Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Успях да наема мебелиран апартамент с изглед към Айвар, северно от булеварда, в къща с двор, строена, когато в Холивуд кинозвездите са били повече от проститутките. Старата ми кантора на Кауенга още не беше наета, така че успях да се нанеса обратно в нея. Същото бюро и двете кантонерки, дори старият ми календар висеше на стената, а приемната отпред си беше безлюдна както обикновено. На пода пред вратата, върху която пишеше ФИЛИП МАРЛОУ, ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ, се търкаляха две умрели мухи. Пъхнах в най-долното чекмедже на писалището неначената бутилка уиски, изплакнах двете чаши на умивалника в ъгъла и бях готов за работа.

Само дето нямах работа. Една братовчедка на покойните мухи бръмчеше летаргично и се блъскаше в прозореца зад гърба ми. Качих крака върху бюрото. Мухата спря да жужи и се загледа в прозрачното пространство пред себе си. Потри лице с предните си крачка и отново забръмча, но някак вяло. Усещаше, че губи. Удари се още веднъж-два пъти в стъклото и отново застана неподвижна и разкрачена върху перваза. Станах и внимателно отворих прозореца. Тя постоя още малко, сетне бръмна еднократно и лениво хвръкна към отровните автомобилни газове, издигнали се на триетажна висота над булевард „Холивуд“. Изгуби се от погледа ми, а аз затворих, за да седна отново зад писалището. Никой не почука, никой не се обади. Никой нямаше да се сети за мен, ако прихвана бяс или замина завинаги за Париж.

Стана обяд. Излязох, купих си сандвич с шунка и едно кафе от близката закусвалня и се върнах в кантората. Седнах и вдигнах крака, този път в другия край на бюрото. Голата снимка на Мъфи беше в средното чекмедже, но аз все тъй не знаех какво да правя с нея. Негативът бе заключен в сейфа зад вратата. Продължавах да не знам къде е Лес/Лари и да нямам клиент.

Чух как външната врата на приемната се отвори и затвори. Миг след това в кабинета ми влезе Еди Гарсия, огледа помещението и се отмести да стори път на Клейтън Блакстоун, а той самият се облегна на една от кантонерките и загледа безучастно пространството пред себе си. Блакстоун седна на стола, приготвен за клиентите ми. Беше с двуреден костюм — сив на дребно райе, който струваше повече от колата ми.

— Напуснал си пустинята — каза.

— Мълвата ме е изпреварила.

Клейтън се усмихна.

— Съжалявам, че нищо не е излязло от женитбата ти.

— И аз съжалявам.

— Разнищи ли онази бъркотия?

Ръцете му върху страничните облегалки не помръдваха. Ноктите бяха маникюрирани. На безименния пръст на дясната ръка блестеше голям пръстен с диамант.

— Май че е прекалено заплетена и не се поддава на разнищване.

— Което ще рече, че доникъде не си я докарал.

— Така е.

— Кажи ми все пак какво си научил.

— Защо?

Гарсия се изсмя — кратко, като излайване.

Блакстоун поклати глава, без да го погледне. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади портфейл от свинска кожа — прекалено голям, за да се помести в задния джоб на панталоните. Измъкна отвътре пет стотачки и ги нареди една до друга върху писалището.

— Ето защо — рече.

— Искате да наемете услугите ми?

Еди отново излая, или може би се засмя:

— Видяхте ли, господин Блакстоун? Нали ви казах, че е умно момче.

Блакстоун кимна.

— Да. Искам да те наема. Да изнамериш зет ми. Да доведеш разследването на двете убийства до задоволителен край. Искам да се въведе ред в живота на дъщеря ми, отново да се чувствува добре.

— Ами ако установя, че зет ви е пречукал и двамата? Това ще мине ли за задоволителен край?

Блакстоун сви рамене. Аз пък погледнах стотачките.

— Много е за аванс — казах.

— Вземи колкото ти трябва, с останалото покрий разноските.

Кимнах.

— И все пак защо аз? Защо не си купите един-двама полицаи или направо прокурора и да се сложи точка на въпроса?

— Дъщеря ми иска мъжът й да се върне при нея. Затова предложението ти не върши работа.

— О’кей.

Пресегнах се, прибрах стотачките и ги скътах в портфейла си. Нека се ширят там.

— Ако искаш да ми предадеш нещо, търси Еди. Той ще ни бъде връзката. Имам му пълно доверие.

Пресегна се и остави върху бюрото ми бяла картичка, колкото визитка. На нея имаше само изписан с черно мастило телефонен номер.

— И аз му имам пълно доверие — казах, след като хвърлих едно око на Еди.

— Единственото условие, което поставям, Марлоу, е да докладваш само на мен. Не те наемам, за да разнасяш клюки из полицията.

— Обещавам първо на вас да съобщавам всичко, което науча, но има неща, за които сигурно ще се наложи да уведомя и полицията. Аз съм детектив с официално разрешително и трябва да спазвам определени граници.

— Ако наистина съм пръв, може. Ще решаваме всеки проблем поотделно.

— Екстра! — останах доволен и аз.

Блакстоун се надигна, Еди тръгна пред него и пръв мина през вратата. Нито единият не каза довиждане.