Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Линда спря открития кадилак „Флийтуд“ до дома, без да свие в алеята пред главния вход. Облегна се на седалката, погледна къщата, после мен.

— Това е иовозастроената част на Пудъл Спрингс, скъпи Наех я за лятото. Доста е шикозна, но няма как — целият квартал е такъв.

— Басейнът ми се вижда малък — възнегодувах аз. — А и трамплин няма.

— Собственикът разреши да инсталираме. Дано ти хареса. Има само две спални, но холивудското легло в по-голямата е колкото тенис корт.

— Това е добре. Ако не си паснем, поне няма да се блъскаме.

— Банята е невероятна — такова чудо не си виждал. А преддверието е с розов мокет до глезените. Върху три огледални полици са нередени всички мазила и парфюми, които може да си представи човек. А клозетът — извинявай за прозаичността, е в отделна ниша. Вьрху капака на тоалетната чиния има огромна релефна роза. Всички стаи гледат или към някой от закритите вътрешни дворове, или към басейна.

— Горя от нетърпение да взема три-четири бани. И да си легна.

— Часът е само единайсет сутринта — намекна сдържано тя.

— Тогава ще изчакам до единайсет и половина.

— Но скъпи, в Акапулко…

— В Акапулко беше чудесно, но не забравяй, че разполагахме само с помадите и парфюмите, които ти си носеше, леглото не беше колкото ливада, пускаха и други да се топят в басейна, а в банята нямаше и помен от мокет.

— Като поискаш, ставаш много проклет. Хайде да влезем. Плащам хиляда и двеста на месец за тази съборетина. Искам да ти хареса.

— Как няма да ми хареса, като наемът е повече от това, което изкарвам като детектив. За пръв път ще бъда нечия държанка. Може ли да се разхождам със саронга и да си лакирам ноктенцата на краката?

— Стига, Марлоу, да не съм виновна, че съм богата! Като имам пари, ще ги харча, а ти щом се навърташ край мен, няма начин да не намажеш. Примири се и туй то!

— Добре — целунах я аз. — Ще си взема маймунка за домашно животно и след време няма да можеш да ни различиш.

— В Пудъл Спрингс не се допускат маймуни. Само пулели. Поръчала сьм един страхотен — черен като катран и много даровит. Учил е пиано. Може да ни посвири на органа.

— И орган ли си имаме? Това вече е нещо! Винаги съм си мечтал да мина някак без орган.

— Престани! Започвам да съжалявам, че не се омъжих за граф Дьо Вожирар. Беше голям сладур, само дето се парфюмираше.

— Ще ми разрешиш ли да водя пудела със себе си на работа? Ще купя малък електрически орган, от тези, на които можеш да свириш, дори ако те е настъпил хипопотам по ухото. Пуделът ще свири, докато клиентите ме лъжат. Как му е името?

— Инки^[1].

— Голямо мислене е паднало.

— Не злобей, защото няма да ти… знаеш какво.

— Ще ми… знаеш какво. Едва се сдържаш!

Тя даде на заден и сви в алеята пред главния вход.

— Няма да спирам пред гаража. Аугустино ще прибере колата, макар че е излишно в този сух пустинен климат.

— Ах, да. Прислужник, иконом, готвач и тешител на скръбни сърца. Момчето е добро, харесва ми. Но нещо липсва. Не можем само с един флийтуд. Трябва ми кола да ходя на работа.

— Внимавай! Ще извадя белия камшик с шиповете, ако не се държиш както трябва.

— Типична американска съпруга — отбелязах аз и заобиколих колата, за да й отворя. Тя потъна в прегръдките ми. Ухаеше вълшебно. Целунах я отново. Мъжът пред съседната къща спря пръскачката, усмихна се широко и ни махна.

— Господин Томлисън — поясни Линда с устни върху моите. — Борсов посредник.

— Борсов, морсов, какво ме интересува.

И продължих да я целувам. Бяхме женени само три седмици и четири дни.