Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Poodle Springs, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
Издателство: „Интерпринт“, София, 1991
Съвместно издание със списание „Панорама“
Raymond Chandler and Robert B. Parker, POODLE SPRINGS
G. P. PUTNAM’S SONS, New York 1989
© Robert B. Parker, College Trustees Ltd. and Philip Marlowe B. V.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Пудъл Спрингс | |
Poodle Springs | |
Автор | Реймънд Чандлър Робърт Б. Паркър |
---|---|
Първо издание | 1989 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Плейбек (1958) |
Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година. Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: „История от Пудъл Спрингс“. Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено „Реймънд Чандлър говори“, съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.
Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.
Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.
Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.
Бележки и Източници
- ↑ Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
- ↑ Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.[неработеща препратка]
Външни препратки
|
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
На следващата сутрин още валеше монотонно-неспирен дъжд от плътни облаци. Имах чувството, че никога няма да спре. Изтръсках шлифера си и го закачих в ъгъла на кантората. От закусвалнята долу си купих кафе в картонена чаша и седнах зад бюрото да го пия. Пищовът ми беше под мишницата. Еди Гарсия ми бе наприказвал сума ти ужасии, пък и ако продължаваше така да вали, щеше да се наложи с пистолет в ръка да си проправям път до някой Ноев ковчег.
Кафето беше прекалено горещо и можех да го сърбам само на малки глътки, но още след първата го оставих настрани да поизстине. Вратата на приемната току-що се бе отворила и затворила. Чу се забързано потропване на високи токчета, последвано от появата на Мъфи Блакстоун по аленочервен шлифер и шапка от същата материя. През рамото си бе преметнала голяма черна чанта, а краката й бяха обути в лъскави черни ботуши на висок ток. Бе напъхала ръце дълбоко в джобовете на шлифера. Извади едната, за да затвори след себе си, сетне застана пред мен и ме загледа вторачено.
— Хубаво време за патици — казах любезно.
Тя продължи да ме зяпа. Кимнах към чашата с кафето, от която се вдигаше тънка струя пара.
— Искаш ли една глътка? Нямам друга чаша, но тази сутрин си мих зъбите.
Тя извади ръце от джобовете, отвори голямата чанта и измъкна жълтия плик, който й бях пратил.
Хвърли го на бюрото ми, без да продума. Пресегнах се, взех го и извадих снимката. Погледнах я, сетне бавно прехвърлих погледа си върху Мъфи.
— Ти си, не ще и дума.
— Откъде я имаш?
Лицето й бе напрегнато, ала гласът се оказа изненадващо мелодичен.
— Лола Фейтфул я имаше. Открих я в багажното на Юниън Стейшън.
— Защо ми я изпращаш?
Мелодичните нотки звъннаха по-изявено. Установих внезапно, че това е напевният глас на сдържаната истерия.
— Откакто се залових с това дело, все нещо ми убягва. Реших, че като не мога да навлазя в него, може би някой трябва да излезе да ми помогне.
— Ти… искаш… — Гласът най-сетне й изневери. Издигна се като от флейта, после пропадна на най-ниския регистър. — Искаш… да… провалиш брака… ми… — изписука тя.
Поклатих глава.
— Не. Искам да открия мъжа ти и и убиеца на Лола Фейтфул и Липи. Но доникъде не съм стигнал.
— Кой… на кого… си показал… тази снимка?
— На баща ти не съм…
— Остави баща ми на мира, мръсен…
Думите се изсипаха като пороя навън, но тя не довърши изречението. Не й хрумна нищо достойно, което да пасне на „мръсен“.
— Бях останал с впечатлението, че обичаш снимките ти да минават от ръка в ръка. На какво дължа това възмущение?
— Какво знаеш? — попита тя с неочаквано уравновесен глас. Идваше от дълбочината на гърдите. В левия ъгъл на устата й забелязах мехурче слюнка. Не бе помръднала от първоначалната си поза — краката раздалечени, ръцете дълбоко в джобовете. Червилото й беше много ярко, очите — обилно наклепани, ала лицето бе бледо, почти тебеширено, като че ли кракът й не е стъпвал в пустинята.
— Знам, че си се запознала с Лес, когато е правел снимки в едно студио на Хайланд Авеню. Обичала си да позираш гола, а снимките да се тиражират, да се гледат. Животът ти бил изпълнен с наркотици, алкохол, и поредица крайно неподходящи мъже, от които баща ти всеки път те е отървавал.
— Или изпращаше Еди да свърши тази работа — поясни тя. Мехурчето слюнка беше все тъй в ъгъла на устата.
Зачаках да добави нещо. Тя подъвка долната си устна, колкото да размаже дебело напластеното червило. Облиза ъгълчетата на устата си. Мехурчето изчезна.
— За баща ми ли работиш?
— Той ме нае да открия Лари и да го накарам да се върне при теб.
— Не го наричай така — изрече тя с дълбок гръден глас. — Не го наричай Лари.
— О’кей.
— Не иска да го намериш, за да се върне при мен, а за да може Еди да го убие.
— От къде на къде?
— За да не бъда с друг. Никога няма да ме пусне. Винаги намира начин да ме задържи при себе си.
— Тогава как ти е дал да се омъжиш за Лес?
— Ние избягахме и го поставихме пред свършен факт.
— Дреболия като някаква си женитба не би смутила един Блакстоун. А още по-малко Еди Гарсия.
— Знаех, че няма да ми повярваш. Никой не ми вярва. Ще ми развали и това… като всичко останало… и то с твоя помощ.
Слюнката се появи отново, а октавите в гласа й бяха достъпни само за кучешки слух.
— Защо не седнеш? — предложих гостоприемно.
Тя извади ръце от джобовете и в Дясната блесна пистолет. Малък, вероятно двайсет и пет калибров, посребрен, с перлена дръжка, доколкото можех да видя. Сладуресто пищовче, подхождащо на една дама. Вероятно зареден. Жестокото му черно око не се откъсваше от мен. Дупката, която щеше да остави в черепа ми, нямаше да е голяма, нямаше да има дори изходно отвърстие. Щеше да си рикошира вътре, та медицинския експерт да не се затрудни при аутопсията ми.
Държеше го с две ръце, право пред себе си, леко прегънала колене, краката — раздалечени за по-голяма стабилност, както са я учили. Устата й зееше отворена, а езикът препускаше бясно по долната устна. Дишаше през нос, на кратки присмърквания.
— Той… ме… обича… и аз няма… да допусна… ти да ми… провалиш…
Всичко наоколо забави ход. Дъждът се лееше с небрежна мудност по стъклото зад гърба ми. Заблудена капка се спусна на зигзаг по ревера на нейния шлифер.
— Изглежда, всички са се опитвали да ти провалят живота — казах аз. — Нали?
— Да — прошепна Мюриъл.
— И затова трябваше да ги убиеш?
— Да — шепотът се проточи в съскане.
— И Лола…
Кимване.
— И Липи…
Отново кимване.
Бавно се пресегнах и взех чашата с кафето.
— Но не и аз — казах. — Аз се опитвам да ти помогна. Знам къде е Лари.
Тя бавно поклати глава. Поначало всичко беше безкрайно бавно.
— Няма… да допусна… да провалиш…
Изтървах чашата. Кафето се лисна по панталоните ми, чашата отскочи и тупна на пода.
Изохках, наведох се да я вдигна, като същевременно се претърколих на пода и измъкнах пистолета изпод мишницата си. Над главата ми се разнесе глух пукот, после втори и в стената зад стола се забиха два куршума. Стрелях право нагоре, в тавана, колкото да й дам да разбере, че съм въоръжен. Вече бях на колене, все тъй зад бюрото, с насочен пистолет, и чаках да видя какво ще прави. Чувах само учестеното й дишане.
— Не ме карай да стрелям по теб — казах аз и леко подадох глава. Чух тракане на токчета и видях как вратата се затвори. Отидох до прозореца и погледнах надолу. След около минута тя се появи на мокрия тротоар, зави надясно и тръгна към Холивуд, забързана, навела глава, заровила ръце в джобовете на шлифера.
Повечето коли караха със запалени фарове в това каменносиво утро. Светлините им се отразяваха в мокрия асфалт и се сливаха с цветните отблясъци на неона и проблясващите покриви на автомобилите. Мъфи се отдалечаваше на запад, покрай Китайския Театър, покрай магазинчетата за сувенирни стоки и дамско бельо със специално предназначение, докато съвсем се изгуби от погледа ми.
Извадих празната гилза, заредих нова и прибрах пистолета в кобура. Донесох салфетки, позабърсах разсипаното кафе и изхвърлих празната чаша. Огледах дупките в стената и другата, в тавана. Нищо не можех да направя. По-добре да ги оставя, както са. Може дори да доизградят образа на суровия детектив, с когото шега не бива. Сложих си шлифера и отидох да измъкна колата от Кауенга.
Не бързах. Знаех накъде се бе запътила. Другаде нямаше къде да отиде.