш ли?

Да предизвиква съдбата беше любимото занимание на Джесика Банкрофт.

— Това е последното място, където бих я потърсил.

— Ти ще си точно толкова луд, колкото е тя, ако тръгнеш сега. Какво ще стане с „Джексън Даунс“ като заминеш?

— Зет ми, Кърк Макей, е там. Нямам друг доверен човек, на когото бих оставил имението.

— Трябва да се срещнеш с нея на неутрална територия. Това може да е някаква клопка.

Леденосиният поглед премина за последен път по изящния образ на жената от снимката. Припомни си как си подхождаха телата им. Сърцето му се раздираше от ярост, но той не можеше да прогони спомена. Почти усещаше как розовите й зърна се притискат към гърдите му. Въпреки огромните си гърди, тя беше прекрасна. Зареждаше го с пламенно пулсиращо желание, а след това го утоляваше по начин, надминаващ и най-смелите му очаквания. Беше толкова добра, толкова мила! Някога… беше толкова лесно да я имаш, и невъзможно да я забравиш.

Защото я обичаше.

Онази нощ той я бе потърсил. Джес каза, че и тя го е търсила. Но когато се намериха, се престори на сестра си Дирдри.

Нейната сестра близначка Дирдри, за която той се ожени, заради тази единствена, изпълнена с възторзи нощ.

Неговата съпруга Дирдри, която през последните десет години оставаше безчувствена и далечна, поне в неговото легло…

Неговата разглезена себична жена, която се бе омъжила за него заради парите му. Която му бе отнела детето и бе избягала още при първата неприятност.

Джес го бе прелъстила, представяйки се за сестра си, и след това й го бе прехвърлила като непотребна вещ.

Тед се усмихна отмъстително, напипвайки снимките в джоба си.

Тогава беше клопка.

Но той щеше да им даде да разберат…