Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Poodle Springs, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
Издателство: „Интерпринт“, София, 1991
Съвместно издание със списание „Панорама“
Raymond Chandler and Robert B. Parker, POODLE SPRINGS
G. P. PUTNAM’S SONS, New York 1989
© Robert B. Parker, College Trustees Ltd. and Philip Marlowe B. V.
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Пудъл Спрингс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Пудъл Спрингс | |
Poodle Springs | |
Автор | Реймънд Чандлър Робърт Б. Паркър |
---|---|
Първо издание | 1989 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Плейбек (1958) |
Пудъл Спрингс (на английски: Poodle Springs) е осмият и последен роман от американския писател Реймънд Чандлър, който той оставя незавършен поради кончината си през 1959 година. Били са написани първите четири глави от които се ражда работното заглавие: „История от Пудъл Спрингс“. Впоследствие те са публикувани в издание от 1962 година, озаглавено „Реймънд Чандлър говори“, съдържащо още - писма, бележки, есета и други непубликувани материали.[1] По случай стогодишнината от рождението на автора през 1988 година, писателят Робърт Б. Паркър е помолен да довърши започнатата новела.[2] Готовият роман е издаден през следващата 1989 година.
Филип Марлоу и дъщерята на магната Харлън Потър – Линда Лоринг (Потър), вече са младоженци, които се нанасят в новата си къща в градчето Пудъл Спрингс. Авторът среща двамата в романа си Дългото сбогуване (1954). Познатият ни детектив обаче не може да се раздели с навиците и принципите си за да се впише в ново амплоа на милионерски зет. Поредният случай го зове и той отново е в стария си олдсмобил на път за близкия Лос Анджелис.
Първите четири глави са използвани при изданието непокътнати, както Чандлър ги оставя при смъртта си. В тях са въведени част от главните герои – Марлоу, Линда Лоринг и Мани Липшулц, както и няколко поддържащи персонажа. Паркър дописва останалите глави. Не е известно дали е ползвал бележки или други насочващи материали за сюжетната линия оставени от Реймънд Чандлър.
Романът е филмиран през 1998 година от филмовия телевизионен канал HBO, с участието на Джеймс Каан в ролята на Марлоу. Първото издание на български език е през 1991 година.
Бележки и Източници
- ↑ Raymond Chandler Speaking, ed. by Dorothy Gardiner and Kathrine Sorley Walker. Berkeley: University of California Press, 1962, 1997² (ISBN 0-520-20835-8).
- ↑ Blades, John. Marlowe's mean streets; Tracking the man who filled Raymond Chandler's shoes // Chicago Tribune. 1 март 1991. с. 1. Посетен на 4 март 2010.[неработеща препратка]
Външни препратки
|
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Къде е Лари? — повтори Ейнджъл въпроса си. Беше се сгушила на предната седалка до мен. Часовникът на таблото показваше четири и седем.
— На сигурно място.
— Искам да го видя.
— Изключено. Ще отведеш ченгетата право при него.
— Къде е?
— По-добре да не знаеш.
— Аз съм негова жена, господин Марлоу — извърна се тя към мен.
— Затова именно те следяха.
— Следяха ли ме?
— Да не мислиш, че случайно бяха там. Сложили са ти опашка.
Тя се обърна назад и се загледа в светлините на фаровете.
— Значи ме следят?
Все едно, че през последния половин час нищо не се с случило.
— Да.
— Той добре ли е?
Спря да гледа назад, седна върху единия си крак и преметна ръка през седалката. Леко се наведе към мен, докато задаваше въпроса.
— Добре е, Ейнджъл. В безопасност. Много му липсваш.
Тя кимна.
— И на мен ми е мъчно за него.
Бяхме единствените на шосето за Венис. Полицаите ни следваха на две-три коли разстояние.
— Какъв сте?
— Частен детектив. Разследвам един случай.
— Приятел ли сте на Лари?
— Виждал съм го само веднъж, същата нощ, когато избягахме от полицията.
— Тогава защо му помагате?
— И аз не знам.
— Това не е отговор.
Фаровете отзад осветяваха вътрешността на колата. Очите й бяха огромни, тъмни, със сладост.
— Съгласен съм. Според мен той не е убил жената, но имам чувството, че е от хората, които няма да се отърват лесно от полицията. Нито е нахакан, нито има връзки. Ще му лепнат убийството като едното нищо. Ще го съдят по бързата процедура и докато се усети, ще лежи в Чино с доживотна присъда.
— Лари не може да убие човек.
— И аз съм на това мнение. Женени ли сте?
Тя кимна. В този малък жест имаше гордост, доволство, но и нещо повече — закрила. Така би кимнала майка, ако я попитате нейно ли е бебето.
— От четири години.
— Чувала ли си името Лес Валънтайн?
— Не.
— А Мюриъл Блакстоун?
— Не.
Бяхме на булевард „Уилшайър“, при Пасифик завихме наляво и продължихме покрай безлюдния плаж. Лунните струи по вълните само подсилваха пустошта на океана, неговата безкрайност, плискаща се от бреговете на Занзибар.
— Лари много е закъсал, нали?
— Полицията го издирва във връзка с убийство.
— Но той не е убил! Не, неприятностите му са от друго естество. Защо го търсехте още преди убийството?
Луната придаваше, особено величие на сградите — приличаха на мавърски замъци. Излющената мазилка и обелената боя бяха замазани и заличени.
— Отговорете, господин Марлоу.
— Има един съдържател на казино на име Липшулц. Лари му дължи пари. Та той ме нае да го издиря.
Тя кимна, като че ли в отговор на свои си мисли.
— Май не за пръв път се накисва в подобна каша? — попитах аз.
— Той е художник, господин Марлоу. С развито въображение. Не че ми е мъж, но казват, че е гениален фотограф.
— Е, и?
— Импулсивен е, не играе по правилата. Действува според чувствата си. Артистична натура.
— Значи залага на чувствата.
— Да.
— А в такива случаи не винаги се печели.
— Така е, но той трябва да има свобода за интуицията си, разбирате ли? Да му вържеш ръцете, значи да го задушиш.
— Да е имал други главоболия?
Тя помълча, загледана в сребърния океан. Долу на брега, малко над линията на прибоя, спяха бездомници, притиснали до себе си парцаливите си принадлежности.
— Мисля, че е имал женски неприятности.
— Какви по-точно?
— Не знам, не ми е казвал. А и аз не питам.
— Защо?
— Защото го обичам.
Като че ли това бе отговор на всичко.
— Тогава кое те кара да мислиш, че става дума за жени?
— Женски гласове го търсеха по телефона. След това беше много ядосан.
— Аха.
— И…
Тя наведе очи към скръстените си в скута ръце. Аз чаках, заслушан в шума на колелата по асфалта.
— И? — повторих.
— Видях и една снимка.
Аз чаках.
— Снимка на жена. Беше без дрехи и позираше…
Загледа още по-втренчено ръцете си. Ако светлината беше по-добра, сигурно щях да видя как се изчервява.
— Подканващо? — подсказах аз.
— Да.
Едва я чух.
— Ти не го ли попита…
— Не. Снимката беше отпреди да се познаваме. Това време си е само негово. Няма нищо общо с мен.
— Значи му имаш доверие?
— В смисъла, който влагате, да. Той също ме обича.
— И би трябвало.
Спрях до къщата, в която живееха двамата с Лари… когато той не живееше при другата си жена в Пудъл Спрингс. Ейнджъл слезе от нейната страна, аз също слязох и заобиколих колата. Полицаите спряха малко зад нас.
— Ще те изпратя до входа.
— Няма нужда.
Усетих тревожна нотка в гласа й.
— Само колкото да се убедя, че всичко е наред. Аз също съм влюбен — в жена си.
Внезапно тя се усмихна — като слънце след дъждовна нощ.
— Толкова е хубаво, нали?
— Да.
Тръгнахме рамо до рамо към вратата, тя отключи и влезе.
— Благодаря — каза преди да затвори.
Чух дръпването на резето и се върнах при олдса. Когато потеглих, другата кола примигна веднъж с фаровете, загаси ги и остана на пост.