Виктория Лий
Пазачът на тайни (5)

Пета глава

— Страхотно парти, шефе — каза Винсънт, като се измъкна през остъклените врати на галерията и се приближи до Джейк, който стоеше отвън на тротоара. — Защо не влезеш?

— Вече ти казах да не ми викаш „шефе“ — изръмжа Джейк и неспокойно погледна към тълпата вътре. Истинска навалица, каквато той направо мразеше.

— Бих могъл да ви наричам „мистър Галахър“ — замислено рече Винсънт, — но ако в кухнята вземе да стане пожар и се наложи да ви извикам, доста време ще ми отнеме.

— Затова ме наричай Джейк — предложи той и се направи, че не е чул нищо за горящата кухня. Последното, за което си мислеше в този момент, бе ресторантът. Съжаляваше, че не е дошъл по-рано заедно с Винсънт, вместо да чака, докато напливът стане така голям, че да не му се иска да влезе.

— Вижда ми се малко прекалено интимно да се обръщам към шефа си на малко име — учтиво възрази Винсънт, като се облегна на колонката на паркинговия брояч. — И не бих искал персоналът да ви нарича така. Това някак си смъква реномето на заведението.

— Но ти се обръщаш към Карлсън и Малори на малко име — каза Джейк, като обърна гръб на партито и гневно изгледа Винсънт.

— Малори е по-различна от другите и ти го знаеш — отговори Винсънт. — Но Карлсън? — Поклати глава и лека усмивка затрептя на устните му. — Това е фамилното му име.

— Тогава как е малкото му име?

Винсънт само се ухили широко.

— Сега нямаме време за приказки — каза той, пъхна ръце в джобовете си и закрачи надолу по улицата. — Трябва да се върна на работа, преди оня смахнат хлапак да стигне до края на списъка, който му дадох.

— Какво ще стане, ако свърши всичко, преди да си се върнал? — Джейк повиши глас, тъй като Винсънт вървеше все по-бързо.

— Ще трябва да му повишиш заплатата — отвърна през рамо Винсънт.

„Заплати“ — помисли си Джейк и направи гримаса, като се обърна към входа на галерията. Но нали Винсънт го бе предупредил, че разходите първо трябва да се увеличат, преди да спаднат, а това, че той самостоятелно управляваше персонала, бе част от договора им, който бяха съчинили тази сутрин.

Само след няколко часа на Джейк му беше станало ясно, че Винсънт го смята за част от персонала. Някак неусетно бе понижен от човека, който взема решения, до обикновен изпълнител — Винсънт вземаше решения, Джейк ги изпълняваше. Като оставим настрана това, че беше засегнат, Джейк бе истински бизнесмен и веднага се съгласи, че ако решението да изпълнява нарежданията на човек, който си разбира от работата, може да спаси бизнеса му, той ще го вземе.

И навярно щеше да му остава повече време за Малори.

— И така ли ще стоиш тук цяла нощ?

Карлсън бе застанал пред вратата и я държеше отворена — или искаше вътре да влезе малко свеж въздух, или подканваше Джейк да побърза. Джейк пое протегнатата ръка на Карлсън и му позволи да го въведе вътре сред тълпата.

— Помислих, че може да си се поуплашил — говореше Карлсън и с лекота си пробиваше път към централната пътека, сякаш бяха на пуст плаж. Джейк се възхищаваше от вродената му способност да избягва лакти, винени чаши и прекалено красноречиви жестове, докато го водеше към дъното на галерията.

— Трябваше да довърша някои неща в ресторанта — рече Джейк. Тази сутрин Винсънт му бе представил един списък със задачи и той едва успя да свърши всичко, за да му остане време колкото да изтича до вкъщи и да се преоблече.

— Винсънт изглежда в добро настроение — каза Карлсън и препречи пътя на един сервитьор, за да измъкне чаша шампанско за Джейк.

— Разбира се, че е в добро настроение — измърмори Джейк, — както се е развихрил.

Карлсън се изкиска.

— Значи не му трябваше много време, за да ти обясни кой е шефът.

— Би трябвало да съм благодарен, че не ме е уволнил — промърмори Джейк. Вдигна изящната чаша срещу ухилената физиономия на Карлсън и задоволи жаждата си с шампанското, като в същото време се питаше дали ако застане на едно място и не мърда, Малори няма случайно да се появи отнякъде.

— Не ми се вярва да си чак съкрушен от присъствието на новия си подчинен.

— Много съм смутен — каза Джейк. — Но Винсънт смята, че може да спаси ресторанта, тъй че съм съгласен да понеса някои унижения.

— Стига да успееш да се задържиш на повърхността — заяви Карлсън. — Доколкото разбирам, трябва да имаш пари, за да направиш още пари.

Джейк кимна, но реши да не коментира тази забележка. Нямаше никакъв смисъл да разправя на Карлсън, че може да влага пари в този ресторант от днес до края на света. Но, разбира се, нямаше да го стори и ако в рамките на една година ресторантът не започнеше да се самоиздържа, Джейк сериозно щеше да се замисли дали да не се откаже от него в полза на друго, по-доходно предприятие, свързано с недвижима собственост.

— Намерих го — рече Карлсън на някого, който стоеше зад гърба на Джейк.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че това е Малори. Все пак се обърна, защото бе чакал прекалено дълго да я види.

Зад него стоеше съвсем непозната жена.

Тази Малори беше дръзка, вълнуващо нова, екзотична. Погледът му проследи интригуващите черни и бели райета на роклята й, спусна се надолу и замря при извивката на ханша, където изящната кройка подчертаваше идеалните й форми. Роклята бе почти затворена около врата, но раменете и ръцете на Малори бяха голи. Дълга до петите, тя подчертаваше красотата на тялото й и стигаше до опасно високите токчета на обувките.

Малори се обърна, за да се усмихне на минаваща наблизо двойка, и на Джейк му се стори, че целият свят изведнъж замря. Гърбът й беше оголен до кръста, роклята се задържаше на тялото благодарение на чудото на шивашкото изкуство, което разчита на една крехка презрамка повече, отколкото й се полага. Джейк потрепери и изпита облекчение, когато тя отново се обърна към него.

Косите й бяха великолепни. Гъсти и дълги, те докосваха голите й рамене и го караха да се измъчва, защото току си представяше какво ли ще изпита, ако зарови пръсти в тежките къдрици.

За първи път виждаше Малори да стои неподвижно на едно място. Тя облиза устни, които веднага пресъхнаха в присъствието на Джейк, и стисна с две ръце крехката чаша, която носеше. Преди малко с лекота се бе движила сред тълпата, въодушевена от комплиментите и дори от дребните грижи около бизнеса, зарадвана от успеха на галерията. Картините, които беше избрала за откриването, се продаваха по-бързо, отколкото бе очаквала, и едва успяваше да ги отбележи в списъка си, а нарастващото търсене я караше да си припомня с мълниеносна бързина имената на художниците, предвидени за следващата изложба.

Това вълнение нямаше нищо общо със сегашните й чувства, бе застанала пред мъжа, когото беше търсила през цялата вечер.

Забеляза, че отначало той не я позна. Зърна и Карлсън, който се оттегляше, и зачака Джейк да каже нещо… каквото и да е. Тя самата не можеше да проговори. Устните й бяха пресъхнали. Той е виновен — помисли си Малори. Джейк изглеждаше много добре, прекалено добре.

Знаеше, че косата му е черна, но не бе предполагала, че може да е чак толкова черна на фона на крещящо белия му смокинг. Очите му изглеждаха почти прозрачни, в дълбините им нещо блестеше и потрепваше, докато шареха нагоре-надолу по тялото й.

Почти усети докосването, цялото й тяло реагира по невероятен начин на жадния му поглед. Потръпна и разбра, че той забеляза това почти недоловимо движение.

Когато погледите им най-после се срещнаха, Малори се примири с мисълта, че той може да чете мислите й.

— Колко остава? — попита Джейк, гласът му хриптеше от желание.

— Докато свърши ли? — попита тя; знаеше, че ще трябва да остане до края, но й се искаше да не е така.

Той кимна и Малори видя как гърдите му се надигнаха от продължителната дълбока въздишка.

— Цяла вечност — промълви тя и изписка, защото една мъжка ръка я обгърна през талията и почти се настани в скута й.

— Акварелите на Джоузеф са страхотни, миличка — промърмори някакъв мъж в ухото й. — Но как изобщо успя да го накараш да се откаже от въглена?

Джейк впери поглед в ръката на непознатия и не го отмести, докато тя не се отдръпна. После изгледа злобно натрапника, с което несъмнено му даде да разбере, че повече никога не бива да си позволява такова нещо.

Малори беше по-възпитана. Тя запозна двамата мъже, но никак не се изненада, когато Андрю забеляза някакъв познат в тълпата и побърза да изчезне.

— Струва ми се, че ти го изплаши — каза тя и отпи глътка шампанско, за да подкрепи съсипаните си нерви.

— Има късмет, че ръката му си е все още на мястото и си го знае.

— Не знаех, че си такъв ревнивец — заяви Малори и усети, че не е сигурна дали това й харесва или не.

— И аз — промърмори Джейк. — Но тъкмо говорехме как ще си тръгнем заедно и кога може да стане това и изведнъж се появи тоя тип и взе да те опипва. Не успях да преживея прехода от едното към другото.

— Е, ти се справи — игривият тон прикриваше горещите вълни на желанието, които се разливаха по тялото й при мисълта, че щеше да си тръгне оттук заедно с него.

— Не ми се вярва.

Джейк отново обходи с поглед цялото й тяло, мислейки си за крехката златиста презрамка, която придържаше роклята й. Когато най-после се вгледа в лицето й, разбра, че тя съвсем е забравила за Андрю. Внимателно остави чашата си на близката маса и се обърна да огледа тълпата.

— Ще се поразходя наоколо. Имам чувството, че ако продължавам да стоя до теб, бизнесът ще пострада.

— Струва ми се, че това няма значение — промълви тя, защото никак не й се искаше да се раздели с него. Разбира се, че има значение — възмутено й шепнеше едно тъничко гласче, но Малори не искаше да го слуша.

— Има значение — заяви Джейк и наведе глава, сякаш искаше да й каже нещо на ухото. Вместо това притисна устни към изящната ушна раковина — само за миг, но този миг бе достатъчно дълъг, за да усети как потръпна цялото й тяло.

После той се обърна и се залута сред тълпата.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Малори затвори вратата след последните гости. Най-после всички си отидоха.

Освен Джейк, разбира се. И Карлсън. Тъй като и двамата не можеха да се нарекат гости, тя събу обувките си и прекоси с боси крака дебелия килим пред дивана, разположен точно срещу двамата мъже. Те бяха придърпали два стола с меки седалки и се бяха разположили на тях — вратовръзките им разкривени, краката им опрени на малка масичка. Малори се тръшна на дивана и се зае да сваля тежките си обеци.

— Лошото е, че трябва да отворим и утре — каза тя, като се взираше в стената отсреща и броеше, за да разбере колко картини са продадени. — Ще ми трябват поне три седмици, за да се възстановя след носенето на тези обувки.

— На теб и на оня тип, когото настъпи — сухо рече Карлсън. — Хубаво е, че не тежиш много. Можеше да пробиеш дупка в крака му.

— Не че не се опитах — троснато отвърна тя без ни най-малко съжаление в гласа. — Съжалявам само, че го направих, преди да ми напише чек. Сега ще трябва да обяснявам на Греъм, че не съм я продала, защото не съм искала да попадне в лоша къща.

— Аз май съм пропуснал тази сцена — обади се Джейк.

— Не си пропуснал нищо — успокои го тя. Старият трик с настъпването бе едно от първите неща, които беше научила от Карлсън.

— Но като говорим за пропуснати неща, тази вечер не трябваше ли да бъдеш в ресторанта?

— Помислих, че на Винсънт ще му бъде много по-леко да се запознае с работата, ако ме няма — каза Джейк. Това беше много близко до истината, макар да не можеше да си признае, че малко е смаян от мощността на този парен валяк, който бе наел на работа.

— Значи те изрита — накратко обобщи Малори.

— Горе-долу — призна си той, все още зашеметен от собственото си покорство. След като десет години бе ръководил една напориста строителна компания и през други пет бе подготвял инвестиционни програми за милиони долари, сега позволяваше да го командува един човек, когото всъщност бе видял да носи престилка на розови райета!

— Въобще не бях забелязала, че Винсънт има наполеоновски заложби — рече Малори. — Може би просто е малко развълнуван от това, че отново работи в кухня.

— Кухня ли, дявол го взел! — изсумтя Джейк. — Той вече е взел всичко в ръцете си.

— Като говорим за кухни — намеси се Карлсън, — трябва да ви кажа, че онези от фирмата за услуги по домовете са оставили истински хаос след себе си.

Малори въздъхна и усети как умората завладява цялото й тяло, отпуснато на меките възглавнички.

— Следващия път ми напомни да наема друга фирма — промълви тя, а после се поразвесели, защото се сети за близкото спасение, което щеше да дойде с утрото. — Джанет каза, че утре рано сутринта ще бъде тук — рече Малори, като се сети за една от жените, които бяха работили в предишната й галерия.

— Въпреки това ще трябва да оправим кухнята — заяви твърдо Карлсън.

— Не може ли да почака до сутринта? — умолително попита тя и като се сгуши между възглавничките, остави всички решения в ръцете на Карлсън.

Когато затвори очи, за да си почине от ярките светлини в галерията, тя не очакваше отговор на последния си въпрос. Няма смисъл — помисли си. През цялата вечер бе чакала вратите най-после да се затворят, Джейк да я вземе в прегръдките си и да облекчи мъките от пламтящия огън, който бе запалил в нея. През цялата вечер бе като пияна от мисълта за онова, което щеше да се случи, тъй като знаеше, че взаимната им страст ще бъде точно толкова силна, колкото й подсказваше въображението.

Да се люби с Джейк Галахър — ето това страшно много й се искаше. Това не бе моментен порив, а необходимост, пред която рухваха задръжките й, търпението й. Щеше да бъде невъобразимо преживяване. Знаеше, че наградата ще е огромна.

И за нещастие в момента не можеше да помръдне дори малкото пръстче на левия си крак. Разумът искаше, но тялото бе уморено.

— Мислиш ли, че спи? — тихо попита Джейк и свали краката си от масичката.

— Така изглежда — отвърна Карлсън и посегна към кафеника, за да напълни двете чаши пред тях. — Изтрепа се от работа, за да подреди това място. Можем да прибавим и снощното й безсъние — добави той неопределено, вперил поглед в Джейк над ръба на чашката си.

— Прекалено вълнение заради откриването? — попита Джейк.

— Или нещо подобно — отговори Карлсън, а безизразното му лице не издаваше нищо.

Или нещо подобно — повтори си наум Джейк. Сърцето му лудешки прескачаше, щом си спомнеше за еротичните образи, които го бяха карали да спи на пресекулки, и той се питаше дали и Малори не е била нападната от видения. Не си позволи да мисли повече за това, защото несъмнено предишната нощ щеше да се повтори.

Джейк желаеше Малори, жената… съвършената жена. Любене, смях, игра. Питаше се дали щеше да й се понрави да пътува с въжената железница над Сан Франциско в гъста мъгла, или щеше страшно да й хареса, както на него. Дали в неделя сутрин спеше до късно, или ставаше със зората, за да се наслади на целия ден, отреден за почивка. Искаше да я наблюдава как работи, както бе правил тази вечер, и да сподели с нея своите успехи. Искаше да знае всичко за Малори. Дори му се искаше да я наблюдава как рисува.

— Ще се събуди ли, ако я занеса до колата ти? — попита Джейк. Опрял лакти на коленете си, той се бореше с импулсивното желание да легне до нея на дивана, да я вземе в прегръдките си и да я държи така, докато тя сънува.

— И земетресение не може да я събуди — отвърна Карлсън. — Колата ми е пред задния вход. Дай ми една минута да заключа тук.

Джейк не помръдна, с едно ухо слушаше как Карлсън гаси една по една лампите в галерията и заключва вратите. След като нагласи автоматичните ключалки на входната врата, Карлсън се наведе и вдигна захвърлените обувки на Малори.

Най-после Джейк се размърда.

Тя никак не го улесняваше. Щом пъхна ръце под коленете й и под гърба й, Малори се сгуши в него, обгърна шията му, сякаш той беше мече играчка. Топлият й дъх галеше кожата му в отвора на ризата, гърдите й се търкаха в неговите. Голата кожа на гърба й сякаш го ужили, а топлината на тялото й проникваше през дрехите му и му се искаше да освободи ръцете си, за да я докосва, да я гали.

Притисна я още по-плътно към себе си и няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да успокои лудешки разтуптяното си сърце.

— По-тежка е, отколкото изглежда — рече Карлсън, сякаш погрешно бе изтълкувал храброто усилие на Джейк да се овладее.

— Ще се справя — промълви той над главата на Малори, намести още веднъж тялото й и последва Карлсън. — Често ли й се случва това?

— Не достатъчно често, че да разчитам на нея за линията си.

Много лошо — помисли си Джейк, като премина с едното рамо напред през вратата, водеща към кухнята. Той можеше да свикне да я носи. Изчака отвън, докато Карлсън включи алармената система, а след това го последва до синята спортна кола, паркирана до ягуара на Малори.

— Аз ще я сложа да спи — рече Карлсън, докато Джейк просто стоеше пред него и се мъчеше да измисли нещо, за да може да я закара със себе си у дома, вместо да я оставя на този непознат мъж.

Кимна одобрително.

— Ако смятах, че имам причини да ревнувам, щях да ти възразя.

— А ако аз бях сигурен, че утре няма да ме изхвърли, щях да ти отстъпя почетните си задължения — отвърна Карлсън и двамата си стиснаха ръцете в знак на пълно разбирателство.

— Нещо ми подсказва, че ще изхвърли и двама ни — заяви Джейк.

Карлсън се ухили и седна зад волана.

 

 

Малори се наведе ниско над четката и още по-силно затърка петното на дъното на умивалника.

Тежкият физически труд не можа да притъпи унижението, което изпитваше от ранно утро, но тя все пак бе успяла да възстанови обичайния ред в кухнята, и то преди Джанет да пристигне на работа, значи си заслужаваше. Беше давала надежди на Джейк, категорични надежди с цялото си тяло му беше подсказвала, че го желае, с думи му бе казала кога.

И не само че беше заспала, но той я беше занесъл до колата, без тя нищо да усети!

Малори потисна смущението си и прекара целия ден тук — помогна на Джанет да се ориентира в обстановката, прегледа безброй каталози и направи двойна проверка на снощните продажби.

Картините от откриването на галерията щяха да останат по местата си най-малко още три седмици, но трябваше да се увери, че след определеното време ще има с какво да ги замести. Междувременно около тях гъмжаха множество клиенти, които бяха прочели някъде за откриването на галерията и нямаха търпение да разберат дали не е останало някое съкровище за продан.

Е, поне още известно време нямаше да се притеснява за подреждането на галерията, както си помисли точно преди да вдигне слушалката на звънящия телефон, а Джанет ловко пресрещна следващия клиент.

— Джейк се обади и каза, че в края на краищата няма да дойде за вечеря — заяви Карлсън.

Малори подържа слушалката колкото може по-далеч от ухото си, като се взираше, без да мигне, в нея, а после я опря на рамото си. Вечеря ли?

— Като се има предвид, че аз не съм го канила, никак не съм учудена — рече тя, преди да я обземат лоши предчувствия. — Не съм го поканила, нали?

— Не, аз го поканих.

— Ти какво?

— Аз го поканих на вечеря. И той прие, но сигурно при него нещата са се променили, защото току-що ми се обади и отмени срещата ни.

— О! — Малори не знаеше кое я притеснява повече: поканата на Карлсън или отказът на Джейк. — Ти нуждаеш ли се от компанията му?

— Да, но не се безпокой. Ще измисля нещо.

Той затвори телефона, преди Малори да успее да осмисли казаното.

Тя погледна към стенния часовник, а после към Джанет, която изпращаше един клиент, и реши, че не е фатално, ако затвори галерията пет минути по-рано.

Карлсън си беше наумил нещо и тя имаше намерение да разбере какво е то.