Виктория Лий
Пазачът на тайни (4)

Четвърта глава

— Това ми прилича на охладняване — каза Винсънт.

Когато той нехайно се появи в стаята, Малори се сви между възглавничките на дивана, смутена като всяка жена в присъствието на любовника си и на дърводелеца си. Главен готвач — поправи се тя. И вече не беше неин. Беше на Джейк.

Джейк се справи по-добре.

— Великолепна вечеря, Винсънт — рече той. — Да ти извикам ли такси?

Винсънт се ухили при този ослепителен намек и поклати глава.

— Товарният автомобил е отвън. Но все пак благодаря.

Малори изчака да чуе затварянето на входната врата и едва тогава се обади:

— Ако все още искаш да запалиш камината, кибритът е на полицата.

— Трябваше да изчакаме да си тръгне Винсънт, за да запалим огъня, така ли? — попита Джейк и й хвърли любопитен поглед през рамо, докато отиваше към камината.

— Последния път, когато бяхме тук, всички седяхме пред огъня и се черпехме с бонбони „Зефир“. Не исках да го изкушавам.

— Бонбони „Зефир“, а? — с надежда повтори Джейк и докосна кибритената клечка до автоматичната газова запалка на камината. Огънят буйно пламна и жадно обхвана добре подредените цепеници.

— Мисля, че свършиха — каза Малори и заби нос в почти празната си чаша.

Защо ли всички мъже в нейния живот обичаха да се черпят с бонбони „Зефир“? Карлсън направо беше пристрастен към тях и никак не беше трудно да накара Винсънт да държи вилиците за правене на фондан над пламтящия огън. Сега пък Джейк малко замечтано очакваше възможността да опита това лепкаво, лигаво удоволствие.

Малори имаше чувството, че животът й е пълен с бойскаути.

Джейк почака няколко минути да се разгори хубаво огънят, после изключи автоматичната запалка и намести малкия параван пред камината. След това взе две възглавнички от близката купчина и ги постави до тухления зид на камината, преди да опре гръб на него. Беше много приятно да се разположи така пред огъня. Той посегна към масичката, за да вземе чашата си с бренди, като в същото време внимателно наблюдаваше реакциите на Малори.

Тя май се чудеше дали да се присъедини към него или не.

— Защо просто не си останеш там, където си? — предложи той с пресилено мек и утешителен глас.

Малори объркано поклати глава при това невероятно начало. Езикът на тялото му беше ясен; той я подканваше да легне до него, за да споделят заедно топлината на огъня… на неговия огън. Но думите му означаваха друго нещо.

— Не те разбирам — каза тя, защото наистина не го разбираше… и защото искаше да пренебрегне разумния му съвет да стои настрана и да откликне на мълчаливата му покана.

— Харесва ми да те гледам — тихо рече Джейк. — Почти толкова, колкото и да те докосвам. Сега сме сами, Малори. Няма го Винсънт. Няма го Карлсън. Само ти и аз и огънят.

— Аз все още не те познавам — прошепна тя, хипнотизирана от бездънните му тъмносиви очи.

— Ето защо аз съм тук долу, а ти си там горе — каза той. — Разкажи ми за галерията.

Джейк иска да го опозная — помисли си тя. Беше толкова явно, толкова просто. Точно както и той искаше да я опознае.

Затова заговори. За галерията, за това как се е опитвала да рисува само за да открие, че истинските й способности са в откриването на чуждия талант, а не в показването на своя. Разказа му за художниците, които представяше в своята галерия, за вълненията си около новата изложба.

Обичаше работата си и му го каза. С жестове и погледи подкрепяше всички тези обяснения.

Джейк се взираше в нея, слушаше я разсеяно и изучаваше душата й. Малори беше изцяло погълната и отдадена на работата си. Той се опита да си представи колко усилия й е струвало да пожертвува желанието си да рисува заради истинския си талант да подкрепя чужди постижения.

Не роптаеше срещу съдбата си. Това, че не бе успяла да превземе света на изкуството, се бе превърнало просто в една стъпка от новата й еволюция. Беше доволна от живота си, професията й се виждаше вълнуваща и в момента съвсем не съзнаваше колко прелъстително звучеше гласът й.

Че откъде да знае? — каза си той. Ако имаше някаква представа, че собственият й глас шиба като с камшик твърдото му самообладание, тя не го показваше. Говореше така, сякаш не осъзнаваше, че звукът на гласа й стопява задръжките му и на тяхно място избликва желанието — дръзко и първично.

Колкото повече говореше, толкова по-силно я желаеше.

Колкото повече научаваше за нея, толкова повече му се искаше да знае. Тъкмо това го караше да седи там долу, до огъня. Нуждата да научи нещо повече за нея.

Тя си призна, че е на трийсет години и Джейк бе доволен, защото я бе мислил за по-млада, а осем години представляваха напълно приемлива разлика.

С делови тон му каза, че смята себе си за „средна хубост“ и той се засмя. Тя също се засмя и му обясни, че е средно висока и средно красива жена и има средно големи амбиции. Мислено той се съгласи, че е жена, но нищо в нея не беше средна хубост.

Нейната приказливост се оказа заразителна. Малори тъкмо бе разказала с най-големи подробности за последната работа на един от любимите си клиенти, когато Джейк неочаквано за самия себе си започна да й обяснява как е преминал денят му в ресторанта.

— Дупките на паркинга са запълнени и скоро ще сложа ново осветление.

— Това са грижи за фасадата — рече тя и с учудване установи, че съжалява за дупките на паркинга. В края на краищата, ако не бяха тези мръсни ями, може би изобщо нямаше да се запознае с Джейк. — А наемането на Винсънт ще реши ли вътрешните ти проблеми?

— Ще видим. Но повече ме интересува откъде знаеш, че Винсънт е добър готвач. Толкова добър, искам да кажа. Ти си призна, че едва днес си разбрала колко го бива в кухнята, тъй че сигурно не си присъствавала на друга подобна демонстрация.

— Досетих се — отговори тя. — Щом той казва, че някога е бил главен готвач, значи трябва да му повярвам, че го бива. Приятел ми е — добави Малори, сякаш това обясняваше всичко.

— Което означава, че той не може да прави грешки, така ли?

— Което означава, че е заслужил да му се даде един шанс — поправи го Малори и се усмихна малко предизвикателно. — А след онази вечеря в твоя ресторант смятах, че всеки друг готвач ще е по-добър.

— Така си е — съгласи се Джейк и й отговори със същата усмивка. — Но сега, като ти взех Винсънт, Карлсън няма ли да се натовари прекалено много? Тази галерия и всичко останало.

— Галерията е готова — безгрижно отговори тя. — На яхтата има малко работа за Винсънт, но мисля, че ние с теб можем да се разберем за графика му.

— И Карлсън няма да има нищо против?

— Че какво общо има той? — попита Малори, макар да знаеше прекрасно, че Джейк отново се е насочил към темата за Карлсън, яхтата и нея самата и какво е общото между тях.

— Не бих искал да го дразня — каза Джейк. — Той изглежда малко упорит и груб по рождение. Предполагам, че знае как да се погрижи за себе си… и да се справи с всеки, който му се изпречи на пътя.

— Мислех си, че с този нов ресторант по-малко ще се сещаш за мен и за Карлсън и ще предпочиташ собствените си проблеми — погледна го изпитателно над ръба на кристалната си чаша. — И доколкото разбирам, те са доста.

— Винаги спирам работа достатъчно рано, за да ми остане време да се насладя на плодовете от труда си — тихо рече той, като въртеше чашата си в ръце и се питаше дали да се премести на дивана при нея.

— Да не говорим, че ти остава време да се месиш в чужди отношения — искаше да го подразни заради прекаленото му внимание към Карлсън, но веднага разбра, че той не е в настроение.

— Отношения ли? Така ли се казва?

— Изразът е такъв — отговори Малори, пламна цялата и затърси най-елегантния начин да смени темата, с която изобщо не биваше да се захваща.

— Много е красноречив.

Джейк забеляза, че очите й вече не се смеят; сякаш отразяваха неговия собствен поглед. Той нямаше да й позволи да си играе с него и ако тя искаше да го тормози с вероятната си любовна връзка с Карлсън, не му оставаше нищо друго, освен да се изпари.

— Нали ти казах, че не ми е любовник — безстрастно изрече Малори.

— Тогава кой ти е любовник? — попита Карлсън от прага.

 

 

В стаята се чуваше само пращенето на огъня. Малори се сви още повече сред възглавниците на дивана; искаше й се езикът й да не е толкова остър и мозъкът й да реагира по-бързо, за да го държи под контрол. Не смееше да се обърне към Карлсън, но не можеше и да погледне Джейк.

— Струва ми се, че тя имаше предвид теб — най-после се обади Джейк.

— О? — Карлсън метна шлифера си на облегалката на един стол, прекоси стаята и си наля бренди. Вдигна бутилката по-високо и кимна на Джейк. — Още малко?

Джейк се изправи на крака и това плавно движение накара Малори да се съвземе от унеса си. Докато двамата мъже се приближаваха един към друг, тя се прекръсти, молейки се да не направят някоя глупост. Изправиха се лице в лице и само чукнаха чаши, а после пийнаха от силното бренди.

— Тя е права, да знаеш — рече Карлсън, като току поглеждаше към Малори, която надничаше иззад облегалката на дивана. — Ние не сме любовници. И никога не сме били.

— Повярвах й още първия път, като ми каза — заяви Джейк, с което изненада и двамата. — Но просто не мога да разбера какви са отношенията ви.

— Няма да повярваш, че ми е доведена сестра, нали? — попита Карлсън, а в ъгълчетата на устните му неудържимо потрепваше усмивка.

— Нито за миг.

— И аз не очаквах — спокойно рече Карлсън, но не предложи друго обяснение, преди да се отдалечи от Джейк.

Джейк го последва до осветения кръг, където Малори гризеше ноктите си, докато наблюдаваше двамата мъже. Не настоя за друг отговор, защото това, изглежда, вече нямаше значение. Всичко важно му беше известно.

Знаеше, че желае Малори повече от всяка друга жена, която бе срещал.

— Мислех, че няма да се върнеш преди полунощ — най-после каза тя на Карлсън и на лицето й се изписа раздразнение, когато той седна в другия край на дивана.

— Наближава един — отбеляза той. — Как беше вечерята?

— Страхотна — отговори Джейк. Остави чашата си на масичката и се обърна към Малори. — Време е да си вървя. Ще ме изпратиш ли до вратата?

Подаде й ръка и й помогна да стане от дивана, а после продължаваше да стиска пръстите й дори когато се сбогуваше с Карлсън.

Коридорът беше тесен и ярко осветен от изкуствени газени лампи. Джейк стигна до вратата, натисна електрическия ключ и всичко потъна в мрак.

— Защо угаси осветлението? — попита тя.

— Защото ще те целуна — отговори той тихо и я привлече към себе си. — И май ни се полага само илюзията, че сме сами.

Лунни лъчи падаха косо през квадратното прозорче в горния край на вратата и Малори можеше да види очертанията на лицето му, на раменете му. Вдигна очи към него и усети топлия му дъх върху бузата си. Усети мирис на бренди и някаква пикантна мъжка миризма и вдъхна дълбоко.

Той щеше да я целуне. Най-после. Имаше чувството, че цял живот е чакала този миг и направи онова, което бе искала през цялата вечер. Вдигна ръце, разтвори сакото му и притисна длани към гърдите му под ризата.

Сърцето му биеше под пръстите й — силно и малко неравномерно — и тя с удоволствие усещаше как пулсира в ръцете й… как кара и нейното да бие със същия ритъм.

Ръцете му я обхванаха през кръста и тя усети как съвсем лекичко я подканват да направи последната стъпка. Джейк не я притискаше към себе си, а я уговаряше, караше я да реши сама. Той искаше повече от това да усети ръцете й върху гърдите си, много повече. Устните й тръпнеха от желание, а сърцето й за миг замря, като си представи колко хубаво ще бъде това.

Напрежението беше прекалено голямо и тя поспря.

— Радвам се, че дойде — каза Малори. Знаеше, че само след няколко часа ще го види отново, но не й се искаше да му каже „довиждане“, защото утрешният ден изглеждаше толкова далеч.

— Добре — хрипливо промълви той само секунда преди да вземе положението в свои ръце. Леко движение на китките му и тя беше до него, притисната до него, ръцете й посягаха към раменете му и той сграбчи тялото й, впи устни в нейните.

Беше потресаващо, усещанията бяха толкова силни, че не можеше да ги отдели едно от друго. Устните й се разтвориха, гърдите й се притискаха плътно към неговите.

Когато Джейк я отблъсна от себе си, желанието й да го притежава бе неудържимо. Малори простена и той се наведе, за да заглуши с устни вика й. Привлече я отново към себе си. Тя усети как утешително я погали по косите, прегръдката му изведнъж стана топла и успокоителна, нежна топлина, която поохлади невероятното й желание.

— Защо не… — най-накрая се опита да каже тя, но устните му заглушиха думите й.

Когато желанието й отново стана неудържимо, Джейк отговори на зададения преди малко въпрос, като при всяка дума докосваше устните й:

— Не тази вечер, Малори. Не тук.

— На яхтата? — дали той си мислеше, че Карлсън ще подслушва?

— В коридора — отблъсна я той и злобно се усмихна, когато Малори свирепо изпъшка. — И няма да е лошо да се уединим някъде — а после добави с тих, прелъстителен шепот, от който по гърба й затанцуваха тръпки: — Страшно ми харесват тези тихи звуци, които издаваш. Не бих искал друг да ги чуе.

Тя отново изпъшка, но Джейк се направи, че не я чува и натисна дръжката на вратата. После спря на прага на отворената врата, обърна се и обхвана лицето й с длани. Целуна я, преди да се отдалечи.

— Ще се видим на откриването.

— Колкото до Карлсън… — започна тя.

— Какво за Карлсън?

— Ще ми се довериш ли, без да питаш повече? — тихо попита Малори. — Наистина няма какво повече да ти кажа, освен онова, което знаеш.

Доверие. Джейк си помисли за бившата си съпруга и колко глупаво бе от негова страна да й се доверява, когато тя всъщност искаше само парите му.

Сети се за ягуара на Малори, за луксозната яхта и галерията и реши, че що се отнасяше до парите, тя явно можеше да разчита на себе си.

— Добре — отговори той и я оправда поради липса на доказателства и защото самият той вече беше хлътнал прекалено много, за да се откаже от онова, което желаеше най-силно. — Ще се видим на откриването — повтори Джейк и едва се сдържа да не се приближи отново до нея.

— Ще бъда там — прошепна тя, като едва се държеше на краката си, защото той си отиваше и й отнемаше равновесието.

Джейк се усмихна. Разбира се, че щеше да бъде там. А след това… Е, той щеше да има думата.

 

 

— Ще се наложи да му кажа, нали разбираш — кротко заяви Малори, когато се върна във всекидневната.

Карлсън вдигна очи от списанието, което четеше, и й хвърли един открит и безкритичен поглед или поне така се надяваше. Това не бе лесно, особено като се имаше предвид колко й личеше, че са я мачкали и целували, да не говорим за отнесения й вид.

— Ако му кажеш за мен, ще развалиш цялата работа.

— Той е по-различен — заяви тя и се тръшна на стола срещу него. — Още отсега съм сигурна, че не се интересува от парите ми.

— Страхотни финални слова — промърмори той под нос. — Баща ти едва ли щеше да ме наеме, ако смяташе, че всички мъже са честни и почтени, за какъвто сигурно смяташ Джейк.

— Татко може да е решил да ми обеси детегледачка на врата, но когато става дума за собствения ми живот, аз имам думата. — Малори се наведе напред, издърпа една възглавничка иззад гърба си и я притисна до гърдите си.

— Аз съм бодигард, а не детегледачка, ако нямаш нищо против — самодоволно се ухили Карлсън.

— Каквото и да си — промърмори тя. Беше сърдита, защото си мислеше какво ли щеше да се случи, ако нейният съквартирант беше прекарал нощта някъде другаде.

Карлсън се надигна от дивана, прекоси стаята и отвори барчето, после наля две чаши леденостудена вода за себе си и за Малори. Върна се и сложи едната чаша в протегнатата й ръка.

— Разбира се, ти решаваш какво да правиш с мъжете, с които се срещаш — кротко започна той. — Но все пак моята задача е да установя дали харесват тялото ти или парите ти.

— Ами ако харесват само ума ми? — заядливо подхвърли тя.

— Стига да го открият…

Малори запрати възглавницата в лицето му, но не улучи, защото той рязко се наведе и успя да я избегне.

— Какво толкова лошо може да се случи, ако му кажа?

Карлсън нямаше грешка с отговора:

— Ако не е свикнал да прескача законите, сигурно ще се изплаши. В края на краищата колко мъже биха държали на жена, която има повече пари, отколкото ще видят през целия си живот? Преди да успеете да се опознаете, той вече ще се чувства неудобно. От друга страна, ако не е почтен човек, ще те баламоса. Никога няма да разбереш дали обича теб или парите ти. И в двата случая губиш.

— Ти си голям песимист.

Малори отпи голяма глътка вода, после още една. И през ум не й мина да го пита защо й е налял вода, нито пък да го убеждава сериозно, че би трябвало да сменят правилата само заради Джейк. Трите години, прекарани в едно жилище, бяха научили Карлсън, че тя умира за вода, след като е пила алкохол, а освен това тя знаеше, че той няма да наруши правилата на разследването заради никого.

Но по-рано това не бе я смущавало ни най-малко.

— На твое място не бих се притеснявал — рече Карлсън. — Всичко ще се оправи. Като си помислиш само, че ние го открихме, а не той нас, значи началото е добро. — Той отиде до еркерния прозорец и се взря навън, макар че светлината в дневната не му позволяваше да види почти нищо. — Освен това имам чувството, че играя ролята на параван.

— Преди нямаше нищо против — каза Малори и си спомни колко пъти той бе успявал да изрита мъжете, които злоупотребяваха с гостоприемството й. Обикновено усещаше много точно как стоят нещата и знаеше кога Малори ще оцени намесата му… и кога не.

— Никога не си била толкова… увлечена, струва ми се — бавно изрече той. — Джейк сигурно е нещо повече от поредния мъж.

— Несъмнено.

— Ако продължаваш да го държиш в неведение за нашите отношения, това само ще влоши нещата — безстрастно каза той.

Карлсън беше напълно прав, но Малори не можеше да мисли само за себе си. Ами баща й? Негова беше идеята да я предпази по този начин.

— Откъде да знаем, че той не е Норман номер две?

Наложи си да го каже — безвкусно подмятане за онова, което можеше да стане, ако не внимаваше.

Нейната сестра Мередит не беше внимавала и трябваше да си плати за това — и с пари, и с чувства. След случилото се с Мередит Малори живееше според определени правила, за които се предполагаше, че ще я предпазят от същото.

— Норман се превърна в голямо изпитание за цялото ви семейство — съгласи се Карлсън. — Когато баща ти разбра, щеше да го убие.

— Защото се ожени за Мередит, без да се разведе с първата си жена, или защото успя да прибере ценните книжа, които й беше оставила майка ни?

Карлсън я погледна с укор.

— Ти познаваш добре баща си, Малори.

— Прав си — отговори тя и почувства, че справедливо са я смъмрили заради критичните намеци, отправени към баща й. — Той беше бесен за парите, но нещастието на Мередит едва не го погуби.

— И ти не се отърва така лесно от това преживяване — отбеляза Карлсън. — Цели две години не искаше да говориш с никой мъж, ако първо не съм се запознал с него.

Малори се усмихна, защото беше прав. Спомни си как по едно време всяка седмица му представяше поне по пет имена за проверка. Карлсън й казваше да си избере един от петимата и с него да прекара уикенда, а останалите имена да хвърли в кошчето, защото разнообразието било по-безопасно от емоционална гледна точка, но за неговия работен график било направо смъртоносно. В края на краищата като шеф на сигурността в бащиното й царство той имал и друга работа да върши, освен да проучва евентуалните й гаджета.

Именно тогава двамата станаха приятели. Малко по-късно тя се премести в Калифорния, а Карлсън реши, че е дошло време и той да промени някои неща в живота си и дойде с нея. Това бе станало преди три години и макар че Карлсън все още редовно получаваше чекове от бащата на Малори, задето я държеше под око, всъщност бе останал, защото само семейството можело да даде истинско спокойствие на един мъж, както твърдеше.

— Той не е Норман номер две — твърдо рече Карлсън, като се извърна от прозореца и по този начин прекъсна хода на мислите й. — И ако аз трябваше да решавам, щях да ти кажа: „Довери му се.“ Инстинктът ми подсказва, че е добър човек. Но…

— Но въпреки това ще го провериш — усмихна се Малори, когато той стисна пръстите й с коравата си ръка.

— Въпреки това ще го проверя — съгласи се Карлсън и като взе празната й чаша, тръгна към кухнята. — А междувременно смятам да прекарам няколко часа пред компютъра.

Малори погледна след него с въздишка, после се надигна от стола и усети, че умората неусетно се е прокраднала в тялото й.

— Не мога да проумея как така пишеш по цяла нощ, а сутрин рано изглеждаш буден и свеж — подхвърли тя зад гърба му.

— Ако не пишех тази книга, щях да върша нещо друго — сви рамене Карлсън. — Ако спя повече от четири часа, хващат ме дяволите.

— А какво ще стане, като я продадеш? — попита Малори, когато той се върна. Беше останал с нея по-дълго, отколкото бе необходимо, за да напише книгата, както сам казваше. Но тя се питаше дали, след като свършеше с писането, Карлсън изобщо щеше да се заеме с нещо друго.

— Ако я продам, искаш да кажеш — ловко заобиколи въпроса й той.

— Ще ме изоставиш ли, Карлсън? — попита тя и усети, че болката от една бъдеща раздяла вече разкъсва сърцето й.

— Все някога ще трябва да се заема със собствения си живот — нежно рече той. — Но мисля, че няма да те изоставя. Струва ми се, че напоследък все по-малко имаш нужда от мен. При това положение наистина ли ще искаш да остана?

Той й каза „лека нощ“, а Малори остана, за да загаси огъня, като се питаше как би трябвало да отговори на този въпрос.