Виктория Лий
Пазачът на тайни (3)

Трета глава

Джейк бавно се разходи по кея Изакуей до мястото, където бе закотвена яхтата на Малори, наречена „Тортуга“. Беше в самия му край, както бе казал Карлсън, и имаше зелени капаци на прозорците и остъклена врата, върху която бяха гравирани два бобъра и едно фламинго.

Два бобъра и едно фламинго ли? Джейк недоверчиво поклати глава, нещо, което вече бе правил десетина пъти, откакто тръгна насам. Заобиколи една котка на черни и бели петна, изтегнала се върху летвите на кея, и забави крачка. Всичко, което виждаше наоколо, го изискваше. Лалета и бугенвилии буйно растяха в сандъчетата, подредени по края на кея, и това изобилие от растения го изненада точно толкова, колкото и видът на самите яхти. Винаги си бе мислил, че яхтите са нещо като временни убежища, на един етаж… Е, нещо като малки къщички, плаващи във водата. Та той дори бе живял цели пет години наблизо, в Ларкспър, без да знае за погрешните си представи. Напълно погрешни.

Тези яхти въобще не приличаха на временни убежища. Да се возиш на такова нещо сигурно беше истинско приключение. Той щеше да се справи с навигацията, но едва ли беше като да запалиш мотора и да запухтиш с яхтата през залива. Пък и повечето от тези не бяха на един етаж. Повечето бяха двуетажни, а две — беше лесно да се види, защото имаха множество големи прозорци — се състояха от поредица по-високи и по-ниски плоскости, които някак си се свързваха, за да образуват многоетажни жилища.

Погледна часовника си и продължи напред към вратата — с двата бобъра и фламингото. Месингова плочка с надпис „Тортуга“ бе прикрепена точно под зелените капаци на единия прозорец. Джейк рязко натисна звънеца, като си мислеше за бобри, фламинго и костенурки. След миг Малори отвори вратата.

— Защо „Тортуга“? — попита той и усети как удоволствието от срещата кара сърцето му да бие все по-бързо. Беше толкова хубава, че му трябваше малко време да се съвземе.

Малори се усмихна.

— Искаш да знаеш защо имам яхта на име „Костенурка“ или защо имам яхта на име „Костенурка“ с два бобъра и фламинго на вратата?

— И двете.

— „Тортуга“ се казваше моторната лодка на баща ми, преди да я загуби преди няколко години по време на ураган.

— Значи той я нарече „Тортуга“?

— Аз я кръстих — отговори тя и го покани да влезе. Той я последва, докато тя продължаваше да говори през рамо. — Движеше се прекалено бавно за моторна лодка.

— Като знам какви коли харесваш, сигурно е било точно така. — Джейк намекваше за ягуара й. — Ами тази врата с бобрите и фламингото?

— Подарък ми е. Тогава ми беше трудно да кажа: „Не я искам.“ — Малори сви рамене и спря да затвори един прозорец заради силния вятър. — Освен това човек някак си свиква — обърна се към него, сега цялото й лице сияеше от удоволствие, че са заедно.

Джейк си пое дълбоко дъх и си представи как я стисва в прегръдките си, за да я целуне, както толкова много му се искаше. Знаеше, че тя няма да има нищо против, личеше си по очите й — желанието да бъде близо до него, да споделят вкуса на устните и плътта си. Но той не го стори, защото предвкусването на удоволствието и очакването щяха да направят всичко още по-хубаво, когато наистина я докоснеше и я целунеше.

Вместо това се сети за нещо, което Карлсън му бе споменал по-рано, когато му даваше наставления.

— Карлсън разправя, че като подкараш колата, някои възрастни мъже се превръщат в треперещи дрипи.

— Карлсън преувеличава — отвърна Малори с надеждата, че това е най-лошото, което Карлсън е успял да му каже. — Той просто си отмъщава, защото никога не му позволявам да шофира — реши да смени темата и го поведе към колекцията си от морски таралежки и разнообразни раковини. — Друг път качвал ли си се на яхта?

— Никога.

Джейк огледа разкошно обзаведената стая, удивен от размерите й, както и от наличието на камина. Отвън човек въобще не можеше да предположи, че помещенията в една яхта може да са достатъчно големи, за да поберат две холови гарнитури, състоящи се от дивани и кресла, едната — разположена пред камината, а другата — пред големия еркерен прозорец. Леденосините и джодженово зелените им тапицерии създаваха приятна и малко нереална атмосфера, а няколкото ярки петна придаваха уют и топлота на обстановката. Имаше и два паравана с големи размери, зад които се криеше бог знае какво.

— Тази камина ме изненада — рече той. — Никога не съм предполагал, че на една яхта може да има камина.

— Премахва влагата, особено през зимата — каза Малори и го отведе до един от диваните близо до прозореца. — Не мога да си представя какво е без камина. Огънят е толкова… — поколеба се. Бе направила грешката да го погледне в очите и сега не бе в състояние да измисли и една дума, за да завърши това изречение, което не звучеше чак толкова многозначително. Някои прилагателни от рода на съблазнителен, възбуждащ, стимулиращ вече бяха на върха на езика й, но за щастие тя го прехапа.

— Огънят е толкова… топъл — предложи той, явно доволен да я види объркана.

— Става! — рече Малори с благодарна въздишка. — Тази вечер ще запалим камината, ако искаш.

Джейк разкопча сакото си и седна, а тя се възхити от бялата му ленена риза и изведнъж усети, че съвсем непредпазливо го зяпа. Хвърли един бърз поглед към лицето му, увери се, че той все още разглежда стаята и си позволи да позяпа още миг.

Беше облечен почти като предишната вечер; носеше друг костюм, но със същата кройка, а вратовръзката му бе на изящни райенца вместо с щамповани индийски орнаменти. Харесваше й как косата му леко се къдри над яката и малко се унесе, като изучаваше отново интересните черти на лицето му, намека за гъста брада по бузите му, макар че явно се бе избръснал тази вечер. Тя се вторачи в усмихнатите бръчици около очите му, в аристократичната извивка на носа му… и ужасно й се прииска да ги докосне.

Но за това, разбира се, и дума не можеше да става.

— Тази вечер ли? — попита Джейк, учуден, че ще останат толкова дълго тук, та да си струва да запалят камината. Навярно тя си мислеше, че по-късно, след вечеря, ще пият бренди пред огъня. Идеята му хареса.

— Тази вечер какво? — промълви тя.

— Ами камината — с усмивка отговори той. Вече бе забелязал, че Малори с труд подрежда мислите си.

— Аз се надявах, че няма да имаш нищо против да прекараме цялата вечер тук — каза тя, като подръпваше ръба на възглавницата, която бе взела в скута си. — Наредих да ни сервират вечерята в осем. Съгласен?

— Карлсън ли е готвачът?

— Карлсън не може да свари и вода — рязко отговори тя. — Но пък е много изобретателен, когато иска да те убеди да вечеряш навън.

— Ще вечеряме навън?

С Карлсън? Това нямаше нищо общо с неговата представа за една интимна вечеря.

— Боже господи, не! — разсмя се Малори. — За теб съм подготвила специална вечеря тук, на яхтата. А що се отнася до Карлсън, той беше нещо зает тази вечер — или Малори поне се надяваше, че ще си намери някакво интересно занимание. Преди трийсетина минути го бе избутала навън и му бе наредила да не се връща преди полунощ. — И се обадих в онзи ресторант да отменят резервацията ти, тъй че май няма къде да мърдаш.

Доста се е потрудила — помисли си Джейк, като отбеляза препълнените със свежи цветя вази, които украсяваха стаята. Пролетни аромати се смесваха с изкусителния дъх на канела и чесън, прокрадващ се откъм мястото, където вероятно се намираше кухнята, омайваха го и го изпълваха с предчувствия за великолепната вечеря. Доста се е потрудила — повтори си наум Джейк. Отпусна се назад върху възглавничките, опря разперени ръце на облегалката на дивана и започна да наблюдава Малори, която нервно се суетеше наоколо.

Все по-неспокойна под втренчения му поглед, тя изведнъж се втурна към барчето — не че й се пиеше толкова, но просто трябваше да се занимава с нещо. Като се осведоми за предпочитанията на Джейк, наля по малко уиски и на двамата.

Той пое чашата си и като промърмори „благодаря“, успя да докосне пръстите й. Това случайно докосване бе нещо съвсем дребно, но сякаш нищо друго не го интересуваше в момента. Каза си, че пак ще направи същото.

— Хубави цветя — рече Джейк, насочвайки се към по-безопасна тема, за да не се поддаде на импулсивното желание да дръпне Малори към себе си и да я сложи на коленете си.

— Струва ми се, че по този начин Карлсън се опитва да се извини заради снощното си заяждане.

— А ти наистина ли мислиш, че той съжалява?

— Съвсем не — с усмивка отговори тя. — Но когато му споменах, че тази къща изглежда съвсем мрачна без цветя, той много елегантно прие намека ми.

И тъй като през този ден в главата й се въртяха все задни мисли, Малори се постара непременно да намекне на Карлсън за люляка, който бе видяла във витрините на цветарския магазин, намиращ се близо до галерията. Пеги Маркъм бе собственичка на този магазин, а Малори няколко седмици вече търсеше начин да я запознае с Карлсън. Когато се върна с цветята, той не каза нищо, но Малори добре знаеше, че ще е глупаво да настоява за информация по въпроса. Колкото и безнадежден да беше опитът й, Карлсън щеше да побеснее, ако се досетеше, че се опитва да му намери приятелка.

— И свърши ли работа? — попита Джейк.

— Кое?

— Извинението. Той отказа ли се вече да те дразни?

— Нека просто приемем, че той още доста ще се изпоти, преди да кажа, че съм доволна.

— Нещо ми говори, че е опасно човек да се заяжда с теб — промълви Джейк, като се питаше дали тя е толкова жестока, както подсказваше изражението на лицето й.

Малори се засмя.

— Няма такова нещо. Но винаги гледам да си го върна, особено когато става въпрос за разни некадърни критици на изкуството.

— Дразнят ли те? — попита той. — Имам предвид хората, които налитат да критикуват работата ти.

— Защо ме питаш?

— Защото не съм сигурен дали всичко това е шега или не. И ми се струва, че като разбера това, ще разбера и много неща за теб — Джейк мислеше, че знае отговора, почти бе готов да се хване на бас какъв ще бъде. Интуицията му подсказваше, че всичко е на шега, че Малори всъщност изобщо не може да рисува и хич не й пука от това. Ами ако грешеше, ако тя случайно бе засегната от подмятанията на най-близките си приятели, тогава той непременно трябваше да го знае.

— Не съм някаква сложна личност — тихо каза Малори, а очите й се усмихваха. — Не мога да рисувам и го знам, но това ни най-малко не ме безпокои. Самочувствието ми не страда от тези шегички, а и винаги им го връщам. Приятелите би трябвало да си имат достатъчно доверие, за да се държат така.

— Значи ако кажа нещо остроумно за картините ти, няма да разбия сърцето ти, така ли?

— Не, по този начин няма да разбиеш сърцето ми.

Не, не по този начин — помисли си тя. Но имаше други начини.

Джейк кимна почти незабележимо и в същото време погледът му долови лекото безпокойство, което за миг се изписа на лицето й. После то мигновено изчезна и той не бе сигурен дали изобщо е видял нещо.

— Значи просто трябва да се надявам, че ние с теб ще станем приятели.

— За да можеш да правиш повече хапливи забележчици за картините ми, така ли?

— И това също.

— Но не забравяй едно нещо — рече тя с най-сериозно изражение.

— Какво?

— Аз винаги си връщам.

Джейк се усмихна, с което изрази пълното си безразличие към тази заплаха.

— После да не кажеш, че не съм те предупредила.

Изгледа го достатъчно продължително, за да му покаже, че не се шегува, а след това сведе очи, за да скрие мислите си от изпитателния му поглед.

Джейк се взираше в тайнственото изражение на лицето й и се питаше кога за последен път е бил толкова заинтригуван от жена и дали изобщо е срещал някоя друга, толкова очарователна, като Малори. Беше приятно да я гледаш, не бе чак красива, но изглеждаше интересна. И елегантна, реши той. Миналата вечер, когато се беше появила в неговия ресторант с калните си джинси, пак беше доста шик.

Сега изглеждаше небрежно-елегантна. Носеше друг пуловер, мек и пухкав, украсен с дребни пайети. Пуловерът беше розов, а атлазената й пола бе с половин нюанс по-тъмна от него. Контрастът между плетената материя и атлаза предизвикваше у него желание да я докосне, но вместо това, той впи пръсти в тапицерията на дивана.

Не можеше и дума да става да я докосне, защото знаеше, че тези съблазнителни тъкани няма да го спрат. Това щеше да бъде само началото, а после щеше да му се прииска да разбере какво има под тях. Знаеше, че под тях ще открие коприна — мека, гладка копринена кожа.

А косите й… Безкрайно дългите вълни се спускаха по гърба й, а от двете страни на главата й бяха прикрепени с шноли, изглеждащи прекалено изящни за тежката маса, която поддържаха. Косите й сякаш бяха по-тъмни тази вечер, по-различни и той се досети, че сумракът на ранната вечер сигурно отнемаше малко от блясъка им. Представи си как по-късно трепкащите отблясъци на огъня в камината щяха да заиграят по тези кичури и да ги накарат да оживеят.

Сега очите й привлякоха вниманието му. В наситените им махагонови дълбини буквално проблясваше нещо загадъчно. Малори си беше наумила нещо и той изведнъж долови вълнението й. Джейк изпи последните капки от питието си и се наведе напред, за да постави чашата си на ниската масичка. И тогава, точно когато престана да се съпротивлява на желанието да сграбчи Малори в обятията си, дочу някакви приглушени звуци зад ориенталския параван, последвани от дискретно покашляне.

— Вечерята е сервирана.

Издокаран с бяла готварска шапка и престилка на розови райета — която несъмнено стоеше по-добре на Малори, доколкото си спомняше Джейк — Винсънт сгъна паравана и зад него се показа изящно подредена маса.

— Готварската ти престилка е много сладичка, Винсънт — подразни го Малори и пренебрегна заплашителното му сумтене, за да се наслади на удивлението, изписано върху лицето на Джейк.

— Мислех, че е дърводелец — с половин уста промърмори той, преди да стане и да я хване за ръката.

— След малко ще разберем дали е така — прошепна тя и го поведе към другия край на стаята. Не се сети да освободи пръстите си от неговите. Помисли си, че разстоянието до масата е само две крачки. Нямаше защо да се вълнува.

А тогава защо сърцето й биеше толкова бързо?

Докато двамата прекосиха стаята, Винсънт изчезна и ги остави сами да се наслаждават на масата — ослепителна гледка под ниско спуснатия полилей. Кристалът и порцеланът хвърляха дъгоцветни отблясъци, а полилеят отразяваше хилядократно умножените пламъчета на двете запалени свещи. Дъгоцветните отблясъци почти недоловимо потрепваха в такт с лекото полюшване на яхтата.

Това бе най-романтичната обстановка, която някога беше подготвяла, и Малори се питаше дали Джейк няма да си помисли, че иска да го прелъсти. Опита се да убеди себе си, че съвсем не е имала такива намерения. Всичко беше заради Винсънт, не заради нея самата.

— Забележи, че той няма намерение да вечеря с нас — каза Джейк и посочи двата комплекта прибори на масата. — Това не те ли притеснява поне мъничко?

Тя улови прекрасните аромати и поклати глава.

— Така приятно мирише, че ще го изям каквото и да е — рече Малори.

— Снощи Винсънт твърдеше, че нищо не разбира от готвене.

— Той ни поизлъга — каза Малори и се усмихна на Винсънт, който тъкмо поднасяше ордьовъра. — Нали, Винсънт?

— Според мен просто избегнах да кажа истината — кисело отговори той.

После сервира и на Джейк, преди да извади от кофичката изстуденото вино. Щедро напълни двата бокала и мигом излезе.

— Ще ми обясниш ли какво означава всичко това? — попита Джейк.

— Мисля, че е цикория с нещо като плънка от омари — весело отговори тя и посегна към вилицата си. — Винсънт искаше да повтори снощното меню, за да видиш каква е разликата в готвенето, но снощи нямаше ордьовър, тъй че това е импровизация.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш — прекъсна го Малори, твърдо решена да избегне обясненията. — Но все още няма да говорим за това. Защо не хапнеш, преди да се е стоплило виното?

— Да не би да искате по този начин да ме трогнете? — попита той и реши да хапне от салатата. Беше лека, крехка, възхитителна и той откри, че леко са отклонили вниманието му от собствения му въпрос.

— Може би — отговори Малори.

Изпита облекчение, защото той не настоя за по-точен отговор, и с ентусиазъм се зае със своя ордьовър. Тя си взе още една хапка и бавно я сдъвка, обмисляйки плана си. Да докаже на Джейк, че Винсънт умее да готви, щеше да бъде по-лесно от детска игра. А осъществяването на останалата част от плана й — да накара Джейк да вземе Винсънт на работа в ресторанта си — щеше да зависи от интелигентността на Джейк, защото само един глупак би изпуснал готвач, който може да приготви такова нещо. Джейк Галахър не приличаше на глупак.

Та като споменаваме за глупаци — помисли си тя, — май е време най-напред да разбера защо се е захванал с ресторантския бизнес. Отказа се от директния въпрос и започна отдалече.

— С какво се занимаваше, преди да купиш ресторанта?

— От всичко по малко — отговори той, като довърши салатата и пийна глътка вино. — А ти с какво се занимаваше, преди да имаш галерия?

— С това-онова — отвърна тя и се усмихна, озарена от трепкащата светлина на свещите. — По-рано работил ли си насам?

— Питаш дали съм работил в окръг Марин?

— Да. И това бих искала да знам. Но всъщност съм много любопитна да узная защо притежаваш ресторант, когато нищо не разбираш от този бизнес.

— Изборът не беше мой — каза Джейк и се облегна назад, докато Винсънт събра празните чинии и сервира основното ястие. — Един познат ми дължеше, пари и ми даде ресторанта, вместо да ми плати.

— И ти взе неговия ресторант?

— Трябваше да избирам между това и съдружие на дребно във верига от санаториуми в Южна Калифорния.

— Струва ми се, че санаториумите щяха да ти носят по-големи доходи.

— Не се заинтересувах от санаториумите най-вече защото не исках да му бъда партньор в бизнеса. В края на краищата един ресторант представлява по-добро капиталовложение. Само парцелът, на който е построен, струва цяло състояние.

— На мен ли го казваш! — тя потопи вилицата си в соса, който покриваше кръглия бифтек, и си взе една хапка. С две думи казано, яденето беше страхотно. Изяде още едно парче месо, преди да продължи: — Наемът за галерията е петдесет процента от всичките ми разходи.

Джейк кимна и пъхна хапка месо в устата си.

— Как можеш да твърдиш, че яденето е същото като онова, което си бяхте поръчали в моя ресторант? — недоверчиво попита той. — По нищичко не прилича на снощната вечеря.

— Знам — рече Винсънт, който незабелязано се бе вмъкнал в стаята, за да огледа с опитно око положението.

— Тогава къде е тайната? — попита Джейк.

— Няма тайна. Аз просто сложих малко черен пипер и лек сос с горчица, вместо да полея месото със собствения му сос като вашия готвач. И зеленчуците са пресни, а не замразени — добави той, като посочи яркооранжевите ситно нарязани моркови и моравия лук. — Разликата е голяма — подхвърли през рамо, докато се оттегляше към кухнята.

Малори разбираше от търговия, затова реши да държи езика си зад зъбите и да позволи на стоката сама да се продаде. Остави Джейк да хапне на спокойствие, преди да се върне отново към своя въпрос.

— Разбирам вече как си налетял на ресторантския бизнес, но от това не ми става по-ясно какво си работил, преди да се заемеш с ресторанта.

— През по-голямата част от живота си съм се занимавал със строителство — отговори той и остави вилицата си, тъй като никой не се канеше да му сипе допълнително. — Но преди няколко години се отказах, най-вече защото се уморих да работя по двайсет и четири часа в денонощието.

— И оттогава си стоял така и си очаквал ресторантът да ти падне от небето, а? — попита тя, съзнавайки, че прекалява с любопитството, но не можеше да се сдържи.

Той вдигна чашата с вино и над ръба й впери поглед в Малори, сякаш обмисляше доколко да бъде откровен. Това още повече възбуди любопитството й, главно защото повечето мъже, които познаваше, обикновено говореха съвсем открито за работата си и изобщо за живота си. Нямаше нищо против да ги изслушва, защото това компенсираше собствената й сдържаност. Не че не искаше да говори за галерията си, но личният й живот беше нещо като забранена територия.

Джейк пийна една глътка от великолепното бургундско, като му се искаше поне веднъж да каже каквото му дойде наум, вместо първо да премисля последиците от думите си. Не за първи път в живота си той се занимаваше с такива деликатни преговори, свързани с бъдещи капиталовложения. Такива неща изискваха много такт и пълно мълчание. Ако говореше прекалено много и някой повтореше думите му, работата бързо можеше да се провали. Не че Малори щеше веднага да разгласи каквото е чула, но все пак той не я познаваше чак толкова добре, че да си позволи да рискува. Реши да каже част от истината — да й каже какво е правил през миналия месец и да пропусне да спомене за сегашното си положение.

— Включен съм в нов проект, свързан с Ийст Бей — каза той, като назова името на малкото градче, за което тя бе чувала по радиото напоследък. — Миналата седмица подготвих пакета от документи, който трябваше да изпратим на бъдещите инвеститори.

— Търсите инвеститори?

Едно тънко гласче й зашепна предупредително в ухото — онова същото, което все й повтаряше да не се доверява на мъжете, които се интересуваха повече от парите й, отколкото от самата нея. Сестрата на Малори вече бе попаднала в такъв капан и нейният опит беше я научил да бъде предпазлива. Ако Джейк искаше парите й, Малори предпочиташе да няма нищо общо с него.

— Всъщност не — каза той и отмести чинията си, за да облегне лакът на масата. — Към нашия проект проявяват голям интерес, така че просто ще трябва да си изберем някои от предложенията.

Малори едновременно изпита облекчение и бе силно заинтригувана. Може би това беше мъжът, за когото нямаше да има значение, че баща й е много състоятелен. Самоувереността на Джейк говореше много за успешния му бизнес. Той не беше от хората, които преследват химери. Този човек нямаше да преследва нищо, щеше сам да си го вземе. Малори реши да поговори с Карлсън за това и, разбира се, да го накара да разбере с какъв точно проект се занимава Джейк. От много предпазливост глава не боли.

— Мислиш ли, че мога да си позволя да наема Винсънт?

Тя стреснато вдигна очи и се върна към действителността.

— Бих казала, че по-скоро не можеш да си позволиш да не го наемеш.

— Което означава, че не ни остава да говорим за нищо друго, освен за…

— За ресторанта? — бързо вметна тя.

— Ъхъ. — Джейк се усмихна и поклати глава. — Сега е твой ред.

Той искаше да научи колкото може повече. Какво имаше в нея, та сърцето му биеше с такъв странен екзотичен ритъм? Джейк можеше да разбере и да овладее физическото привличане, но в случая това не беше всичко. Имаше и нещо друго, нещо, което не можеше да определи. Ако я оставеше да говори, може би щеше да открие ключа.

— Искаш да знаеш нещо повече за галерията ли? — попита Малори с пресъхнало гърло. Какво имаше в погледа му, та непрекъснато й напомняше за неговата мъжественост?

— Цяла нощ мога да те слушам — каза Джейк. — Разкажи ми за галерията, за приятелите си… за себе си. Нека да започнем с теб — предложи той. Отпиваше от виното си и не сваляше поглед от нея.

— Като например какви хобита имам и как се развличам? — тихо изрече тя, налучквайки пътя си през лабиринта от емоции, породени от неговата мила загриженост.

— Ами аз имах предвид нещо по-… интимно — каза той и гласът му постепенно стихна до прелъстителен шепот. — Обясни ми защо имам такива проблеми с дишането, когато те погледна?

Тя пламна цялата, като се питаше какво общо имаше разговорът със страстния му поглед. Колко вълнуващо говореше за интимна близост! Само една дума бе достатъчна, за да я изстреля от света на дребните любовни закачки в света на необузданите хаотични емоции.

Ако той я докоснеше, Малори щеше да се разтопи. Знаеше го със сигурност, както знаеше, че докосването на ръцете му до тялото й — навсякъде — щеше да бъде страшно възбуждащо.

Само като си помисли за това, и дъхът й секна.

— Никога не съм спала с мъж като тебе — прошепна Малори, наклонила глава на една страна, вперила изучаващ поглед в него. Знаеше, че всичко между тях ще бъде страшно вълнуващо и с много страст. Но смееше ли да си позволи такава любов, когато инстинктът оглушително я предупреждаваше, че с никой друг мъж вече няма да бъде същото?

— Моля?

Джейк с усилие преглътна и стисна страничните облегалки на стола си, за да не посегне към нея. Не бе очаквал такава откровеност, не и толкова скоро. Никога не съм спала с мъж като тебе. Малори го бе изненадала с откровеното си признание, защото жените, които бе познавал, никога не се издаваха до такава степен. Опасно беше да споделяш толкова много и толкова рано.

Тя явно не се страхуваше.

Пламнала цялата, Малори се опита да заглади впечатлението от думите си.

— Не исках да кажа…

Думите застинаха на устните й, когато забеляза как доволното му изражение се смени с нежна усмивка.

— Знам, че не искаше, миличка — дрезгаво изрече той. — Но това е една много хубава мисъл. А какво искаше да кажеш с това мъж като тебе!

— Аз почти не те познавам — прошепна тя. Посегна към чашата си, но бързо дръпна ръка; така силно трепереше, че не искаше да рискува. — Това исках да кажа.

— Разбира се — с лекота се съгласи той, като я остави да се измъкне за момента. — А пък аз говорех само за… разговора ни.

Но очите му лъжеха и тя знаеше, че вече е решил какво иска. Що се отнасяше до нея, и тя знаеше какво иска. Но все пак това не означаваше, че ще се поддаде на порива си. Засега Джейк беше един съвсем непознат мъж.

— Сигурно трябва да сме доволни, че Винсънт е в другата стая — подразни я той, преди да изпие последната глътка вино от чашата си.

— Като се има предвид, че не сме си изяли десерта, толкова по-добре.

— Ако имате бърза работа, защо не ми казахте — озъби се Винсънт, който изведнъж се появи и започна да прибира празните чинии.

Малори и Джейк се спогледаха стреснато, питайки се как така Винсънт бе улучил точно момента, когато двамата избягнаха продължението на този предизвикателен, лекомислен разговор. После едновременно се вторачиха в главния готвач. Винсънт се направи, че не ги забелязва; засуети се около масата, почисти трохите от ленената покривка, сервира десерта и се оттегли в кухнята.

Малори изчака, докато той затвори вратата след себе си, след което се наведе напред и прошепна:

— Сто процента съм сигурна, че повече няма да мога да го погледна!

— Смутена си, защото той може да е чул, че искаш да спиш с мен, така ли? — попита Джейк и потопи лъжицата си в сочната, извита нагоре спирала от шоколад с ароматен пълнеж. Приближи до устните си една хапка ох лекото като перце суфле и вдъхна мириса на канела, преди да сложи невероятния деликатес в устата си.

— Не съм казала такова нещо!

— Изяж си десерта — предложи й Джейк, вместо да спори с нея.

— Аз само казах…

— Ти каза, че никога не си спала с мъж като мене — добави той и с поучителен жест размаха лъжицата си. — Е, ако не ти се иска да правиш това, защо изобщо повдигна въпроса?

Малори реши да не му отговаря.

— Не разбираш ли, че Винсънт чува всяка дума? — попита тя вместо това, като се стараеше да не забравя, че всъщност не са двама, а трима.

— Сигурно.

Джейк довърши десерта си и посегна към бутилката с вино. Наля на себе си, а с останалото допълни нейната чаша.

— Това означава, че ако аз случайно ти спомена, че бих искал малко кафе, той ще се появи през тази врата с кафеника, преди да си довършила десерта си.

— Ами ако не се появи?

— Значи е по-дискретен, отколкото съм предполагал.

Вратата внезапно се отвори и Винсънт разсеяно се приближи до масата, като носеше сребърен кафеник.

— Келнерите са дискретни — с официален тон заяви той и наля на двамата по чашка кафе. — Главните готвачи са темпераментни.

— Мога да го понеса, стига да са способни — каза Джейк. — Кога можеш да започнеш работа?

— Веднага щом се отървете от онзи надут глупак в кухнята ви.

Винсънт остави кафеника и се облегна на близкия шкаф. После скръсти ръце на гърдите си и впери изучаващ поглед в по-младия мъж.

— Вече го няма — рече Джейк, като пийна от кафето си и отвърна на погледа му. — Днес следобед го изгоних и наредих на заместника му да поеме работата, докато намеря нов главен готвач.

— Май понарушихте реда на нещата, а? — попита Винсънт.

— Видя ми се логично — отговори Джейк. — От него имаше повече вреда, отколкото полза. Нямаше никакъв шанс да се оправят нещата, дявол го взел.

— Значи утре мога да се появя там — с равен глас каза Винсънт, сякаш му беше съвсем безразлично.

Джейк само се усмихна; знаеше, че Винсънт непременно ще пристигне преди изгрев-слънце. Очите на досегашния дърводелец блестяха от нетърпение и той не можеше да го скрие. Сега Джейк си позволи да се поотпусне — с помощта на Винсънт ресторантът щеше да има някакъв шанс. Въобще не бе ставало нужда да взема някакво решение. За Джейк наемането на Винсънт на работа беше неизбежно, както и сближаването с Малори, което бе само въпрос на време и подходяща възможност.

— Ами заплащането?

Двамата мъже се обърнаха и се вторачиха в Малори, сякаш бяха изненадани, че тя все още е тук.

— Ние с Винсънт ще обсъдим всички подробности утре — каза Джейк. — В подходяща обстановка.

Винсънт се съгласи и стисна ръката на Джейк. После главният готвач промърмори нещо за чинии, гореща вода и черен робски труд и изчезна в кухнята.

— Просто една проверка — рече Малори, малко ядосана от явното нежелание на Джейк да я включи в досегашния разговор. — В края на краищата идеята беше моя.

— Малко бренди пред камината? — предложи той.

— Ако си сигурен, че искаш да останеш…

Малори хвана ръката му и му позволи да я отведе в другия край на стаята.

— Недей да се цупиш, Малори — каза Джейк и нежно я побутна към дивана. — Ти великолепно изпълни ролята си и аз ти благодаря. Останалото ще свършим двамата с Винсънт.

— Аз не си завирам носа в чужди работи — възрази тя, събу обувките си и се сви в единия ъгъл на дивана. — Просто исках да съм сигурна, че ще получи достойно възнаграждение — а после, когато Джейк се приближи до камината, възкликна: — Не пали огъня!

— Защо?

— Просто малко предпазливост — уклончиво отговори Малори. — Ще ти кажа кога е безопасно.

Джейк реши, че сигурно знае доста неща за яхтите и камините и не настоя за по-ясен отговор. Вместо това, каза няколко финални думи за новия си главен готвач.

— Винсънт е достатъчно възрастен, за да се грижи сам за себе си — заяви той и отиде до барчето. Наля си солидна доза бренди и изпи една голяма глътка, преди да сипе малко и за Малори. Мълчаливо я молеше за разбиране. Довери ми се! — мълком я умоляваше. А на глас добави:

— Представи си, че ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурна, че няма да излъжа приятеля ти.

— Но аз не те познавам.

— Това не е важно — Джейк се настани до нея на дивана и й подаде чашата с бренди. — Аз знам много неща за теб, повече от онези, които не знам. Например ти ме помоли да ти повярвам, че Карлсън не ти е любовник.

— Казах ти, че ми е брат!

— И още как — промърмори той. Грубо тресна чашата си върху масичката, от което тя трябваше да се счупи, но това не стана. После се обърна към Малори. — Ако Карлсън е твой брат, аз съм неомъжената ти леля!