Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

На следващата сутрин още валеше монотонно-неспирен дъжд от плътни облаци. Имах чувството, че никога няма да спре. Изтръсках шлифера си и го закачих в ъгъла на кантората. От закусвалнята долу си купих кафе в картонена чаша и седнах зад бюрото да го пия. Пищовът ми беше под мишницата. Еди Гарсия ми бе наприказвал сума ти ужасии, пък и ако продължаваше така да вали, щеше да се наложи с пистолет в ръка да си проправям път до някой Ноев ковчег.

Кафето беше прекалено горещо и можех да го сърбам само на малки глътки, но още след първата го оставих настрани да поизстине. Вратата на приемната току-що се бе отворила и затворила. Чу се забързано потропване на високи токчета, последвано от появата на Мъфи Блакстоун по аленочервен шлифер и шапка от същата материя. През рамото си бе преметнала голяма черна чанта, а краката й бяха обути в лъскави черни ботуши на висок ток. Бе напъхала ръце дълбоко в джобовете на шлифера. Извади едната, за да затвори след себе си, сетне застана пред мен и ме загледа вторачено.

— Хубаво време за патици — казах любезно.

Тя продължи да ме зяпа. Кимнах към чашата с кафето, от която се вдигаше тънка струя пара.

— Искаш ли една глътка? Нямам друга чаша, но тази сутрин си мих зъбите.

Тя извади ръце от джобовете, отвори голямата чанта и измъкна жълтия плик, който й бях пратил.

Хвърли го на бюрото ми, без да продума. Пресегнах се, взех го и извадих снимката. Погледнах я, сетне бавно прехвърлих погледа си върху Мъфи.

— Ти си, не ще и дума.

— Откъде я имаш?

Лицето й бе напрегнато, ала гласът се оказа изненадващо мелодичен.

— Лола Фейтфул я имаше. Открих я в багажното на Юниън Стейшън.

— Защо ми я изпращаш?

Мелодичните нотки звъннаха по-изявено. Установих внезапно, че това е напевният глас на сдържаната истерия.

— Откакто се залових с това дело, все нещо ми убягва. Реших, че като не мога да навлазя в него, може би някой трябва да излезе да ми помогне.

— Ти… искаш… — Гласът най-сетне й изневери. Издигна се като от флейта, после пропадна на най-ниския регистър. — Искаш… да… провалиш брака… ми… — изписука тя.

Поклатих глава.

— Не. Искам да открия мъжа ти и и убиеца на Лола Фейтфул и Липи. Но доникъде не съм стигнал.

— Кой… на кого… си показал… тази снимка?

— На баща ти не съм…

— Остави баща ми на мира, мръсен…

Думите се изсипаха като пороя навън, но тя не довърши изречението. Не й хрумна нищо достойно, което да пасне на „мръсен“.

— Бях останал с впечатлението, че обичаш снимките ти да минават от ръка в ръка. На какво дължа това възмущение?

— Какво знаеш? — попита тя с неочаквано уравновесен глас. Идваше от дълбочината на гърдите. В левия ъгъл на устата й забелязах мехурче слюнка. Не бе помръднала от първоначалната си поза — краката раздалечени, ръцете дълбоко в джобовете. Червилото й беше много ярко, очите — обилно наклепани, ала лицето бе бледо, почти тебеширено, като че ли кракът й не е стъпвал в пустинята.

— Знам, че си се запознала с Лес, когато е правел снимки в едно студио на Хайланд Авеню. Обичала си да позираш гола, а снимките да се тиражират, да се гледат. Животът ти бил изпълнен с наркотици, алкохол, и поредица крайно неподходящи мъже, от които баща ти всеки път те е отървавал.

— Или изпращаше Еди да свърши тази работа — поясни тя. Мехурчето слюнка беше все тъй в ъгъла на устата.

Зачаках да добави нещо. Тя подъвка долната си устна, колкото да размаже дебело напластеното червило. Облиза ъгълчетата на устата си. Мехурчето изчезна.

— За баща ми ли работиш?

— Той ме нае да открия Лари и да го накарам да се върне при теб.

— Не го наричай така — изрече тя с дълбок гръден глас. — Не го наричай Лари.

— О’кей.

— Не иска да го намериш, за да се върне при мен, а за да може Еди да го убие.

— От къде на къде?

— За да не бъда с друг. Никога няма да ме пусне. Винаги намира начин да ме задържи при себе си.

— Тогава как ти е дал да се омъжиш за Лес?

— Ние избягахме и го поставихме пред свършен факт.

— Дреболия като някаква си женитба не би смутила един Блакстоун. А още по-малко Еди Гарсия.

— Знаех, че няма да ми повярваш. Никой не ми вярва. Ще ми развали и това… като всичко останало… и то с твоя помощ.

Слюнката се появи отново, а октавите в гласа й бяха достъпни само за кучешки слух.

— Защо не седнеш? — предложих гостоприемно.

Тя извади ръце от джобовете и в Дясната блесна пистолет. Малък, вероятно двайсет и пет калибров, посребрен, с перлена дръжка, доколкото можех да видя. Сладуресто пищовче, подхождащо на една дама. Вероятно зареден. Жестокото му черно око не се откъсваше от мен. Дупката, която щеше да остави в черепа ми, нямаше да е голяма, нямаше да има дори изходно отвърстие. Щеше да си рикошира вътре, та медицинския експерт да не се затрудни при аутопсията ми.

Държеше го с две ръце, право пред себе си, леко прегънала колене, краката — раздалечени за по-голяма стабилност, както са я учили. Устата й зееше отворена, а езикът препускаше бясно по долната устна. Дишаше през нос, на кратки присмърквания.

— Той… ме… обича… и аз няма… да допусна… ти да ми… провалиш…

Всичко наоколо забави ход. Дъждът се лееше с небрежна мудност по стъклото зад гърба ми. Заблудена капка се спусна на зигзаг по ревера на нейния шлифер.

— Изглежда, всички са се опитвали да ти провалят живота — казах аз. — Нали?

— Да — прошепна Мюриъл.

— И затова трябваше да ги убиеш?

— Да — шепотът се проточи в съскане.

— И Лола…

Кимване.

— И Липи…

Отново кимване.

Бавно се пресегнах и взех чашата с кафето.

— Но не и аз — казах. — Аз се опитвам да ти помогна. Знам къде е Лари.

Тя бавно поклати глава. Поначало всичко беше безкрайно бавно.

— Няма… да допусна… да провалиш…

Изтървах чашата. Кафето се лисна по панталоните ми, чашата отскочи и тупна на пода.

Изохках, наведох се да я вдигна, като същевременно се претърколих на пода и измъкнах пистолета изпод мишницата си. Над главата ми се разнесе глух пукот, после втори и в стената зад стола се забиха два куршума. Стрелях право нагоре, в тавана, колкото да й дам да разбере, че съм въоръжен. Вече бях на колене, все тъй зад бюрото, с насочен пистолет, и чаках да видя какво ще прави. Чувах само учестеното й дишане.

— Не ме карай да стрелям по теб — казах аз и леко подадох глава. Чух тракане на токчета и видях как вратата се затвори. Отидох до прозореца и погледнах надолу. След около минута тя се появи на мокрия тротоар, зави надясно и тръгна към Холивуд, забързана, навела глава, заровила ръце в джобовете на шлифера.

Повечето коли караха със запалени фарове в това каменносиво утро. Светлините им се отразяваха в мокрия асфалт и се сливаха с цветните отблясъци на неона и проблясващите покриви на автомобилите. Мъфи се отдалечаваше на запад, покрай Китайския Театър, покрай магазинчетата за сувенирни стоки и дамско бельо със специално предназначение, докато съвсем се изгуби от погледа ми.

Извадих празната гилза, заредих нова и прибрах пистолета в кобура. Донесох салфетки, позабърсах разсипаното кафе и изхвърлих празната чаша. Огледах дупките в стената и другата, в тавана. Нищо не можех да направя. По-добре да ги оставя, както са. Може дори да доизградят образа на суровия детектив, с когото шега не бива. Сложих си шлифера и отидох да измъкна колата от Кауенга.

Не бързах. Знаех накъде се бе запътила. Другаде нямаше къде да отиде.