Виктория Лий
Пазачът на тайни (1)

Първа глава

— Какво има, Карлсън?

Малори зададе този въпрос, без да откъсва очи, от изображението си в огледалото. Определено имаше занемарен вид и с подозрение се взираше в този образ, почти сигурна, че трябва да е доволна от малките размери на огледалото, в което се виждаше само до раменете. Образът отсреща също я наблюдаваше зорко и Малори бе принудена да си признае, че хармоничните му черти някак засилваха впечатлението за пораздърпания й външен вид.

Гъстите кестеняви коси безредно падаха по раменете й и забравили за сутрешната прическа, тежките кичури в небрежен безпорядък се виеха около лицето й. Тънките й пръсти посегнаха да подредят тези неукротими вълни и откриха мръсната ивица, която пресичаше едната й буза. Малори я изчисти с хартиена кърпичка и мислено обвини Карлсън и неговото дяволско бързане за своята съвсем не безукорна външност.

Прокара кутре по ръба на пълните си устни, за да махне размазаното червило, и се обърна.

— Карлсън? — отново извика тя и когато в ноздрите й нахлу мирис на готвено, усети, че търпението й е на изчерпване.

Направо умираше от глад, бе прекалено гладна, за да се върти наоколо и да спори с персонала за това къде точно би трябвало да седнат. Прекоси фоайето на ресторанта и успя да се промъкне между Карлсън и Винсънт, като по този начин пред леко разтревожения оберкелнер вече стояха трима много гладни клиенти.

— Както изглежда, за нас няма свободна маса — кротко рече Карлсън и с поразвеселено лице кимна към почти празния салон, който се виждаше зад гърба на оберкелнера.

— Нямате свободна маса? — присвитите й очи се вторачиха във все по-смутения мъж насреща й, като преценяваха явното му нежелание да пусне вътре тримата клиенти, въпреки че бяха доста гладни.

Нямаше място за спор.

Разбрала, че двамата й придружители са склонни да оставят инициативата в ръцете й, Малори пристъпи напред и не продума, докато не се приближи плътно до своя противник.

— Струва ми се, че имате няколко свободни маси — тихо каза тя, като се стараеше да се владее. — Всъщност повечето са свободни. Ако не бях толкова гладна, щях да се замисля дали си струва да ям тук. Празните маси обикновено означават, че храната не струва… или нещо по-лошо.

— Ти май каза, че тук храната била хубава — промърмори Винсънт отстрани.

Малори неприязнено сви рамене, защото в случая качеството на храната не бе най-важното. Вместо да отговори, тя повдигна едната си вежда и тропна с крак пред смълчания оберкелнер.

Онзи шумно преглътна и изопна рамене в отчаян опит да вземе отново положението в ръцете си.

— При нас има някои… ъ-ъ… изисквания към облеклото…

— И вие смятате, че моят приятел не е на ниво? — кротко попита тя, като кимна рязко към по-възрастния от двамата мъже до нея. Реши, че оберкелнерът говори за Винсънт, който имаше малко раздърпан вид със своята доста износена риза от шамбре, напъхана в работния комбинезон, напомнящ детска престилка, и мислено се изруга, че го поставя в такова неудобно положение. Той бе отказал да обядва навън заради облеклото си, но Малори го домъкна тук едва ли не насила.

Оберкелнерът явно споделяше неговото мнение. Малори започна да кипи отвътре; хем й се искаше да бяха избрали някое друго място за днешното си празненство, хем бе готова да се бори тук докрай. Ако беше някой шикозен клуб в Големия град — например в Сан Франциско, би преглътнала изискванията към облеклото. Но те не бяха в Големия град. Намираха се в Мил Вали, малко градче на север от Сан Франциско. Като се имаше предвид, че в околността живееха главно еклектици, ресторантите тук бяха отворени за куцо и сакато. Специално този се казваше „Мил Грил“ и бе от най-висока класа, що се отнасяше до цените и обстановката. Масите бяха покрити с бели ленени покривки, таванът бе висок, с грубо издялани греди, явно местно производство някъде от началото на века. Старомодният бар от полирана секвоя, който красеше едната стена, сигурно бе правен по същото време, макар че там сега по-често предлагаха вино и минерална вода, отколкото чист алкохол.

„Мил Грил“ бе своеобразно ресторантче дълго преди Малори да се пресели в Сан Франциско. Явно вече бе западнало, мислеше си тя, макар да изглеждаше почти както някога. Спомни си, че миналата пролет бе обядвала за последен път тук. Тогава клиентелата се състоеше главно от хора, тръгнали на път или на пазар през уикенда. Облечени с пуловери или с къси панталони и спортни якета, те се надпреварваха кой пръв ще заеме маса близо до прозорците.

И въпреки всичко тя трябваше да признае, че тяхното трио в момента имаше малко особен вид.

Скръстил ръце на гърдите си, Винсънт я фиксираше с поглед, който казваше: Аз какво ти разправях. Малори забеляза, че той не бе успял да изчисти всички дървени стърготини от прошарената си коса, чийто цвят успешно ги прикриваше. Еднодневната брада придаваше сивкав оттенък на иначе червендалестото му лице и така той изглеждаше гладен — дори много гладен! С истинско облекчение Малори забеляза, че Винсънт е по-скоро развеселен от схватката с оберкелнера, отколкото смутен.

Карлсън естествено изглеждаше, както обикновено — небрежно-елегантен с вълнените си панталони и кашмирения си пуловер. Дрехите изобщо не можеха да прикрият необикновено якото му тяло, но с тях той наистина приличаше на цивилизована личност, като това впечатление можеше да се променя в зависимост от ситуацията. Мустачките му бяха грижливо подрязани и той много бе държал да измие боята от косите си, преди да се облече. И, разбира се, бе го направил. Карлсън никъде не отиваше неподготвен. Застанал точно зад гърба й, с ръце в джобовете, приличаше на страничен наблюдател.

Що се отнасяше до Малори, тя бе сигурна единствено, че червилото й не е размазано. Макар да бе уверена, че с джинсите и пуловера си е подходящо облечена за всяко заведение, всичко останало нямаше да издържи на един оглед отблизо. Тя отново се обърна към оберкелнера:

— Наистина не разбирам защо облеклото на моя приятел ви се струва неподходящо…

— Правим прибързани заключения, а? — обади се някой зад гърба й.

По-късно Малори можеше да се закълне, че земята се е разлюляла при звука на този мъжествен глас, че дрезгавият провлачен говор на новодошлия е предизвикал прескачането на електрическа искра между долния и горния край на гръбначния й стълб. Тя едва не ахна и гръбнакът й неволно се изви като дъга, погален от този чувствен глас. Не бързаше да се обърне, за да не развали тази еротична магия. Но мъжът представляваше една още по-голяма наслада за очите.

Беше само на няколко крачки от нея, облегнал се нехайно на касата на близката врата, спокойно отпуснал цялото си тяло под втренчения поглед на Малори. Тя поглъщаше с очи скъпия му костюм, забеляза европейската кройка и се запита дали самият той изобщо съзнава колко широки изглеждат раменете му под сакото. Неволно откри, че шивачът не е допринесъл ни най-малко за прекрасната му физика. Както предположи, той дължеше мургавата си кожа не само на слънцето, а и на предците си — подсказаха й го гъстите черни вълни на косите му, които падаха красиво върху яката. Беше висок, с няколко сантиметра по-висок от Карлсън, който бе метър и деветдесет и два сантиметра, но сигурно беше на същата възраст — около трийсет и осем годишен.

Очите му бяха сиви. Не кафяви или зелени, а някак матовосиви, и сякаш я сграбчиха, за да я привлекат към себе си и да я разгледат отблизо. Малори усети, че неволно се накланя напред. Щеше да се подмини, ако не бяха насмешливите бръчици в ъгълчетата на очите му, които забеляза тъкмо навреме.

— Моля? — обади се тя. Гласът й звучеше пресипнало, но нищо повече не можеше да направи в момента.

— Казах, че правите прибързани заключения. С вашите приятели всичко е наред — и с двамата.

Като изопна рамене, той отлепи гръб от вратата, прекоси фоайето и застана до объркания оберкелнер.

— Кой сте вие? — храбро попита тя и усети как лицето й пламва под втренчения му поглед, който сякаш вече изобщо не виждаше нейните спътници.

Малори остана на място и търпеливо понесе критичния поглед, защото това й даваше възможност и тя да го разгледа както трябва. Измина един безкраен миг и най-после той отговори на въпроса й:

— Джейк Галахър. Аз съм собственикът.

— Джейк Галахър — повтори тя и всички нервни окончания по тялото й едновременно затрептяха при звука на този дрезгав провлачен глас, докато в същото време се питаше откъде ли е взел това ирландско име, като имаше такъв средиземноморски тен. Навярно беше чернокож ирландец.

Мъжът продължи да говори, сякаш изобщо не беше я чул:

— Пъркинс се опитваше да ви каже, че вашето… ъ-ъ… облекло е повече от неподходящо.

Погледът му я прониза от главата до петите и преднамерено се спря под коленете й.

— Какво?

Ама че нахалство! — помисли си гневно тя и упорито отказваше да повярва, че всичко това се случва точно на нея. Никога, никога не бяха отказвали да я обслужат… и със сигурност джинсите й нямаха нищо общо с това!

— Погледнете се само! — заяви той и лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. — Вие бихте ли позволили на някой с кални дрехи да се настани в трапезарията ви?

— Той е прав, Малори — обади се Карлсън. — Тази вечер си малко небрежно облечена.

Малори бе прекалено заета да разглежда краката си, за да реагира на саркастичния му тон. Голяма работа! — помисли си тя, като пребледня при вида на черната кал, полепнала по джинсите й. По всяко време можеше да си го върне на Карлсън.

— По пътя кракът ми попадна в дупка — каза тя, ядосана, че не бе забелязала калта по-рано, и невероятно сконфузена, че бе изтълкувала неправилно колебанията на оберкелнера с въздишка осъзна собствената си глупост, като продължаваше да разглежда съсипаните си джинси. Но докато те бяха безнадеждно изкаляни, дългият й до коленете лимоновожълт пуловер, пристегнат с колан в кръста, бе съвсем чист. — Ами май не съм забелязала, че съм се изкъпала в кална баня — рече Малори.

— Трябваше само да кажеш — обади се Карлсън с явно развеселен глас. — Но всъщност това изобщо нямаше да се случи, ако ми беше позволила да паркирам колата.

— Само през трупа ми — промърмори тя достатъчно високо, за да я чуят Карлсън и другите двама мъже. — Знаеш как се отнасям към всеки, който кара моята кола.

— Все пак трябваше да ми позволиш да дойда с тебе — каза Карлсън, който не за пръв път водеше подобен спор. — Когато не носиш очила, ти си сляпа като къртица.

— Зрението ми е прекрасно — хладно го парира тя, а от очите й изскачаха искри.

— Така е по всяко време — отговори той. — Освен нощем и когато караш кола. След залез-слънце си заплаха за околните и го знаеш.

Малори просто се усмихна и му напомни, че очилата й са точно за такива случаи.

— Ако ти не се страхуваше толкова много, че ще затворят ресторанта, преди да съм паркирала, нямаше да падна в калта! — добави тя. — Което ми напомня — обърна се към Джейк Галахър, изпълнена със закъсняло възмущение, — че да държиш такъв паркинг е истински позор. Там има смъртоносни дупки!

— Аз, разбира се, ви поднасям извиненията си — промърмори той и очите му развеселено светнаха при тази контраатака. — И щом не сте се наранили…

— Нищо ми няма! — отговори тя, като й се искаше да престане да я разглежда така, сякаш проверяваше дали няма счупени кости. Стигаше й, че по гърба й все още лазеха тръпки след подмолното въздействие на неговия невероятно чувствен глас. Не искаше очите му да я опипват от главата до петите.

— Ремонтът на паркинга влиза в моя списък със задачи — каза Джейк Галахър и сякаш знаеше, че тя с труд следи разговора, та добави: — Но все пак ми се струва, че е доста глупаво да се разхождате сама нощем.

— Защото съм жена, нали? — тихо попита Малори, която нямаше нищо против този първоначално нежелан словесен двубой и с радост би приела всяка възможност да удължи разговора с новия си познат. — За ваше сведение, Мил Вали се смята за сигурно място и няма да позволя на никого да ми разправя, че е опасно да се поразходя сама в тъмното.

Нещо повече — добави тя наум, — Карлсън ме е подсигурил така, че да мога да се справя с всякакви вероятни нападатели, което прави излишно присъствието на мъж в подобни случаи. Но не му каза това, защото спорът им щеше да приключи.

— Ако сте моя приятелка, нямаше да имате право на избор — каза Джейк и хвърли неодобрителен поглед към Карлсън и Винсънт.

— Но аз не съм ваша приятелка — каза тя с равен глас, като в същото време се питаше как ли би се чувствувала, ако я придружаваше този интересен непознат. — Аз съм с тези двама джентълмени и ние искаме да се нахраним тук.

— Все още не сме разрешили проблема с калта — напомни й Джейк Галахър и отново критично огледа изкаляните й джинси.

— Е, щом не мога да ям с тези дрехи, явно ще трябва да се преоблека — промърмори Малори. Лекичко прехапа долната си устна, докато размишляваше върху онова, което се готвеше да направи.

Дяволитите пламъчета в очите й би трябвало да подскажат на Джейк, че е сбъркал адреса. Карлсън го знаеше. Винсънт изглеждаше така, сякаш вече обмисля собствените си подозрения.

Но Джейк Галахър не знаеше нищо.

Дори когато я видя да набира нагоре дългия си пуловер, все още не беше сигурен какво ще последва. А когато пръстите й напипаха горното копче на джинсите, най-после разбра.

Джейк усети, че се задъхва, гърдите му се издуваха от почти непоносимото напрежение, докато тя си играеше с медното копче. Очите му се стрелнаха към лицето й, после отново се насочиха към кръста й — точно навреме, за да види как палецът й избута копчето през илика. Неверието му се сблъска с голата истина, която се разкри пред очите му, и сякаш разбрала, че той има нужда да си поеме дъх, Малори отпусна дългия си пуловер и прикри с него движенията на ръцете си.

Едва когато долови лекото съскане при отварянето на ципа, Джейк се размърда.

Той скъси разстоянието между тях. Тихо, с равен глас, Джейк й даде още една възможност:

— Надолу по този коридор има дамска тоалетна.

Малори се усмихна — отчасти, защото той не беше разкрил измамата, а най-вече, защото от това близко разстояние ясно виждаше как една вена бясно пулсираше на шията му. Обзета от безразсъдство, тя го подразни, като се стараеше да говори тихо, та казаното да си остане само между тях двамата:

— Не искате да наблюдавате, а?

— Не съм казал такова нещо — промълви той, дъхът му галеше лицето й, очите му не се откъсваха от нейните. — Просто не искам и някой друг да наблюдава. И мога да се хвана на бас, че вашият приятел тук не гори от желание да ми позволи да гледам.

— Той не ми е приятел — каза Малори, като заряза Карлсън, без да й мигне окото.

— Съпруг?

Тази мисъл разтърси Джейк и му се прииска да отговори на удара с удар. С един приятел щеше да се справи. Но със съпруг… Семейство… Е, в такъв случай нищо не можеше да направи.

— Не съм омъжена — рече Малори и усмивката й стана по-широка, когато забеляза внезапното облекчение, което неволно се изписа на лицето му. И той не беше женен, както предположи, съдейки по реакциите му, както и по собствената си интуиция.

— Съвсем логично е — промърмори Джейк. Стисна юмруци, за да се овладее; искаше му се да я разтърси и да налее малко акъл в главата й. Знаеше, че ако я разтърси, тялото й ще бъде много близко, ще усети докосването му. — Нищо чудно, че ви оставя да правите такива номера.

— Какви? — невинно попита тя, съзнавайки, че е настъпил подходящият момент за отстъпление. Не флиртуваше често и никога не бе го правила така открито, но заради Джейк Галахър й се прииска да наруши правилата. — Това е много прилична дреха. Този пуловер е по-дълъг от някои от полите ми. Ами че да сваля тези джинси е все едно да си съблека дъждобрана например!

— Точно на събличане ми приличаше…

— Това си е ваша гледна точка — прекъсна го тя и се повдигна на пръсти, за да надникне зад рамото му и да потърси Карлсън. Опитът я бе научил да прозира укора зад развеселеното му изражение и сега знаеше, че е дошъл моментът да се държи скромно. Като се поклащаше на токчетата си, Малори реши да играе със сигурни карти. — Ще довърша тази работа в дамската тоалетна, щом ви притеснявам.

Но преди да направи и една крачка, Джейк я сграбчи за китката и я задържа на място. Той наведе глава, докато устните му почти докоснаха ухото й.

— Следващия път, когато имате намерение да правите стриптийз — промълви Джейк, — предупредете ме предварително. Ще намеря някое по-усамотено място, където ще му се наслаждаваме и двамата.

Той чу тихото й ахване и я пусна, а ръката му леко потръпваше от топлото докосване до кожата й.

 

 

На Малори й трябваха само десет секунди, за да смъкне мръсните джинси, но дори след това рекордно постижение тя откри, че фоайето е почти празно. Само Джейк Галахър бе все още там. Без да се замисли, тя отиде право при него и му подаде мръсните джинси. Трябваше да вдигне глава нагоре, защото въпреки своите метър и седемдесет сантиметра, беше много по-ниска от него.

— Мисля, че са прекалено мокри и кални, за да ги изгорим — каза той и несигурно хвана свитите на топка джинси с връхчетата на пръстите си.

— Вместо това, можете да ги пуснете в машината за миене на чинии — със сладък глас парира тя. Нервите й се поуспокоиха, защото той вече не я гледаше чак толкова втренчено.

— Силата на машината няма да е достатъчна — каза Джейк, като упорито се стараеше да не поглежда надолу към дългите й стройни крака.

— Съмнявам се, че изобщо е възможно да се изчистят — рече тя и въздъхна със съжаление. — Много лошо. Това са любимите ми джинси.

Като попремести калния вързоп, за да зърне крака й, преди да стъпи на килима, той забеляза петно от изсъхнала боя върху джинсите.

— Значи боядисвате, облечена с любимите си панталони?

— Джинси — поправи го тя. — Мъжете носят панталони. Жените носят шалвари или джинси.

— Ама че разлика. И едните, и другите имат два крака.

— Битката между двата пола, принизена до един незначителен нюанс — каза Малори, а очите й заискриха, като чу бързия му отговор. — Хващам се на бас, че според вас разликата между бялото и червеното вино е само в цената.

— И друга разлика ли има? — той се усмихна, като видя стреснатото й и недоверчиво изражение, и преди тя да успее да се заяде за нещо друго, кимна към салона на ресторанта. — Винсънт и Карлсън седнаха. Защо не се поразходите вътре и не ги откриете? А аз… ъ-ъ… ще реша какво да правя с това — рече той и кимна към панталоните… или джинсите. Както и да се наричат.

— Винсънт и Карлсън ли? — попита тя, стресната от това, че той знае имената им. — Нямаше ме само няколко секунди и вие вече станахте приятелчета!

— Мъжката солидарност — отвърна той с усмивка. — Хайде, Малори, отивай да ядеш, преди готвачът да е изгасил печката.

Тя прекоси половината ресторант и едва тогава схвана. Малори… Той беше произнесъл името й. Малори се усмихна на приятното усещане и забърза към масата. Беше прекалено гладна, за да се върне назад и да си спомни кога точно Джейк бе научил името й. Знаеше, че това няма значение, стига той да не го забравеше.

 

 

— Тази храна вони — каза Винсънт, с отвращение пусна вилицата в чинията си и посегна към бутилката с домашно вино, която Карлсън бе поръчал. Наля малко в чашата си и предложи на другите, преди да остави бутилката на масата.

Малори приближи носа си до чинията и деликатно я помириса, после повтори това действие малко по-ентусиазирано. Никакъв неприятен мирис не атакува обонянието й и тя не можеше да разбере защо Винсънт бе направил подобна забележка.

— Моето ядене не вони — рече Малори. — Може да ти се е паднало развалено месо.

Винсънт изръмжа.

— Не че наистина мирише. Исках да кажа, че е лошо сготвено. Да не говорим за цвета и формата — добави той, като сочеше доста непривлекателните парчета месо, които плуваха в кафеникавосивия сос.

— Та ти си дърводелец, Винсънт — каза тя, като дъвчеше машинално следващата хапка. — Откога си толкова вещ в сервирането на храната?

— Знам много повече от главния готвач — уклончиво отговори той. — Нищо чудно, Карлсън, че Джейк отклони твоята покана да се присъедини към нас. Сигурно се храни надолу по улицата, където продават хамбургери. Сигурен съм, че ония млади момчета там се справят по-добре от тукашния готвач.

— Харесва ли ви яденето?

Дори винаги невъзмутимият Карлсън подскочи при внезапната поява на Джейк. Като се спогледаха виновно, тримата клиенти мълчаливо взеха решение. И пак Малори трябваше да вземе думата.

— Винсънт казва, че храната не е на висота, като се има предвид в какво очарователно заведение се намираме — красноречиво се изрази тя. — Лично аз мисля, че на вашия главен готвач му липсва фантазия и сигурно е малко изморен. Вече е доста късно — добави Малори, надявайки се, че предложеното извинение ще смекчи удара.

Всичко щеше да бъде наред, ако Джейк не беше погледнал въпросително към Винсънт. Винсънт му отговори спокойно:

— Казах, че храната вони. Нямаше да го кажа, ако не беше вярно.

Джейк дори не изглеждаше учуден. Както дупките на паркинга, така и храната можеше да се оправи. Все още не му оставаше време да се захване с това и не бил сигурен кой е най-добрият начин. Едната възможност беше да уволни главния готвач. Затварянето на ресторанта, докато намери нов главен готвач, би било за предпочитане, но той все отлагаше вземането на такова решение, защото през трите дни, откакто бил собственик тук, непрекъснато бил зает със счетоводните книги и все не му оставаше време да обърне внимание на кухненския персонал.

Освен това той си помисли, че храната не е чак толкова лоша, както твърдяха Винсънт и Малори. Собственият му краткотраен опит говореше, че е поносима, макар и не чак вълнуваща.

Малори с интерес наблюдаваше как той измерва и тримата с преценяващ поглед. После Джейк направи нещо неочаквано. Отмести четвъртия стол, който беше между нея и Винсънт, и се присъедини към тяхната компания, след което плавно придърпа чинията на Винсънт и я сложи пред себе си. Без да знае, че точно имитира Малори, Джейк наведе глава и предпазливо помириса храната.

— Той не искаше да каже точно това — обади се тя, когато Джейк вдигна глава от чинията. — Винсънт казва, че яденето е лошо приготвено, а не че наистина вони.

— Сигурно трябва да съм благодарен за уточнението — промърмори Джейк, после въздъхна примирено, взе чиста вилица и набоде парче месо.

Сякаш смаяни от храбростта му, всички го наблюдаваха като омагьосани. Най-сетне той преглътна и те зачакаха окончателната присъда.

Джейк си наля чаша вода и отпи голяма глътка, преди да съобщи мнението си:

— Вони.

— Нали ви казах! — самодоволно заяви Винсънт, като бършеше ъгълчетата на устните си с ленената салфетка. — Опитайте и малко от салатата — предложи той. — Невероятно е как са успели да съсипят тези обикновени зеленчуци.

Джейк не си направи този труд. Един урок му беше повече от достатъчен.

— Не знаех, че нещата са чак толкова лоши — призна той, отмести противната чиния и посегна към винената чаша на Малори.

Веждите му се вдигнаха нагоре, сякаш искаше разрешение. Тя беше сигурна, че дори да му кажеше „не“, Джейк нямаше да я послуша, затова само се усмихна, докато го наблюдаваше как извъртя чашата и докосна с устни следите от нейното червило върху ръба й. Сега вече й беше трудно да задържи усмивката си, защото очите му й казваха, че го е направил нарочно и я караха да се пита защо този жест изглеждаше толкова интимен.

— Е, поне виното си го бива — рече Джейк, върна чашата точно на мястото, откъдето я беше взел, и понечи да направи знак на келнера. Сътрапезниците му не потвърдиха тези думи и той ужасено се вторачи в лицата им.

— Почти поносимо, ако трябва да се изразим точно — каза Карлсън. — Не е за изхвърляне, ако няма нищо друго за пиене.

— Просто не мога да разбера защо досега не сте направили нищо по този въпрос — обади се Малори и по този начин привлече вниманието му върху себе си, докато пъхаше още една хапка месо в устата си. Независимо дали готвенето тук бе лошо, тя беше гладна. — Доколкото е известно, през първата година само един от всеки десет ресторанта оцелява и при това положение според мен би трябвало да обърнете повече внимание на такива неща като храната и виното.

— Надявам се, че не сме ви обидили — добави Карлсън, като хвърли предупредителен поглед на Малори. — Просто ми се струва, че вие заслужавате по-добър главен готвач, да не говорим за управителя на ресторанта ви.

— Нямам управител — каза Джейк, като прокара пръсти през косата си и се опита да си спомни колко по-лек бе животът му едно време, преди да се превърне в собственик на западащ ресторант. — Той напусна заедно с предишния собственик.

— Лош късмет. Това обяснява всичко — рече Малори. Дълбоко в душата си бе доволна, че Джейк не е толкова некадърен, колкото изглеждаше. — Ние обикновено не умираме от желание да критикуваме разни ресторанти — продължи тя, — но вашият сякаш… лесно може да предизвика нечия забележка?

За един дълъг миг неговият изучаващ поглед се спря върху Малори, сякаш преценяваше дали в това мъгляво извинение има нещо искрено. Всъщност той използува това време, за да разгледа отново класическите черти на лицето й. Високите й, почти екзотични скули съвсем не изглеждаха изящни, но порцелановата кожа придаваше нещо крехко на това иначе изразително лице. Пищната грива на кестенявите й коси обграждаше пълните чувствени устни, гъстите тъмни вежди над очите с омагьосващия цвят на шери, трапчинката в едното ъгълче на устата. Тежките вълни безредно се спускаха до средата на гърба й и под приглушените светлини в ресторанта хвърляха великолепни променливи отблясъци.

Пристигането на келнера прекъсна приятното занимание на Джейк, който трябваше да се заеме с нещо по-практично. След като се разбра със сътрапезниците си, той поръча по един обикновен омлет за всеки и бутилка от онова вино, което Карлсън бе намерил за поносимо. Чиниите с печено месо бяха отнесени, но Малори все пак успя крадешком да си вземе още една хапка.

— Мислех, че сте прекалено зает, за да се присъедините към нас — подразни тя Джейк, като се стараеше да не издава задоволството си. Придаде си невинно и същевременно любопитно изражение и реши да види как ще му подейства.

— Това е част от бизнеса — каза той и повдигна едната си вежда при вида на невинното й изражение. Малори сякаш се мъчеше да сдържи усмивката си и той се опита да я предизвика. — Да споделиш вечерята на група критици е много полезно. Сега научавам повече, отколкото за цялото време на престоя си тук.

— Откога сте тук? — попита Карлсън.

— От три дни — това прозвуча като цяла вечност, когато той самокритично поклати глава. — Но все пак не мога да разбера защо, когато аз съм се хранил тук, яденето не беше чак завладяващо, но все пак можеше да се яде.

— Стар трик на всеки главен готвач — отговори Винсънт. — Дай на шефа най-доброто и той няма да се оплаква. След това понижавай качеството за клиентите, за да паднат разходите под определения ти бюджет. Когато шефът разбере за това, обикновено е твърде късно. Този трик е особено успешен, когато шефът нищо не разбира от ресторантски бизнес.

Джейк игнорира тънкия намек и замислено кимна, досещайки се за останалото.

— И главният готвач обира каймака на отпуснатия му бюджет, докато дойде време да се измъкне от западналия ресторант — довърши той, осъзнавайки, че сега вече му е ясен основният замисъл. — Това обяснява защо преди шест месеца тук съвсем са закъсали с бизнеса. Точно тогава предишният главен готвач се е преместил в някакво заведение в Нейпа. — Това обясняваше и несъответствията, които бе открил в счетоводните книги, но замълча, тъй като и така се чувстваше като глупак. Впери преценяващ поглед във Винсънт. — Интересно ми е вие пък откъде знаете всички тези неща.

Винсънт сви рамене.

— Не знам чак толкова много. Аз съм дърводелец, от дълги години работя като такъв. Веднъж помагах при строежа на един ресторант. Докато работи, човек научава много неща. Хората се държат така, сякаш си част от мебелировката, и приказват ли, приказват точно когато трябва да държат езика си зад зъбите.

Джейк не беше доволен от отговора му, но разбра, че няма да има друг и премина към отстъпление. Донесоха нова бутилка вино и той отбеляза, че на Карлсън се пада честта да го опита.

— Аз никога не съм разбирал много от вина — призна Джейк. — Не мога да ги различавам.

— Несъмнено — промърмори Карлсън и доближи чашата до устните си. После кимна одобрително и келнерът напълни чашите и на останалите.

— За собственик на ресторант вие знаете много малко — каза Малори, като се постара предизвикателната й усмивка да смекчи остротата на думите й. Реши, че би трябвало да внимава със забележките, но у Джейк имаше нещо, което я караше да се държи дръзко.

Въпреки това тя подозираше, че е прекалила, особено когато той насочи вниманието си към нея. Очите му святкаха, в сивите им дълбини се отразяваха странни пламъчета, които я накараха да забрави всичко. Изведнъж се запита какво ли ще почувства, ако ръцете му погалят голите й бедра. Знаеше, че ръцете му са горещи. Грапави, не меки. Горещи, твърди… и настоятелни.

Малори неволно стисна бедра и се опита да изгони видението от съзнанието си. Беше прекалено неприлично, прекалено еротично. Прокара език по пресъхналите си устни и видя как очите му проследиха това движение, почти физическото докосване на погледа му й достави наслада.

Като се обърна и нехайно поприкри лицето си с чашата, вдигната на височината на бузата му, Джейк откликна на това предизвикателство. Само за секунда, само колкото да й покаже, че може да чете мислите й… и че някой ден ще ги превърне в реалност. Погледът му беше горещ и жаден като в нейните фантазии и тя му повярва.

За секунда Джейк й даде възможност да проумее, че я разбира. Щом схвана смисъла на предупреждението му, Малори се досети, че ако не се държи прилично и не внимава с приказките, ще си понесе последиците.

Да, тя знаеше какво трябва да направи. Но не можеше да не се запита какво ли щеше да стане, ако пренебрегнеше неговото предупреждение.

— Аз бих се съгласил с Малори — каза Карлсън и неволно прекъсна тази чувствена игра на погледите им. — Струва ми се, че подобни проблеми нямаше да бъдат нищо ново за вас, ако имахте някакъв опит в този бизнес.

— Това е първият ми ресторант — призна си Джейк, като откъсна поглед от Малори, за да го насочи към двамата мъже в изблик на откровеност. — Този ресторант все едно че ми падна от небето и не съм сигурен дали искам да го задържа.

— Значи имате други интереси в бизнеса? — обади се Карлсън.

— Това-онова.

Краткият му отговор предизвика любопитството на Малори. Имаше чувството, че Джейк се е набърквал и в разни други бизнес начинания и й се искаше да го поразпита. Мисълта отново да привлече вниманието му я накара да затаи дъх, а тялото й все още усещаше последиците от последния им мълчалив разговор. Но предизвикателството беше налице…

— Сега, след като знаете, че главният готвач е измамник, какво смятате да предприемете? — осмели се да го попита тя.

Той удостои с изучаващ поглед пресилено любезното й изражение, поусмихна се и отговори:

— Сигурно ще го уволня.

— Това едва ли ще е най-умното — рече Винсънт. — Ще ви трябва доста време, докато намерите друг, особено ако държите да е наистина добър.

— Ако го задържа, това едва ли ще се отрази добре на бизнеса — възрази Джейк. — По-скоро бих затворил ресторанта, докато успея да взема нещата в свои ръце. Ако изобщо реша да го задържа.

— А междувременно ще загубите и останалия си персонал. Те не могат да ви чакат, докато оправите проблемите в кухнята.

— Значи предлагате да дам обява, че търся нов главен готвач? — попита Джейк, като в същото време се чудеше колко ли още е научил Винсънт за ресторантския бизнес, докато се е занимавал с правенето на дървени полици.

— Рискован ход — съгласи се Винсънт. — Ако сегашният ви главен готвач види обявата, ще се озовете в същото положение. И в двата случая нищо ужасно няма да стане.

— Предполагам, че сега ще ми предложите готовото разрешение на въпроса.

— Съжалявам — сви рамене Винсънт, после се облегна назад, за да позволи на келнера да му сервира. — Аз съм просто един дърводелец.

— Не ще и съмнение.

За момента Джейк остави нещата така.

Докато келнерът поднасяше омлетите, настъпи тишина и Малори наблюдаваше как всички бързо започнаха да се хранят. Тъй като не знаеше какво въздействие може да окаже тази комбинация от месо и яйца върху нивото на холестерола й, тя само човъркаше своя омлет, потънала в мислите си.

— А сега какво има? — разтревожено попита Джейк.

— Вече не съм гладна — простичко отговори Малори, леко удивена от отчаяните нотки в гласа му. — Успях да изям по-голямата част от пържолата си, преди да наредите да я отнесат.

Джейк не успя да сдържи доволната си въздишка.

— Е, тогава май всичко е наред — каза той, но се питаше как ли е успяла да изяде нещо, което според него направо не ставаше за ядене.

Погледът му обходи нежните извивки на тялото й под пуловера, матовата кожа на раменете. Мислите му се насочиха в друга посока. Ако двамата бяха сами, щеше ли да му позволи тя да докосне сенчестата вдлъбнатинка в основата на шията й? Дали пръстите му щяха да доловят забързания й пулс?

Или това щяха да направят устните му?