Виктория Лий
Пазачът на тайни (2)

Втора глава

Малори усети върху себе си разпаления му поглед, но се постара да не го забележи. Само да се подчинеше на погледа му — и това щеше да я обезсили. Знаеше, че ще дойде време, когато няма да има избор. Джейк Галахър не беше като другите мъже, алхимията на общуването им представляваше могъща сила. Макар че обикновено не беше предпазлива, някакъв вътрешен глас й препоръчваше сдържаност. Поне за момента.

Може би ако го познаваше добре, това щеше да има смисъл.

А Джейк си мислеше, че дори не знае фамилното й име. Той бе сигурен, че едно име не е толкова важно, колкото си мислеха повечето хора, но ако знаеше фамилното й име, сигурно щеше да открие и някои други факти.

След името можеше да научи и адреса й. Като научеше адреса й, по-късно щеше да я намери.

— Късно е.

— Колко е късно? — попита Малори. Струваше й се, че са тук само от няколко минути.

— Достатъчно късно, за да не можем утре да започнем навреме — отговори Карлсън. — И като знаем с каква скорост работи Винсънт, нямаме нужда и от други пречки.

— За един художник времето не значи нищо — с усмивка каза Винсънт.

— Ти не си художник, а дърводелец. Малори е художничката — отбеляза Карлсън.

— Че защо тогава крие картините си в перачницата? — попита Винсънт.

— Имам предостатъчно вкус, за да не излагам картините си там, където всеки може да ги види — отвърна Малори. — Нямам нужда да гъделичкат непрекъснато самочувствието ми.

Карлсън изсумтя и пресуши на един дъх чашата си, като избягваше заплашителния й поглед. Ала Винсънт нямаше достатъчно опит, за да разбере намека.

— Е, размерите са съвсем подходящи за тавана на банята — рече той. — И ако й разрешим да рисува само с един цвят, не виждам къде можем да сбъркаме.

— Мога да изрисувам по един кръг около всеки от вас, тъй че внимавайте какво говорите — каза Малори с престорена сериозност.

— Кръгове можеш да рисуваш, не ще и съмнение — с хитра усмивка рече Карлсън. — Всеки може да използва шаблон.

— Тогава е много жалко, че нямаме шаблон за тавана на банята — заяви тя. — Аз явно не съм способна на по-големи постижения.

— Струва ми се, че тя спечели този рунд — примири се Винсънт. — Да хвърлим чоп, за да видим кой ще плати вечерята. Който загуби, ще боядиса и тавана.

— Вечерята е от мен — намеси се Джейк, заинтригуван от намеците за творческите възможности на Малори. Но въпреки заяжданията им, тя беше на ниво и той бе доволен от това. Дяволитите пламъчета в очите й му подсказаха, че ще им го върне.

— Благодаря — промълви Малори. Мигновено му се усмихна с искрена благодарност. — Очаквам с нетърпение да дойда отново тук, когато оправите нещата.

Винсънт и Карлсън също му благодариха, а Винсънт добави нещо, което звучеше като: „Късмет!“

Джейк се изправи заедно с тях, отмести стола на Малори, като се бавеше, за да остане поне за миг на четири очи с нея. Не искаше много — само няколко думи, възможност да я види отново… възможност да усети вкуса на устните й.

Малори колебливо се спря до стола си, като даде възможност на Винсънт и Карлсън да се изнижат един подир друг от салона. Усещаше, че Джейк стои зад гърба й. Бавно се обърна и вдигна лице към него. Той не каза нищо, но очите му го издаваха. Тя реши да рискува.

— Да ви изпратя ли покана за откриването? — попита тихо.

— Скоро ли ще бъде? — прошепна Джейк, който знаеше, че не ще може да чака дълго… няма да чака дълго.

— Вдругиден.

— Ще дойда — вдругиден, помисли си той. Цяла вечност. Сигурно можеше да се направи още нещо. — А как се казвате?

— Бенет. Има го в справочника, в Саусалито.

Тя заобиколи покрай подредените наоколо маси и Джейк я последва във фоайето. Карлсън и Винсънт се правеха, че разглеждат разни туристически брошури и рекламни кибрити.

— Още нещо — каза Джейк, като я спря. Знаеше името й, почти знаеше и адреса й. Утре щеше да научи повече. — Какво ще откривате?

— Е, това е много хубав въпрос — усмихна се Малори. Но не му отговори.

— Галерия — обади се Карлсън, който явно бе подслушал поне част от разговора им. — Художествена галерия.

— Мислех, че не ви бива да рисувате — каза Джейк, като се питаше дали не е разбрал погрешно шегичките за нейните способности на художничка.

— Това е само едно мнение — строго рече тя. — Но дори аз не съм толкова глупава, че да се опитвам да продавам собствените си произведения. Държа си ги вкъщи.

— Където им е мястото — намеси се Карлсън и се ухили, като зърна злобните пламъчета в очите й.

— Във всеки случай — обърна се Малори към Джейк — не е необходимо да създаваш продаваеми произведения на изкуството, за да разбираш кое има стойност.

— Тя е права — каза Карлсън. — Наистина има невероятен усет за това кое ще се продаде и кое не.

— Струва ми се, че огънят често се насочва към вашия талант… или към липсата на такъв — заяви Джейк, като се наслаждаваше на нехайството, с което Малори пренебрегна смъртоносните ужилвания на тема „изкуство“.

— Ти с нищичко не си по-добър от тези двамата — каза тя с пресилено възмущение, за да го подсети, че се шегува. — А това, че някои хора не харесват картините ми, не означава, че не мога да рисувам.

— Никой не харесва картините ти — обади се Карлсън, който пръв мина през вратата и излезе навън.

— А ти ще се прибереш пеша, ако не престанеш — промърмори Малори и установи, че се намира между Винсънт и Джейк, както бяха тръгнали един подир друг към колата. Двама придружители й идваха прекалено много и тя сериозно се замисли как да се отърве от тях.

Винсънт и Карлсън се настаниха в колата, след което започнаха да се правят, че ги няма. Това беше още по-лошо, защото така нямаше начин да забрави, че не е сама с Джейк. В мрака Малори смутено вдигна очи към лицето му, сви рамене и се вмъкна в колата. Успя да каже „довиждане“, преди той да затвори вратичката откъм нейната страна. Стори й се, че Джейк промърмори нещо, но не успя да чуе думите му. Напипа очилата и небрежно ги сложи на носа си, а после веднага потегли.

Докато наблюдаваше как задните светлини на ягуара изчезват надолу по улицата, Джейк се почувства окрилен от две неща.

Първо, знаеше името й.

Второ, джинсите й останаха у него.

 

 

Застанала на вратата на банята, Малори наблюдаваше как Винсънт наплеска последния пласт боя върху тавана.

— Все още смятам, че тъмносиният цвят щеше да му придаде нещо уникално. Бялото изглежда толкова обикновено.

— Тъмносиньото смалява, особено когато е нанесено на тавана на малко помещение — каза Винсънт. — Мислех си, че ги разбираш по-добре тия работи, след като си художничка и тъй нататък.

— Струва ми се, че нищо не разбирам от боядисване — призна си тя и му подаде пластмасовата чашка с кафе, което Карлсън бе купил от магазинчето на ъгъла.

— Но аз съм виждал дома ти — рече Винсънт. — Там е свежо и просторно… и няма нито един син таван.

— Това е под влиянието на Карлсън. Той твърди, че не ме бива да подредя и една пещера, дори да разполагам само с мамонтови кожи и динозавърски кости.

— Разликата между това и рисуването…

— Е, стига с тия артистични шегички! — умолително изрече Малори.

Не го каза сериозно, най-вече защото шеговитият тон бе станал задължителен за тяхното трио. През този месец, докато подготвяха галерията, обичайната размяна на остроти между нея и Карлсън разпали и Винсънт, който се включи с вроденото си чувство за хумор и беше на ниво.

— Хората, които са готови да правят стриптийз по ресторантите, не би трябвало да се вълнуват от разни дребни закачки — хладно заяви Винсънт.

Малори му призна една точка. Тръшна се в единия ъгъл на покритото с брезент канапе и започна да върти в ръце почти празната си кафена чашка.

— Че ти кога си виждал моите картини? Никога не съм ги носила в магазина.

— Разбира се, че не си ги носила. Ти страхотно разбираш от бизнес — Винсънт се отпусна на отсрещното канапе-близнак. — Карлсън ми показа две от твоите картини, когато вечеряхме на яхтата.

Тя изсумтя.

— Рисунки, не картини. Което ме подсеща, че трябва да се захвана да разопаковам тези сандъци, за да закача нещо на стените. Не бих искала да оставям цялата работа за утре.

Малори доволно огледа просторното помещение, прекрасното съчетание между сводестия таван, стратегически разположената изложбена площ, осеяна с огледални плоскости, големи колкото човешки бой, и драматичната извивка на стълбището, което водеше към една по-малка зала на горния етаж.

Като въздъхна със задоволство, тя си спомни своя първи магазин за картини, където бе научила тънкостите на занаята. Периодът на изпитанията и грешките тогава се оказа много продължителен, но не и отчайващ. Сега, след две години на успешен бизнес, видимо напредваше. Новата й галерия представляваше последната добавка към серията магазинчета, разположени в един ремонтиран стар склад в Мил Вали. Това бе един привлекателен търговски обект, където картините можеха да бъдат показани на клиентите в най-добрата им светлина.

Откриването щеше да бъде утре.

— Очаквах, че ще излъскате огледалата, докато се върна — каза току-що влезлият Карлсън.

— Обадих се в онази фирма и им предложих да свършат и това наред с цялостното почистване на помещенията — отговори Малори и се усмихна, като срещна одобрителния поглед на Карлсън. После нетърпеливо попита: — Предаде ли я?

— Кое? — подразни я той.

— Поканата! — троснато изрече тя, защото Карлсън много добре знаеше за какво става дума. — Видя ли го?

„Го“ означаваше Джейк Галахър. Предишната нощ Малори почти не беше спала, като се има предвид, че непрекъснато си бе припомняла със смущаваща яснота дръзкото си държане във фоайето на ресторанта и се бе питала какво ли си мислеше Джейк за нея и дали някога изобщо щеше да го види отново. А разправят, че човек винаги съжалявал за импулсивното си държане!

— Нямаше го — отговори Карлсън, отиде до махагоновото бюро и отбеляза нещо в тетрадката, сложена отворена върху книгата за покупко-продажби. — Оставих я на главния готвач.

— Ей това се вика погрешен избор. — Винсънт започна да клевети главния готвач. — Хич не ми харесва, че такъв приятен тип като Джейк Галахър си съсипва бизнеса заради некадърния персонал.

— А ти сигурно би се справил по-добре, а? — Карлсън смъкна изплескания с боя калъф от един стол и седна с лице към двамата.

— Да, разбира се — отговори Винсънт. — Точно с това се занимавах едно време, преди да се оженя. Преди да се захвана с този бизнес. — С широк жест показа цялата галерия.

— Кога беше това? — попита Малори, очарована от разкритието. Познаваше го от един месец и през цялото време той нито веднъж не бе намеквал за някаква предишна кариера, при това толкова различна от дърводелския занаят.

— Преди около двайсет години — рече той. Като се мръщеше на неприятните спомени, разказа останалото. — Грейс, така се казваше жена ми, имаше брат в строителния бизнес. След като се оженихме, тя си втълпи, че никога няма да забогатея като готвач. Така го наричаше — готвене. Не можеше да оцени годините на обучение и опит, таланта, който се изискваше. Непрекъснато ми надуваше главата с това, че брат й печелел много пари и имал нужда от сигурен партньор в бизнеса.

Винсънт прочисти гърлото си, сякаш смутен от онова, което се готвеше да каже.

— Обичах я много и единственото, което исках, беше да й угодя. И си мислех, че винаги мога да се върна към „готвенето“, ако не излезеше нищо от строителния бизнес. Както и да е, зарязах работата си и станах партньор на брат й. Фирмата вървеше добре и аз научих достатъчно, за да се справям.

— И никога не съжаляваше, че не си вече главен готвач? — попита Малори.

— Съжалявах. Но колкото повече се занимавах със строителство, толкова по-трудно ставаше да се измъкна. После братът на Грейс умря и аз открих, че е ипотекирал фирмата… двойно! Е, накратко казано, не ми оставаше нищо друго, освен да банкрутирам. А Грейс — тя не можеше да проумее как съм допуснал това. За всичко обвиняваше мен — за липсата на пари, за пропадането на бизнеса, дори за смъртта на брат си.

— Ти си разведен?

— Тя ме напусна. Преди пет години. И сега работя на дребно тук-там, стига ми да преживявам, но нищо повече.

— Все пак не разбирам защо не си се върнал към… е, готвенето — рече Малори, като не знаеше как да се изрази по друг начин.

Той сви рамене.

— Съмнявам се, че ще мога да си намеря свястно място в днешно време. Страшно съм изостанал, не знам разните му нови тънкости, нито как изобщо приготвят храната сега. Ами всичките тия диетични храни с ниско съдържание на холестерол и с високо съдържание на въглехидрати и какви ли не новости… Струва ми се, че нямам никакъв шанс.

Една нова идея покълна в онова потайно ъгълче в мозъка на Малори, откъдето понякога се излюпваха разни машинации и други хитринки, но тя с нищо не го показа. Трябваше идеята да порасне и да се развие, преди да притисне Винсънт. И Джейк.

— Помислих, че ще искаш да си ги получиш обратно — каза самият дявол. — Нали разправяше, че това са любимите ти джинси.

Като проумя кой се е появил внезапно, Малори скочи на крака. Машинално — и отчаяно — хвърли поглед към близкото огледало и веднага съжали за това. Наистина косата й не стърчеше право нагоре, но изглеждаше така, сякаш Малори бе летяла над сградата на Градския съвет по време на буря. Поне тъмночервената лента бе все още на главата й, както забеляза с благодарност, макар че трябваше да я дръпне, за да я намести.

Най-после тя се обърна към Джейк, като избягваше да го погледне в очите, защото нервите й все още подскачаха след внезапното му появяване. Вместо това, прикова погледа си в джинсите, които той й подаваше. Нейните бяха. Позна ги по петната от боя.

— Благодаря — каза тя и пое мекия вързоп. — Дълбоко съм впечатлена. Мислех, че вече нищо не може да спаси джинсите ми.

— Подкупих персонала на онази пералня надолу по улицата — каза той и пристъпи напред, за да подаде ръка на Винсънт и Карлсън.

— Не трябваше да си правите труд да идвате чак дотук, за да ми ги върнете — каза Малори и с усмивката си му даде да разбере, че всъщност е доволна.

— Помислих си, че може да ви трябват за откриването — заяви той, а очите му весело искряха.

С крайчеца на окото си Малори забеляза, че Винсънт направо насила дърпа Карлсън към дъното на галерията. После напълно забрави и за двамата и съсредоточи цялото си внимание върху мъжа, който стоеше само на няколко сантиметра от нея.

— Надявам се, че няма да се разочаровате, ако се пременя с нещо малко по-изискано — каза тя и хвърли джинсите на канапето.

— Струва ми се, че каквото и да облечете, все ще ми хареса — рече той. Очите му шареха по работния комбинезон и прекалено голямата й риза. — Но някак си, когато ви погледна, първата ми мисъл не е свързана с нищо изискано.

Малори долови намека за вчерашния си „стриптийз“ и цялата пламна. Да, явно предявяваше прекалено големи изисквания към неговото въображение.

— Предполагам, че ако нарека облеклото си скромно и дискретно, това ще ви се стори невероятно — каза тя, леко задъхана под втренчения му поглед. Усети, че само един негов поглед е достатъчен, за да се разтупти сърцето й. Интимното държане на Джейк сякаш обгърна и двамата и всичко останало избледня и се изгуби. Те бяха сами, заедно — и нищо друго нямаше значение.

— Други думи ми се въртят в главата, когато ви погледна — каза той и се приближи още по-плътно до нея, като я докосваше с погледа си, с дъха си. — Думи като „невъздържана“ и „секси“ — впери очи в лудешки пулсиращата вена на шията й.

— Няма да ми позволите да забравя за снощи, нали? — каза тя и облиза устни.

— Сигурно няма — внезапната му усмивка поуспокои напрежението. — Съмнявам се, че изобщо ще забравя и най-дребното нещо, свързано с вас, Малори.

Тя преглътна и побърза да смени темата, докато не е казала нещо необмислено.

— Пратих Карлсън да ви занесе една покана в ресторанта. Но той не ви намерил.

— В онази пералня трябваше да дам сума ти пари за подкупа. Трябва да ми се отплатите, като вечеряте с мен още тази вечер.

— В ресторанта ли? — попита тя, без да се усети. Измина една безкрайна минута, през която ужасено се питаше дали думите й и на него са прозвучали така неприятно.

Джейк облекчено въздъхна, надявайки се, не тя няма да забележи какво е станало. Не беше казала „не“. Онова другото, за ресторанта, не беше важно.

— Не, не в ресторанта. Мислех си да опитаме онова заведение на кея, където сервират рибни специалитети.

— То е надолу по улицата, съвсем близо до мястото, където е нашата яхта.

Малори явно бе доволна от това предложение. Нейният план щеше да се осъществи. Сега трябваше само да позвъни по телефона, за да отмени резервацията, направена от Джейк, и да убеди Винсънт, че тъкмо на средна възраст има нужда от промяна в кариерата си. Надяваше се, че това няма да е трудно. Та нали в края на краищата всичко беше за негово добро!

— Нашата яхта? — повтори Джейк.

Тя само му се усмихна, бе прекалено заета със собствените си планове, за да се притеснява от хладните нотки, които долови в гласа му.

— Ние с Карлсън имаме яхта в Саусалито, само на няколко преки е.

— Ти живееш с Карлсън?

При тази неочаквана новина Джейк сбърчи вежди. Това сякаш нямаше смисъл, защото тя бе заявила, че Карлсън не е неин приятел. Тогава защо живееха заедно?

— Това притеснява ли те?

Веселото й настроение, породено от внезапното му появяване, мигновено изчезна, прииска й се да не беше казвала това последното за Карлсън. Нямаше желание точно сега да дава обяснения. Освен това едва ли можеше да каже истината на Джейк.

— Притеснява ме малко — рязко отговори той. Този отговор не бе искрен и реши да бъде откровен. — Много ме притеснява — заяви твърдо, като в същото време се питаше защо ли изобщо не се откаже веднага от цялата тази работа. В живота му имаше доста усложнения — главно свързани с бизнеса, — не виждаше защо трябва да си навлича и други. Да се обвързва с жена, която има връзка с друг мъж — не, той не искаше това. Тогава защо просто да не си тръгне?

— Ами ако ти кажа, че Карлсън не се меси в личния ми живот? — рече Малори. Поне не по начина, по който ти си мислиш, добави тя наум.

— И това обяснява ли всичко? — попита Джейк.

— Той не ми е любовник — ето, най-после го каза. Тя се надяваше, че това ще е достатъчно, защото беше самата истина.

Джейк въздъхна и едва сега усети, че неволно е затаил дъх, преди да чуе последните й думи. Значи те не бяха любовници. Е, това поне беше нещо. Не бе научил всичко, но знаеше най-важната част. Кимна, но не посмя да продума. Нервите му бяха опънати до скъсване и не искаше тя да разбере, че за малко не е загубил контрол над себе си.

Като видя, че Джейк не казва нищо, Малори реши, че е време да го поизлъже. Не защото й се искаше, а защото така щеше да се спаси от въпросите, на които не можеше да отговори.

— Той ми е брат.

— Брат ли?

— Заварен брат, по-точно казано. — Надяваше се, че думите й звучат убедително. — Имаме един и същи баща, но сме от различни майки.

В продължение на няколко дълги секунди Джейк се взираше в лицето й, опитваше се да разбере дали го лъже. Разбра, че няма никакви признаци за това. И се питаше откъде знае, че тя го лъже. Това за брат й си беше чиста измислица. Но на другото, което тя му каза — че Карлсън не й е любовник, — вярваше.

Интуиция — каза си той — и голяма доза самозалъгване. Надяваше се да излезе прав.

— Защо ли не ти вярвам? — кротко попита и нежно обхвана с длани ръцете й над лактите, като по този начин й даде да разбере, че не е ядосан, а само любопитен.

— Откажи се — рече Малори. Трябваше да внимава да не се задъхва много и да не мисли за топлината на ръцете му.

Джейк се усмихна съвсем лекичко, прокара длани нагоре-надолу по ръцете й; искаше му се ризата й да беше с къси ръкави, за да усети гладката й кожа.

— Засега ще оставя нещата така — промълви той. — Но имай предвид, че изобщо не съм великодушен. Няма да те деля с никой мъж.

— Аз не те моля за това — каза тя и се намръщи, като си помисли, че тази измислена история, която двамата с Карлсън от дълго време използваха за прикритие, вече не върши работа. Това имаше значение, защото никак не й се искаше да лъже Джейк, макар да имаше сериозни причини за това. Е, за момента беше достатъчно и това, дето й повярва, че няма нищо между нея и Карлсън. — Във всеки случай не мисля, че въпросът за деленето с друг мъж изобщо стои на дневен ред — рече Малори, тъй като се опитваше да поотстъпи назад и да си поеме дъх. — Ние само ще вечеряме заедно.

— Така ли? — попита той, защото нямаше никакво намерение да се примири с отстъплението й. Между тях имаше нещо много повече от една проста уговорка за съвместна вечеря и Джейк държеше тя да го признае.

— Искам да кажа, че почти не те познавам — успя да прошепне тя, омагьосана от погледа му.

— Ще се постарая да не е така — каза той и внезапно отпусна ръце.

Вече имаха компания.

Карлсън се бе измъкнал от хватката на Винсънт и се бе приближил.

— Винсънт вика, че под мивката било пълно с мръсотия — заяви той с широка усмивка, като застана между Джейк и Малори. — Открил е откъде тече, ама иска да си мушнеш пръста в дупката и да натиснеш, за да може да го оправи.

— Че защо ти не си мушнеш пръста там? — попита тя.

— Много е дебел. — Той разпери петте си пръста под носа й. — Това е малка тръба, Малори. И той те чака.

— Май не ми се иска да наблюдавам тази работа — заяви Джейк. — Да мина да те взема към седем?

— Седем и половина — машинално отговори тя, като се стараеше да избегне погледа му, за да не види отчаянието й. Няма нищо — помисли си Малори, — цялата вечер ще бъда с него. А преди това трябваше да свърши куп неща, най-дребното, от които имаше нещо общо с някаква тръба и с палеца й. — Карлсън ще ти даде адреса — добави тя и се запъти към задната стая.

Това, че остави Карлсън насаме с Джейк, явно не беше най-хитрият й ход. Въобще не се знаеше какво ще измисли нейният съквартирант, но поне можеше да разчита, че ще даде адреса й на Джейк.

Колкото до останалото… Е, по-късно щеше да се справи. Но след като притиснеше Винсънт, за да го накара да участвува в онова, което беше замислила.

Не бе забравила и другия си план, замислен по-рано сутринта — онзи за участието на Винсънт и Карлсън в едно местно състезание след няколко седмици. Тайната беше в това, че никой от двамата не бе се кандидатирал доброволно за участие в състезанието. Малори сама се беше погрижила за това. Щяха да онемеят, когато декларациите пристигнеха по пощата. И нямаше да имат право на избор, щеше да е прекалено късно. В края на краищата нали ставаше въпрос за милосърдие.